Депортацията на евреите на гара Скопие. Вляво двама германски войници, в центъра с меката шапка е Александър Белев, март 1943 г. Снимка от архива на Яд Вашем в Йeрусалим.
След падането на Берлинската стена истината за депортацията на евреите от Македония и Тракия се оказа тема табу за българската публичност.
Още в първите години на прехода управляващият Съюз на демократичните сили заедно с президента Желю Желев търсят да натрупат силни външнополитически аргументи за укрепване имиджа на неизвестната посткомунистическа България. В контекста на международното осъждане на режима на Тодор Живков, провел етническото прочистване и насилствена асимилация на почти половин милион български турци и помаци, темата за спасяването на 48 хиляди български евреи по време на Втората световна война се превръща в истинско Елдорадо на новите технолози по пиар. През 1993 г. в България се организират тържествени чествания на 50-годишнината от спасяването на нашите сънародници от лагерите Аушвиц и Треблинка. Усилията да се извлекат ползи от действията на гражданско общество, църква и отделни личности „извън хватката на Хитлер“ (Бар-Зоар 1997) бяха положени от Желю Желев още при първото му задокеанско посещение. Публикации във вестниците „Демокрация“, „1000 дни“, „Дума“ и „Свободен народ“ от това време свидетелстват как първият ни демократично избран президент опитва да присъедини България към малката група страни като Дания и Норвегия, спасили от лагерите на смъртта хиляди евреи от окупираните територии по време на агресивния расизъм на Третия Райх. Тъкмо при посещението му в САЩ обаче започват драматични сблъсъци между игнорирането на истината за спасените български евреи и стремежа на младата демокрация да осветли историята на героизма на българското общество. Дописки разказват за демонстративното напускане на д-р Желев по време на церемонията в памет на загиналите, провеждана ритуално в Арлингтънските гробища в САЩ. Протестът на първия ни демократично избран президент се състои в това, че България трябва да заеме подобаващо място в световната памет като страна също спасила евреи по време на нацизма. Жестът е забелязан на най-високо равнище и Желю Желев е приет от Ал Гор, вицепрезидент от администрацията на Бил Клинтън. В престижни издания на свой ред вицепрезидентът на Б`ней Б`рит Интернешънъл Дан Мариашин (Мариашин, 2013) изразява благодарност към българския народ и подкрепя напълно острата президентска позиция срещу международно непризнатия акт на доскорошната комунистическа страна. Различни учени и приятели на България от емиграцията в Лос Анжелис съставят списък на героите за огромния подвиг в името на човечността. Сред тях са митрополитите Стефан и Кирил, писатели, депутати. Няколко години по-късно името на зам.-председателя на Народното събрание Димитър Пешев ще бъде записано на мемориалната плоча в Музея на Холокост във Вашингтон. Светът узнава за протестните писма до цар Борис III през 1943 г. на писатели и адвокати, препятствали с всички дипломатически, граждански и църковни средства пътя на българските евреи от „старите предели“на България към лагерите на смъртта. Започва засаждането в Йерусалим на гора, наречена на името на България. Там ще се постави и плоча с имената на цар Борис III и царица Йоанна.
Тъкмо с тази мемориална горичка обаче през 2000 г. се случва нещо непредвидено за новоизграждания и привидно консенсусен образ на българския народ, отговорил с практическа толерантност и съпротива срещу етническите преследвания на Райха и германския нацизъм. При посещението си в Израел зам.-председателят на 38-ото Народно събрание акад. Благовест Сендов от демократичната левица, публично изразява несъгласието си с поставената плоча в горичката край Йерусалим в знак на благодарност към цар Борис III и ролята му на „спасител“ на евреите (Сендов, 2000). В писмото до президента на Израел Езер Вайцман, подписано от видни интелектуалци като Нир Барух и Анжел Вагенщайн, се изразяват сериозни резерви към официалната българска версия, настояваща за тази „спасителна“ роля на царя, както и на пронацисткото му правителство, виновно за смъртта на 11 343 евреи от „новите“ земи на царството. Подчертава се гласуваният през 1941 г. расистки Закон за защита на нацията, изготвен в духа на Нюрнбергските закони на Вермахта и на практика отприщил държавен антисемитизъм в България. Известно е, че тези закони са легитимирали в цяла Европа дискриминационните преследвания, довели до трагичния Холокост над евреи, поляци, цигани, хомосексуалисти, се казва в документа.
Взривните реакции срещу действията на акад. Благовест Сендов не закъсняват. На редовно заседание в 38-ото Народно събрание депутатът от ОДС/Български Демократичен форум Дянко Марков иска думата във връзка с мемориалната горичка в Израел. Председателят на НС Йордан Соколов ръководи бурния дебат с очевидно пристрастие към позицията на Марков. Тази позиция (Стенограма, 2000) ще се окаже устойчивата рамка на дебат, продължил 14 години.
Пред българския парламент през 2000 г. Дянко Марков, бивш легионер, лежал по затворите за антикомунистическа дейност, по отношение на антисемитските преследвания в България изразява мнението си за депортирането на еврейското население в Македония и Тракия и вината на съюзническото правителство на Богдан Филов със страните от Пакта. Ето и неговите 5 ключови тези:
- Че депортацията на враждебно население не е военно престъпление.
- Че спогодбата „Клодиус/Попов“[1] гарантирала почти изключително германските интереси и това е било неизбежно в актуалния исторически контекст.
- Че на България се предоставя статут на помощна окупационна сила с ограничени правомощия.
- Че от позицията на международното право (Хагските конвенции, определящи правилата за водене на война по суша и море), тази спогодба е нищожна.
- Че цар Борис III не е имал власт да спре депортациите в „новите“ земи.
Дебатите разделят парламентарните групи по оста сини-червени. Всъщност, по темата евреи, фашизъм, както и за осъдителните присъди на 7-и състав на Народния съд (т.нар. „антисемитско“ дело) след 1989 г. винаги се пише поляризирано (Криспин, 2004). На следващия ден „десните“ вестниците поредно пишат съобразно партийната си ориентация за конфуза, възникнал относно горичката и паметната плоча. В медиите се споменава фактът, че между подписалите писмото до израелския президент е и проф. Иван Илчев, специалист по този период. От „дясно“ се подхвърля темата за експлоатацията на темата фашизъм/евреи през 45-те години комунистическа диктатура и слугинската роля на българската историография. В знакови предавания по Радио „Свободна Европа“ и „Дойче Веле“ журналистките Еми Барух и Татяна Ваксберг анализират критически тезата на Дянко Марков, като я определят за „реставрационна“ и недопустима от гледна точка на историята, морала, международното законодателство за човешките права. Национален всекидневник коментира необходима ли е благодарността, а авторитетното предаване „Неделя 150“ с водещ Лили Маринкова дава трибуна на либерални социолози и журналисти във връзка с декларираната теза в българския парламент занеотговорността на Третото българско царство за смъртта на 11 343 евреи от Беломорска Тракия и Вардарска Македония през 1943 г.
Сливане на държавническия и медийния дискурс при отбелязване на 70-годишнината от спасяването на българските евреи
Отбелязването на 70-годишнината от спасяването на българските евреи е предшествано от две знакови събития. През март 2012 г. известният български историк и икономист Румен Аврамов публикува безпрецедентната книга „Спасeние“ и падение“. Микроикономика на държавния антисемитизъм в Българи 1940-1944 г.“ (Аврамов, 2012). Още в уводните си думи Аврамов определя „рамките на дебата“. Тези рамки се определят от дихотомията „добър народ-лош управник“, залегнала през всичките години на прехода. В смелия изследователски труд се прави ново, критично осмисляне на Закона за защита на нацията, отключил преследванията на евреите в „старите“ земи на Царство България. Описват се нарушенията на всичките граждански права на евреите, изселванията, грабежите, мародерството върху тяхното имущество. Нещо повече. В книгата се поставя под въпрос дали става дума за спасяване на евреите през 1943-та, или за тяхното оцеляване. Историкът си навлича бурния гняв на българската публика, привикнала десетилетия вече към славата си на спасителка. В „Спасение“ и падение“ се зачеква и премълчавания въпрос за държавния антисемитизъм, довел до трагичните факти със загиналите евреи от „новоприсъедините“ земи.
Тезата на Румен Аврамов е противоположна на популярната и особено експлоатирана от историографията ни концепция (Аврамов и Данова, 2013). Според нея България, първо, не е имала юрисдикция над новите земи. И второ, царството ни не е имало възможност да спаси евреите от Скопие, Битоля, Щип, Ксанти, Кавала, тъй като те не са притежавали българско поданство. Спекулацията с юрисдикцията (Уикипедия – Българско управление в Македония, Поморавието и Западна Тракия (1941 – 1944); Уикипедия – Холокостът в България), както и със закона за поданството се превръщат в основните защитни тези на медиите и демократичните правителства след падането на комунизма.
Книгата на Румен Аврамов бива посрещната с абсолютно мълчание. Медиите с минимални изключения (в. „Култура“, 2012; Методиева, 2012b; Коен, 2012; Ваксберг, 2012) напълно игнорират приносните изводи на автора. В интернет обаче се взривява дискусия, която преминава от правозащитното издание „Обектив“ (бр. 198, бр. 199, бр. 203, бр. 204) в сайтове като Frognews, „Свободата“ на Едвин Сугарев, „Биволъ“. Недвусмислените послания на книгата „Спасение“ и падение“, които атакуват удобното мълчание относно бруталните измерения на „спасяването“, довеждат до квалификациите „родоотстъпник“ за автора им. Изразяват се мнения, че Аврамов като „потомствен комунист“ няма право да отнема огромния подвиг за спасяването на евреите през 1943 г. (Горчева, 2012). Една от тезите на Аврамов, „важното е да си дадем сметка, че – както обръща внимание Алекснадър Везенков – съзнателното изпращане на смърт над 11 3000 д. представлява най-голямата екстерминаторска репресивна акция на българската власт през войната“ /“Спасение“ и падение“, с.17/, е не само една от най-неприемливите за онлайн медиите, обществото и политици като цяло. Мнението, че подобна теза е направо недопустима и скандална доминира във всички публикации (Методиева, 2012). Нещо повече. Една година по-късно, през март 2013 г., когато е кулминацията на честванията на 70-годишнината, 41-то Народно събрание приема Декларация. В нея се казва: „(…) оценявайки обективно историческите събития днес, не може да се оспорва фактът, че 11 343 евреи са депортирани от Северна Гърция и Кралство Югославия, които тогава са под германска юрисдикция… Изразяваме съжаление, че не било възможно на местната българска администрация да го спре!“ (24 часа онлайн, 2013)
През 2012 г., освен книгата на Румен Аврамов и нейните медийни отрицатели, в българската публичност се случва и друго. Влошените в последните години отношения със Скопие, заради претенциите към общата ни история от правителството на ВМРО-ДПМНЕ, допълнително се задълбочават от филма на македонския режисьор Дарко Митревски „Трето полувреме“. Още по време на снимачния период трима български евродепутати излизат с остро писмо пред Европейския парламент. В него се осъждат „говора на омраза“, както и „опитите във филма на Митревски за фалшификации и грубо изопачаване на историята“. Подозира се държавна поръчка, тъй като проектът за „Трето полувреме“ е получил над 1 млн. евро държавна субсидия от правителството на Никола Груевски[2]. Нито една българска медия не остава извън категоричното осъждане на проекта на Дарко Митревски, разказващ за любовта между еврейско момиче и македонски футболист от местния отбор, играл съдбоносен мач с отбора на „Левски“ през март 1943 г. Трейлърът, разпространяван в интернет, показва времето на началото на депортирането на близо 7 000 евреи от Скопие, затварянето им в тютюневия склад „Монопол“, малтретирането и натоварването на старци, жени и деца на влакови композиции за лагера Треблинка под бруталната охрана на български полицаи и войници. Списъкът от телевизионни предавания срещу „Трето полувреме“ – документални филми, публикации в медиите, е огромен: сутрешните блокове на bTV, двусериен документален филм на Теодора Енчева „Нашето достойнство“, сутрешен блок на „Нова телевизия“, предавания по ТВ 7. БНТ спешно осъществява „право на отговор“ на „Трето полувреме“ с производството на „Недадените“ – 12 сериен игрален филм с продуцент Мирослав Боршош. Медийното поведение на обществени и частни телевизии свидетелства за мощния отпор срещу македонеца Дарко Митревски и стремежа на Скопие „да ограби“ историята ни, като насилствено я изопачи. Никой не обръща внимание, че както евродепутатите, така и медиите, не бяха гледали филма! Масовите, пропагандни по същество остри реакции силно наподобяваха комунистическите времена. Тогава книгите на А. Солженицин представляваха опасност за режима и властите, които провеждаха акции по неговото осъждане от страна на писателската интелигенция като „държавен изменник и предател“. През 2012 г. един слабо известен режисьор от Македония бива сатанизиран до абсолютно зло само защото е посегнал на претенцията на България да е уникална страна на Балканите, проявила върховна толерантност към евреите си през Втората световна война! Вестници и телевизии превърнаха Дарко Митревски в персона нон грата за страната. И още нещо – почти нелогично за демократичните страни. Един режисьорски поглед към трагичните събития от Втората световна война стана повод за външнополитически демарш на Николай Младенов (Младенов, 2012). Пригласяйки на евродепутатите от всички политически сили, министърът на външните работи от правителството на ГЕРБ втвърди тона към Македония и нейните усилия в полето на евроинтеграцията ѝ.
Интересно е и поведението на различните еврейски организации и отделни личности в страната и в Израел. Една част от тях, водени от Яков Джераси, Самуел Ардити (Ардити, 2012) и подкрепяни от историци като Петко Колев („ТанграТанака“), Евгени Сачев (БАН), Елко Хазан (ОЕБ „Шалом“), акад. Георги Марков (БАН), категорично осъдиха Скопие и опитите през филма да вмени вина на българската държава относно депортациите в Македония и Тракия. Друга част, повече или по-малко видимо през ръководството на основната еврейска организация „Шалом“, или ложа „Кармел“ – Б`ней Б`рит Интернешънъл (Бали, 2012), поставят въпроса за отговорността за гибелта на 11 343 души като закъснял, но навременен. Тяхното искане да бъде призната отговорността за загиналите в газовите лагери в Полша в резултат на съюзническата политика на кабинета на Богдан Филов (Бенвенисти, 2012), разбира се, остава твърде маргинално. Медийният дискурс не само удивително съвпада с държавническата логика и пиар технология. Понякога тезата в медиите напълно съвпада с правителствената теза. Типично отрицателското изявление на Бойко Борисов, че „на българските знамена никога не е имало свастика“ (Методиева, 2012а) сякаш задава метода на мейнстрийм говоренето за периода на Втората световна война и факта, че България е била съюзник на Германия. Живеещата в Холандия журналистка Даниела Горчева започва специална рубрика „Прочити на историята“ във в. „Дневник“ (Горчева 2012b), публикува и в „Медиапул“ (Горчева, 2012а). В обширни материали защитава тези, напълно съвпадащи с описаните концепции за миналото, депортациите, геноцида и Холокост на бившия депутат, някогашния легионер и член на Български демократичен форум Дянко Марков. Тук мога да отбележа и извода на емигрантката, според която легионерите са „просветени националисти“. По странно съвпадение в предизборната платформа на ДСБ се застъпва същата концепция, легитимираща някогашната расистка организация БНЛ. Нейното вербализиране прави самият лидер на ДСБ Иван Костов пред медиите в предизборната надпревара през 2013 г. (Offnews, 2013).
Защо българските медии не разпознават проблема за отговорността ни относно ешелоните на смъртта, преминали през Горна Джумая и Лом през 1943 г.?
През 2011 г. като основен говорител на правителството се явява Спас Ташев, бивш директор на Агенцията за чужденците в Скопие, фелдшер по образование, историк и автор на книгата „Депортацията на евреите от Вардарска Македония и Беломорска Тракия. Митове и факти“. В поредица от интервюта (Ташев, 2012) Ташев настоява да се изясни истината както за спасяването на българските евреи, така и за тяхното унищожаване. „Опорните точки“ на Ташев са добре познати, затова пък – дебело подчертани и финансово подплатени (Ташев има кабинет в Министерството на финансите с редовен договор, разписан от Симеон Дянков). На пресконференции, официални премиера, преводи в чужбина, гостувания в Израел или в Западна Европа, Ташев подчертава отново невиновността на българското правителство през 1943 г., защото:
- България не е имала юрисдикция над новоприсъединените земи.
- Евреите от Вардарска Македония, Беломорска Тракия не са имали българско поданство.
Каква е фактологията?
Ще се позова на публикуваните архиви в уникалната книга на Румен Аврамов и Надя Данова „Депортирането на евреите от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пирот, март 1943 г.“ (Аврамов и Данова, 2013). Впрочем, трябва изрично да се подчертае, че книгите на покойния Давид Коен (Тошкова, Колева, и др., 2007), Д. Йончев (Йончев, 1993), В. Гезенко (Гезенко, 2010), Алб.Танева (Танева и Гезенко, 2002), Нир Барух (Барух, 1991), проф. Витка Тошкова (Тошкова и Котев, 1992) съдържат подобна фактология. За съжаление обаче тези изследвания не са повлияли съществено върху обществените нагласи. Остават въпросите само националистическа суета и болезнен патриотизъм ли се крият в неправомерните отрицания на истината? И защо въпросът за участието на България в Холокост, в който процес почти всички европейски страни участват, да се преживява толкова мъчително?
И така, фактологията
На 1 март 1941 г. България се присъединява към Тристранния пакт и германските войски влизат в страната. След бързо развитие на събитията на Балканите, на 6 април германската армия атакува Гърция и Югославия във взаимодействие със съюзниците си от пакта, като съществена част от силите ѝ използват коридор през българската територия. С окупирането на двете държави, въз основа наспоразумение с Германия и Италия, българската армия и администрация от 20 април 1941 г. насетне започват да се настаняват в Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Западните покрайнини. Взаимният интерес е очевиден – за Райха това осигурява освобождаване на военна сила за други цели, за България той е постигането на „националния идеал“ чрез стъпване на „изконни“ земи.
В този момент там живеят около 13 000 евреи (8 500 в Македония, и около 4 500 в Беломорска Тракия (Дедеагач, Ксантис, Кавала, Гюмюрджина, Щип, Скопие и Пирот). Общият брой на полицейски интендантства е 4797, с придадени отдели на Държавна сигурност.
Евреите в „новите“ земи веднага попадат под ударите на Закона за защита на нацията, на приетия през 1941 г. Закон за едностранния данък върху имуществото и на други антисемитски разпоредби, приети в България (Аврамов и Данова, 2013, с. 48). Законът за българското поданство и ЗЗН са гласувани преди депортирането изобщо да стои на дневен ред, но въвеждат правила, които впоследствие ще бъдат използвани за него: загуба на поданството при изселване от страната. Политиката на властите в присъединените територии през този период не изключва еврейското население. То на практика е третирано като с българско поданство. Мъже редовно са прибирани в еврейски трудови групи, както се постъпва в „старите предели“. Слагането на ред в поданството в Беломорието и Македония (през май-юни 1942 г.) предшества с около месец началото на преговорите с германците за депортацията. Но уреждането на материята е вече подчинена на една радикална визия (включваща възможността за масово изселванe) относно бъдещето на евреите там, за които е търсен специален статут. Наредбата от 29 август 1942 г. за възлагане на решаването на „еврейския въпрос“ на Министерския съвет. Евреите са граждански маргинализирани групи и бъдещето им от „новите“ и от „старите предели“ е публично формулирано. „Крайният резултат от всички тези правни и политически действия на кабинета на Богдан Филов е „превръщането на евреите от Беломорието и Македония във фактически апатриди (хора без гражданство).“ (Пак там)
Фактологията, синтезирана от блестящите учени Аврамов и Данова в техния сборник, илюстрира подготовката на депортациите и вътрешнополитическата обстановка по време на геноцида и участието на България. В двутомника се очертава целият ужасяващ кръг от напълно обмислени действия и бездействия от българска страна, които постепенно и методично затягат примката около евреите от Скопие, Битоля, Щип, Кавала, Ксантис, Пирот, за да ги подготвят за гибел. Това представлява срамен и страшен епизод от най-новата ни история и ни помага да се огледаме и разпознаем в любимите си колективни роли – на жертви или на спасители. Над 11 000 невинни човешки същества, в продължение на цели 2 години (март – 1941 до март – 1943 г.) преминават първо през ада на мъчителното и унизително гражданско умъртвяване, проведено безмилостно от българските власти, за да завършат в хитлеристките лагери (Тодорова, 2013). Тръгвайки да се пазарят със снимковия материал, според който вагоните на БДЖ са били германски, а не български, спасташевци отклоняват общественото внимание от съдържателния въпрос КАКВО СЕ Е СЛУЧВАЛО? не само в Европа, но и в страната ни непосредствено след конференцията във Ванзее през 1943 г., където се взима „окончателното решение“ на еврейския въпрос. Според документите, в това число стенографски дневници на НС, дневника на Никола Мушанов, изказванията на Петко Стайнов, става ясно каква е била официалната версия на правителството. Евреите са били подготвяни да бъдат изпратени в Германия за работа, тъй като Райхът се нуждаел от работници. Затова има и филмов материал, в който се вижда как те се усмихват, разказва проф. Надя Данова. Истината е, че на българската администрация е било известно масовото избиване на евреи в други държави. Радио Лондон, предаванията на комунистическата съпротива в страната говорят настойчиво, че изселените евреи ще бъдат унищожени (Данова, 2013).
Българското политическо решение узрява окончателно, когато в изпълнение на плана за „чиста Европа“ стига до еврейството на Балканите и в частност до населението под българска юрисдикция. (Аврамов и Данова 2013, с. 18) В тази перспектива синхронът с наредбата за поданството в „новите земи“ прилича повече на съгласувателен акт, отколкото на случайно съвпадение. Властите в София дават принципното си съгласие евреите, български поданици, живеещи в Германия и в окупираните земи, да бъдат „изселени някъде на Изток“ без повече да се интересуват от съдбата им.
***
В интервюта през октомври 2012 г. в София писатели, учени, изследователи на Холокост като Майкъл Беренбаум (Беренбаум, 2012), Стивън Сейдж (Сейдж, 2012), Габриеле Нисим (Нисим, 2012), Тодор Чепреганов (Чепреганов, 2012), Соня Комб (Комб, 2012), представят на международна конференция „Да опознаем миналото си“ в София позициите си относно ролята на България както за спасението на 48 000 евреи, така и за отговорността на страната ни относно депортациите на 11 343 старци, жени и деца от Македония и Тракия. Представители на еврейски организации от Македония (Музея на Холокост) и от Гърция (Асоциация на евреите – Атина) разказват за покъртителните измерения на тези зловещи събития пред маргиналните медии. Български социолози и политолози, духовни лица, писатели, филмови режисьори се опитаха да предложат интерпретации, които нарушават заговора на мълчанието относно истината и вината за изтреблението. Анализите им биха могли да бъдат намерени по страниците на либералния печат. Разбира се, към този момент това са едни все още твърде тихи интерпретации.
Използвана литература
Аврамов, Румен. 2012.„Спасение“ и падение. Микроикономика на държавния антисемитизъм в България 1940-1943 г. София: УИ „Св. Климент Охридски“.
Аврамов, Румен и Данова, Надя. 2013.Депортирането на евреите от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пирот, март 1943 г. София: Обединени издатели.
Ардити, Самуел. 2012.Някой прави майчин помен с еврейска кръв. [интервю] Биволъ. s.l.: Биволъ, [Онлайн] 2 ноември, 2012. [Цит. на: 15 юни 2014.] https://www.bivol.bg/interview-samuel-arditi.html
Бали, Соломон. 2012. Политически среди и институции съучастват на противоконституционни прояви. сп. Обектив. [Онлайн] 6 април 2012. [Цит. на: 15 юни 2014.] http://www.bghelsinki.org/bg/publikacii/obektiv/solomon-bali/2012-04/politicheski-sredi-i-institucii-suchastvat-na-protivokonstitucionni-proyavi/
Бар-Зоар, Михаел. 1997.Извън хватката на Хитлер. Героичното спасяване на български евреи. София: УИ „Св. Климент Охридски“.
Барух, Нир. 1991.Откупът. Цар Борис и съдбата на българските евреи. София: УИ „Св. Климент Охридски“.
Бенвенисти, Максим. 2012. Трагедията на 11 000 евреи от Македония, Беломорието и Пирот не бива да се ползва за целите на антибългарската пропаганда в Скопие. [интервю] Денка Кацарска. агенция „Фокус“. [Онлайн] 12 април 2012. [Цит. на: 15 юни 2014.] http://focus-news.net/opinion/0000/00/00/21020/
Беренбаум, Майкъл. 2012. Третото поколение пита. [интервю] Марта Методиева. сп. Обектив, бр. 203.[Онлайн] октомври 2012. [Цит. на: 15 юни 2014.] http://www.bghelsinki.org/bg/publikacii/obektiv/obektiv/2012-10/majkl-berenbaum-tretoto-pokolenie-pita/
В. „Култура“. 2012. Изборът на Култура. [Онлайн] 23 март 2012. [Цит. на: 15 юни 2014.] http://www.kultura.bg/bg/article/view/19485.
Ваксберг, Татяна. 2012. Българското вчера. Дойче Веле. [Онлайн] 10 септември 2012. [Цит. на: 15 юни 2014.] http://www.dw.de/
Гезенко, Ваня. 2010.Създаване и дейност на Комисарството по еврейските въпроси. Институцията, която трябваше да осъществи Българския Холокост. La Estreya, списание за еврейска история, изкуство, култура, Vol. 4.
Горчева, Даниела. 2012а. Дянко Марков с прочит на малко известни факти от най-новата ни история.mediapool.bg. [Онлайн] 26 март 2012. [Цит. на: 15 юни 2014.] http://www.mediapool.bg/dyanko-markov-s-prochit-na-malko-izvestni-fakti-ot-nai-novata-ni-istoriya-news191103.html.
Горчева, Даниела. 2012b. Как се защитава моралът за „неучастие във войната“. Dnevnik.bg [Онлайн] 29 юни, 2012[Цит. на: 14 юни 2014.] http://www.dnevnik.bg/live/chitatelski_dnevnik/2012/06/29/ 1856536_kak_se_zashtitava_moralut_za_neuchastie_vuv_voinata/.
Горчева, Даниела. 2012. Спасени или „оцелели“ са евреите в България през Втората световна война или за тезите в книгата на Румен Аврамов. Svobodata.com [Онлайн] 11 октомври 2012. [Цит. на: 10 юни 2014.] http://www.svobodata.com/page.php? pid=10117&rid=6.
Данова, Надя. 2013. Знаехме ли къде изпратихме евреите си? [интервю] Фани Младенова. сп. Обектив, бр. 212. [Онлайн] 30 юли 2013. [Цит. на: 10 юни 2014.] http://www.bghelsinki.org/bg/publikacii/obektiv/nadia-danova/2013-04/prof-nadya-danova-znaehme-li-kde-izpratihme-evreite-si/
Йончев, Димитър. 1993.България и Беломорието (октомври 1940 – 9 септември 1944 г.). Военнополитически аспекти. София: Дирум.
Коен, Емил. 2012. Размисли за и по повод на книгата на Румен Аврамов „Спасение“ и падение“.сп. Обектив. [Онлайн] 21 декември 2012. [Цит. на: 18 юни 2014.] http://www.bghelsinki.org/bg/publikacii/obektiv/emil-koen/2012-12/razmisli-za-i-po-povod-na-knigata-na-rumen-avramov-spasenie-i-padenie/
Комб, Соня. 2012. За митовете и хората. [интервю] Марта Методиева. сп. Обектив, бр. 203. [Онлайн] октомври 2012. [Цит. на: 10 юни 2014.] http://www.bghelsinki.org/bg/publikacii/obektiv/obektiv/2012-10/sonya-komb-za-mitovete-i-horata/
Криспин, Алфред (съст.). 2004.Антисемитизъм в България. София: Колибри.
Мариашин, Д. С. 2013. Пълнотата на историята трябва да е ясна на всички. БГ нес. [Онлайн] 3 март 2013. [Цит. на: 1 юни 2014.] http://news.bgnes.com/view/1072248? utm_source=flip.bg.
Методиева, Юлиана. 2012. Отзвуци от конференцията „Да опознаем миналото си“. Либерален преглед.[Онлайн] 10 октомври 2012. [Цит. на: 1 юни 2014.] http://www.librev.com/2013-03-30-08-56-39/discussion/bulgaria/1799-2012-10-10-10-11-08
Методиева, Юлиана. 2012а. Проправителствените медии с лице към институциите и с гръб към общностите. mediapool.bg. [Онлайн] 7 октомври 7 2012. [Цит. на: 18 юни 2014.] http://www.mediapool.bg/propravitelstvenite-medii-s-litse-kam-institutsiite-i-s-grab-kam-obshtnostite-news198065.html.
Методиева, Юлиана. 2012b. Пустошта на мълчанието.сп. Обектив. [Онлайн]26 април 2012 [Цит. на: 18 юни 2014.] http://www.bghelsinki.org/bg/publikacii/obektiv/iuliana-metodieva/2012-04/pustosha-na-mlchanieto/
Младенов, Николай. 2012. Няма да позволим на Македония да ни отнема историята. [интервю] Марияна Литова. в. 24 часа. 30 декември 2012.
Нисим, Габриеле. 2012. Държава, която казва истината и признава грешките, е по-зряла и по-добра. [интервю] Марта Методиева. сп. Обектив, бр. 204. [Онлайн] ноември 2012. [Цит. на: 18 юни 2014.] http://www.bghelsinki.org/bg/publikacii/obektiv/marta-metodieva/2012-11/gabriele-nisim-drzhava-koyato-kazva-istinata-i-priznava-greshkite-e-po-zryala-i-po-dobra/
Сейдж, Стивън. 2012. Първият процес за Холокоста – 1945 г. (Софийски Народен съд, 7-ми състав). [interv.] Марта Методиева. сп. Обектив, бр. 203. октомври 2012.
Сендов, Благовест. 2000. Защо да има плоча на цар Борис III, с която да се гаврят непрекъснато?- интервю. [interv.] Йоана Гъндовска. s.l.: в. „Сега“, юли 19, 2000.
Стенограма. 2000. Заседание на Народното събрание. 12 юли 2000.
Танева, Албена и Гезенко, Ваня (съст.). 2002.Гласове в защита на гражданското общество. Протоколи на Светия Синод на Българската православна църква по еврейския въпрос (1940-1944). София: ГАЛ-ИКО, Център за Еврейски Изследвания при СУ „Св. Климент Охридски“.
Ташев, Спас. 2012. В Македония действа принципът на Гьобелс. [интервю] Биволъ. bivol.bg. [Онлайн] 12септември 2012. [Цит. на: 15 юни 2014.] https://www.bivol.bg/treto-poluvreme.pdf
Тодорова, Олга. 2013. Професионализъм, максимализъм и етика в документалния сборник за депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония. сп. Обектив, бр. 212. [Онлайн] 30 юли 2013. [Цит. на: 15 юни 2014.] http://www.bghelsinki.org/bg/publikacii/obektiv/olga-todorova/2013-07/profesionalizm-maksimalizm-i-etika-v-dokumentalniya-sbornik-za-deportaciyata-na-evreite-ot-belomorska-trakiya-vardarska-makedoniya/.
Тошкова, Витка and Котев, Николай (съст.). 1992.България – своенравният съюзник на Третия райх.София: Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“.
Тошкова, Витка, et al. (съст.)2007.Обречени и спасени. България в антисемитската програма на Третия райх. Изследвания и документи. София: Синева.
Уикипедия – Българско управление в Македония, Поморавието и Западна Тракия (1941 – 1944). 2014.[Онлайн] 2014 r. [Цит. на: 10 юни 2014 r.] http://bg.wikipedia.org/wiki/.
Уикипедия – Холокостът в България. 2014. [Онлайн] 2014. [Цит. на: 15 юни 2014.] http://bg.wikipedia.org/wiki/http://bg.wikipedia.org/wiki/.
Чепреганов, Тодор. 2012. Колкото и да бягаме от историята ни, тя ще ни настигне. [интервю] Марта Методиева. сп. Обектив, бр. 203. [Онлайн]октомври 2012. [Цит. на: 15 юни 2014.] http://www.bghelsinki.org/bg/publikacii/obektiv/obektiv/2012-10/todor-chepreganov-kolkoto-i-da-byagame-ot-istoriyata-ni-tya-she-ni-nastigne/
24 часа онлайн. 2013. Парламентът единодушно прие Декларация за 70-годишнината от спасяването на българските евреи. в. 24 часа. [Онлайн]8 март 2013. [Цит. на: 15 юни 2014.] http://www.24chasa.bg/Article.asp? ArticleId=1826561
Offnews. 2013. Костов – с легионерите, Станишев – с комунистите. offnews.bg. [Онлайн]1 април 2013. [Цит. на: 15 юни 2014.] http://offnews.bg/news/
Текстът на Юлиана Методиева е публикуван в сборника „Радио, разказ, реч. Юбилеен сборник в чест на проф. дсн Снежана Попова“, съставителство и научна редакция – Вяра Ангелова, Мария Нейкова, Жана Попова, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, ISBN 978-954-07-3814-7, София 2014, с.183-194.
[1] На 24.04.1941 г. България и Германия сключват тайна спогодба между външния министър на царство България Иван Попов и германския пратеник Карл Клодиус, даваща неограничено право на Германия да експлоатира природните суровини в новоприсъединените Вардарска и Егейска Македония, Поморавието и Западна Тракия – б.а.
[2] Писмо до еврокомисаря Щефан Фюле на евродепутатите Евгени Кирилов (Коалиция за България), Андрей Ковачев (ГЕРБ), Станимир Илчев (НДСВ) – ноември, 2011 г.