Уважаеми господин консул, уважаеми гости на Кюстендил, уважаеми приятели от „Академични приятели на Израел“, господин кмете, господин Андонов, дами и господа,
Преди 68 години в Кюстендил се развиват драматични събития. По план на българското и германското правителство на 9 март трябва да се депортират над 8 000 евреи от старите предели на България (акцията в Македония започва на 4 март, а в Егейска Тракия предстои). С тази цифра общият брой става 20 000 души. Избрани са градове с по-големи и компактни еврейски маси, между тях и Кюстендил – става дума за над 1000 души. Това – от първия път, вторият се отнася до всички останали, с което се постига холокст, а България става юденрайн. За услугата България плаща в райхсмарки.
На 26-и февруари 1943 година старши инспекторът от Комисариата по еврейските въпроси д-р Иван Попов пристига в Кюстендил заедно с Борислав Тасев, шеф на полицейската агентурна група в КЕВ. Самият Александър Белев посещава Кюстендил няколко дни по-късно. Тасев остава, за да проведе депортацията.
На 5-и март той изпраща официално писмо до кмета, с нареждане да събере от евреите голямо количество инвентар. Вечерта списъкът е изпратен за незабавно изпълнение до Пинхас Комфорти, секретар на еврейската община.
Тасев възнамерява да изпрати инвентара в Радомир, където вече е готов транзитен лагер за евреите от Стара България. Той прави решаваща грешка – в момента, в който Комфорти вижда списъка, секретната операция престава да бъде тайна.
На 8 март се събират възмутени граждани, 40-50 души и решават да търсят справедливост в София. Делегацията на следващия ден е от трима – лидерът от ВМРО и учител Владимир Куртев, влиятелният търговец Асен Суичмезов и адвокат Иван Момчилов. В София към тях се присъединява и кюстендилският народен представител Петър Михалев. Те отиват при кюстендилеца Димитър Пешев, подпредседател на Народното събрание.
Междувременно той е осведомен за конспирацията и от дупнишкия народен представител Димитър Икономов.
Пешев с делегацията е приет от вътрешният министър Петър Габровски. Този създател на интересната организация Ратник се прави на силно изненадан, разговорът е напрегнат, но скандалът е налице, тайното става явно и министърът телефонира на кюстендилския областен управител Герджиков да спре депортацията. Агентите на КЕВ се връщат в София.
Вечерта на 9-и срещу 10-и март се развива драма и в Пловдив. Не вярвам на версията, че заповедта, с която се отменя депортацията, закъснява с 20 часа там. Просто са опитвали къде ще стане.
Сутринта на десети март пловдивските евреи са събрани в двора на едно училище. Моят професор Исак Паси, лека му пръст, си спомняше ясно появата на митрополит Кирил, думите му „Братя и сестри“ и обещанието му хората да се приберат по домовете си скоро.
Ето, това става в България преди 68 години – събитията в Кюстендил и Пловдив са причина депортацията в частта план Б, който се отнася до близо 50 хиляди български евреи, да се отложи.
Както следва после?
Всичко се развива бързо в следващите месеци. Германия настоява договорът да се изпълни, Филов, Габровски и Белев – също. Но се развива широка съпротива. Тук е акцията на Пешев в парламента с писмото до Филов, подписано от депутати от управляващото мнозинство. Включват се елити като българският ПЕН-клуб, съюзите на лекарите и на адвокатите, особено внушителна е намесата на Светия Синод на Българската православна църква и на екзарх Стефан, и на други авторитети, както и намесата на стотици и стотици обикновени хора. Тази съпротива е толкова широка и многообразна, че може да се обхване само с една дума. Думата „народ“, тази дума, която не се използва от днешните български политици.
Трябва да помним и авторитетната външна намеса – на английския крал Джордж Шести, заекващият крал, който обаче не заеква в ясното послание, което изпраща на братовчеда си Борис III чрез посланика на Швейцария. Или прекалено ясните послания и по радиото, и чрез същия посланик на президента Рузвелт. Или още неизяснената намеса на съветския посланик Лавришчев, неговите косвени контакти с посланика на Райха Адолф Бекерле с посредничеството на Атанас Буров.
През 43-та година стават и важни събития като битката при Курск, дебаркацията на американците в Сицилия, краят на Мусолини, смъртта на Борис. Есента идеята за депортация увяхва.
Дами и господа,
От фактологична гледна точка имаме пред себе си множество от събития, имена и версии. То е огромно и защото в продължение на четири десетилетия темата е потисната със силна партизация, и защото след промените тази тема често попада в окото на българския политически тайфун. Днес тя е богата с емоционални, лични, семейни, групови и партийни пристрастия, носи изобилие от спорове и конфликти. Затова е недовършена като фактическа яснота и плаче за професионални историци.
Но тя е недовършена в още един смисъл. За мене той е по-важен.
Отношението към Холокоста след 1945 г. е променлива величина, от 25-30 години в него определено преобладава моралната страна. А това изисква работа с понятия на етиката като свобода, достойнство, отговорност, вина, съвест.
Ще споделя няколко мои гледни точки. Етиката на един от най-интересните философи на 20 в., Жан-Пол Сартр, се основава на три състояния – свобода, отговорност и безпокойство. Ако запазваш свободата само за себе си, а я отричаш на другия, си неморален. Обратно, ако се освобождаваш от отговорност, а я търсиш само при другия, също си неморален. Ако потискаш безпокойството си, съвестта ти не е чиста.
Има една истина, която се знае под сурдинка, за нея не се говори официално. Истината, че животът на онези 11 343 мъже, жени и деца от Вардарска Македония и Егейска Тракия, както и няколкото години живот в гранична ситуация на отнети права и унижения, ограбени и в очакване на най-лошото, на евреите в старите предели, са една цена. Цената за постигането на български национален идеал – държавната граница да съвпада колкото може повече с границата на нацията. Но тази цена е тежка и тежестта с годините нараства, тя е всичко друго, но не и нормална. Тя е резултат от българско действие – на администрация, полиция, за съжаление – и на войската, за още по-голямо съжаление, и на българските учители в Македония и Тракия. За нея трябва да се поеме вина. Това, че го правят и в други страни, не е оправдание. А да се прехвърля цялата вина на Хитлер и германците просто не е сериозно.
Само силните можат да кажат „Аз сбърках“. Поне това, ако не стигат сили за християнското, изпълнено с покаяние, „Моя е вината“.
Фактът, че българските евреи имат демографски прираст в края на войната, в сравнение с началото, е изключителен. Можем да питаме защо Европа на университетите, науката, на музеите и библиотеките, родината на човешките права, демокрацията и изключителната идея за човека като висша ценност; защо тази Европа не направи за евреите това, което направи малката и слаба България, която не беше навършила и сто години от своето възстановяване като държава. С това сме уникални.
Но сме уникални и с още нещо – ние сме единствените, които отмениха присъди над антисемити. Факт е, че преди десетина и повече години бяха отменени и присъдите на Седми състав на Народния съд, включително присъдата срещу Александър Белев. И присъдите, и отмяната им имат, освен юридическа, и морална страна. Белев и останалите са реабилитирани. Все едно, че нищо не е било!
Защо стана така?
Няколко думи са думата спасение. Тя е хубава, но я използваме много – и лесно, и изобилно, с което я изхабяваме. Освен това трябва да я уточним. Българските евреи не бяха пасивен обект на едно спасение. Те направиха всичко, каквото можеше да се направи тогава. Те се бориха да оцелеят – и като активиране на общественото мнение във и извън България, и като впечатляващо участие във въоръжената съпротива.
Затова предлагам да използваме и думи като „оцеляване“ и „помощ“. Думата „спасение“ е ценна, когато с нея не се злоупотребява.
Отношението към холокоста е важно за нашата идентичност – то ни помага да си отговорим на въпросите откъде идваме и какви сме сега. Но е важно и за въпроса къде отиваме?
Напудреният, стерилният, предпазеният от фактически и други истини патриотизъм рухва при първото по-сериозно изпитание.
Патриотизмът и националната идеология са силни, когато са имунизирани. Когато минават през катарзис, когато не са предпазени от другата страна на медала, а я познават и осмислят. Ако оставим една честна национална идеология на младите, ще бъдем по-спокойни за нашето бъдеще в глобалния свят.
Накрая, дами и гопода, ще ви припомня и думите на Стоян Михайловски в оня светъл химн – народността не пада там, където знанието е живо.
Благодаря за вниманието!
11 март 2011 г.; слово на събрание в читалище „Братство“
