На Откритите първенства по тенис на Австралия и САЩ през 2021 г. всички съдии на линиите бяха заменени от машини. В много отношения това беше неизбежно. Тези машини са не само много по-точни от всеки човек при отсъждането на топки вътре в полето или в аут, но и могат да бъдат програмирани да правят отсъжданията си с глас, подобен на човешкия, за да не дезориентират играчите. Малко е зловещо, че безплътният писък „Аут!“ идва от нищо видимо на корта (на Откритото първенство на Австралия машините бяха програмирани да говорят с австралийски акцент). Но това е много по-малко дразнещо от забавянията, които се налагат при оспорване на неправилни решения, и е много по-надеждно. Не е необходимо да се свиква с него.
В множеството доклади, публикувани през 2010 г. с цел да се определи кои професии са най-застрашени от автоматизиране, спортните съдии обикновено заемат много високо място в списъка (най-известното от тези проучвания, на Карл Бенедикт Фрей и Майкъл Осбърн през 2017 г., дава 98% вероятност до 20 години спортното съдийство да бъде постепенно премахнато от компютрите). В крайна сметка става дума за човешко начинание, при което най-важната квалификация е способността да се получи верен отговор. Вътре или вън? Честна игра или фаул? Това са решения, които трябва да бъдат подкрепени с точна информация. Дори не е необходимо технологията да е най-съвременна, за да дава много по-добри отговори от тези, които могат да дадат хората. Системите „Ястребово око“ превъзхождат човешкото зрение от близо 20 години. За пръв път те бяха официално приети през 2006 г. за отсъждане на решения в тениса, през 2009 г. – за проверка на съдийските решения в крикета, а съвсем наскоро – за отсъждане на тъчове и аути във футбола.
Въпреки появата на тази интелигентна технология, в момента много повече хора от всякога работят в областта на спортното съдийство. Уимбълдън реши да запази съдиите на линия, отчасти по естетически причини. Тъй като това е единственият голям турнир, който се играе на трева, добрият външен вид на зеления фон е ключова част от машината за печелене на пари (оттук и изискването играчите да носят само бяло). Съдиите на линиите са там главно заради униформите си. През 2022 г., както и през предходните 17 години, те бяха проектирани от Ралф Лорън.
В мачовете по крикет, в които традиционно участват само двама съдии, в момента има трима, които управляват сложните изисквания на технологията, плюс съдия, който следи за поведението на играчите, което все още включва голям елемент на човешка преценка (кой от нас е в състояние да каже какво точно се има предвид под „поддържане на духа на играта“?) На футболните мачове има до петима съдии, както и големи екипи от наблюдатели, необходими за тълкуване на повторенията, предоставени от системата за видеоасистенти (VAR). Центърът за възпроизвеждане на мачове на НБА в Секокус, Ню Джърси, в който работят 25 души на пълен работен ден, заедно с рота от редовни съдии, не би изглеждал неуместен в НАСА.
Оказва се, че ефективността – дори точността – не е основното изискване на организациите, които наемат хора за вземане на решения по време на спортни срещи. Заедно с това те са много чувствителни към външния вид, което включва желанието им спортът да изглежда и да се възприема като все още ориентирано към човека начинание. Интелигентните технологии могат да правят много неща, но при липсата на убедително хуманоидни роботи, те не могат да го правят убедително. Затова е необходимо между машините и тези, които получават техните решения да застанат реални хора. Резултатът е повече работа за всички.
Все още е изненадващо трудно да се определи кои работни места ще изчезнат с появата на изкуствения интелект, въпреки че можем да сме сигурни, че обхватът и характерът на заетостта ще се променят. В много изследвания на рисковете от автоматизацията, като това на Фрей и Осбърн, работата се разглежда като поредица от задачи, които могат да бъдат оценени по тяхната пригодност да бъдат изпълнявани от машини. Това предполага, че пречките пред заместването на човека са просто настоящите ограничения на технологиите, които засега включват продължаваща неспособност да се проявяват редица ориентирани към човека когнитивни и мобилни умения. Роботите се справят добре с повтарящи се задачи, дори когато те са много сложни, както и с обработката на все по-обемни масиви от данни, но често изпитват затруднения с простите форми на човешко взаимодействие. Ако работата ви е свързана с креативност, естетическа преценка, наистина плавни движения или социална чувствителност, то по тези показатели вероятно сте в безопасност (засега). Роботите могат да танцуват, но все още се нуждаят от човешки хореографи, за да изглеждат убедително.
Все пак задачата не е точно работа, не и в съвременния смисъл на понятието. Работните места са длъжности, създадени от организации, които имат свои собствени изисквания. Твърде опростено е да се смята, че тези изисквания не са нищо повече от ефективно изпълнение на задача, дори и в случаите на безсърдечни, жадни за пари корпорации. Важно е също така дали работата има смисъл във връзка с нуждите на корпорацията. Повечето работни места продължават да изискват хора, които да ги изпълняват, защото хората са човешкият елемент на безлични организации, които осигуряват работните места. В противен случай машините ще изглеждат като управляващи, а това е опасно в свят, в който хората все още имат значение.
Начинът, по който изглеждат нещата, не е всичко. Във всяка организация има значителни части, в които външният вид не е от такова значение – например в задните стаи и може би дори в заседателните зали, които обществеността никога не вижда. Задкулисните технически познания, които са в основата на изпълнението на задачите, насочени към обществеността, вероятно ще бъдат все по-несигурна основа за надеждна заетост. Това важи за много професии, сред тях счетоводство, консултантски услуги и право. Все още ще има много работа за хората, които работят с хора. Но събирането на данни, обработката на информация и търсенето на прецеденти вече могат да се извършват по-надеждно от машини. Хората, които досега са извършвали тази работа, особено тези, които са на начални позиции, като низши чиновници, административни асистенти и помощници, може да не са ОК.
Бъдещето на трудовата заетост задължително включва сложен набор от отношения, за които е много по-вероятно да променят това, което разбираме под работа, отколкото да я премахнат. Това са отношенията между хората и машините, някои от които може да се окажат с нулева сума (повече работа за тях означава по-малко работа за нас), но повечето все още могат да бъдат взаимноизгодни. Лекарите, които използват технологията за диагностициране на ракови заболявания, ще трябва да усъвършенстват други умения – включително по-добри начини за предаване на това, което казват машините – но те ще бъдат много по-лесни за придобиване, отколкото начините, по които технологията ще усъвършенства уменията, притежавани от лекарите. След това идва и работата на мениджърите, юристите и етиците, които ще трябва да решат дали отношенията между лекаря и машината протичат според очакванията и какво да правят, когато се объркат. В епохата на изкуствения интелект няма да има недостиг на работа в болниците.
В света на труда все още има хора, организации, машини – в този ред. Може ли редът да се промени? Възможно ли е организациите да дадат приоритет на машините пред хората или машините да вземат най-съществените решения от името на организациите?
Историята предлага частично ръководство за това какво може да се случи. Притесненията, че автоматизацията ще измести хората, са толкова стари, колкото и самата идея за работа. Индустриалната революция е премахнала много видове труд – особено такъв, свързан със земята – и е разрушила цели начини на живот. Преходът е бил мрачен за тези, които е трябвало да преминат от един начин на препитание към друг. И все пак крайният резултат е бил много повече, а не по-малко работни места. Във фабриките са се появили машини, които са вършели по-бързо и по-надеждно това, което хората са вършели бавно или никога не са могли; в същото време във фабритките са се появили нови работни места, включващи изпълнението на задачи, които никога не са били необходими преди появата на машините. Този модел се е повтарял многократно: новите технологии изместват познатите форми на работа, причинявайки масови болезнени сътресения. Слаба утеха за хората, които губят работата си, е да им се казва, че съвсем скоро ще се появят напълно нови начини за изкарване на прехраната. Но това ще се случи.
Невинаги обаче се случва така, че се намират нови задачи за предишното поколение работни коне. Това се отнася най-вече за действителните работни коне. През XIX в. бързо развиващото се индустриално производство е силно зависимо от труда на конете за превоз на хора и стоки, най-вече в Съединените щати. От този труд се създават огромен брой и разнообразие от работни места за хората, необходими за поддържане на предприятията, задвижвани с коне.
Само 50 години по-късно конският труд почти напълно изчезва от градските райони, ако все още не е изчезнал от селските. Петдесет години след това той почти изчезва в цялата страна. За сметка на това са създадени огромен брой нови работни места за нуждите на автомобилите. До 1950 г. автомобилната индустрия е създала 7 млн. или повече нетни нови работни места, които към онзи момент представляват 11 % от общата работна сила в САЩ.
Това, което не е създадено, са много нови работни места за конете. Техният набор от умения – да теглят, да носят, да не се оплакват от това – се оказва недостатъчно адаптивен за новата ера. В крайна сметка за тях не остава нищо или почти нищо извън индустрията за отдих. Когато през 1908 г. от производствената линия слиза първият Ford модел T (22 конски сили), в Съединените щати има около 25 милиона коня, заедно с 90 милиона души население. Когато през 1960 г. се появява първият Ford Falcon (260 конски сили), са останали само 3 милиона коня – и близо 180 милиона души. Като работна сила на практика конят вече е изчезнал.
Възможно ли е хората да поемат по пътя на коня? Нашите умения също могат да се окажат недостатъчно адаптивни, след като машините ще могат да правят повечето от нещата, които ние можем, и то с много, много пъти по-висока скорост. „Човешката сила“ на технологията за дълбинно учене – например онези 3000 години на познания по шахмат, събрани от [компютърната програма] AlphaZero за по-малко от 24 часа (човешка сила: 1 000 000+) – е експоненциално по-голяма от конската сила дори на най-бързите автомобили. Вярно е, че на умните машини им липсва и адаптивност, преди всичко способността да превключват между напълно различни задачи. Но на автомобилите им липсват множество видове адаптивност в сравнение с конете: те не могат да стъпват върху препятствия, да се движат настрани или да плуват през потоци. Това не ни е попречило да изградим около тях цяла икономика и пътни мрежи, съобразени с всички техни ограничения, като през следващия век сме жертвали много милиони собствени животи заради неизбежните пътни инциденти.
Хората обаче се различават най-ясно от конете по това, че не са безропотни. Ние сме точно обратното. Имаме възможности за действие, които се изразяват в способността ни да съобщаваме за своя избор. Когато конете са били изведени от употреба, това е станало чрез организации, в които те не са имали право на глас. Ние имаме право на глас по отношение на организациите, които могат да решат да ни премахнат. Време е тогава да го използваме.
Една от причините, поради които трябва да го направим, е, че тези организации също имат правомощия. Без нашата намеса те ще направят свой собствен избор. А умните машини, също за разлика от конете, могат да правят свой избор. Фантастично е да се предполага, че те ще решат да ни премахнат, след като вече не служим за целите им. Те не разполагат с такъв вид способност за действие – от човешки вид. Но способността им да изпълняват определени задачи по-добре от нас е достатъчна, за да им позволи да определят начина ни на живот, ако решим да им го позволим. Точно както автомобилите са започнали да оформят начина, по който живеем, щом сме решили да им го позволим.
Това никога не е зависело от конете. Не е зависело и от автомобилите. Не зависи дори от новата порода самоуправляващи се автомобили. Все още зависи от нас, от нашите държави и корпорации.
Това, което прави една работа различна от други видове работа, е нейната връзка с хода на времето. Когато работата се състои от задача или поредица от задачи, времето се измерва с това колко дълго трае изпълнението на задачата и колко дълго траят резултатите от нея. Често между тях има връзка, но това не е задължително: книгите, които се пишат най-дълго, в никакъв случай не са тези, които със сигурност ще останат; песните, които се композират най-дълго, не винаги са тези, които хората искат да пеят. Hallelujah на Леонард Коен, която е сред най-издаваните песни през последните 50 години, е отнела 10 години и безкрайни преработки, но Forever Young на Боб Дилън, която е преизпълнявана почти толкова често, е била написана наведнъж (както и много от песните на Дилън).
За Хана Арендт това, което отличава работата и я прави потенциално толкова удовлетворяваща, е възможността за постигане на дълготрайност: [чрез нея] могат да бъдат създадени неща, които да надживеят създателите си дълго време. Тези артефакти могат да бъдат всякакви – от книги и песни до маси и столове, държави и конституции.
В същото време много работни места са по-дълготрайни от задачите, които изискват. Да бъдеш президент е работа с много отговорности, някои от които изискват внимание само от ден до пладне. Работата на мебелиста може да продължи цял живот, през който да бъдат направени стотици или дори хиляди маси и столове. Това, което придава на работните места дълготрайност, е, че организациите, които ги създават, сами по себе си имат достатъчна дълготрайност.
Но често цената на сигурността на работното място е тежък труд или повторение. Извършването на една и съща работа в продължение на много години може да бъде скучно. Ето защо организациите се опитват да предложат развитие, както и стабилност. Кариерата е нещо повече от работа – тя обикновено включва смяна на ролите в дадена област, а когато е необходимо, и смяна на организацията. Да бъдеш банкер е кариера; да работиш в банка е работа; да разработиш банков продукт е задача; да сключиш сделка е действие. И все пак да си банкер означава също така да се изложиш на сериозния риск да бъдеш уволнен. Това е потенциално по-доходоносно от работата на държавен служител – във всеки случай във финансово отношение – но е по-малко надеждно.
Тези компромиси – между сигурността и разнообразието на работата, между риска и възнаграждението – са познати в цялата история на съвременната заетост. Те повтарят по-широките компромиси между личното и безличното, човешкото и изкуственото, които определят съвременната епоха. Балансът се постига в зависимост от времето и мястото. През по-голямата част от XX в. – великата епоха на кариерата и дори на „кариерните съвети“ в училищата – големите корпорации, заедно с държавата, са можели да предложат солидни перспективи за професионално развитие. Възможно е било човек да остане в една и съща организация през целия си професионален живот и да има широк спектър от удовлетворяващи професионални преживявания.
XXI век е друг. Много големи организации имат сравнително малко служители в сравнение с техните еквиваленти през 20-ти век. Бързото разрастване на по-малките предприятия с по-кратък живот означава също, че продължителността на трудовия живот не е такава, каквато е била преди. В епохата на стартиращите предприятия получаването на работа, дори (и може би особено) високоплатена, не гарантира голяма сигурност. Работните места са по-краткотрайни и в резултат на това кариерата е много по-фрагментирана. За всеки, който за пръв път навлиза на работното място през третото десетилетие на 21-ви век, е безсмислено изобщо да се говори за „кариерни съвети“. Много по-вероятно е професионалният опит да включва портфолио от различни професии, някои от които неизбежно се упражняват по едно и също време. Един човек може да има много професии, но многото професии едва ли правят цялостна кариера.
Възходът на интелигентните технологии има много общо с това. Някои от тях са чиста несигурност – да се опиташ да си представиш дъгата на професионалния живот е почти невъзможно, когато темпото на промяна е толкова бързо. Апокалиптичните предупреждения за предстоящо обезлюдяване на професиите правят обучението за адвокат или счетоводител много по-рисковано, отколкото някога. Това не означава, че хората са спрели да се обучават като юристи – броят на записалите се в юридическите факултети в САЩ продължава да расте, както и броят на университетите, предлагащи дипломи по право. Но широко разпространено е очакването, че това ще доведе до много повече квалифицирани юристи, отколкото са работните места в областта на правото, да не говорим за юридическите кариери. Надеждата е, че познаването на правото все пак ще осигури добра подготовка за все по-разнообразните задачи, ориентирани към човека, които може да изисква кариерата, със или без машини, които да вършат тежката работа.
Но дори и в по-краткосрочен план новите технологии промениха връзката между кариери, работни места и задачи. Изпълнението на задачи е това, в което машините са добри. Колкото по-добре се справят с това, толкова повече работата става ориентирана към задачи. В много отношения говоренето за перспективата машините да заемат работните места на хората е погрешно, защото след като машините изпълняват работата, това вече не са работни места. Машините не се нуждаят от сигурност на работното място, както не се нуждаят и от другите придобивки на съвременните трудови режими: отпуски, здравеопазване, положителна обратна връзка, обезщетение при съкращение. Работните места са нещото, което вършат хората.
Потенциалът на революцията на изкуствения интелект е огромен. Не е трудно да си представим как тези системи могат да бъдат използвани, за да направят хората значително по-добри, като ни освободят от тежката работа, предпазят ни от болести, транспортират ни безопасно и ни стимулират безкрайно. Най-големите поддръжници на новото поколение мислещи машини обещават неща, които доскоро изглеждаха невъзможни: удължаване на живота със стотици години, телепатична комуникация, експоненциален взрив на творчеството и научните открития. Всичко това изглежда малко вероятно, но като се има предвид сегашното темпо на напредък, кой може да каже, че е порешно?
Същевременно е много лесно да се видят и надвисналите негативни страни, включително реалният риск от катастрофа. Дори и да успеем да разберем какво да правим със свободното си време, как да разпределяме справедливо тези нови ресурси и дали наистина искаме да знаем какво мислят всички останали, все още има вероятност да изгубим контрол над интелигентните системи, които сме изградили. Те са предназначени да работят за нас, но вече можем да подозираме, че ние ще се окажем онези, които работят за тях. Ако те станат много по-умни от нас, дали все още ще искат да изпълняват нашите заповеди? Дали изобщо ще им пука за нас? В края на краищата, това са само машини. Засега, а вероятно и завинаги, ще им липсва съвест, сърце, душа. Създадохме ги, за да разширяваме хоризонтите си, но ако не можем да ги привържем към перспективата, ориентирана към човека, това може и да е последното нещо, което ще направим.
