Разплащането на Германия със собствената ѝ история на жестокости е започнало като начинание на лявото германско гражданско общество. Днес то се е превърнало в силно бюрократизиран лост на държавата, който все повече обслужва една реакционна програма. В навечерието на сеизмичните събития от тази година три големи дискусии, свързани с обвинения в антисемитизъм, наложиха поредно преосмисляне на отношението на държавата към културата на паметта, Израел, миграцията и колониалното минало в Германия.
През лятото на 2020 г. роденият в Камерун философ Ахил Мбембе беше на път да бъде отстранен от фестивала Ruhrtriennale от германския комисар по антисемитизма на фона на съобщения, че е сравнил Израел с Южна Африка в условията на апартейд и че бил поддръжник на принципите на движението „Бойкот, дивестиции, санкции“ (БДС). Обвиненията се оказаха верни в първия случай и в най-добрия случай неточни – във втория.
През лятото на 2021 г. след една полемична статия – публикувана в отговор на „лечението“ на Мбембе – се разгоря друг ожесточен дебат, този път в швейцарското онлайн списание Geschichte der Gegenwart. Дебатът беше подхванат от А. Дирк Моузес, австралийски изследовател на геноцида [и германската следвоенна история]. Моузес отбелязва, че хора като Мбембе ще бъдат преследвани, ако поставят под въпрос някои „постулати на вярата“, като например безкритичната подкрепа на германската държава за Израел, които са заложени в основата на следвоенната германска идентичност. По подобен начин, твърди Мозес, човек рискува да не бъде допуснат до публичния дискурс в днешна Германия, ако постави под въпрос уникалността на Холокоста или го свърже с геноцидното колониално минало на Германия. Мозес нарича тези постулати на вярата „германски катехизис“.
През лятото на 2022 г. избухнаха допълнителни дебати около антисемитски изображения в голям политически транспарант, създаден от индонезийски художествен колектив и изложен пред главната зала на Documenta – едно от важните изложения на съвременно изкуство, провеждано на всеки пет години в Касел. Макар че транспарантът (който съдържаше стотици фигури) се фокусираше върху несправедливостите на подкрепяния от САЩ режим на Сухарто, двама от неговите субекти бяха изобразени по начин, съответстващ на класическата европейска антисемитска пропаганда. След като банерът беше изтеглен от изложбата, пропускът в кураторската преценка, който беше позволил той да бъде изложен, се превърна в митинг не само срещу Documenta като цяло, но и срещу по-широкия дискурс на постколониализма в Германия.
На 20 юли [американският литературовед и есеист] Джордж Прочник разговаря с Емили Диш-Бекер и Еял Вайцман – двама изследователи-активисти – за печатното издание на Granta. На 1 ноември, на фона на продължаващите въздушни бомбардировки и сухопътна инвазия на Израел в Газа и едновременната репресия на държавата срещу германското гражданско общество, Прочник отново разговаря с Дише-Бекер и Вайцман.
Имайки предвид спешността и неотложността на дебатите, свързани с настоящата военна криза в ивицата Газа, „Либерален преглед“ започва отзад-напред, представяйки първо частта от интервюто, проведена на 1 ноември.
Част първа: Конкретността на германската ситуация в сегашния момент
Джордж Прочник:
Еял, как се разви мисленето ви за германската култура на паметта след кръвопролитията и мизерията, в които бяха потопени Израел и Палестина през последните седмици? Как се справяте в личен план и какво се случи с [вашата организация] Forensic Architecture?
Еял Вайцман:
Изпитвам жестоко упорита, инстинктивна реакция пред сцените на невъобразима бруталност, на които бяхме изложени всички, дори и когато трябваше да работя трескаво, за да изпълнявам мисията на Forensic Architecture. Израелски приятели на една от дъщерите ми бяха сред убитите от Хамас по време на рейда в Негев и оттогава семейството ми се опитва да ѝ помогне в скръбта. Forensic Architecture загуби приятели в Газа от близката ни партньорска организация Ain Media вследствие на израелската инвазия. През първата седмица на войната не работихме по никакви разследвания, а просто се опитахме да открием изчезналите членове на Ain Media. Нашите сътрудници в Газа ги търсеха на място, а ние търсехме, използвайки собствени методи: анализирахме видеоклиповете, които ни бяха изпратени, заедно с кадрите, които можехме да намерим онлайн. Това, което разбрахме за съдбата им, беше опустошително. Свързахме се с Рушди ал-Сарадж, съосновател на Ain Media, за да го уведомим за откритията си. Две седмици по-късно, на 22 октомври, самият той беше убит при израелски бомбен удар над къщата му в град Газа. Той загина, докато защитаваше с тялото си съпругата си и малката им дъщеря. Седмица по-късно една наша скъпа колежка, палестинска бежанка от Рамла, израснала в Газа, научи, че двадесет и един членове на близкото ѝ семейство – три поколения, включително малки деца и възрастни хора – са били унищожени при друг израелски въздушен удар. Те бяха останали в домовете си, като се бяха зарекли да не позволят да бъдат разселени отново. С всеки изминал ден се появяват нови съобщения за нови жертви. Така че ние сме в безпрецедентна ситуация: скърбим, ранени сме, погребваме мъртвите си, така да се каже, но се опитваме да се справим и да продължим да вършим работата си в областта на правата на човека, на която сме се посветили.
Прочник:
Описвайки света, в който се намираме днес, Емили цитира изказване на Йоси Бартал, берлински активист: „Имаше контекст до 7 октомври. Тази дата създаде нов контекст“. Какво мислите за тази идея за радикална разделителна линия, която променя настоящето, дори когато пренарежда миналото?
Вайцман:
Съществува важно разграничение между две отношения към миналото, едното от които се управлява от фактическо издирване, съпоставяне и анализ, а другото се проявява като вид психологическо отдръпване. Можем да наречем първия начин историческо контекстуализиране, а втория – травматично припомняне. През последните седмици тези две форми на реакция се смесиха опасно. 7 октомври и последиците от него породиха хиляди различни образи – разрушаване на стени, убийства от къща на къща, цивилни, изселени от домовете си, които вървят с вещите си по прашни пътища, градове от палатки, повсеместни бомбардировки, семейства, погребани под отломките на някогашните им домове – и всеки образ предизвиква различен набор от травматични ретроспекции в зависимост от зрителя.
Не мога да отрека, че като потомък на семейство, преживяло погром и Холокост, убийствата на семейства от упор са емоционално възбуждащи. Но травмата, която и аз преживявам, не може да замени отговорността на историческия анализ. Израелското общество сякаш е заседнало в 7 октомври, сякаш в едно безкрайно настояще. Травмата е откъснала поне някои от събитията на този ден от историята на седемдесет и пет годишната катастрофа, която Израел причини на палестинците, десетилетната обсада на Газа, отказа от всякакъв политически хоризонт на друг народ. Но след 7 октомври дойде 8 октомври и нататък – и през цялото това време голяма част от израелското общество или се радва, или не забелязва унищожаването на Газа.
Травмата генерира метаисторическо психологическо състояние на постоянно преследване. Това е много опасно, особено когато Израел разполага с толкова голяма армия, с толкова голяма международна подкрепа и с анихилационен начин на мислене. Израелските и германските политици казват „никога повече е сега“. Това преминава в гротескна пародия на историческата памет, при която израелският посланик в ООН стои със звездата на Давид като оправдание за унищожаването на Газа, повтаряйки геноцидните изявления на израелското правителство и армия. Когато чуеш такива геноцидни изявления като „заличаване на ивицата Газа от лицето на земята“, „унищожаване на всичко“ или „човешки животни“, последвани от систематично налагане на запори върху обществени институции, болници, училища, съпровождани от такива мащабни цивилни жертви, трябва да се действа спешно, за да се спре това, което много юристи наричат разгръщащ се геноцид.
Израел не се „сражава с нацисти“; палестинците не трябва да плащат за престъпленията на Германия; а нападението на Израел срещу Газа и нейното население не е процес на „денацификация“. По-голямата част от жертвите на Израел са цивилни палестинци, доведени до пълна бедност след десетилетна окупация и обсада.
Връщайки се към Германия: Изглежда, че евреите са единствените, които имат право на исторически контекст, на история и на травма. Палестинската история се отрича. Не се допуска публично признаване на продължаващата Накба[1] на палестинците (честването на Дните на Накба вече е било забранено през предишните години като въпрос на държавна политика). Германските власти често забраняват на палестинците да демонстрират скръбта си по време на бдения за хилядите убити палестинци в Газа. Дори призивите за прекратяване на огъня могат да се считат за антисемитски в Германия. Изнасянето на лекции, писането и излъчването на предавания за правата на палестинците е ограничено. Самото позоваване на понятието „контекст“ до 7 октомври, както бързо откри генералният секретар на ООН Антониу Гутериш, се представя като „релативизиране“ на палестинското насилие и следователно като антисемитско.
Тъй като само еврейската история се счита за приемлива като контекст, само израелското насилие е легитимно и обяснимо на морална и прагматична основа. Убийството на израелци е катастрофа, която докосва същността на много хора в Германия. Палестинците просто плащат „цена“ или в най-добрия случай се смятат за достойни за съжаление, второстепенни щети.
С няколко забележителни изключения прогресивното гражданско общество се обедини около страданието на палестинците, докато западните сили изразиха почти безразборна подкрепа за военните действия на Израел.
Има и друго важно нещо, което трябва да се каже за контекста. Контекстът може да функционира като историческо обяснение, но не и като морално оправдание. Контекстът отваря полето на възможните действия, но не ги определя. Ако има действие, има и отговорност, а в историческия контекст няма нищо, което да предписва или оправдава зверствата срещу цивилни граждани. Палестинците имат правото и задължението да се противопоставят на своите окупатори. Израел, както и всяка друга държава, е обвързан със задължението за равнопоставеност и масовите убийства на цивилни граждани не могат да бъдат оправдани от какъвто и да е контекст, колкото и насилствен да е той. Историята не е механично пренасяне на една проява на насилие в друга. Винаги има избор и всеки притежава собственото си насилие.
Прочник:
В светлината на това, което казвате, мисля, че е важно да признаем още едно разделение, което изостря нестабилността на момента. Основните сили на Запада, правителствени и институционални, се обединиха в солидарност с Израел – и засилиха чувството за опасна изоставеност сред палестинците. В същото време, както отбелязахте във връзка със страданията в собственото ви семейство – за което искам да изразя скръбта си – от израелска страна също има суров шок, състояние на чист траур, което понякога няма нищо общо с инструментализирането на историческата травма от израелското правителство и неговите съучастници – или дори със собствената семейна история на хората. Израелското правителство реагира на атаките от 7 октомври с бързо, безмилостно, унищожително насилие; може би пространството за по-широко съчувствие не е имало възможност да се появи, защото не е имало пауза, не е имало покой, преди да започне въздушното нападение. Независимо от това, като цяло прогресивното световно гражданско общество не се мобилизира, за да застане на страната на израелците в състояние, което бихме могли да наречем обикновена скръб (за да се разграничим от рефлексивното травматично припомняне, което посочвате). Вместо това в по-голямата си част станахме свидетели на зловеща, фалшива чернобяла картина, залепена върху основната човешка отговорност за емпатично признаване и подкрепа на всички жертви. С няколко забележителни изключения прогресивното гражданско общество се обедини около страданието на палестинците, докато западните сили изразиха почти безразборна подкрепа за военните действия на Израел. Очевидно това е изключително нездравословно раздвоение, което намалява стойността на живота на отделните палестинци, освен че подхранва и без това нарастващия в световен мащаб антисемитизъм. В крайна сметка и двете населения се чувстват изолирани: палестинците от надеждата и силата; израелците от по-голямата общност на скръбта, която може да помогне на хората да намерят вътрешните ресурси, за да превъзмогнат отровните племенни позиции.
Емили, знам, че в Германия ситуацията по отношение на гражданското общество не се вписва в тази рамка, дори и правителството да е стигнало толкова далеч в солидарността си с Израел, че да е преминало в особено пагубна фаза на позицията си по израелско-палестинския въпрос. Можете ли да разкажете каква е ситуацията на място в Германия днес?
Емили Дише-Бекер:
За евреите в Германия клането от 7 октомври беше дълбоко травмиращо и ужасяващо, а за палестинците в Германия необремененото разрушаване на Газа продължава да бъде дълбоко травмиращо и ужасяващо.
Германската държава и повечето държавно финансирани институции обявиха безусловна солидарност с Израел, без да споменават палестинското страдание, дори когато войната в Газа уби много хиляди цивилни. Това накара хората от арабски и мюсюлмански произход да чувстват, че тяхната болка, гняв и скръб са невидими, а също и неизразими. Хората съобщават за дълбоко чувство на непринадлежност. Президентът на Германия Франк-Валтер Щайнмайер призова всички хора с „арабски корени“ да се дистанцират от Хамас. Този вид роднинска отговорност очевидно има неприятна история тук.
Налице е репресия срещу всяка проява на солидарност с палестинците и всякакви антивоенни настроения или призиви за прекратяване на огъня. През първите две седмици след 7 октомври в Берлин бяха забранени всякакви пропалестински демонстрации – включително антивоенни или общи антирасистки демонстрации. Сенатът посъветва училищата да не допускат изразяване на палестинска идентичност. Имаше своеобразна полицейска обсада на арабско-германския квартал Нойкьолн, като хората бяха брутално задържани за носене на кефия[2].
През последните няколко седмици беше разрешено провеждането на демонстрации при строги правила за това какво може да се говори. Лозунгът „От реката до морето, Палестина ще бъде свободна“ беше забранен. В Бавария той се преследва като подстрекателство, равностойно на „Хайл Хитлер“. През последните седмици полицията забрани дори лозунга „От реката до морето, искаме равенство“, както и всяко споменаване на „геноцид“. По време на демонстрация в Берлин лице, което е държало плакат с надпис „от ХХ до ХХ, ХХ ще бъде свободен“, е било преследвано за евентуално подстрекателство. Полицията обяви, че ще разтури всяка регистрирана демонстрация, ако тълпата скандира „спрете войната“. Призивът за прекратяване на огъня се приравнява с отричането на правото на Израел да се защитава и следователно е синоним на желанието израелските евреи да бъдат убити.
Освен клането в Израел и задържането на заложници в Газа, голямо внимание се обръща на нарастващия антисемитизъм в Берлин и в по-широк план в Германия, който се дължи на имигрантите от Близкия изток. Това се слива с антимиграционната реторика, която се надигаше в продължение на месеци преди 7 октомври.
Освен това бяха предложени няколко законодателни акта, които не само ще попречат на хората, които не признават правото на Израел да съществува, да получат гражданство, но и потенциално ще лишат от гражданство хора, които извършват антисемитски действия, при условие че имат друг паспорт, което означава, че германско-германските антисемити няма да бъдат засегнати.
По повод годишнината от Кристалната нощ – 9 ноември – управляващата коалиция представи резолюция от 51 точки, която радикално нарушава гарантираните от конституцията свобода на словото, изкуствата и науките, както и имиграционните права, в името на „историческата отговорност на Германия да защитава живота на евреите“. Резолюцията не е правно обвързваща и все още не е приета. Въпреки това, както видяхме при предишната резолюция, приета от Бундестага през 2019 г., която обяви методите на БДС за антисемитски, тя има потенциала да има далечни последици, тъй като ще бъде използвана за прилагане на нови насоки за правоприлагащите органи, съдебната система и публичните органи, включително културните, образователните и изследователските институции. Един вид закон със задна врата.
Сред предложените мерки има няколко, които са доста абсурдни, например орязване на публичното финансиране на културни институции, които поставят под въпрос правото на съществуване на Израел или си сътрудничат с институции или лица, които отхвърлят правото на съществуване на Израел – което на практика би означавало всички институции в страните от мюсюлманския свят, които не признават Израел. Това би означавало, че Германия може да продължи да купува газ от Катар или да продава оръжие на Саудитска Арабия, но културният обмен ще бъде забранен.
Резолюцията призовава държавите да прилагат различни санкции – от депортиране до отказ на правото на събиране на семейства, намаляване на социалните помощи и отказ на разрешителни за работа на жители на Германия, които „подкрепят терористични организации като Хамас и Самидун или подбуждат омраза към евреите“.
Въпросът е: как се определя понятието „подкрепа“? От това, което видяхме през последните няколко седмици, загрижеността за съдбата на палестинските цивилни граждани се определя в широк смисъл като подкрепа за Хамас.
Най-показателното е, че законопроектът включва само мимолетно споменаване на заплахата, която представляват десните екстремистки групи и политически партии за живота на евреите, въпреки факта, че 84% от антисемитските престъпления в Германия идват от крайната десница и че смъртоносното нападение срещу синагога в Хале през 2019 г. е извършено от неонацист. Това е циничен пропуск, като се има предвид, че поводът за законопроекта – 9 ноември – е в памет на погромите, извършени от нацистите.
Сякаш самите германци, които не са евреи, са травмирани. Чрез един вид изкривено наследство на собствената си история като преследвачи те могат да участват в съвременното еврейско страдание. Ето как прочетох преобладаващата реакция.
Прочник:
Как германската държава официално оправдава репресиите си срещу демонстрациите в подкрепа на палестинците?
Дише-Бекер:
Всяка декларация за солидарност с Палестина или грижа за палестинците де факто се тълкува като подкрепяща Хамас и като антисемитска. Медиите са водещи в това отношение. Заглавието на онлайн изданието Der Spiegel непосредствено след нападението беше „Повечето от Нойкьолн симпатизира на Хамас“. Така че приравняването на палестинците-германци и Хамас беше първият ход. След това се появи печатната корица на Der Spiegel, през първата седмица след нападенията. Тя представляваше снимка на канцлера Олаф Шолц със заглавие: „Най-накрая трябва да депортираме в голям стил“. Това беше корицата! Следващата седмица корицата беше изображение на четирима евреи заедно с изречението: „Страхуваме се“. Това, което виждам, е как еврейският страх се използва като смазка за германския расизъм и дясна политика. Това е толкова открито. Свръхидентификацията, която характеризираше германския анти-антисемитизъм преди 7 октомври, сега е тотализирана. Според моя опит в този момент, когато някои германци казват „Израел“, те всъщност имат предвид „Германия“. Струва ми се, че се приближаваме до момента, в който може да започне да се изтъква аргументът: „Защо да не можем да третираме и арабите като граждани втора категория, за да защитим евреите?“. Това е много опасно развитие и за евреите.
Прочник:
Има ли други прояви на променена атмосфера в Германия, за които смятате, че хората трябва да са наясно?
Дише-Бекер:
Сагата „Хуберт Айвангер“ е показателна за радикализацията на ситуацията в Германия. Няколко седмици преди 7 октомври Süddeutsche Zeitung, един от най-големите национални вестници в Германия, заяви, че заместник-президентът на Бавария Хуберт Айвангер – член на дясната партия „Свободни избиратели“ – още в ученическите си години е бил автор на листовка, на която пишело нещо от рода на: „Национален конкурс за най-голям предател на родината. Искате ли да се спуснете ндолу през комина в Аушвиц?“ След това започнаха да излизат и други подробности, които сочеха, че това не е била еднократна шега на Айвангер, че освен това той е демонстрирал Хитлеровия поздрав в училище. На всичко това той отговори, че не си спомня дали го е правил или не.
Министър-председателят на Бавария Маркус Зьодер беше притиснат да предприеме нещо, включително от централни представители на еврейската общност. В крайна сметка той обяви, че няма да уволни Айвангер и че се е консултирал по този въпрос с представители на еврейската общност. Някои от тези представители – включително Шарлоте Кноблох, 91-годишна жена, оцеляла от Холокоста, която е ръководителка на еврейската общност в Бавария – нарекоха това решение правилно, но заедно с това заявиха, че Айвангер трябва да си направи „повече самоанализ“.
По време на различни публични изяви в бирени палатки в Бавария Айвангер започна да третира това като кампания на хората „там горе“, която цели да го накара да замълчи, и заяви, че това се случва само заради предстоящите през октомври избори. Той не прояви почти никакво разкаяние и се представи като жертва. Освен това започна да мобилизира своята база около предизвикателството си и партията му се издигна в социологическите проучвания.
Вероятно това е първият случай в следвоенна Германия, когато нечия кариера не е била накърнена, а по-скоро подпомогната от обвинения в антисемитизъм. И в разгара на всичко това, в германския контекст стана видно, че еврейските представители нямат възможност да държат отговорни тези, които са на власт. Винаги има последствия само за онези, които нямат власт в германското общество: мигрантите и цветнокожите.
Прочник:
Дали част от проблема в Германия – както и навсякъде другаде – не е пропастта между широко прогресивния културен сектор и политическите власти?
Дише-Бекер:
Подкрепата за палестинците от страна на културния свят, на която станахме свидетели в международен план, до голяма степен отсъства в Германия. Не е имало големи отворени писма за подкрепа. Хората, които са се изказвали, са били уволнявани или концертите им са били закривани. Сред уволнените през първите дни беше Малкълм Оханве, чернокож палестински журналист от Германия. Непосредствено след 7 октомври той осъди недвусмислено нападението на Хамас, но каза също, че има контекст за гнева и разочарованието. И така, той беше уволнен от Bayerische Rundfunk и от ARTE, както и от организацията, наречена Neue Deutsche Medienmacher, която привидно има за цел да представлява интересите на медийните работници, които не са бели германци. Незабавното му уволнение напомни за наръчника от 11 септември и за цялата сметка на това кога в хронологията на катастрофата се смята за уместно да се спомене контекстът.
През следващите седмици имаше безпрецедентна вълна от отменени публикации, особено в културния сектор. Това засегна предимно расови малцинства – чернокожи творци, палестинци и араби, както и прогресивни евреи. На Франкфуртския панаир на книгата палестинската писателка Адания Шибли трябваше да получи награда за романа си Незначителен детайл. Церемонията по връчването на наградата не беше допусната. Голям международен симпозиум за културата на паметта, програмиран от изследователя на Холокоста Майкъл Ротберг и южноафриканската художничка Кандис Брейц – и двамата евреи – беше отменен. Считано от следващата година ще бъде спряно публичното финансиране на Oyoun, голям културен център в Нойкьолн, управляван от мигранти, тъй като отказа да приеме заповедта на Берлинския сенат да не бъде домакин на двадесетгодишнината на група, наречена „Еврейски глас за справедлив мир“. Това разтърси културната сцена тук. Мярката на Сената е съмнителна по отношение на законността, но оспорването ѝ в съда би било дълъг процес, а центърът не може да плаща на тридесетте си служители, много от които са чужденци с работни визи, обвързани с тяхната заетост. Съвсем наскоро музеят в Саарбрюкен отмени изложбата на Брейц, планирана за следващата година. Музеят обоснова решението си с публикации в медиите, според които Брейц не се е разграничила от Хамас, критикувайки войната в Газа – едно доказано невярно твърдение. Съобщението в пресата на музея относно отмяната на изложбата на Брейц е наистина умопомрачително: „управителният съвет реши да не предоставя платформа на художници, които не признават терора на Хамас за цивилизационно нарушение (Zivilisationsbruch) или които съзнателно или несъзнателно премахват разликата между законни и незаконни действия“. Zivilisationsbruch е термин, използван за Холокоста. Значи, ако еврейска художничка не признава нападението на Хамас за равностойно на Холокоста, тя не може да покаже творбата си в Германия?
По-рано този месец целият комитет за намиране на участници в следващото издание на Documenta – най-престижното културно събитие в Германия – подаде оставка, позовавайки се на невъзможността да се работи в Германия при настоящите обстоятелства, като се позова на цензура и политическа намеса.
Забележително е да се наблюдава как Германия унищожава собствената си мека сила и репутация за подкрепа на културния обмен и работата в областта на правата на човека в международен план и със сигурност е безразсъдно да се твърди, че прави това от името на еврейския народ.
Прочник:
Но не се ли наблюдава истински скок на антисемитизма в Берлин и на други места в Германия, отчасти под прикритието на прогресивна, пропалестинска солидарност?
Дише-Бекер:
В момента в Германия има абсолютно усещане за по-голяма опасност от антисемитизъм и антисемитско насилие, отколкото когато и да било през последните години. Миналия месец имаше опит за нападение с коктейл „Молотов“ срещу синагога в Берлин. По сградите, където живеят евреи, са изрисувани звездите на Давид и има съобщения за хора, говорещи иврит, които са били заплюти и се страхуват да говорят на иврит с децата си по улиците.
Ако се вгледате в статистиката, ще видите, че има ясно изразено увеличение на така наречените „пропагандни престъпления“ – реч на омразата онлайн, графити и т.н. Полицията арестува и преследва хора за призиви на демонстрации, които не са били незаконни преди 7 октомври, така че това също води до увеличаване на регистрираните случаи на антисемитизъм. Наблюдава се увеличение на антисемитските престъпления, но не и на престъпленията (или нападенията) срещу евреи. Тези цифри остават тъжно-стабилни в сравнение с периода преди 7 октомври.
Налице е и увеличение на броя на антимюсюлманските и антиарабските нападения. От 7 октомври до 1 ноември са регистрирани десет нападения срещу джамии, на които е обърнато далеч по-малко внимание.
Вайцман:
Бях поканен да говоря на публично събитие на 9 ноември тази година, в деня, в който се отбелязва Кристалната нощ и началото на Холокоста. Беше ми трудно да говоря пред германска публика. Бях ядосан и притеснен от факта, че точно в този ден германският Бундестаг се опитваше да приеме нов набор от закони (временно отложени, но все още надвиснали над страната) – които уж са предназначени да защитят живота на евреите в Германия, но в действителност имат за цел да ерозират още повече германската публична сфера, да потиснат гласовете на палестинците и да превърнат арабските, мюсюлманските и небелите хора в Германия в заподозрени. Две години след откриването на Forensis, сестринската агенция на FA в Берлин, се оказа, че публично изразявам съмнения дали Германия е място, където можем да продължим да работим.
Със сигурност в Германия има антисемитизъм. Официалните статистики показват, че повечето антисемитски престъпления в страната се извършват от бели неонацисти, които продължават да маршируват по улиците на Германия под закрилата на полицията, в чиито редици те са навлезли. Алтернатива за Германия (AfD) заседава в Бундестага, докато германската държава е насочена както срещу палестинците, така и срещу евреите, ангажирани с палестинското освобождение. Идентичността на евреите от диаспората, които са активни не-ционисти или анти-ционисти, също е под заплаха.
Колективната вина на германския народ за Холокоста се изразява чрез ислямофобията и расизма – и сега се прилага на политическо ниво от наше име. В името на еврейския народ като цяло и на тези от нас, които работят в Германия, в частност.
Моята беседа се състоя в седмица, през която други симпозиуми и академични събития, в които трябваше да участвам, бяха отменени или „отложени“ от страх, че ще изразим публично подкрепата си за палестинското освобождение. Хора, близки до нашия екип, бяха заплашени с депортиране от държавните органи. Съвсем наскоро къщата на човек, оцелял от дясното терористично нападение в Ханау, с когото работихме в тясно сътрудничество, беше обискирана от полицията заради пропалестинска дейност.
Наскоро разговарях с палестински активист за човешки права, който със сигурност не е приятел на Хамас. Той ми каза, че като палестинец се оказва принуден активно да изразява своето осъждане на нападенията, като например в една онлайн страница, в която се иска да „докажете, че не сте робот“ [както се изразява той]. Когато го помолили да потвърди човечността си по този дехуманизиращ начин, като изрично осъди убийствата, от които така или иначе се отвращава, той основателно отхвърлил въпроса като расистки. Тези въпроси се задават на арабските мигранти, а не на белите германци.
Парадоксът се състои в това, че невъоръжената съпротива срещу израелската окупация и апартейд е криминализирана. Криминализирането на тези средства за невъоръжена съпротива е погрешно и глупаво. Нима очакваме палестинците мълчаливо да се подчинят на бомбардировките, изравняването със земята, изгонването, унижението? Просто да приемат, че животът им не си струва да се живее?
Тези политики, за да бъдем ясни, са обвити в прокарване на собствените позиции на Германия по отношение на миграцията – но бяха приковани към предполагаемата безопасност на евреите в Германия. Колективната вина на германския народ за Холокоста се изразява чрез ислямофобията и расизма – и сега се прилага на политическо ниво от наше име. В името на еврейския народ като цяло и на тези от нас, които работят в Германия, в частност. Една от трагедиите тук е, че би могло да има важно положително и трогателно измерение на германското отношение към евреите в момента. В момент, когато евреите се чувстват уязвими и често самотни, германците, на много нива в обществото, биха могли да застанат на тяхна страна. Но превръщайки евреите в посочената причина за репресиите срещу мюсюлманските мигранти в Германия, те ни правят по-уязвими, а не по-сигурни.
Германската намеса засилва както антисемитизма, така и ислямофобията, като пряката последица от това са нарастващите престъпления на омраза както срещу евреи, така и срещу мюсюлмани. Както в Германия, така и навсякъде другаде, безопасността на евреите и палестинците е взаимозависима.
Прочник:
Напомням за известната реплика на немско-еврейския писател Хайнрих Хайне от средата на XIX в., по повод антисемитски изблик на немски младеж. „Колко глупаво и богохулно звучат думите ти, когато душата ми прегръща с любов целия свят. Когато в непреодолима радост бих прегърнал и турци, и руснаци, бих се хвърлил да плача на гърдите на моя брат, окования африканец! Обичам Германия и германците, но не по-малко обичам и жителите на други части на земята, чийто брой е четиридесет пъти по-голям от този на германците“. Позовавайки се на поробения африканец, Хайне сигнализира, че свободата на всички народи по света се издига или пада заедно с тях, а статутът на евреите и мюсюлманите в Европа според него е особено преплетен.
Какви според Вас са първите стъпки, които трябва да предприемем, за да започне да се възстановява крехката еврейско-палестинска солидарност в Берлин и другаде?
Вайцман:
Може би сега трябва да се изправим срещу унищожаването на определена надежда, която имахме за нова форма на колективен еврейски живот, която се зараждаше в Берлин. Тази експериментална общност, която се надявах да видя, не се разви така, както очаквахме. Представях си, че повечето израелци, които сега живеят в Берлин, са тук именно защото искат да намерят път към еврейската си идентичност, който да заобиколи опитите на държавата Израел да я определи. Много от същите тези израелци, живеещи в Берлин, сега заемат твърди позиции, които съвпадат с тези на израелците в Израел.
Прочник:
Едно от нещата, които ме поразиха, е как хората и от двете страни на конфликта изпитват невероятно чувство на изоставеност, независимо от факта, че очевидно е имало интензивни вълни на сближаване в съответните общности на евреи и мюсюлмани. Ясно е, че племенната солидарност е психологически неадекватна за настоящата криза и единственият изход от тази обща изолация ще включва хората да се почувстват чути или прегърнати отвъд етническите/националните/религиозните различия.
Дише-Бекер:
Част от това, което е разочароващо в днешната ситуация в Германия, е разривът, произтичащ от 7 октомври – несъвместимата субективност на хората, които скърбят за две различни насилствени събития. Тези две скърби се изживяват като диаметрално противоположни, а това създава усещането за нулева сума. Налице е крехкост на връзките между хора от различни общности, които са работили заедно дълго време. Много от тях сега се опитват да заздравят тези връзки, но германската политическа класа е адски склонна да налива масло в огъня, като изцяло отрича легитимността на признаването на реалността на едната страна. Още преди 7 октомври бяхме сведени до това да защитаваме идеята, че изобщо искаме да водим разговори, дори да имаме пространство за такива разговори.
Прочник:
Можете ли да дадете някакви примери за области на дискусия, за които смятате, че са липсвали в публичния дискурс досега?
Дише-Бекер:
Като цяло разговорите, които евреите и палестинците водят насаме, просто не са възможни, когато има очакване, че ще протичат според германските дискурсивни очаквания. Налагат се „червени линии“, които със сигурност се разминават с международната наука и със състоянието на вътрешно-еврейските дебати по света. Според насоките за финансиране на международни културни програми, управлявани от германското външно министерство, не може да се споменава терминът „апартейд“. Как да водиш международен разговор, когато самите условия за дискусия изискват да се игнорира това, което според повечето големи организации за защита на човешките права в света се случва в окупираните територии?
А това означава, че не можем да водим интересни или критични разговори за еврейския национализъм, палестинския национализъм – да обсъждаме какви могат да бъдат визиите за общо бъдеще. Това са теми, които до голяма степен са част от разговорите, които водя насаме с моите приятели или които се провеждат на други места. Но това означава на практика, че не говорим за това как би могло да изглежда автентичното съвместно съществуване. Получавам запитвания от хора, които казват: „Този политик би искал да се срещне с израелци и палестинци, които работят заедно в Берлин. Има ли хора, които се занимават с това?“ И ми се иска просто да им изкрещя, защото те са демонизирали и криминализирали точно тези инициативи, като са отказали да включат палестинци, които се застъпват за ненасилствен бойкот на Израел. Това беше условието за участие, докато всъщност единственото условие за участие би трябвало да бъде ангажимент за съвместно съществуване в Германия.
Прочник:
Тоест предлагате необходимите разговори да се провеждат на ниво под това на явния, санкциониран от държавата публичен дискурс?
Дише-Бекер:
Да. Искам да кажа, че има пространства, които ни позволяват дори и днес да провеждаме разговори между израелски и палестински активисти, организатори, културни дейци и др. Но това до голяма степен са пространства със затворени врати. Големите културни институции вече не знаят какво да правят и просто отменят нещата. В рамките на основната германска културна сфера вниманието ни трябва да бъде насочено към справяне с германското разбиране, на което липсва каквато и да е комплексност. Само фактът, че днес, ако кажеш „контекст“, това може да се приеме за нещо антисемитско, е обвинение към състоянието на дискурса. Дори понятието „сложност“ като такова е категоризирано като нещо, за което не е дошло времето. Амбивалентността се смята за антисемитска! Най-богатите традиции на еврейската мисъл в Германия вече се определят като антисемитски. Трябва да намерим умствено и физическо пространство, за да водим важните разговори, за да можем да преодолеем вредните пиетети.
Прочник:
Това съвпада ли с неотдавнашния ви опит в развиването на отношения с палестински активисти, Еял?
Вайцман:
От 7 октомври насам под радара се водят дълбоки и значими разговори за солидарност и грижа. Късно сутринта на 7 октомври група палестински приятели и аз се срещнахме в Лондон, за да преживеем заедно последствията, да прочетем новините на всички езици, да се свържем с хора, които познаваме. Опитахме се също да разберем какъв е нашият отговор на случващото се. Беше слънчев уикенд. Седнахме навън. Всеки от нас беше извадил телефона си и се свързваше с десетки хора в региона. Междувременно дъщеря ми получаваше съобщения от собствените си контакти. Ден по-късно тя научи, че наистина е загубила приятели в клането. Много от палестинските ми приятели се свързаха с нея, за да я подкрепят и да попитат за безопасността на семейството ми. Това беше много трогателно. Палестинци отвсякъде – в диаспората и от Палестина, Западния бряг, се грижеха за нея. И в това има нещо много палестинско. В момента, в който в региона се случи някакво насилствено събитие, е много обичайно хората да се обаждат един на друг, за да проверят дали всичко е наред. Сред нашата малка общност от активисти за освобождение на Палестина има истинска солидарност, която се е развила с времето и надхвърля разделенията.
Прочник:
Това е много трогателно. Въпросът, който ми хрумва във връзка с това, което казах по-рано, е какво можем да направим, за да развием тази общност? Какви са вашите приоритети сега?
Вайцман:
В момента за всички нас, които сме в диаспората, е неотложно да призовем за незабавно и трайно прекратяване на огъня, за освобождаване на всички затворници и пленници от двете страни. Трябва да предадем разбирането, че израелската армия не може да възстанови честта си чрез избиване на палестинци. Тя не може да върне пленниците си с военна сила, не може да ликвидира Хамас. Хамас не е само военна групировка, тя е и гражданско общество в Газа – това е основен социологически факт. Тя изпълнява образователни, здравни, религиозни и обществени функции – и в тези си качества е част от лепилото, което свързва обществото. Унищожаването на Хамас означава унищожаване на болници, училища и джамии – гражданската структура. Войната, която Израел води в момента, представлява опит да се прекъсне връзката и да се разкъса лепилото – да се атомизира народът. Израел твърди, че жертвите сред цивилното население са съпътстващи ефекти от опита му да порази военни цели. Но „съпътстващите“ са целта тук – изглежда, че Израел се стреми да предизвика системни щети. Колективно наказание. Унищожение. Отмъщение. Кръв за кръв. На прицел са болници и училища. По-голямата част от населението е разселена. Това са нещата, които имаме предвид, когато протестираме: „Спрете геноцида“.
Сега енергията ми е солидарна с оцелелите. Ще трябва да помогнем за възстановяването на Ain Media. Продължаваме мисията си и държим екипа си заедно. Ние сме ранени като организация. У дома е трудно. Трудно е на работното място. Понякога имам чувството, че в гърдите ми бият две сърца.
Но в Лондон, а също и тук, в Берлин, има пространство, в което евреите, включително израелците, и арабите, включително палестинците, които вярват в палестинското освобождение, биха могли да изградят скелето на една нова общност. Това пространство е застрашено, но все още се водят смислени разговори. Когато солидарността премине прага на видимостта в петиция или в пленум, тя става четлива за властите и може да бъде разбрана.
След като [войната] свърши, ще трябва да започнем да мислим и да се възстановяваме, седейки върху руините. Интелектуалците и артистите създават граждански пространства напук на всичко и изразяват неща, които иначе са табу – особено сега, при целия риск да бъдат санкционирани. Денят „след“ няма да е по-различен от предишния, ако не се заемем с въпроса за палестинското освобождение и равенство. Че палестинците имат права над Палестина? Това не е въпрос – това е целта на нашата борба. Друг въпрос е: „Какви са правата на евреите в Палестина?“.
Част втора: Теоретичната рамка, или какво не е наред с официалния германски разказ за „преодоляното минало“
Джордж Прочник:
Емили, можеш ли да започнеш, като опишеш как германската политика на паметта използва споровете за антисемитизма в страната, за да прокарва десен дневен ред? Какъв е историческият контекст за този изненадващ обрат на събитията?
Емили Дише-Бекер:
Културата на германската държавна памет процъфтя след обединението на Германия през 1990 г., което отчасти беше свързано с необходимостта от нов вид държавност. Обединената германска държава трябваше да съобщи ясно и недвусмислено, че не е заплаха нито за другите държави, нито за еврейските общности, а това означаваше да покаже, че се справя с миналото си, тъй като имаше опасения, че обединена Германия ще бъде заплашително силна държава. По онова време културата на паметта нямаше много общо с Израел – това дойде по-късно и бе илюстрирано от речта на Меркел пред Кнесета през 2008 г., в която тя обяви сигурността на Израел за Staatsräson („основополагаща държавна цел и задача“) на Германия.
Еял Вайцман:
В друг исторически обрат все по-агресивната версия на израелската хасбара – т.е. пропаганда – получава своята легитимност от културата на паметта на Германия. Ако заимстваме един термин от нашия приятел философ Ади Офир, държавата Израел е създала „дискурсивен железен купол“. Докато оригиналният „Железен купол“ е система за противоракетна отбрана, способна да сваля ракети във въздуха, дискурсивният му еквивалент е превантивна практика на делегитимация, предназначена да сваля критиките към Израел, преди да са нанесли щети.
Докато подкрепата или предполагаемата близост до БДС се счита от Германия за антисемитска, израелското правителство определи като „терористични организации“ шест палестински организации за защита на правата на човека, чиято основна функция е да събират доказателства срещу израелските престъпления, за да бъдат използвани на международни форуми. Сред групите в този списък е и палестинската правозащитна група „Ал-Хак“, с която „Forensic Architecture“ (FA) [собствената активистка организация на Вайцман] установи дългосрочно партньорство и съвместно разследва случая с целенасоченото убийство на журналистката от „Ал Джазира“ Ширин Абу Аклех миналата година. Въпреки че нито една друга държава не е приела това обозначение и дори ЦРУ призна, че няма доказателства за него, министърката на вътрешните работи на Германия Нанси Файзер настоя германското правителство да го приеме. Независимо дали са обозначени като „антисемитски“ в чужбина, или като „терористични“ в Палестина, позициите, предлагащи легитимна опозиция на Израел, се заклеймяват по този начин като нещо, което се намира „отвъд границите на приемливо поведение“.
Прочник:
Ако можем да се върнем за момент назад: как германското разплащане с миналото е било третирано от германските евреи, преди да бъде монополизирано от държавата? Човек има чувството, че 80-те години на ХХ в. са били решаващ период на пренастройване.
Вайцман:
През 80-те години на ХХ в. се забелязват две противоположни тенденции, свързани с прерогативите на историята и паметта. От една страна, това е моментът, в който за първи път след Холокоста еврейската общност в [западна] Германия придобива истински обществен глас, когато вероятно става истински политически субект. Две събития, случили се в рамките на шест месеца едно след друго, правят тази нова ситуация четлива. Първо, през май 1985 г. еврейската общност в Германия отказва да участва в пътуването на президента Роналд Рейгън до Берген-Белзен, което е организирано набързо, след като посещението му в гробището в Битбург – където сред войниците на Вермахта са погребани членове на СС – започва да предизвиква критики. Целта на пътуването е да се създаде впечатление, че възпоменателните дейности на президента са балансирани. Еврейската общност се противопоставя на натиска да се съгласи с програмата на германската държава, която се изпълнява от нейно име. Те разбират, че възпоменанието се провежда, за да се насърчат германските стремежи за историческа забрава.
Второ, през есента на 1986 г. представители на еврейската общност щурмуват сцената на франкфуртската премиера на противоречивата пиеса на Райнер Вернер Фасбиндер Отпадъци, град и смърт, в която се появява герой, наречен Богатият евреин. Самият Фасбиндер вече е мъртъв от четири години. Когато все още е жив, той твърди, че пиесата трябва да се възприема като критика на продължаващите наченки на антисемитизъм в германското общество. Местната еврейска общност отказва да приеме този аргумент. Според нея правото на свобода на изразяване, формулирано в този случай от левицата, е надделяло над правото на достойнство на жертвите.
Отношението на Германия към антисемитизма не е свързано с евреите
Не по-малко важен е и начинът, по който германската преса реагира на двата спора. В случая с Битбург консервативната преса в Германия всъщност се опитва, поради липса на по-добър термин, да предупреди евреите да не се обединяват срещу това посещение с оправданието, че не би било добра идея да се разпалва антисемитизъм. Франкфуртер Алгемайне Цайтунг, водещият консервативен вестник в страната, заявява, че резултатът от участието в протестите може да бъде само пагубен за евреите и Израел. В случая с Отпадъци, град и смърт пресата с удоволствие очерня Фасбиндер като опасен антисемит, добавяйки пиесата към обвинителния лист, който вече е пълен с други негови добре познати пороци.
Сега няма съмнение, че ако Фасбиндер е нарекъл един от героите си Богатия евреин, това означава, че пиесата му навлиза в пределите на антисемитизма. Има различни неща, които могат да се кажат за контекста на тази стъпка, който може да включва интертекстуални връзки с по-широката история на театъра и други еврейски персонажи, които се появяват при Шекспир, Марлоу, Булгаков и другаде – както омразни, така и хуманни – но напълно разбирам защо еврейската общност се е почувствала застрашена от тази пиеса. Независимо дали е или не е антисемитска, тази пиеса обитава пространството на западната антисемитска традиция на изобразяване на евреина. Но по-интересен за мен е начинът, по който германската преса твърди, че тази творба, идваща от левицата, е извън границите на цивилизования дискурс, докато в същото време легитимира собственото си желание за прошка на нацистите, пример за което е канцлерът Хелмут Кол, който в усилията си за национално помирение изтъква, че нацистите също са наши деца, следователно трябва да ги приемем.
Така въпросът за антисемитизма става част от вътрешната дискусия в Германия за германската идентичност. И този разговор поставя началото на тенденцията антисемитизмът да се използва като политическа игра между леви и десни, която продължава и до днес, без да се обръща внимание на еврейската общност в Германия и другаде. С други думи, отношението на Германия към антисемитизма не е свързано с евреите.
Мисля, че „Богатият евреин“ на Фасбиндер и карикатурата на евреина на Таринг Пади в техния плакат на входа на Documenta през лятото на 2022 г. са свързани. Транспарантът изобразява ортодоксален евреин с кръвясали очи и знака на СС на шапката, който гнусливо заговорничи на фона на иначе антисухартовия монтаж от изображения.
Бях обиден заедно с еврейската общност в Касел. Всички искахме това изображение да бъде свалено. Кураторите на тази изложба, индонезийски колектив на име Ruangrupa, който не беше взел под внимание съдържанието на транспаранта в достатъчна степен, се съгласиха с тази преценка. Те премахнаха картината. Но в резултат на това възмущение беше стартиран мащабен проект за затваряне и потискане [на алтернативни виждания], ръководен предимно от автори на мнения в германските медии, както и от някои германски политици. Сякаш транспарантът потвърждаваше това, което държавата през цялото време е твърдяла за левия антисемитизъм: че постколониалното мислене като такова по дефиниция е антисемитско. (В Германия терминът „постколониализъм“ се прилага както към антиколониалната, така и към деколониалната мисъл и практика.[3]) В тази напрегната атмосфера имахме чувството, че по неизбежност ще се стигне до физическо насилие. И съвсем скоро това се случи. Изложбените пространства на нашите палестински приятели в Documenta бяха нападнати и изрисувани с графити, които съдържаха смъртни заплахи.
В крайна сметка епизодът с Documenta се оказа инструмент, който позволи на десницата да твърди, че има хлъзгав наклон откъм говоренето за историята на колониализма, включително за собствената колониална история на Германия, свързана с геноцида в Намибия – към критиката на Израел, която неизменно ражда антисемитски тропи.
Понастоящем присъединяването на Германия към Израел означава, че германският национализъм е започнал да се реабилитира и съживява под егидата на германската подкрепа за израелския национализъм.
Както „Богатият евреин“ на Фасбиндер, така и карикатурата на Таринг Пади се основават на антисемитски настроения, предавани през времето и поколенията. Споровете около тях обаче разкриват, че основното германско отношение към антисемитизма е свързано с избора кои прояви на антисемитизъм да бъдат оспорвани и кои да бъдат защитавани. Близо до времето, когато се разгръщаше спорът за Documenta, германски съд отказа да премахне антисемитски стенопис от XIII в., изобразяващ „еврейската свиня“, във Витенбергската църква, въпреки кампаниите и съдебните дела.
Повечето документирани нападения с антисемитски характер идват от индивиди и групи на бели супремасисти, но германската държава се фокусира върху левия антисемитизъм – който наистина съществува. Те използват тези примери, за да очернят цялата идеология на левичарството, както и да ограничат миграцията от Глобалния юг, като се държат така, сякаш антисемитизмът се внася в Германия само отвън.
Прочник:
Спорът около пиесата на Фасбиндер противопоставя идеята за свободата на изразяване срещу достойнството на жертвите. Какво мислите за този сблъсък, що се отнася до днешния дебат?
Вайцман:
Не мисля, че е спорно да се каже, че свободата на изразяване трябва да се измерва във връзка с езика на омразата, както и с безопасността и достойнството на пострадалите. Паметта винаги е била инструментализирана в начина, по който се обработва и разказва миналото; тя винаги е артикулирана във връзка с намесата в настоящите политически социални дела. Не искам да навлизам в дебата дали тази пиеса е трябвало да бъде поставена или не. Това, което е важно за мен в този случай, е, че именно еврейската общност, независимо от израелската политика, е била тази, която е реагирала на събитието през 80-те години на ХХ век. Като се има предвид, че днес Израел насърчава крайно десните партии в цяла Европа, се чудя какво биха казали някои израелски министри, ако Рейгън и Кол ги бяха помолили да се присъединят към посещението на гробището в Битбург.
Понастоящем присъединяването на Германия към Израел означава, че германският национализъм е започнал да се реабилитира и съживява под егидата на германската подкрепа за израелския национализъм.
Дише-Бекер:
Проблемът на германската култура на паметта в сегашното ѝ проявление е, че тя вече не предлага ефективна подривна дейност срещу германския национализъм. Вместо това културата на паметта се е превърнала в аксиома на санкционираната от държавата национална идентичност и в това си качество – в инструмент за дисциплиниране и изключване на нежелани малцинства и проблемни идеи. Правя разграничение между първите следвоенни десетилетия, когато германската култура на паметта представлява инициатива на гражданското общество, насочена към противопоставяне на отказа на Германия да се изправи пред престъпленията си, и това, което е днес: средство за представяне на Германия като най-цивилизованата нация по силата на това, че е извършила геноцид и след това е изплатила сметките за това гигантско злодеяние. В съчетание с подхода към борбата с антисемитизма, който приема, че антисемитизмът е повсеместен сред противниците на Израел, палестинците са тези, които (поради противопоставянето си на самопровъзгласилата се еврейска държава) са представени като най-голямата опасност за евреите. Тук съм малко хиперболична, но наистина виждам тази основна динамика като ключов фактор в тенденцията, при която германската култура на паметта престана да бъде самокритична, а вместо това се превърна в рефлексивна, самопохвална поза. Но още по-лошо от това е, че тя се превърна в платформа, от висотата на която се поучават други хора – включително евреи – за необходимостта да приемат еврейския национализъм.
Ето един пример за това, за което говоря: през 2020 г. в берлинската Академия за изкуства „Вайсензее“ група еврейски студенти, родени в Израел, разработиха читателска група, наречена „Училище за отучване от ционизма“, съставена от хора с различни политически убеждения или нива на политизация, които се събираха, за да се преборят с националната митология, с която са израснали. Една от студентките е превърнала предпоставките на групата в тема на дипломния си проект. Различни престараващи се функционери, които сега смятат за свой дълг да произвеждат скандали около всяка критика на Израел като антисемитска, вдигнаха голям шум. Финансирането на дипломната изложба на студентите беше оттеглено, а впоследствие това събитие беше включено в хронологията на антисемитските инциденти за същата година, публикувана от фондация „Амадеу Антонио“, една от водещите антирасистки организации в Германия. Така че в момента една група израелски студенти е включена в списъка заедно с инциденти, които включват удари по главата на еврейски молител пред синагога в Хамбург и оскверняване на еврейски гробове със свастики. В интервю няколко месеца по-късно Феликс Клайн, германският федерален комисар по въпросите на еврейския живот и борбата с антисемитизма в Германия – който е на тази позиция, откакто тя беше създадена, след като израелско знаме беше изгорено по време на протест в Берлин срещу решението на президента Тръмп да премести посолството на САЩ в Йерусалим през 2018 г. – помоли левите израелци да проявят известна чувствителност към историческата отговорност на Германия и да бъдат умерени в начина, по който говорят за Израел, докато са в Германия.
Между евреите и германците има моногамна връзка, както се изразява изследователката на еврейските изследвания Хана Цубери.
Прочник:
Учените, които са участвали в тези дебати, са ми говорили за паниката, предизвикана в Германия от твърдия десен завой на израелския национализъм – ерозията на определена образност на евреина – и за това какво е било за тях да бъдат обругавани от нееврейски германски ционисти, за които критиката на Израел е признак на слабост, а несъгласието с доминиращия исторически разказ е симптом за неавтентичност. Подобни преживявания са типични за много от мишените на така наречените „Анти-Дойче“, които се появиха след падането на Стената. Първоначално „Анти-Дойче“ е номинално ляво движение, решено да предотврати възхода на Четвъртия райх в обединена Германия. На практика (и през последните години все повече) движението разглежда специалната отговорност на Германия към евреите като всеобщ ангажимент за защита на Израел от всякаква критика.
За пореден път може да се каже, че Германия се занимава с монолитно митологизиране на еврейската идентичност, и за пореден път, както сочи есето на А. Дирк Мозес, крайната цел на този процес е германското изкупление на новата световна сцена. Изкуплението се постига чрез придаване на [неоспорима] стойност на евреите, което изисква изключване на други травми: по-специално на палестинската травма, причинена от Израел.
Дише-Бекер:
В една зашеметяваща лекция-спектакъл миналата година Еран Шаерф, художник, роден в Израел, който от четиридесет години живее и работи в Германия, каза, че много германци не могат да си представят, че не са звезди или не фигурират във всички спомени на израелските евреи – че има и други спомени, също за насилие, които не са свързани с германците. Сякаш между евреите и германците има моногамна връзка, както се изразява изследователката на еврейските изследвания Хана Цубери. Всички останали са натрапници.
Трябва да се отбележи, че много германски евреи, включително еврейски служители в спонсорирани от държавата организации, също реагират с ярост, когато израелците в Германия натежават в случаи, в които отделни лица или групи са обвинени в антисемитизъм заради позициите си спрямо Израел. Тези служители твърдят, че въпросните израелци не са представителни за германското еврейско мнение и не разбират антисемитизма. Да израснеш като доминираща група и мнозинство в Израел е нещо много по-различно от опита на живота в Германия след Холокоста. Но израелците познават Израел, който за много германски евреи е преди всичко идеализирана застрахователна полица.
Прочник:
Можете ли да дадете примери за това как германската култура на паметта става още по-регресивна в една подчертано политическа сфера?
Вайцман:
Един от примерите е промяната в отношението към антисемитизма, която стана видима в дискурса на крайнодясната Алтернатива за Германия (AfD). Освен използването на антисемитизъм в противопоставянето срещу възпоменанието за Холокоста, те се опитват да направят по-приемливи своята форма на расизъм и протофашистки нагласи, като създават антимюсюлмански съюз. Те внушават, че антисемитизмът е внасян в Германия като вирус по каналите на миграцията. Тази тенденция да се екстериоризира произходът на антисемитизма съществува далеч отвъд AfD, проявява се в целия политически спектър (както и в други крайно десни организации в Европа и другаде) и води до това, че мигрантите редовно стават обект на обвинения в антисемитизъм. Промиграционната левица, която е обвинявана, че насърчава антисемитски тенденции, също е въвлечена в това. Всички тези осъждания, разбира се, се използват за подхранване на съпротивата срещу пристигането на самите мигранти, които след това стават олицетворение на демографската промяна, която се отдалечава от европейския бял консенсус, който сега казва „Не на имиграцията, да на Израел“. Като евреин в Германия намирам тази тенденция за опасна в политически и личен план.
Прочник:
Изглежда, че вие и Емили идентифицирате едно сливане между Израел и Холокоста, което надхвърля начините, по които Холокостът се свързва със собствения raison d’état на Израел, (като убежище за евреите, страдащи от преследване в диаспората), в нещо по-обединително и свещено, при което Израел съществува като един вид държава-паметник на Холокоста, извършен от Германия. Съществува бездната на Холокоста, а след това Израел се превръща в сграда, която отразява тази празнота по всеобхватен и непоклатим начин. В рамките на този дискурс съществуването на Израел се превръща в инструмент за развитие на различни автократични начинания по света, включително САЩ на републиканците и Великобритания на торите. Всички тези модели представляват усилие за ограничаване на „злото“ в рамките на тропите на антисемитизма и едновременно с това за демонизиране – като заразен с антисемитизъм – на всеки, който оспорва идентифицирането на Израел с Холокоста. По този начин се отваря повече пространство за осъществяване на автократични, репресивни програми. Хана Аренд е написала известното си есе за евреина като парий, но в инверсия на това понятие Израел се превръща в светец-парий, за да сплоти и огради нео-националистическите усилия.
Дише-Бекер:
Неоспорима е привлекателността за Германия на логиката, според която Израел е определен като изключителна национална държава, която практикува „добър“ национализъм и похвален милитаризъм. Но какво постига днес отбелязването на Холокоста? Останали са много малко оцелели, така че не става въпрос за техните чувства, нито за справедливост към тях. Непрекъснато наблюдаваме начини, по които тази култура на паметта всъщност не е за справедливост, тъй като има материални неща, които биха могли да бъдат направени от държавата, но не се правят. Например Кристиан Линднер, настоящият министър на финансите на Германия, който е начело на неолибералната Свободна демократическа партия (СвДП), която се застъпва за каузата срещу БДС с мотива, че тя е антисемитска, наскоро се опита да намали пенсиите на оцелелите от Холокоста. Две седмици по-късно той излезе за фотосесия, като запали пред Бранденбургската врата най-голямата менора [еврейски свещник] в света – любим трик на германските политици от кариерата. Така че, ако не става дума за справедливост за жертвите, то става ли дума за предотвратяване възраждането на изключващия национализъм? В културата на паметта се влагат извънредни средства като част от санкционираната от държавата програма за борба с антисемитизма. Само в Берлин в момента работят петима комисари по антисемитизма, които представляват различни институции и групи. Справедливо е да се запитаме тогава каква е ефикасността на всичко това?
Докато борбата срещу антисемитизма се изостря, AfD, неофашистка партия, започна да изпреварва в социологическите проучвания управляващите социалдемократи, а в същото време се наблюдава ръст на крайно десния тероризъм, който често е свързан с полицията, армията и разузнавателните служби, много от чиито служители таят десни симпатии и връзки с десни терористични мрежи. И все пак тези събития рядко се обсъждат в контекста на антисемитизма. Очевидно това, че има германски полицаи, които всяка сутрин си изпращат като поздрав текстови съобщения Heil Hitler, не е в правомощията на Феликс Клайн, федералния комисар на Германия по въпросите на антисемитизма. Вместо да се занимава с нещата, които действително представляват заплаха за живота и здравето на всички расови малцинства в Германия, комисарят дава приоритет на полицейската борба с антиционизма сред творците.
В момента се наблюдава и един прокрадващ се ревизионизъм. Ще ви дам един скорошен пример за нещо, което намирам шокиращо и за което не е говорила нито една официална група на еврейската общност в Германия. По повод честването на седемдесет и петия „рожден ден“ на Израел (както го наричат германците) Урсула фон дер Лайен, европейската комисарка и германска християндемократка, заяви, че след „най-голямата трагедия в човешката история“ – не престъпление, забележете, трагедия – „виждаме ‚чудото‘ на раждането на Израел“.
Прочник:
Това е много христоматийна позиция в смисъл, че разпятието прави възможно раждането на изкупителя на човечеството – или в този случай изкупителя на Германия. Но какво трябва да прави човек вместо това? Ако трябва да се обърнете към някоя прогресивна група в Съединените щати или Европа за това какво трябва да се случи при такава равносметка, какво бихте предложили?
Политическата история на Германия изобилства от примери за лидери и партии, които демонстрират майсторство в поучаването на всички останали за това кой е правилният път, коя е правилната памет, какво се смята за цивилизовано.
Вайцман:
Вместо да разглеждаме Холокоста по христоматиен начин – второ жертвоприношение – от решаващо значение е да разгледаме историческата приемственост във всичките ѝ измерения. Към настоящия момент съществува все по-голям научно-исторически консенсус – макар и непризнат в самата Германия – че елементи на германския и по-общо на европейския колониализъм са спомогнали за създаването на идеологическите основания за расовата политика и изтреблението на евреите в Европа. В допълнение към усвояването на други исторически форми на антисемитизъм, Холокостът има и имперско-колониална съставка. В германската политика на паметта, както е конфигурирана понастоящем, просто няма място за изрично представяне на тази връзка. Холокостът остава исторически атомизиран и свещен.
Няма ли да е по-продуктивно да разглеждаме палестинската Накба като продължение на престъплението на Холокоста, простиращо се чак до 1948 и 1949 г., и да разберем, че Европа и Германия носят известна отговорност за етническото прочистване на Палестина? Вместо това след края на войната в Европа има един вид непорочно прекъсване, а палестинците са изхвърлени от разказа – точно както непрекъснатите репресии над алжирците от страна на следвоенното френско правителство са елиминирани от официалния френски разказ за ролята му в европейския конфликт.
Всичко това показва как германската държава укрепва своята легитимност, като издига в ранга на лекция един тясно ограничен отрязък от своето минало. Политическата история на Германия изобилства от примери за лидери и партии, които демонстрират майсторство в правенето на разграничения, в очертаването и подбора, в поучаването на всички останали за това кой е правилният път, коя е правилната памет, какво се смята за цивилизовано. По този начин Германия универсализира своята провинциалност. Тя анализира света през филтъра на собствената си история и превръща своята специфична траектория в общ закон, който ѝ позволява да дисциплинира другите. Германия е много вглъбена в идеята, че е била най-добра в най-лошото. По този начин да бъдеш извършител на антисемитизъм се проектира като форма на морална експертиза, която трябва да бъде споделена със света.
Прочник:
Вие говорихте за идеята, че съществува официален, държавно-проектиран и разработен проект за изграждане на еврейска общност в Германия след Холокоста, както и отделен, органичен процес, при който еврейската общност започва да пуска корени там при свои собствени условия. Какво имате предвид?
Вайцман:
Днес в Германия има множество еврейски групи и общности. През 90-те години на ХХ век, след обединението, Германия насърчи миграцията на евреи от бившия Съветски съюз и ги засели в различни градове. В опитите си да съживи еврейския живот тя спонсорира изграждането на синагоги, читалища и училища, въпреки че много от бившите съветски евреи не са имали опит с еврейския общностен живот, нито пък силни национални или религиозни наклонности. Тези организирани от държавата общности се свързваха с Израел чрез консулствата и посолството. Националните празници на Израел се честваха на видно място като нещо обичайно. Но в началото на 2000-те години се прояви друг вид миграция: Палестинци и израелци, включително много художници и писатели, започнаха да мигрират самостоятелно в Германия и особено в Берлин. Израелските евреи, които се преместиха в Берлин, може да са оценили или преоткрили аспекти на своята еврейска идентичност, но те не бяха организирани или представени от официалните еврейски общности. Те със сигурност не са били свързани с Израел. Много от тези хора не са били ционисти или са били антиционисти. Някои от тях откриха, че в Германия могат да изградят по-равностойни отношения с палестинците, неподвластни на изкривената платформа на съвременния израелски апартейд.
Прочник:
Не е ли едно от предизвикателствата, че наред с манипулирането на понятието за антисемитизъм, което и двамата разяснявате, има и случаи на истински антисемитизъм, произтичащи от привидно прогресивната страна на този конфликт?
Вайцман:
Както и при Documenta, безспорно има много тревожни, много реални антисемитски тенденции, които се появяват под различни форми в някои части от антиколониалната левица.
Прочник:
При идентифицирането на паралел между изображенията на транспаранта на Таринг Пади и „Богатият евреин“ на Фасбиндер, вие предположихте, че мобилизирането на тези стереотипи може да има всеобхватна цел, която не са самите евреи. Но конспиративното свързване на евреите с властта – задкулисна власт със злонамерени цели – все още е налице и все още може да има последствия за еврейската общност, независимо от истинските им цели. И, разбира се, опортюнистичният антисемитизъм има свое собствено родословие.
Но вие отбелязвате също, че когато идентифицирането на реални случаи на антисемитизъм се превърне в основание за по-мащабни кампании с реакционни програми, обвинението в антисемитизъм се превръща в нова форма на маккартизъм – както се случи след Documenta: „Антисемит ли сте или били ли сте някога?“
Дише-Бекер:
Documenta със сигурност представлява повратна точка, след която антисемитизмът де факто започна да се категоризира като вид „постоянно извънредно положение“, подобно на „войната срещу тероризма“, което изисква не само отменяне на пиеси, награди и изложби, но и промяна на законите за гражданството, за да се изключат от Германия хората, които някога са участвали в антисемитски демонстрации – категория, която обхваща всяко събитие за солидарност с Палестина. Сега германските държавни органи превантивно забраняват такива събирания с обяснението, че в миналото по време на подобни прояви са били правени антисемитски изказвания. Тази година например берлинските власти забраниха всички палестински демонстрации по повод седемдесет и петата годишнина от Накба. Наред с други неща те се позоваха на опасенията си, че протестиращите могат да опишат Израел като извършител на престъплението „апартейд“. Подобно всеобхватно заглушаване е извращение на самочувствието на Германия като либерална демокрация.
И накрая, по отношение на проекта за културна памет на така наречения анти-антисемитизъм: Той предоставя изключителна морална власт на наследниците на извършителите на Холокоста и на колониалните кланета, както и на съвременните извършители на расистко изключване. На практика те могат да налагат поуките, които са решили да извлекат от собствената си история на насилие. Въз основа на това, което виждаме днес, то се изразява в усилието да се гарантира, че определени приемствености на дехуманизацията, мобилизирането на народното недоволство и германското себе-виктимизиране изобщо не се разпознават, като в същото време се потиска солидарността между различните расови общности. Уроците на германската история трябва да останат статични. Те са сведени до негативната изключителност на „Никога повече Аушвиц“ и не ни предлагат никакви насоки за борба с несправедливостта в настоящето, нито пък предизвикват допълнителни искания за репарации в случая с Намибия [където е извършено огромно клане по време на колониалното германско управление].
Прочник:
Посочихте цяла панорама от случаи, в които инструментализирането на антисемитизма и ционизма за избрани политически цели представлява опасност за уязвимите групи от населението на Германия, включително мигрантите, палестинците и евреите. Тези грешки в правосъдието стават все по-явни и спорни. Смятате ли, че вниманието, което този проблем започна да предизвиква, ще предизвика някакъв значителен отпор?
Дише-Бекер:
Вече е очевидно, че въпросът за антиантисемитизма представлява лаборатория за тестване на по-мащабни антидемократични политики. Той функционира като прецедент за забрана и на други форми на протест. Първо отмениха палестинските демонстрации, а сега предотвратяват други демонстрации, организирани от левицата. Така например правителството започна да се разправя с активисти за опазване на околната среда чрез мерки като превантивно лишаване от свобода. Наскоро германската полиция обяви Letzte Generation („Последното поколение“) – протестна група за защита на околната среда – за синдикат на организирана престъпност. Полицията се държи зверски и незаконно – например през май 2023 г. в Лайпциг бяха забранени антифашистки демонстрации след осъждането на бойци от [движението] Антифа. Не е изненадващо, че станахме свидетели и на увеличаване на полицейското насилие – в Германия вече има убити от полицията хора с расова принадлежност, нещо, което преди се смяташе за немислимо в обединена Германия.
Цялата тази нагла, широкообхватна репресивна дейност означава, че пред хората се открива възможност да достигат собствени заключения. Хората, които от първа ръка разбират авторитаризма, както и онези, които най-много ценят демократичните свободи, са такива, които в миналото са били обект на политическо насилие. Днес в Германия има много хора с такъв опит.
В по-крайната си форма германската свръхидентификация с еврейския национализъм означава, че германците си присвояват правото да определят как биха се чувствали, ако бяха евреи.
Вайцман:
Друга област, в която може да се открие опозиция срещу тези негативни тенденции, е самата борба за еврейска идентичност, която се води в Германия сега – т.е. съпротивата срещу израелския държавен модел на национално-етническа държава в полза на диаспорната, която е не-националистическа, а понякога не- или анти-ционистка.
Не че подобни борби не се водят във Великобритания, в САЩ и на други места, но в Германия те са пречупени по различен начин заради историята, а също и заради отговорността, която германците имат към евреите. Аз не отричам тази специална отговорност; просто не мисля, че германците са тези, които трябва да ни казват какви евреи трябва да бъдем, в какъв проект трябва да участваме. Както Емили, така и аз, като еврейски интелектуалци в Германия, понякога се оказваме изключени, публично дисциплинирани – поучавани от децата и внуците на извършителите, които са убили нашите семейства и които сега се осмеляват да ни кажат, че сме антисемити.
Дише-Бекер:
Борбата около [определянето на] еврейската идентичност в Германия се води между две основни фракции: тези, които смятат, че еврейското благополучие и безопасност произтичат от призивите към моралния авторитет на наследниците на извършителите, и евреите, които виждат еврейското благополучие и безопасност в солидарността с другите малцинства. Това е разделителната линия. Можете да я наречете лява или дясна, но това е същината.
Що се отнася до Германия като цяло, ако държавата направи по-десен завой, чрез приемането на идеята за националната си уникалност, то за уязвимите групи от населението това ще бъде най-лошият възможен резултат, дори извън границите на Германия. Германия е арбитърът в Европа както по отношение на антисемитизма, така и по отношение на миграцията. Ако тя казва, че е нормално да се давят хора в Средиземно море, то става нещо нормално, защото именно хората, които най-много съжаляват за миналото си отношение към малцинствата, сега казват, че това е нормално. Ако Германия казва, че хората, които се опитват да се доберат до Европа, представляват опасност за евреите, така че е нормално да им се откаже влизане, то става нормално да им се откаже влизане.
В по-крайната си форма германската свръхидентификация с еврейския национализъм означава, че германците си присвояват правото да определят как биха се чувствали, ако бяха евреи. Така че за определен вид германци, които изпитват силни чувства към Израел, реакцията към евреин, който не е привърженик на израелския милитаризъм, е инстинктивно отвращение.
Алтернативните еврейски реакции на съвременния политически ландшат, които защитаваме Еял и аз, нарушават еврейската идентичност, която германците си представят. Сблъсквайки се с това германско упражнение по обитаване на еврейската история и чувствителност, просто ми се иска да кажа: „Вървете по дяволите“. Не изпитвам никаква благодарност. Нито към Германия, нито към Израел.
Вайцман:
За пореден път Германия определя кой е евреин, не е ли така? Иронията, че германската държава всъщност ще класифицира кой е евреин, коя е легитимната еврейска позиция и как трябва да реагират евреите, е просто под нивото на презрението.
[1] Бягството на около 711 000 палестински араби (по оценка на ООН) по време на Арабско-израелската война от 1948 г.
[2] Памучна кърпа за глава, обикновено бяла или карирана, която се връзва чрез лента, наречена агал.
[3] Разликата между антиколониална и деколониална мисъл и практика е тънка, но важна: докато антиколониалната се занимава предимно с борбата срещу колониалното управление и борбата за политическа независимост от колониалните сили, деколониалната излиза извън рамките на борбата срещу политическия колониализъм и критикува трайното въздействие на колониализма върху културата, знанието, идентичността и властовите структури. Бел. пр.
Емили Дише-Бекер е писателка, активистка и кураторка, както и изследователка към организацията Forensic Architecture. Живее в Берлин. Тя е членка на управителния комитет на Йерусалимската декларация за антисемитизма и директор за Германия на Diaspora Alliance.
Еял Вайцман е британско-израелски архитект. Той е основател и директор на Forensic Architecture, генерален секретар на Forensis e.V. и професор по пространствени и визуални култури в Голдсмитския университет в Лондон.
[1] Памучна кърпа за глава, обикновено бяла или карирана, която се връзва чрез лента, наречена агал.
[2] Разликата между антиколониална и деколониална мисъл и практика е тънка, но важна: докато антиколониалната се занимава предимно с борбата срещу колониалното управление и борбата за политическа независимост от колониалните сили, деколониалната излиза извън рамките на борбата срещу политическия колониализъм и критикува трайното въздействие на колониализма върху културата, знанието, идентичността и властовите структури. Бел. пр.
[3] Бягството на около 711 000 палестински араби (по оценка на ООН) по време на Арабско-израелската война от 1948 г.
