По дефиниция журналистите помагат да се разшири човешкото мислене и памет. Без съмнение, те помагат да се усили туптенето на сърцето и увеличи емпатията, пред гледката на споделената травма. Доста тънка задача, да не кажа и неблагодарна. Особено ако се концентрираш като документалист върху заснемането на убийства, кланета, геноцид. При това, разследването трябва да бъде абсолютно независимо, подчинено единствено на етическото си послание – никога насилие, никога повече война. Иначе, знаем злополучни опити, в които „автентични“ документални филми биват използвани за пиар на властта.
Филмът „Майки“ на Бойко Василев е за клането в Сребреница през далечната 1995 година. Пред камерата му застават майките, загубили синовете си от жестокостите на босненско-сръбската армия, от което сърцето почва да бие учестено. Чуждата скръб и преживените ужаси се превръщат, макар и за кратко, в лична ситуация за зрителя. Чуваш разкази за жестокия глад в града, преживял обсада по-дълга от тази на Ленинград, и си представяш какво е да си дете, за което майка му има три филийки хляб и малко мляко за цели три дни. Припомняш си за размера на чудовищното насилие през уникални архивни кадри за екзекуциите на бошняците, телата на които са безразборно натрупани на видими места. Знаеш вече със сигурност как босненските сърби са заколили няколко деца и са изнасилили жени, някои от които губят разсъдъка си. Като изтънчена изобретателност на злото в „Майки“ преживяваш онзи планински вик „Нерми-не-ее“ на Рало Османович, бащата, принуден от сръбските войници да вика сина си, който се крие в гората. Рало знае, че сина му го чака смърт, но крещи името му, вика го, за да умре, един вид. После и двамата ги убиват.
Бойко Василев не предава на забравата трагичните факти за Сребреница. Казва ми „От 30 години се занимавам с Босна и не съм я разлюбил. Сребреница е най-важният урок, който никой на Балканите не е научил“. Когато прави документалния си филм той разбираемо избира гледната точка на най-мощната жертва на югоконфликта – босненската майка. Със Сабра, главната си героиня, той се е срещнал още през 1988 г. Разказът за нейните убити синове отвежда към разтърсващите събития когато босненските сърби разделят мъжете от жените и ги качват на автобуси, за да ги отведат към „мюсюлмански“ зони. Сабра казва: „Изтръгнаха ми го (бебето) от ръцете“, „тогава чух гласа му за последен път“. Уви, когато на 11 юли 2024 година светът отбеляза годишнината, думата „геноцид“ за пореден път скара държавни представители от автократичните страни с демократите в ООН.
Пред камерата на Бойко Сабра казва нещо ключово за съхраняването на хуманизма. Казва го, защото е мъдра. Въпреки непреодоляната скръб по момчетата си, от които са останали единствено три снимки на хубави хлапаци, тя споделя „Майки сме, душите ни болят. Няма значение дали сме сръбски майки, хърватски, или мюсюлмански“. Нямат значение нито вяра, нито етнос. Майките са майки.
В какъв контекст излиза този филм на екрана на БНТ? Малко е да се каже, че е много опасен.
След стрелбата с арбалет по полицай пред посолството на Израел в Белград, Дойче Веле започна системно да публикува анализи за увеличаващите се радикални организации в разранената от етнически конфликти земя. От една такава групировка е и стрелецът през юни от Белград. Напоследък той е живял в населения предимно с мюсюлмани град Нови пазар в региона Санджак. Но този подем на радикализъм се забелязва не само около Косово. Много повече от всеки друг конфликт по света, войната в Газа допринася мощно за радикализацията на младите мюсюлмани. Всички знаем, че в арабския и ислямския свят има много силна съпричастност към близо 40-те хиляди жертви в Газа. Знаем го, но какво от това!
Добрият журналист не спира да събира факти, мисли контекстуално и има високо ниво на емпатия. Както разбира се, притежава неизтощим ресурс за работа. Когато Бойко Василев попълва файловете си за Сребреница с кадри и овехтели снимки на бягащи от ада майки с едномесечни бебета в ръце, той знае добре защо го прави. „Майки“ e високо чувствителен филм, който въздейства като камбана. Удря я звънко, няколко пъти, за да не задреме ума, да ни обезпокои силно с разкази за онези кървави братоубийства, които биха могли да се случат отново. Както писа наскоро Антонина Желязкова „за да поддържа (Путин) Балканите на ръба на конфликтите, той си има агенти, посланици, шпиони и начини за вкарване на оръжия и пари. Поради това не се знае още колко дни/седмици/месеци ще бъде въздържана Република Сръбска преди да поиска отцепване от Босна и Херцеговина“.
Сред безценните кадри на „Майки“ на Бойко Василев и режисьора Лъчезар Аврамов, има и такъв разказ. След като измръзнали от минусовите температури в Поточари, семейства се прехвърлили в Сребреница. В основното училище там обаче войната следвала по петите синовете им. Мина убила 74 деца по време на футболния турнир в училищния двор…
