След края на Втората световна война разкаянието и радикалното самоочистване на Германия – под контрола на съюзниците – като главен мъчител на европейските евреи, би трябвало да са ясни. Нито една държава обаче не може да се сравнява с нейния объркан път от нулевата точка през 1945 г. до Газа днес.
През последните десетилетия солидарността с еврейската държава подсили гордото самочувствие на Германия като единствената страна, която превръща публичното възпоменание за престъпното си минало в основа на колективната си идентичност. Особено след обединението на Германия, паметта за Холокоста е цялостно институционализирана. В училищните програми и календари се набляга на годишнини като 27 януари (съветското освобождение на Аушвиц) и 8 май (окончателната капитулация на нацистите). Паметници, мемориали и музеи в цялата страна увековечават паметта на жертвите на германските престъпления. Окончателен символ на тази култура на паметта е Мемориалът на убитите евреи в Европа близо до Бранденбургската врата в столицата Берлин – вероятно единственият голям национален паметник, който възпоменава жертвите на една нация, а не самата нация.
През 2008 г. тогавашната германска канцлерка Ангела Меркел заяви пред Кнесета [израелския парламент], че гарантирането на сигурността на Израел е част от германския Staatsräson, или raison d’état. Фразата беше многократно цитирана, с повече страст, отколкото яснота, от германските лидери след 7 октомври 2023 г. По-малко от два месеца преди офанзивата на Хамас Израел беше осигурил с американска благословия най-голямата си оръжейна сделка с Германия. Продажбите на германски оръжия за Израел нараснаха десетократно през 2023 г.; огромното мнозинство от продажбите бяха одобрени след 7 октомври и ускорени от германски служители, които настояваха, че разрешенията за износ на оръжия за Израел ще бъдат специално разглеждани.
Когато Израел започна да бомбардира домове, бежански лагери, училища, болници, джамии и църкви в Газа, а министрите от израелския кабинет популяризираха схемите си за етническо прочистване, германският канцлер Олаф Шолц потвърди националната ортодоксалност: „Израел е страна, която е ангажирана с правата на човека и международното право и действа в съответствие с тях.“ Докато кампанията на Бенямин Нетаняху за безразборни убийства и разрушения се засилваше, Инго Герхарц, ръководител на германските военновъздушни сили, или Луфтвафе, пристигна в Тел Авив, приветствайки „точността“ на израелските пилоти; освен това той се е снимал в униформа да дарява кръв за израелските войници.
Германският министър на здравеопазването Карл Лаутербах одобрително препрати в Twitter видеоклип, в който английски крайно десен агитатор твърди, че нацистите са били по-прилични от Хамас. Die Welt заяви, че „Свободна Палестина е новият Heil Hitler“, а Die Zeit предупреди германските читатели за „очевидно скандалния“ факт, че „Грета Тунберг открито симпатизира на палестинците“. Когато министърката на културата Клаудия Рот беше заснета от камера да аплодира израелския режисьор Ювал Абрахам и палестинския му колега Басел Адра на филмовия фестивал „Берлинале“ – за техния номиниран за „Оскар“ документален филм – тя поясни, че аплодисментите ѝ са били предназначени само за „еврейско-израелския“ Абрахам.
В продължение на месеци германските лидери оказваха най-силна съпротива срещу съвместните европейски призиви за прекратяване на огъня. Германската председателка на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен безрезервно подкрепи отмъстителното насилие на Израел, за голямо съжаление на много от собствените си колеги; освен това тя пренебрегна многократните призиви за налагане на санкции срещу Израел от страни членки на ЕС като Испания и Ирландия. През октомври 2024 г., когато Израел бомбардираше болници и палаткови лагери в Газа и взривяваше цели села в Ливан, германската министърка на външните работи Аналена Бербок оправда тези нарушения на международното право, като заяви, че цивилните граждани могат да загубят защитения си статут по време на война.
В същото време германските власти започнаха безмилостни репресии срещу публичните прояви на подкрепа за Палестина. Финансираните от държавата културни институции отдавна санкционират творци и интелектуалци от незападен произход, които показват някакъв намек за симпатии към палестинците, като отнемат награди и покани; сега германските власти се насочиха към дисциплинарни наказания дори на еврейски писатели, художници и активисти. След 7 октомври Кандис Брайц, Дебора Фелдман, Маша Гесен и Нанси Фрейзър се присъединиха към списъка на отменените или „поучените“, както се изрази [израелският активист] Еял Вайцман, „от децата и внуците на извършителите, които убиха нашите семейства и които сега се осмеляват да ни казват, че сме антисемити“.
Посещавайки Германия след войната, философката Хана Арендт признава, че е „потисната от някаква широко разпространена обществена глупост, от която не може да се очаква, че ще прецени правилно и най-елементарните събития… Голям брой германци – пише тя, – особено сред по-образованите, очевидно вече не са способни да кажат истината, дори и да искат“.
Наблюдавайки германската публична сфера през последните месеци, беше трудно да се противопоставим на подобно осъдително заключение: че самодоволното лицемерие се е нормализирало дотолкова, че се е превърнало в начин на управление и мислене. Докато лицемерието се превръщаше в самозаблуда, а крайнодясната Алтернатива за Германия (AfD) водеше към драматично прекрояване на политиката и културата на страната, беше трудно да не мислим за миналото на Германия и да не се страхуваме за политическото бъдеще на най-важната европейска държава.
„За по-малко от шест години“, удивлява се Аренд, „Германия разруши моралната структура на западното общество, извършвайки престъпления, за които никой не би повярвал, че са възможни.“ С интимността и откровеността на бивш вътрешен човек тя отбелязва, че „общата липса на емоции, във всеки случай тази привидна безсърдечност, понякога прикривана с евтина сантименталност, е само най-видимият външен симптом на дълбоко вкоренен, упорит и понякога порочен отказ да се изправиш пред и да се взреш в това, което наистина се е случило“.
Подобни разбирания се проявяват отчасти в германското отношение към разселените евреи. Те все още се намират в Западна Германия през 1952 г., когато баварската митническа полиция извършва обиск в лагер за разселени лица. Според в. „Манчестър Гардиън“ нападението е имало „всички белези на нацистките опустошения на гетата в Берлин и Франкфурт в миналото“. Както съобщава вестникът, цитирайки комитета на лагера, „полицаите крещяха лозунги като: ‚Крематориумите все още са тук‘, ‚Газовите камери ви очакват‘ и: ‚Този път наистина ще го получите през врата, проклети евреи‘“. В управляваната от комунистите Източна Германия антисемитизмът е по-изтънчен, но не и по-малко смъртоносен, като плътно имитира кампанията на Сталин срещу „космополитите“, която предпоставя, че повечето евреи са потенциални шпиони.
В същото време, както казва американски военен офицер на фотожурналистката Маргарет Бурк-Уайт, много германци се държат така, „сякаш нацистите са странна раса ескимоси, които са слезли от северния полюс и по някакъв начин са нахлули в Германия“. Самата Борке-Уайт отбелязва: „Все още не съм намерила германец, който да признае, че е нацист“. Още през 1949 г. философът Теодор Адорно пише на Томас Ман, че освен няколко „тотални и трогателни злодеи, приличащи на марионетки“, той все още не е срещал нацист, „не просто в ироничния смисъл, че хората няма да признаят, че са били нацисти, а в далеч по-тревожния смисъл, че вярват, че никога не са били нацисти“.
В книгата си „Германия на Аденауер и нацисткото минало“ от 2002 г. [германският историк] Норберт Фрай старателно измерва дълбочината и обхвата на обществените настроения в Германия в първите следвоенни години, които са насочени срещу преследването на престъпниците от нацистката епоха или изхвърлянето на опетнените елити от властовите позиции. Според британската историчка Мери Фулбрук в Западна Германия от близо 1 милион души, които „в един или друг момент са участвали активно в избиването на цивилни евреи“ (броят на подбудителите е много по-голям), „само 6 656 са осъдени за нацистки престъпления“ – „по-малко дори от броя на хората, които са работили само в Аушвиц“. До края на 20-ти век само 164 души са осъдени за престъплението убийство – на 6 милиона евреи.
В статия за списание Dissent от март 2024 г. историкът Ханс Кундани пише: „Към средата на 1950-те години елитът в държавната администрация, съдебната система и академичните среди до голяма степен се е върнал към този от Третия райх. Много млади хора, израснали в Западна Германия, се чувстват „заобиколени от нацисти“, както се изрази един от интервюираните от мен. Към средата на 1960-те години те започват да виждат не само личностни, но и структурни приемствености: федералната република е фашистка или поне „предфашистка“ държава. Студентското движение възникна като протест срещу тези реални и въображаеми приемствености.“
Когато през март 1960 г. германският канцлер Конрад Аденауер се среща с израелския си колега Давид Бен-Гурион в Ню Йорк, той не само ръководи систематичния обрат в процеса на денацификация, постановен от западните окупатори на страната през 1945 г., но и подпомага потушаването на безпрецедентния ужас на Холокоста. Според Аденауер германският народ също е бил жертва на Хитлер. Нещо повече, продължава той, повечето германци под нацистко управление „с радост са помагали на съгражданите си евреи, когато са могли“.
През септември 1952 г. Аденауер се съгласява на споразумение, което ще компенсира държавата Израел с около 3,5 милиарда германски марки. Сделката не е популярна: през 1951 г. само 5% от германците признават вината си за съдбата на евреите, а 21% смятат, че „самите евреи са отчасти отговорни за това, което им се е случило по време на Третия райх“. Още по-смущаващо е, че някои членове на собствената партия на Аденауер гласуват против сделката. Въпреки това езикът на Аденауер по време на срещата му с Бен-Гурион е недвусмислен: Израел, казва той, е „крепост на Запада“ и добавя: „Още сега мога да ви кажа, че ще ви помогнем, няма да ви оставим сами.“
Германският канцлер притежава типичния светоглед на западен колонизатор: като вицепрезидент на Германското колониално дружество той е призовавал германския райх да притежава колонии, за да създаде повече жизнено пространство за германския народ. Но със засилването на Студената война той също така е убеден, че „дългият път на Германия на запад“ – заглавието на бестселъра за германската история на историка Хайнрих Винклер – минава през Израел. „Силата на евреите и днес, особено в Америка, не бива да се подценява“, казва той след пенсионирането си. След 1960 г. Западна Германия бързо се придвижва по този път на запад, превръщайки се в основен доставчик на военна техника за Израел, освен че е основният фактор за икономическата му модернизация.
По горчивите думи на Примо Леви, следвоенната германско-израелска симбиоза е в центъра на „безпринципната политическа игра“, която ускорява реабилитацията на Германия само няколко години след като става известен пълният размер на нейния геноциден антисемитизъм. В средата на 1960-те години, когато австрийският писател от еврейски произход Жан Амери пътува през Германия, страната се наслаждава на така нареченото икономическо чудо, което отчасти се дължи на американските заеми, които предизвикват и по-широко европейско възстановяване. В „индустриалния рай на Нова Европа“ Амери, неочаквано за себе си, обсъжда най-новите европейски и американски романи с „изтънчените“ интелектуалци на Германия. И все пак оцелелият от Аушвиц не може да изтрие от паметта си „каменните лица“ на германците пред купчината трупове на железопътния перон или на фламандския есесовец, който го удрял по главата с дръжката на лопата, когато не работел достатъчно бързо. И ще открие, че в тази „процъфтяваща страна“ той носи в себе си нова „вражда“ срещу германците и тяхното възвишено място във „величествените зали на Запада“.
Обратната страна на приспособяването на Западна Германия към нацистите е това, което Амери нарича „натрапчив философизъм“. Този философизъм – паразитиращ върху стари антисемитски стереотипи и съчетан със сантиментални образи на евреите – все още определя отношенията на Германия с Израел. През 1965 г. Елеонор Стърлинг, оцеляла от Холокоста и първата жена професор по политически науки в Германия, описва как „функционалното философско отношение“ е заменило „истинския акт на разбиране, покаяние и бъдеща бдителност“. Историкът Питър Гей, който е избягал от нацистка Германия с еврейското си семейство през 1939 г., е сред германските евреи, „отвратени“ от новата „мазна деликатност, показно възхищение от всичко, което евреите казват, правят или вярват“ на бившите си съседи. Същият е и писателят Манес Шпербер. „Вашият философизъм ме потиска – пише той на свой колега, – унижава ме като комплимент, който се основава на абсурдно недоразумение… Вие надценявате нас, евреите, по опасен начин и настоявате да обичате целия ни народ. Аз не искам това, не желая ние – или който и да е друг народ – да бъдем обичани по този начин“.
Но философстването е било и стратегически начин на самоуважение. Пишейки от Йерусалим през април 1961 г., Хана Арендт съобщава, че германците, присъстващи на процеса срещу Адолф Айхман, „проявяват неприятно престараване и намират абсолютно всичко за прекрасно. Достатъчно, за да те накара да повърнеш, ако мога така да кажа. Един от тях вече се хвърли на врата ми и се разплака“.
В своите трудове, посветени на процеса срещу Айхман, ученият Даниел Марвеки описва как виденията за Израел като ново въплъщение на еврейската сила също пробуждат спящи германски фантазии. В доклада на западногерманската делегация за процеса срещу Айхман се изразява възхищение от „новия и много благоприятен тип израелски младежи“, които са „с голям ръст, често руси и синеоки, свободни и решителни в движенията си, с добре очертани лица“ и не показват „почти никакви черти, които човек е свикнал да възприема като еврейски“. На 7 юни 1967 г., след шестдневната война, вестник Frankfurter Allgemeine Zeitung приветства победата на Израел с редакционна статия, озаглавена „Светкавичната война на Израел“ (Der Blitzkrieg Israels). След това тази фраза, свързана с нацисткото нападение над Европа, е изписана на първите страници на Die Zeit и Der Spiegel (които коментират германските кръводарители за Израел с думите „Арийска кръв потече за евреите“). Вестник Die Welt изказва съжаление за германските „позорни обстоятелства“ по отношение на еврейския народ: за убеждението, че той е „лишен от национални чувства; никога не е готов за битка, но винаги желае да се възползва от чуждите военни усилия“. Всъщност евреите са били „малък, смел, героичен, гениален народ“.
Аксел Шпрингер, чиято едноименна компания издава Die Welt и който е сред най-големите следвоенни работодатели на нацисти, излезли в пенсия, се хвали след шестдневната война, че е издавал израелски вестници в Германия в продължение на шест дни. Германската нова левица, която по това време се превръща в антиизраелска, отчуждавайки Амери, отчасти реагира срещу настъпателната пропаганда на Шпрингер, както и присъствието на нацисти в държавната администрация, съдебната система и академичните среди и на „гласната подкрепа на западногерманските политически партии от целия спектър за военната интервенция на САЩ във Виетнам“, както пише историкът Куин Слободиан.
Много студенти, сред които и бъдещи терористи като Улрике Майнхоф, са идеализирали САЩ като защитник на свободата и демокрацията; те са се тревожили от съобщенията за американските бомбардировки във Виетнам, при които е използван напалм и бомби, които експлодират във въздуха и забиват шрапнели в плътта. Те са разочаровани и от злонамереното окарикатуряване на техния идеализъм от таблоидната преса на Шпрингер, както и от германската политическа върхушка. „Борбата за защита на западната свобода чрез бомбен килим“, според един активист, цитиран от Слободиан, не само наранява „моралните чувства“ на много млади германци: „Цялата досегашна рамка за разбиране на света беше поставена под въпрос“.
Представяйки си израелските евреи като арийски воини, германската преса допълнително подкопава тази рамка за разбиране на света. Във всеки случай направеното от Bild оприличаване на израелския военен лидер Моше Даян на нацисткия фелдмаршал Ервин Ромел не е противоречие. Подобни сравнения са задължителни за някои ползватели на германското икономическо чудо. Марвеки пише, че Аденауер е обвързал отпускането на голям заем и доставката на военно оборудване „с израелското решение на процеса“ срещу Адолф Айхман.
Много години след обесването на Айхман, израелският философ Йешаяху Лейбовиц отбелязва че „процесът е пълен провал; Айхман наистина е бил малко и незначително колелце в една голяма машина. Мисля, че това беше заговор на Аденауер и Бен-Гурион, за да изчистят името на германския народ. В замяна на това те ни платиха милиарди.“ Марвеки предоставя закъснялото доказателство за това скандално твърдение, докато описва „структурата на размяната, характерна за германско-израелските отношения“: морално опрощаване на една недостатъчно денацифицирана и все още дълбоко антисемитска Германия в замяна на пари и оръжия.
Евтиното разтоварване от вината е един от мотивите. Но в началото на 1960-те години на Германия, както и на Израел, много им допада да представят като истински въплъщения на нацизма арабските противници на Израел, включително Насър (наречен от Daily Mail „Хитлер на Нил“). Процесът срещу Айхман омаловажава трайната подкрепа на нацистите в Германия, като същевременно преувеличава нацисткото присъствие в арабските страни.
В неотдавнашната си книга „Подизпълнители на вината“ Есра Озюрек описва начина, по който германските политици, чиновници и журналисти сега, когато крайната десница е в подем, задействат стария механизъм за хигиенизиране на Германия чрез демонизиране на мюсюлманите. Алтернатива за Германия (AfD) се превърна във втората по популярност партия в Германия – водена от Елон Мъск, който насърчава германците да се откажат от „вината“ си за Холокоста и да се радват на хилядолетната си „германска култура“, и окуражена от изборния триумф на крайнодясна партия, основана от бивш член на СС в Австрия, родината на Хитлер. Подозренията, че някои видни германски поддръжници на Израел проектират своя отдавна табуизиран национализъм върху една марионетна държава, се задълбочават от самопровъзгласения девиз „Zionismus über alles“ (Ционизмът над всичко) на Матиас Дьопфнер, настоящ главен изпълнителен директор на Axel Springer – фразата препраща към някогашната първа реплика на германския национален химн Deutschland Über Alles, която беше заличена поради връзката ѝ с нацистка Германия.
И все пак „белите германци с християнски произход“ се смятат за „достигнали целта на изкуплението и повторната демократизация“, според Озюрек. „Общият германски социален проблем на антисемитизма“ се прехвърля върху малцинството на имигрантите от Близкия изток, които след това се заклеймяват допълнително като „най-непокаяните антисемити“, нуждаещи се от „допълнително образование и дисциплиниране“. Осъждането на мюсюлманското малцинство в Германия като „основен носител на антисемитизъм“, както посочва Озюрек, означава да се премълчи фактът, че почти „90% от антисемитските престъпления са извършени от десни бели германци“.
В неотдавнашната си книга „Никога повече“ историкът Андрю Порт изказва предположението, че убеждението на германците, че „са оставили далеч зад гърба си яростния расизъм на своите предшественици, може би парадоксално е позволило безсрамното изразяване на различни форми на расизъм“. Това отчасти обяснява изключителната бездуховност в Германия, граничеща с расово презрение, по отношение на съдбата на палестинците. Все по-често възхваляваната култура на историческата памет в Германия изглежда е запазила привидния си успех само защото германската управляваща класа доскоро е имала по-малко поводи да разобличава историческите си заблуди, отколкото например брекзитърите, мечтаещи за сила и самодостатъчност от имперската епоха.
Като че ли, претендирайки да бъде културата, която най-много се е посветила на възпоменанието за Холокоста, Германия успява да избегне разплащането с престъпленията, които изобщо са наложили тази култура. През 1975 г. литературният критик Ханс Майер, който се премества от Източна в Западна Германия през 1963 г., се подиграва на „фундаментално нездравото отношение на средния германец към феномена на евреина и държавата Израел“. Тази несъстоятелност сега се проявява по различни начини, включително и в броя на германците, които измамно твърдят, че са евреи, както подробно е описано в статия в Baffler от май 2024 г., която е потресаваща.
Както безпощадно диагностицира историкът Франк Щерн през 1992 г. в „Избелването на жълтата значка“, германският философизъм е преди всичко „политически инструмент“, използван не само за „обосноваване на варианти във външната политика“, но и „за предизвикване и проектиране на морална позиция във времена, когато вътрешното спокойствие е застрашено от антисемитски, антидемократични и дясно екстремистки явления“. По този начин германската израелофилия и философия достигат своя пик точно в момента, когато в Германия отново се наблюдава възраждане на крайнодесните фурии.
Тази перверзна диалектика помага да се обясни защо, докато отбелязва Холокоста и обявява безрезервната си подкрепа за Израел, Германия пренебрегва зверствата, които германците са причинили на азиатците и африканците по време на краткия разгул на германския колониализъм. В Китай през 1900-01 г. германските войски вярно следват указанията на своя кайзер да се държат като „хуни“ в стремежа си да смажат „жълтата заплаха“. След това през 1904 г. в германска Югозападна Африка (днешна Намибия) германската имперска армия избива около 65 000 души от племето хереро от общо около 80 000 души население. Германските колониалисти, потушаващи друго въстание в Източна Африка през 1905-2007 г., убиват с картечници десетки хора наведнъж – общо 80 000 души загиват в боевете, а други 200 000 са погълнати от последвалия глад.
Много повече африканци, според една от оценките 350 000, са убити между 1914 и 1918 г., когато Германия, опитвайки се да задържи колониите си, превръща местните жители под свой контрол в суровина за машината за клане през Първата световна война. Нобеловият лауреат Абдулразак Гурна, чийто дядо в Занзибар е бил призован като превозвач от германските войски, е сред многото, които се чудят „защо историята и опитът на германския колониализъм в Африка са били толкова жестоки“. В много отношения бруталността на Германия спрямо азиатците и африканците предвещава зверствата ѝ в Източна Европа: през 2006 г. Рафаел Шек описва в „Африканските жертви на Хитлер“ как убийствата на Айнзацгрупите в кървавите земи на Изтока – разстрел на хора край масови гробове, които самите жертви са били принудени да изкопаят – са предвестници на кланетата през май и юни 1940 г. на хиляди френски африкански войници. Но няма никакви стимули да се проектира морална позиция в случая с чернокожите африканци, камо ли да се обяви тяхното благополучие за Staatsräson на Германия, тъй като вътрешното спокойствие отново е застрашено от антисемитски, антидемократични и дясно екстремистки явления.
Политическите и моралните деформации, както и интелектуалната безпомощност на Германия днес са по-опасни, отколкото във всеки друг момент от 1945 г. насам. AfD не е отклонение; тя се възползва от разширяващия се уклон към крайната десница сред мейнстрийм политиците и журналистите. Вероятният следващ германски канцлер, Фридрих Мерц, лидер на дясноцентристките християндемократи, наскоро наруши „защитната стена“ на германския мейнстрийм срещу AfD, като обеща да работи с политици, които прекаляват с нацистките лозунги и поздрави. Междувременно германските съдилища съдят крайнодясна група за заговор за насилствено сваляне на правителството. Страната, която опустоши моралната структура на западното общество, отново изглежда слаба пред икономическите кризи и социалните сривове на капитализма, които първи породиха фашизма.
Още по-лошо: дългият път на Германия на запад сега води право към Доналд Тръмп и Елон Мъск. Изтъкнатият германски философ Юрген Хабермас някога обяви „безусловното отваряне на федералната република към политическата култура на Запада“ за най-важното постижение на следвоенна Германия. Според този аргумент германците са се отклонили твърде много от пътя на запад и в крайна сметка са извършили чудовищни престъпления. По този начин Хабермас възхвалява образцовата „западна цивилизация“, от която германците неразумно са се отделили. Германците биха могли отново да станат част от превъзхождащия Запад, като поставят в центъра на колективната си идентичност Холокоста и безкрайната си преданост към Израел и се откажат от етнонационализма.
Но цялата тази рамка за разбиране на света и мястото на Германия в него се разклати през последните години. Хабермас и други се убеждават, че страната им се е обърнала благополучно към либерализма по главния път към Запада през Израел; те обаче сякаш не се замислят над факта, че старата идея за Запада никога не е изглеждала по-непоследователна и неубедителна.
Усъвършенствана по време на Студената война, тази представа за Запада съдържа голям, самохвален англо-американски компонент, означаващ изборна демокрация, свободни пазари и индивидуални свободи, в противовес на тоталитарните режими. Но през последното десетилетие САЩ се оказаха в ситуация на катастрофално провалени войни и крайнодясна демагогия, а Великобритания, подведена от блъфиращи мошеници към Брекзит, едва ли скоро ще се възстанови от този краен акт на самонараняване. „Политическата култура на Запада“ днес не предизвиква голямо възхищение дори в самия Запад.
Откровено казано, бинарната система на „просветения Запад“ срещу „непросветения Изток“ – някога използвана за санкциониране на нацисткия стремеж към Lebensraum на Изток, а след това адаптирана, за да обслужва политическите програми на Студената война – днес е валутата на крайно десните националисти в Израел, Европа и Америка. По време на израелската атака срещу Газа Нетаняху обяви, че се бори с „новите нацисти“ в Газа, за да спаси „западната цивилизация“. Други от кохортата му от еврейски супремасисти поддържаха подкрепящ хор, който осъждаше хората в Газа като „подчовеци“, „животни“ и „нацисти“. Самият Хитлер е бил убеден – по времето, когато евреите са били възприемани като подчовеци и животни – че съдбата на западната цивилизация лежи на раменете му. И в западните демокрации – особено в техните основи, основани на превъзходството на бялата раса, и културите на расизъм и антисемитизъм – има много неща, които са позволявали на Хитлер да вярва, че те ще приветстват неговото изтребление на евреите.
Следвоенният стремеж на Германия да се нормализира – било чрез философията и западнофилията, било чрез Staatsräson и гордото и показно самопризнание – стигна до задънена улица. Винаги е изглеждало неправдоподобно, че едно колективно морално възпитание, само по себе си, ще бъде в състояние да създаде стабилно, хомогенно отношение сред поколенията. Съществуват твърде много други фактори, които определят какво се помни и какво се забравя, а германското национално подсъзнание е обременено от цял век тайни, престъпления и прикривания. Затова не бива да ни учудва, че докато у дома се разраства völkisch-авторитарният расизъм, Германия за пореден път става съучастник, чрез безусловната си солидарност с Нетаняху, Смотрич, Галант и Бен-Гвир, в убийствения етнонационализъм. Както пише Гюнтер Грас в романа си „Рачешката“ от 2002 г: „Историята, или по-точно историята, която ние, германците, многократно сме замърсявали, е запушена тоалетна. Промиваме и промиваме, но гадостите продължават да изплуват.“
