През 1989 Роналд Рейгън обяви, че „Голиатът на тоталитаризма ще бъде победен от Давида на микрочиповете“. По-късно Бил Клинтън сравни цензурата в Интернет с „опи та се закове желе на стената“, а през 1999 Джордж У. Буш (не Джон Ленън) ни помоли да си „представим какво ще се случи, ако Интернет се утвърди в Китай. Представете си как свободата ще се разпространи.“
Такъв наивен кибер-оптимизъм говори за една нова форма на технологически детерминизъм, според който Интернет ще се превърне в онзи чук, с който да се заковат всички глобални проблеми – от икономическото развитие в Африка до заплахата от международен тероризъм в Близкия изток. Дори един толкова хитър оператор, какъвто е Рупърт Мърдок, се поддаде на технологическото изкушение: „Напредъкът в технологията на телекомуникациите се доказа като недвусмислена заплаха за тоталитарните режими навсякъде“, твърди той. Скоро след това Мърдок се преклони пред китайските власти, които заплашиха неговия регионален бизнес в сателитната телевизия, в отговор на точно това, изпълнило всички вестникарски заглавия, твърдение.
Някои аналитици обаче не се качиха на този влак. Сдържаният тон на един от докладите от 2003 се намираше в подчертан контраст с преобладаващия кибер-оптимизъм. Наречен Отворени мрежи, затворени режими: влиянието на Интернет върху авторитарното управление и издаден от Фондацията Карнеги за международен мир, този документ предупреждаваше: „Вместо да бие погребална камбана на авторитаризма, глобалното разпространение на Интернет представлява както шанс, така и предизвикателство за авторитарните режими.“ Наблюдавайки тези авторитарни режими от Сингапур до Куба, докладът стига до заключението, че политическото въздействие на Интернет ще бъде много различно, в зависимост от определените социални и икономически условия на всяка страна, нейната политическа култура и особеностите на националната й Интернет-инфраструктура.
Докладът на Карнеги се появи в тъмното време преди YouTube – Facebook – MySpace, така че тогава сигурно е било лесно да се пропуснат из пред вид бързо спадащите разходи на самостоятелното издаване, както и последствията от онлайн-взаимодействието и сътрудничеството – от политическите мрежи до Уикипедия. Още по-трудно беше да се предскаже потенциалния ефект от Интернет и мобилните технологии върху икономическото развитие в най-бедните региони по света, където в момента те предоставят изключително необходима банкова инфраструктура (например, използвайки непохарчения кредит на мобилните телефони като разменна валута), създават нови пазари, предоставят образователни възможности и подпомагат разпространението на информация относно превенцията и лечението на различни болести. Остават си и надеждите, че плодовете на по-бързото икономическо развитие, породено от новите информационни технологии, също биха могли да бъдат нещо добро за демокрацията.
Ето защо си остава изкусително да се прегърне по-раншния кибер-оптимизъм, да се обяснят успехите на множество политически и демократични инициативи по цялото земно кълбо с появата на Web 2.0 и да се отхвърлят опасенията на доклада Карнеги. Дали е възможно промените в Мрежата от последните шест години – особено възходът на социалните мрежи, блоговете, видео- и фото-споделянето – да представляват върха на потенциала на Интернет за демократизация? Това твърдение изглежда обяснява динамиката на настоящата вълна от цензура в Интернет: сайтовете, които са изградени предимно от съдържание, подавано от потребителите – Facebook, YouTube, Blogger – са особено непопулярни сред авторитарните режими. Няколко академични и популярни книги по тази тема говорят за нещо с размерите на революция – както в политиката, така и в информацията (вижте например Antony Loewenstein’s The Blogging Revolution или Elizabeth Hanson’s The Information Revolution and World Politics, и двете публикувани миналата година). Дали в края на краищата кибер-оптимистите няма да са имали право? Наистина ли Интернет разпространява свободата?
Отговорът на този въпрос до голяма степен зависи от това как ние измерваме „свободата“. Със сигурност може да се твърди, че Интернет значително е променил потока от информация към и от авторитарните общества. Макар въпросът за Интернет-цензурата да си остава трънлив и, за съжаление, по-широко разпространен, отколкото през 2003, то все пак е трудно да се игнорира богатството от дигитално съдържание, което внезапно е станало достъпно за милиони китайци, иранци, египтяни. Ако не се е променило нищо друго, то поне скоростта и леснотата на Интернет-публикуването прави да изглеждат остарели много предишни форми на самиздат; новото поколение дисиденти може спокойно да избере Facebook и YouTube като свои генерални щабове, а iTunes и Wikipedia – като свои класни стаи.
Мнозина такива дисиденти действително използват Мрежата по великолепни начини. В Украйна младите активисти използваха новите медийни технологии, за да мобилизират привържениците си по време на Оранжевата революция. Колумбийски демонстранти използваха Facebook, за да организират масови протести против FARC, левите партизански групировки. Шокиращите, силни картини, които се появиха от Бирма по време на антиправителствените протести от 2007 – много от тях направени с помощта на мобилни телефони от местните блогъри – бързо обиколиха цялото земно кълбо. Демократичните активисти от Зимбабве на Роберт Мугабе използваха Мрежата, за да следят манипулациите на изборите по време на миналогодишните избори, както и мобилни телефони, за да правят снимки на изборни резултати, временно изложени пред помещенията за гласуване (по-късно те се оказаха много полезни, като доказателства за нарушенията). Множество други примери – от Иран, Египет, Русия, Беларус и преди всичко от Китай – потвърждават нарастващата важност на технологиите при улесняването на различни видове протести.
Но правенето на едромащабни заключения относно демократизиращата природа на Интернет може все пак да се окаже нещо преждевременно. Основното предизвикателство при разбирането на отношението между демокрацията и Интернет – освен измерването на добри показатели на демократически подобрения – е различаването между причина и следствие. Това винаги е нещо много трудно, но то се оказва особено трудно в този случай, защото грандиозните обещания на технологическия детерминизъм – идеалистическата увереност в трансформативната мощ на Интернет – често е заслепявала дори и най-трезвите аналитици.
Нека да разгледаме например аргументите, които приписват избирателния успех на Барак Обама – отчасти – на умението, с което неговият екип се справял с неща като бази данни, събиране на финансова подкрепа онлайн и социални мрежи. Начинът, по който Обама е използвал новите медии вероятно ще бъде обект на разглеждане в множество статии и книги. Но да се утвърждава върховенството на технологиите над политиката би означавало да се игнорира огромната харизма на Обама, наследството на удивително непопулярната администрация на Буш, последствията от глобалната финансова криза и избора на Джон Маккейн за Сара Пейлин като кандидатка за поста вицепрезидент. Въпреки значителната мрежова опитност на неговата кампания, човек не може да отдаде сериозно значение на тезата, че именно тя е спечелила изборната победа на Обама.
И въпреки това ние очевидно сме склонни да изпаднем именно в този вид технологически детерминизъм в сферата на международния контекст. Например, дискусиите за Оранжевата революция отдават особено важна роля на текстовите съобщения. Ето как една изследователска статия от 2007, Ролята на дигиталните мрежови технологии в украинската Оранжева революция, от харвардския Център Бъркман за Интернет и общество, описва въздействието на текстовите съобщения, или СМС:
Около септември 2004, ПОРА [младежкото опозиционно движение] беше създало серия от стабилни политически мрежи из цялата страна, включително и 150 мобилни групи, отговарящи за разпространяването на информация и координирането на наблюдението над изборите, със 72 регионални центъра и над 30.000 регистрирани участници. Мобилните телефони играеха важна роля за тази мобилна флота от активисти. В следизборния доклад на ПОРА се твърди, че „беше създадена система за незабавно разпространяване на информация чрез СМС, която се оказа много важна.“
Такава мобилизация може и да се е оказала много важна при окончателното усилие. Но е погрешно да се твърди, както го правят някои от последните изследвания на екипа от Бъркман, че Оранжевата революция е била дело на т. нар. „умна тълпа“ – един израз, измислен от критика Хауърд Райнголд като начин за описване на само-структуриращите се и новопоявяващи се социални организации, подпомагани от технологиите. Еднозначното фокусиране върху технологиите омаловажава значението на бруталните опити за фалшифициране на резултатите от президентските избори, които доведоха да протестите, двете седмици, които демонстрантите прекараха навън в мразовитото ноемврийско време, или милионите долари, напомпани в украинските демократични сили, за да могат изобщо да се осъществят онези протести. Смяната на един режим чрез текстови съобщения може и да изглежда нещо реалистично в киберпространството, но никой диктатор не е бил свален с помощта на Second Life, нито пък там са били спечелени някакви реални избори; иначе Рон Пол щеше да бъде президент.
Разбира се, технологиите имат значение при глобалните каузи. Освен устройствата за директна комуникация и сътрудничество, с които разполагаме в момента, също и разпространението на гео-орбитални данни и евтини, достъпни сателитни снимки, съчетано с лесните за ползване браузъри като Google Earth, е променило фундаментално работата на специализираните НПО-та; подпомогнало основаването на много нови такива и позволило, между другото, проследяването в реално време на обезлесяването и нелегалното изсичане на гори. Дори местните туземски населения, преди напълно откъснати от технологическите нововъведения, днес използват онлайн-устройства.
И – което е още по-важно – тектоничните промени в икономиката на активизма позволяват на множество несвързани едни с други индивидуални активисти (някои от тях работещи на съкратено работно време или дори безплатно) да допринасят за множество различни опити. Както Шърки твърди в Here Comes Everybody: Organizing Without Organizations, новото поколение протести е много повече ad-hoc, спонтанно и моментално (друга алюзия за „умните тълпи“ на Райнголд). Технологиите позволяват на различни групи да се възползват от различните нива на ангажираност сред активистите. Действайки в съгласие с етиката на Уикипедия – „всяка-запетая-има-значение“ – днес най-после е възможно да се използва енергията както на активните, така и на пасивните участници. Днес вече дори една препратена електронна поща има значение. Един такъв „нано-актизивъм“ също има значение като окончателна съвкупност.
Така че Интернет прави груповата и индивидуална дейност по-евтина, по-бърза, по-сръчна. Но логистиката не е единственият определящ елемент на гражданския ангажимент. Какво е влиянието на Интернет върху нашите подбуди за действие? Този въпрос е особено важен в контекста на авторитарните държави, където изборите и възможностите за спонтанни, колективни действия, са редки. Отговорът до голяма степен зависи от това дали Интернет насърчава готовността да се действа въз основа на новополучена информация. Дали Интернет насърчава или по-скоро потиска тази готовност е нещо, което е от ключово значение.
Някои хора твърдят, че достъпът на гражданите до обществени документи, които могат да разкрият корупции и измами (покупко-продажни документи, данъчни свидетелства на хора на изборни длъжности, документи за изборно финансиране и т. н.), ще насърчат гражданската активност. Основните привърженици на тази радикална прозрачност са технологически пионери като Карл Маламуд от public.resource.org в САЩ и Том Стайнбърг от mySociety във Великобритания. Подобна логика – а именно, че откритите данни подпомагат разкриването на злоупотреби с властта или, както казва Съдия Брандайс, „светлината е най-доброто дезинфекционно средство“ – ръководят работата на фондацията Sunlight в САЩ и други по-малки организации по други места, като Mzalendo, уебсайт и база данни с изборни резултати, следяща министерствата и парламента в Кения, или FairPlay Alliance, един подобен сайт в Словакия.
Има и сайтове като Wikileaks, които предлагат всякакви видове противоречиви материали, от списъци с уебсайтове, цензурирани от тайландското правителство, до копия от Human Terrain Team Handbook на американската армия. След като такива документи бъдат получени – така твърдят тези сайтове – то по-добре е те да бъдат предоставени за публично разглеждане, отколкото публикуването им да бъде предоставено на случая. (Wikileaks изглежда вече е придобил смъртоносна мощ: шефът на Julius Baer, една швейцарска банка, която беше уличена в корупция благодарение на документи, представени на Wikileaks, наскоро умря при неизяснени обстоятелства, най-вероятно при самоубийство). Твърдението, че предоставянето на достъп до информация и поощряването на нормите за прозрачност може да ускори демократизацията, се намира в основата на тяхната работа. Ето как Wikileaks описва собствената си мисия:
Всички правителства могат да спечелят от повишаването на вниманието към тях от страна на световната общност, както и от страна на собствените им народи. Ние вярваме, че това повишено внимание изисква информация. Погледнато исторически, тази информация винаги е била скъпа – като човешки животи и човешки права. Но с технологическия напредък – Интернет, криптографията – рисковете при изнасянето на важна информация могат да бъдат намалени.
Човек може да аплодира организаторите на Wikileaks дори и само за упоритостта им (те твърдят, че са получили повече от 1.2 милиона документи от дисидентски и анонимни източници). Но успехът на такива кампании – както при демокрациите, така и при авторитарните държави – може и да се окаже ограничен. Както става ясно от сагата Медоф, дори и публично достъпните документи на комисията за покупко-продажби (SEC) могат да разкрият по-малко, отколкото ние предполагаме. А подреждането на 1.2 милиона документи на Wikileaks ще изисква време, усилия и голям брой разследващи журналисти.
Освен това, не всички престъпления се документират по начини, които могат да бъдат категоризирани, дигитализирани и поставени онлайн. Както твърди Миша Глени в брилянтната си нова книга McMafia, модерната престъпност е толкова глобализирана, заплетена и трудна за документиране и удържане вътре в нечии национални граници, че идентифицирането на съ-конспираторите може и да се окаже невъзможно. Например, трудно е да си представим, че суданското правителство поддържа подробно счетоводство на вероятно нелегалните си покупки на оръжие. Но дори и ако те го правят – и документите внезапно станат публични – то какви са шансовете, че това ще доведе до някакви сериозни протести? Съдейки по лишените от осезаеми последствия публикации на много по-сериозни доказателства, като например отбелязване на нерегистрирани кораби, транспортиращи реални оръжия, то някаква остра реакция е много малко вероятна, а причините за нея ще имат много по-малко общо с Twitter или Facebook, отколкото с това, че хората могат да имат много информация, но и много малко възможности да действат в съответствие с нея.
Други пък твърдят, че Интернет предлага на инак промитите мозъци на жителите на авторитарни държави нови, непознати гледища – конкуриращи се и различни от ония на техните собствени правителства. Това им помага да си изградят по-различен мироглед и – потенциално – желание за демократични промени. Това е възможно, макар и сигурно да е вече доста трудно да се намери страна – с възможните изключения на Туркменистан и Северна Корея – в която хората още да не са чували, че правителствата им са лоши: в края на краищата, това са нещата, за които старците разговарят по кръчмите. Освен това, ние не можем да допускаме, че хората ще търсят информация, с която не са съгласни или за чието съществуване просто не знаят.
Нещо повече, да се разчита на Интернет да изпълнява тази функция е нещо, което влече със себе си риска от практикуване на онова, което Кас Сънстийн, наскоро назначен за шеф на Службата за информация към Белия дом, нарече „анклавен тероризъм“. Интернет прави по-лесно намирането на и присъединяването към групи, с които вече сме съгласни – което пък от своя страна може да направи гледищата ни още по-крайни. Според Сънстийн, да се избегне този проблем в пред-интернетското време е било много по-лесно, защото заглавната страница на водещия национален вестник е предлагала едно споделено колективно преживяване, както и една здравословна доза от случайни находки, срещайки ни с гледища и новини, които инак никога не бихме открили.
Моделът на Сънстийн за „заглавната страница“, разбира се не работи добре в общества с контролирани медии. Би било нечестно да сравняваме блоговете и онлайн-общностите със заглавната страница на водещия национален вестник в, да речем, Узбекистан, където съдържанието вероятно се определя по-скоро от правителството, отколкото от свободни редактори. Тук няма особено много случайни находки; всъщност, вероятно е по-добре човек да чете някакви независими блогове. Възможно е, значи, Интернет – и особено блоговете – да играят важна роля при изграждането на една по-демократична публична сфера в авторитарните държави. Това би било значително подобрение в сравнение със здраво контролираните държавни медии. Някои ранни свидетелства подсказват, че това е вярно поне в някои страни. Изследванията на Джон Кели от Колумбийския университет потвърждават, че иранските блогове са много разнообразни, представящи както консервативни, така и либерални гласове, плюс цяла поредица от други сили, участващи в смешението. Сред тях няма доминираща фракция.
Стойността, която читателите придават на блоговете, зависи от възприятието, че техните автори са „независими“, хора свободни от манипулации от страна на държавата или трети страни. И все пак, колко независими са те? Най-голямата концептуална грешка на кибер-утопистите се състои в това, че те третират киберпространството като някакъв вид анархистка зона, в която властите не смеят да навлязат, освен за да затворят определени неща. Медийните доклади насърчават това гледище за авторитарните правителства като технофобски Интернет-цензори.
Но защо властите да не преследват една двустранна стратегия – едновременно да ограничават достъпа до най-нежеланите уебсайтове, но и да използват Мрежата за манипулиране на общественото мнение? Това е именно начина, по който авторитарните правителства са реагирали на по-сериозните медийни заплахи от миналото. Съветите не забраниха радиото; те заглушаваха определени западни станции, преследваха дисидентските радиопредаватели у дома и използваха медията, за да пропагандират собствената си идеология. Нацистите възприеха подобен подход към киното, което се превърна в предпочитаното пропагандно средство на Третия райх.
Един все по-нарастващ брой свидетелства от Китай и Русия – двете държави, най-активни при създаването на уеб-съдържания – потвърждава предположението, че този модел продължава и в Интернет. Китайските власти са известни с това, че създават и поддържат така наречената Партия на петдесетте цента – бригада от про-правителствени коментатори, които се разхождат из Мрежата в търсене на интересни политически дискусии и оставят из различните блогове и форуми анонимни коментари, поддържащи правителствената политика. Подобно на това, руското правителство често разчита на частни Интернет-компании, като например известната New Media Stars, които с радост пропагандират правителствените гледища онлайн. New Media Stars наскоро произведе един патриотичен филм, War 08.08.08, който отдава цялата вина за войната в Южна Осетия на Грузия, след което успешно го разпространи онлайн и го рекламира по много руски блогове. И докато новите обществени дигитални сфери може би стават по-демократични (поне що се отнася до качеството), те все пак са тежко замърсени от държавни оператори – което ги прави неразличими от старите, плътно контролирани аналогови публични сфери.
Дори и ако властите са некомпетентни, неспособни или несклонни да зацапват Мрежата с официална „информация“, остават си малко свидетелствата в полза на това, че Интернет внезапно ще накара китайците и руснаците да мечтаят за демокрация. Вече сме били там: сред източногерманците, които не можеха да приемат западногерманска телевизия, имаше по-висок процент от противници на режима, отколкото сред онези, които можеха. Идеята, че неограниченият достъп до Интернет ще доведе до демокрация, демонстрира една от най-тежките грешки на кибер-утопизма. След като веднъж са влезли в мрежата без да бъдат наблюдавани, наистина ли очакваме от китайските потребители, много от тях млади, да побързат да снемат последните доклади на Amnesty International или да четат за Фалун Гонг в Уикипедия? Или по-скоро те ще изберат The Sopranos или най-новия филм за Джеймс Бонд? Защо да смятаме, че те внезапно ще поискат повече политически права, отколкото стил на живот, подобен на онзи от Friends и Sex in the City, които гледат по мрежата?
С други думи, въпросът дали Интернет ще подбуди китайците или руснаците да поискат едно по-демократично и по-свободно общество, се свежда до това кой път – онзи навън, или другия, навътре – техните младежи ще предпочетат да следват. Както може да се предположи, повечето кибер-утописти дълбоко вярват във вродения космополитизъм на Интернет. Те си въобразяват, че „дигиталните граждани“ – ония, които са израсли, заобиколени от технологии и Интернет – ще изберат пътя навън и ще се превърнат в радетели на демокрацията, в американски стил. Тази логика е присъща на буквално всички основни институции, натоварени със задачата да пропагандират демокрацията в чужбина, в това число и Държавния департамент, чийто заместник-секретар при Кодолиза Райс, Джеймс Гласман, каза: „Ние смятаме, че по целия свят младите хора използват Интернет, за да се противопоставят на насилието по нов начин, използвайки социални мрежи, свиквайки големи групи за водене на разговори – по принцип, за споделяне на информация.“
Такива ентусиастки твърдения украсяват и бързо нарастващото тяло от академична и популярна литература, занимаваща се с дигиталните граждани в САЩ и западна Европа. Книги като Born Digital от John Palfrey и Urs Gasser, Grown Up Digital от Don Tapscott, iBrain от Gary Small и Gigi Vorgan, и The Pirate’s Dilemma от Matt Mason, както и неотдавнашното тригодишно изследване на дигиталната младеж от фондацията Макартър, са само част от примерите. В тези вече-демократични общества, оптимизмът относно въздействието на Интернет върху гражданската ангажираност на младите хора – дори идеята за „дигитално гражданство“ – е един напълно оправдан, ако не и съвсем нов, интелектуален възглед.
Но извън процъфтяващите и демократични общества от северна Америка и западна Европа, за дигиталните граждани е също толкова вероятно да бъдат дигитални пленници или дигитални дезертьори – една тема, която никое от последните изследвания не разглежда в дълбочина. И ако представата, че Интернет може и да потиска стремежа на младите хора към демокрация, изглежда анти-интуитивна, то това е само защото нашите медии са все още омаяни от баналния наратив за блогърите като някаква сила на положителни промени. Сред по-новите вестникарски заглавия ние четем: „Нарастващата блогърска общност в Египет разширява границите на несъгласието“, „От Китай до Иран, уеб-дневниците отправят предизвикателство към цензорите“, „Смазването на блогърите в Куба“, „Китайските уеб-цензори се опитват да заглушат свободомислещите блогъри“.
Голяма част от тези окуражителни репортажи може и да са верни, ако и леко преувеличени, но те страдат от различни видове предубеждения. Оказва се например, че секуларните, прогресивни, прозападно ориентирани блогъри обикновено пишат на английски, а не на родния си език. Те също са и онези, които редовно разговарят със западните репортери. Ако медиите биха се опитали да се потопят малко по-дълбоко, те сигурно биха открили изобилен материал, който да доведе до статии със заглавия като: „Иранските блогъри: огромна заплаха за демократичните промени“ или „Саудитска Арабия: блогърите мразят правата на жените“. Представянето на египетските блогъри в основните западни медии ни показва почти само борбата на секуларните писатели, с много малко позовавания на бързо растящата фракция вътре в Мюсюлманското братство.
Да се нарече един блог на Мюсюлманското братство „недемократичен“ е нещо, което говори за известна двойнственост. А западните правителства, впримчени от опияняващия кибер-утопизъм на последните две десетилетия, са изправени пред една много специфична дилема. Без техните инвестиции в блогове, блогови агрегатори и видео-блогове в далечни, но важни от геополитическа гледна точка места, онлайн-гласовете на така любимите за Запада секуларни и демократични сили няма да имат особена тежест. Но пък инвестирането в нови медийни структури може да окуражи и консерваторите, националистите и екстремистите, изправяйки демократизацията пред едно още по-голямо предизвикателство. Един бегъл поглед към зараждащия се кибер-национализъм в Русия и Китай ни позволява да получим някаква представа за нещата, които ни очакват.
Проблемът с изграждането на обществени сфери отгоре – онлайн или офлайн – е много подобен на онзи при правенето на чудовища на Фракенщайн: ние може и да не харесаме крайния продукт. Това не означава, че трябва да се откажем от Интернет като сила, насърчаваща демократизацията, а само, че трябва да отхвърлим заслепяващата идеология на технологическия детерминизъм и да се съсредоточим върху практически задачи. Например, разбирането на начините, по които Интернет може да подпомогне вече съществуващите демократични сили и организации – много малко от които демонстрират каквато и да е изобретателност в Мрежата – не би било лошо като начало.
