Рецензия на:
Удивлението се изправя срещу сигурността: Руски писатели за вечните въпроси и защо отговорите им са важни
от Гари Сол Морсън
Belknap Press/Harvard University Press, 492 стр
Гари Сол Морсън е водещият световен авторитет по въпросите на Толстой и Достоевски. В последната му книга, замислена като равносметка, удивлението се изправя срещу сигурността и триумфира решително. Но дали състезанието е честно?
Сигурността е представена от руската интелигенция от XIX в. и нейните болшевишки наследници, а удивлението – от въпросите, поставени в руската реалистична проза. И двете неща са забележителни със своя максимализъм и неотложност. Както казва Иван на брат си Альоша в „Братя Карамазови“ на Достоевски: „Руските момчета не правят нищо друго, освен да говорят за вечните въпроси. Не е ли така?“
Така е, казва Морсън. От средата на XIX в. „руската склонност да се довеждат идеите до крайност уголемява инак неразличимите им последици“. Читатели, писатели, случайни познати и литературни герои започват да спорят трескаво, а понякога и убийствено, „за това какво е най-същественото у човека, дали моралът има някаква непроизволна основа, за връзката между абстрактната теория и житейския опит, за смисъла на живота и други подобни теми“. Западните читатели могат да извлекат полза, стига да са готови да нарушат самодоволството си: „Ако от наша гледна точка руските дебати изглеждат преувеличени, то пък нашите хипотези, както настояваше Солженицин, изглеждат наивни в светлината на руския опит.“
Руският опит, твърди Морсън, без да се съобразява с хронологията, е както причина, така и следствие от експлозията на късния XIX век:
Руските писатели и мислители реагират на опита на страната си, който, по силата на самата си крайност, не изисква евфемизми. Злото си е зло, и това е нещо, в което никой в ГУЛАГ не може да се съмнява; ако някога е имало доброта, то тя се е намирала насред огромно страдание.
Сталиновият ГУЛАГ е естественият резултат от радикалните позиции, заемани в хода на тези трескави разговори. Какви преживявания са довели до тези позиции на първо място, Морсън не казва.
Злодеят на историята е „интелигенцията“, определена още в началото на книгата като общност от радикали без корени, които преследват или завистливо пазят една революционна догма. Първоначално съставена от „хора от различни рангове“ (предимно синове на свещеници), които заливат университетите и професиите през втората половина на XIX в., тя е, според Морсън, вечно променяща се група, характеризираща се с три основни черти. Първата е отказът от идентификация с когото и да било извън собственото свещено братство; поради тази причина „интелигенцията често е сравнявана с монашески орден“ („или религиозна секта“, ако трябва да допълним често цитираното твърдение на философа Николай Бердяев). Втората е привързаността към социализма, който Морсън определя като „утопична или хилядолетна визия за един свят, който е прогонил злото веднъж завинаги“. Третата е характерното облекло и поведение. Първото поколение на руската интелигенция предпочита очила със сини стъкла, бастуни, рязък говор, ученолюбива безпорядъчност, къса коса за жените и дълга коса плюс неподстригана брада за мъжете. Едно известно стихотворение на измисления стихоплетец Козма Прутков[1], публикувано за първи път през 1884 г., описва интелигенцията на провинциална погребална процесия:
Идут славянофилы и нигилисты,
У тех и у других ногти не чисты.
Ибо если они не сходятся в теории вероятности,
То сходятся в неопрятности.
И поэтому нет ничего слюнявее и плюгавее
Русского безбожия и православия.
Нарушаването на общоприетите норми за облекло е често срещано, но в никакъв случай не и задължително последствие от политическия радикализъм. В началото на ХХ век пълните бради са сведени до кòзи такива, които благодарение на усилията на Ленин, Троцки, Яков Свердлов, Феликс Дзержински, Лев Каменев, Алексей Риков и Николай Бухарин оглавяват болшевишката революция и основават съветската държава. По време на борбата на Комунистическата партия срещу лявата и дясната опозиция в края на 20-те години на ХХ век кòзите бради са разгромени от мустаците, водени от Сталин и включващи неговите съмишленици Серго Орджоникидзе, Лазар Каганович, Вячеслав Молотов, Анастас Микоян и Андрей Андреев. Смъртта на Сталин обрича на гибел останалите форми на лицево окосмяване, но радикално плешивият Хрушчов е осъден като „вятърничав“. Отстраняването му през 1964 г. води до компромиса с „колективното ръководство“ и дългото царуване на веждите на Брежнев, известни като „мустаците на Сталин, повдигнати на подходяща височина“. Брадите преминават в опозиция, като облагодетелстват славянофилите пред нихилистите, докато половин век по-късно хипстърски настроените глобалисти отново поставят нещата в баланс.
В разказа на Морсън Октомврийската революция представлява победа на най-радикалното и догматично крило на интелигенцията. Останалите са загинали от ръцете на болшевиките, били са принудени да емигрират или, по думите на Солженицин, цитирани от Морсън, „са се оставили да бъдат хипнотизирани“ от обещанието на партията за социализъм. Но дали те не са били хипнотизирани от това обещание още половин век по-рано, както твърди Морсън? Пред портите на ГУЛАГ Морсън преразглежда определението си за „интелигенция“, за да включи героите си Солженицин и Надежда Манделщам и да се съобрази с тяхното неодобрение към предателството на старата интелигенция към нейните „хуманистични ценности“. „Примамката на сигурността, неустоимата привлекателност на бягството от съмнението, удобството да се присъединиш към колективното утвърждаване“ сега стават симптоми на бягство от интелигенцията, а не на вярност към нея.
Изглежда Морсън не осъзнава, че неговата „смяна на ориентирите“ (ако използваме популярната формула за интелигенцията, за чието разясняване той прави много) може да постави под въпрос чистотата на неговата дихотомия. Той не е първият, който свързва интелигенцията както със сигурност, така и с удивление. Болшевиките, които се гордеят, че са избягали от съмнението, признават произхода си от търсещата истината интелигенция, като същевременно осъждат нейната вялост и плахост. Чехов, възхваляван от Морсън заради своя хуманизъм и често смятан за олицетворение на интелигенцията, се подиграва на нейната безпомощност, както и на нейната закостенялост. В своята класификация на „типовете мислители“ сред интелигенцията Морсън портретира както Хамлет, така и Дон Кихот. Съветският съюз няма полза от нито един от тях и приема термина като ценностно неутрално описание на всички професионалисти с бели якички. През 70-те години на ХХ век Солженицин и Надежда Манделщам хвалят някои от тях за това, че са се върнали към ценностите, които старата интелигенция може би е имала, а може би не. „Хуманистите – заключава Морсън, – оцеляха в някакъв съветски еквивалент на катакомбите“ [тоест като еретици].
Причината да оцелеят, твърди той, е реалистичната литература, представена преди всичко от Толстой, Достоевски, Тургенев, Чехов, а след като интелигенцията в тесния смисъл на думата надживява империята – от Солженицин и Василий Гросман. Техните произведения съставляват свещеното писание на Русия, един измислен свят, който разкрива „истини за живота отвъд всяка предполагаема социална наука“ – „традицията“, която се противопоставя на „радикалната контратрадиция“. Руската литература, според Морсън, „е може би най-добре да се сравнява не с френската или английската литература, а с еврейската Библия, когато канонът е бил отворен и все още е можело да се добавят книги“. Каноничните текстове са били – и все още са – третирани като Евангелие: запомняни, почитани, възпоменавани и използвани за тълкуване и насочване на човешкото поведение. Авторите на каноничните текстове са пророци, ясновидци и законодатели. „Поетите – пише Шели – са „непризнатите законодатели на света“. В Русия, пише Морсън, „те са признати“. В Европа през XVIII в. става модерно читателите да подражават на литературните герои (най-известно е, че няколко млади читатели се самоубиват, след като прочитат „Страданията на младия Вертер“ на Гьоте); във вглъбената в четене на романи Русия, както Морсън нагледно показва, следвайки Юрий Лотман и Ирина Паперно, литературните герои подражават на човешките същества от плът и кръв, които подражават на ревизирани литературни герои, които подражават на реформирани човешки същества в един непрестанен, постоянно ускоряващ се, въртящ се цикъл.
Може ли да има такова нещо като болшевишки – а оттам и католически, мюсюлмански или националистически – роман?
В основата на книгата на Морсън е разказът за това как стремежът към сигурност е довел интелигенцията до тероризъм, болшевизъм и ГУЛАГ и как руските прозаици са съхранили съмнението и удивлението за Русия и извън нея. В неговия разказ руската литература дължи своята необикновена сила на случайното съсредоточаване на гении, на провокацията, осигурена от интелигенцията, на моралната интензивност на въпросите, които поставя, както и на жанра, който повечето от най-добрите писатели предпочитат и усъвършенстват. „Реалистичният роман – пише той – спекулира с категориите на невежеството, живее в несигурността и в страната на мненията“. Когато е измайсторен правилно, той приема множествеността, поставя под съмнение самоувереността, възстановява „откритото настояще на миналите моменти“ и очаква същото от бъдещето. Най-добре е да бъде разглеждан през призмата на „прозаиката“ – подход, който, за разлика от „поетиката“, набляга на случайното, възхвалява обикновеното и „обръща внимание на подчертано новаторските качества и похвати“. Тук пушките не винаги гърмят, вторите обувки може да паднат или не, а чудесата, включително тези, които разкриват крайния смисъл, са скрити пред очите на всички:
Реалистичните романи представят възгледите не като безлични пропозиции, а като емоционално заредени мисли в съзнанието на конкретни хора. Те ни дават не обективна гледна точка от нищото, а перспектива от някакво конкретно място.
Те се противопоставят на болшевизма само с това, че се четат, и Съветите продължават да ги четат, независимо от грешните интерпретации на партията. Чудесата предсказват, осуетяват и надживяват болшевишката увереност.
Разсъжденията на Морсън за романите на Достоевски и Толстой са проницателни и убедителни, но „ако това изследване има герой – пише той на предпоследната страница на книгата, – то това е Чехов“, а Чехов не пише романи. За да се превърне в образец на несигурността, той трябва да се пребори с ограниченията на жанра (пиесите му „драматизират фалша на драматичния живот“; разказите му съперничат на романите на Толстой в обхващането на обикновеното) и, косвено, с аргументацията на Морсън, насочена към романа. Други писатели, които биха могли да оспорят неговата бинарна система, са завършени прозаици, които по стечение на обстоятелствата са били болшевишки правоверни. Алексей Толстой, „червеният граф“, известен с цинизма си, би могъл да бъде отхвърлен като неискрен, а подчертано непрозаичните Исак Бабел и Андрей Платонов – като нереалисти. Но какво да кажем за Михаил Шолохов и Леонид Леонов, чиито големи романи („Тихият Дон“ и „Пътят към океана“ и др.) без проблем отговарят на изискванията на Морсън за „прозаична интелигентност“? Дали удивлението е победило увереността им? Може ли да има такова нещо като болшевишки – а оттам и католически, мюсюлмански или националистически – роман? Морсън сякаш предполага отрицателен отговор, но не дава никакви обяснения.
Това са дребни забележки. Толстой, Тургенев и Достоевски щяха да победят армията на дявола със или без Чехов и Шолохов. Така че защо да се фалшифицира борбата? Основният проблем в постановката на Морсън е, че повечето антиподи на неговите романисти, от Великия инквизитор до най-глупавия нихилист, са техни собствени творения. Достоевски побеждава Расколников, Тургенев побеждава Базаров, а Толстой, най-могъщият от тях, побеждава Наполеон заедно с руските и немските си колеги. Резултатът е едностранчива, да не кажем циклична работа, без напрежение и с малко изненади. Морсън предоставя някои цитати от Ленин и няколко други болшевики, но повечето от това, което знаем за главните злодеи в книгата, идва от предчувствията на Достоевски и обвиненията на Солженицин. Резултатът е една статична картина, която е противоположна на отвореността и настоящето в миналото, които Морсън препоръчва, в романите и морала. Съветският живот му се струва напълно безжизнен и като такъв е уникален (с изключение на нацистка Германия, която се появява без предупреждение на няколко пъти). „Съветските руски писатели – пише Морсън – твърде ясно разбираха, че техният тоталитарен режим няма прецедент“.
Неговият пътеводител в Ада и съветският руски писател par excellence е Солженицин, който „описва ключовата морална грешка зад съветския, нацисткия и други подобни режими като разделението на човечеството на зло и добро“. Заедно с това той обяснява, за удовлетворение на Морсън, че съветската система е „уникална в световната история“, защото „изисква от нас пълно отдаване на душите ни“. В безпрекословното си отъждествяване със Солженицин Морсън забравя за християнството, исляма и редица други религии, които са поставяли подобни изисквания по-последователно и успешно. Или по-скоро той изглежда вярва, заедно със Солженицин и повечето християни и мюсюлмани, че предаването пред добродетелта не е никакво предаване („ислям“ означава „подчинение“); съвпадението на желанията с Божията воля е свобода, а не робство.
В „Братя Карамазови“ Иван, чиято необуздана мисъл може да е довела до убийство, твърди, че хората не трябва да бъдат наказвани за желанията си: „Кой няма право да желае?“ Тази позиция, пише Морсън, заставайки на страната на светия брат Альоша, „пряко противоречи на Проповедта на планината, която смята за греховни не само лошите постъпки, но и недостойните желания“. Но дали проверката на недостойните желания не е била основната задача на Сталиновата мисловна полиция? Къде тук е увереността и къде е удивлението? Не болшевиките са измислили предаването на душите, тайнството на изповедта или службата на Великия инквизитор.
Според Морсън „руската литература почти може да се опише като литература на религиозното обръщане“, но само на обръщане към либерализма, понякога маскиран тук като християнство. (Текстовете, посветени на обръщането към болшевизма, не са „руска литература“, както я определя Морсън). Истинският враг на интелигентския радикализъм е „западният“ читател, включен в авторското „ние“ и приеман за здравомислещ либерал. „Западняците – пише той – се затрудняват дори да разберат, че в съветската етика състраданието, съжалението и добротата са пороци, тъй като могат да накарат човек да пощади класовия си враг“. Нещо повече:
Западняците често отхвърлят защитата на опонента на собствените му действия, като питат: ами ако обувката беше на другия крак? Ако другата страна беше постъпила по същия начин и беше предложила същата защита, щяхте ли да я приемете? Колкото и естествен да ни се струва този въпрос, много руски революционери не само го отхвърлят, но дори понякога изглежда, че не го разбират.
„Ние“ сме малцина. Ако изхвърлим от редиците на западняците всички онези, които се противопоставят на моралната равнопоставеност (с предположението, че „ние“ не сме отговорни пред един и същ морален стандарт), които се борят срещу вечно възраждащите се „империи на злото“ или подкрепят Исус, когато той тъпче гроздето на гнева, то остава една доста малка група, умело представена в разказа на Морсън от един опомнил се доктор Живаго, който съжалява, че някога се е поддал на младежкия ентусиазъм и се страхува от „вечната жизненост“ на утопичното въображение. Ако пък към списъка на изгонените се прибавят и онези, които „успяват да поддържат най-удобните за тях социални и политически убеждения“ и които се обучават „искрено да приемат противоречиви убеждения“ (едно „особено състояние на духа, характерно за съветския период“), то Западът става съвсем малък.
Още по-изненадващо е, че руската литература, на която Морсън се възхищава заради „откровеното поставяне на крайни въпроси, които учтивите френски и английски романи не са задавали или в най-добрия случай са оставяли само подразбиращи се“, в крайна сметка означава „прозаичност“ в най-котирания смисъл (не пожелавай невъзможното или възможното зло). Руските книги, които четем – по думите на Вирджиния Улф, цитирана от Морсън, „трескаво, диво,… ту потопени, ту в миг на прозрение, разбиращи повече, отколкото някога сме разбирали, и даващи такива откровения, каквито сме свикнали да получаваме само от пресата на живота в неговата пълнота“ – се оказват предупреждения срещу самия максимализъм и неотложност, които ги правят неустоими. Живаго, например, не действа в съответствие с новопридобитата си мъдрост. Към края на романа той среща друг търсещ герой и „те говорят така, както могат да говорят само руснаците, особено както говореха тогава, отчаяно и неистово“.
Оттогава насам те продължават да се занимават с това. Повечето представители на дисидентската интелигенция биха харесали книгата на Морсън, ако тя беше публикувана в края на съветските или началото на постсъветските години. Те щяха с удоволствие да разпознаят себе си в историята на хуманистите, които са оцелели в съветските катакомби, борейки се с „вечните въпроси“, които са направили тежкото положение на Русия универсално актуално. Те мислеха за „Бесове“ на Достоевски като за пророчество за болшевишката революция; възхищаваха се на „Дарът“ на Владимир Набоков (последния му руски роман) заради безпощадния портрет на радикалния журналист Николай Чернишевски (чийто утопичен роман „Какво да се прави?“ е един от любимите на Ленин); и обичаха да рецитират стихотворението на Давид Самойлов от 1965 г. „Пестел, поетът и Анна“ за разговора между Пушкин и бъдещия регент Павел Пестел през 1821 г. Пестел говори за тиранията; Пушкин не може да спре да слуша Анна, която пее от сутринта. Пестел си тръгва, за да бъде обесен пет години по-късно; Пушкин сяда да напише няколко думи в дневника си и изведнъж спира: „Анна, Боже мой!“
Шел русский Брут. Глядел вослед ему
Российский гений с грустью без причины.
Самойлов, роден през 1920 г., е преминал от ортодоксален болшевизъм към литературен хуманизъм (по пътя на войната и хрушчовското размразяване). Повечето от елитните му съвременници, особено тези, които като него произхождат от еврейски семейства, са изминали същия път и се смятат за наследници на старата интелигенция (която възприемат като хуманисти, а не като догматици). Това своеобразно братство, което всички признават, но никой не може да определи, е печелившата заявка на Русия в надпреварата на радикализмите от края на XIX век. Някои национални контингенти се справиха по-добре от други, някои не успяха да се появят.
Обществата, в които успешните реформи са съвпаднали с поражението на старите режими (Великобритания, Холандия, Съединените щати, а в по-приглушена и интровертна форма – лютеранска Скандинавия), са насочили повечето форми на радикално творчество към протестантското сектантство, официалния национализъм и разширяването на мандата, оставяйки малко място за интегралния социализъм. Обществата, в които нереформираната църква е била подчинена на друговерска чужда държава (Полша, Ирландия, Сърбия, България, Гърция), сливат християнското мъченичество с романтичната саможертва, за да създадат патриотизъм без иконоборство. Онези пък, в които съживеният католицизъм се оказва съперник на новите антиклерикални елити (Франция, Италия, Португалия, Испания), преминават през поредица от неразрешени революции, докато и християнството, и комунизмът изчерпят боеприпасите си. Най-благоприятната среда за революционни брожения се оказват обединена Германия, където новата държава на активистите изпитва големи трудности да управлява общество, разцепено от Реформацията и оградено от наследени граници, плюс Русия, където безкомпромисната автокрация, подкрепена от подчинена църква и репресивна империя, продължава да отглежда бъдещи професионалисти, от които няма полза, нито пък изпитва към тях някакво уважение. Колкото по-безнадежден е викът за реформи, толкова по-силни са хилядолетните очаквания и толкова по-вечни са въпросите.
Руската литература отразява разрастващите се заговори и конспирации по начин, който отдава дължимото на техния максимализъм и неотложност, но не се поддава на рязкото разграничение, което Морсън прави между „традицията“ на великите книги и „контратрадицията“ на радикалите-революционери. В един от каноничните разкази на Чехов, „Къщата с мецанина“, разказвачът, художник пейзажист, с когото авторът сякаш се идентифицира, не одобрява социална активистка от протестантски тип, млада жена с малка уста и силен глас, която се занимава със създаването на училища, аптеки и библиотеки за селяните. Той твърди, че малките подобрения не допринасят за нищо друго, освен да добавят нови звена към „голямата верига“ на потисничеството; това, от което хората се нуждаят, е свобода от физическия труд, за да могат да се посветят на изкуствата, науките и „търсенето на истината и смисъла на живота“. Дали любимият писател на Морсън е на страната на традицията или на контратрадицията, на „прозаиката“ или на утопията?
Така или иначе, вярно е, че като национална религия руската литература е изпреварила християнството, победила е комунизма и е запълнила по-голямата част от „свещеното пространство, което никога не остава празно“ (ако перифразираме една руска поговорка). Една от причините за това е държавната цензура: литературата е станала толкова доминираща, като се е опитала да компенсира всичко, което е било забранено другаде. Друга причина е интелигенцията (в което и да е от определенията на Морсън): избраните хора освещават книгите, които избират да четат. Третата е православието: четенето не е било важна част от религиозната практика в Русия; повечето хора са се научили да четат, когато за първи път са тръгнали на училище в края на XIX в., и някои от първите книги, които са прочели, са били от наскоро създадения национален канон. Не е имало семейни Библии, които да се конкурират с Пушкин и Толстой.
Основните занимания на дореволюционната интелигенция са били четенето и говоренето, а основното ѝ затруднение – екзистенциалната самота. Тя се е противопоставяла на държавата и е била откъснати от „народа“. Държавата трябва да се избягва или да се унищожава, в зависимост от това към кое крило на интелигенцията принадлежи човек; народът трябва да се боготвори, да му се подражава, да се просвещава или да се пробужда. Морсън описва движението „отиване при народа“ от 60-те и 70-те години на XIX век, когато радикали, изпитващи вина, се преместват в селските области в опит да направят някои от тези неща, но не се спира на резултатите от него. Всъщност романтичният национализъм в цяла Европа е свързан с откриването на благородния дивак близо до дома – първо в различни планински райони (водещи са шотландците) и накрая в руската равнина, където осиротялата интелигенция прегръща „народа“ като въпрос на спасение и почти се разпада от разочарование, когато селската добродетел се оказва илюзорна. Някои бегълци от популизма намират утеха в марксизма, който заменя селянина с пролетария и обещава скорошна социалистическа революция.
Пророчеството се сбъдва, или поне така изглежда. Членовете на радикално елитарната марксистка секта, която завладява империята, престават да се наричат част от интелигенцията, унищожават повечето от онези, които не са се обърнали към вярата, и създават нов професионален и управленски елит, като въвеждат мащабна програма за позитивни действия за работниците, селяните и националните малцинства (най-успешните от които, евреите от бившата Черта оседлости, се издигат без да се възползват от преференциалния прием и повишения). През 30-те и 40-те години на ХХ в. новите студенти и учени се чувстват в единство с държавата и народа (и разбира се с другаря Сталин, който представлява и двете) и затова не са „интелигенция“ по каквото и да е признато определение, но те свързват този термин с високата култура (съсредоточена върху овладяването на литературния канон) и с удоволствие го прилагат към себе си.
Към 70-те години на ХХ век тази квазиинтелигенция се превръща в истинска, като се обръща срещу държавата и открива все по-дълбока пропаст между себе си и „народа“. Някои руснаци се втурнаха обратно към селото, някои евреи се обърнаха към ционизма, но повечето членове на столичната интелигенция, руски или еврейски, прегърнаха това, което разбираха като „Запад“ като цяло – и западния либерализъм в частност. Никой не харесваше работниците. За първи път в историята на руската интелигенция преобладаващото мнозинство от нейните членове се отказа от „унижените и оскърбените“ (ако използваме заглавието на един от романите на Достоевски), за да се поклони на гордите и проспериращите.
Междувременно на Запад постхристиянските интелектуални елити, затворени и утвърдени в университетските кампуси, преразгледаха възгледа си за „нещастните на земята“ (ако използваме фразата от Интернационала, известен още като първия съветски химн, заимствана от Франц Фанон в заглавието на класическата му книга) и преминаха от програма за благотворителност и обръщане към програма за възхищение и солидарност. Западът се беше сдобил със собствена полуинтелигенция, която нямаше нищо против държавата, но обичаше хората, стига те да бяха достатъчно етнически разнообразни. Това беше обратното на национализма, първият полъх на глобализма. Членовете на късносъветската интелигенция, които знаеха за „левицата“, я презираха, съсредоточаваха любовта си към нагло успелите, опитваха се да изградят капитализъм след разпадането на съветската държава и формираха още по-ниско мнение за „народа“ при вида на неговото обезверяване и очевидна нереформируемост.
Завръщането на Путин към бюрократичния авторитаризъм и политиката на великите сили сякаш пресъздаде предреволюционния мизансцен: към 2020-те години западналият елит на Русия отново се превърна в истинска интелигенция по силата на това, че беше еднакво отчужден от държавата и народа. Но техните мечти вече не бяха трансцедентални. Всъщност те вече нямаха никакви мечти: това, което искаха, беше пазарна икономика, либерални институции и – което беше най-съдбоносно и безнадеждно – съюз със Запада в момент, когато Западът разширяваше съюза си срещу Русия. Те се бяха превърнали в това, което мнозина от техните предшественици от XIX в. презираха най-много – в буржоазия. Започнаха да си пилят ноктите, отказаха цигарите, преминаха от водка на вино и се отдадоха на потребителско познание. Единственото нещо, което са запазили, освен чувството за кастова изолация и свързаното с него вътрешно единство, е страстната отдаденост на литературата и усърдно поддържания национален канон.
Нахлуването в Украйна сложи край на това споразумение. За повечето представители на интелигенцията държавата се оказа непоправима, а всяка връзка с нея – токсична; „народът“ беше съучастник и следователно презрян. За втори път в рамките на малко повече от сто години голяма част от интелектуалния и културния елит на Русия напусна страната. (Загубите от Втората световна война и еврейската емиграция през 70-те и 90-те години на ХХ век имат своя значителен принос). Но ако следосвобожденските емигранти оплакваха разрушения рай, култивираха носталгия, мислеха за себе си като за изгнаници и не обичаха новите си домове, то сегашните са склонни да мислят за Русия като за вродена грешка, а за емиграцията – като за дълго отлагано завръщане у дома. Духовните направления варират от ционизъм до украински патриотизъм и пан-западни идеи.
Въпросът е: какво да се прави с руския литературен канон, единствената ценност, която свързва повечето от емигрантите помежду им, със страната им на произход и с техните предшественици от интелигенцията? Мнозинството не е сигурно; някои продължават да смятат, че любовта към Чехов е съвместима с отхвърлянето на Русия; а малцина са поели колективна отговорност за изграждането на империята и са обещали да „деколонизират“ себе си, един друг и цялата литературна традиция. Морсън се включва в дебата, като го игнорира. Неговата книга, безсрамна в предаността си към канона, представлява така необходимата забележителност, като защитава мъдрост, която някога е била конвенционална.
[1] Козма Прутков е изобретение на четирима сатирични поети от времето на късното управление на император Николай I, в чието правителство се предполага, че е служил, първо като кавалерийски офицер (от любов към униформата), а след това като чиновник в отдела за ценни метали (Пробирная палата).
