В книгата си Радикална надежда: етика пред лицето на културното опустошение (2006) Джонатан Лиър пише за интелектуалната травма на индианците кроу [врани]. Принудени да преминат в средата на XIX в. от номадско към уседнало съществуване, те катастрофално губят не само многовековния си свят, но и „концептуалните ресурси“ за разбиране на собственото си минало и настояще. Проблемът, пише Лиър, е не само в това, че „моят начин на живот приключи“. Той се състои в това, че „вече не разполагам с понятия, с които да разбера себе си или света… Нямам представа какво се случва.“
Няма да е пресилено, ако кажем, че мнозина представители на днешната англо-американска интелигенция силно приличат на индианците Кроу, след като последователно са били носени от вълните на крайно десни трусове, неконтролируема пандемия и политически бунтове на онеправдани малцинства. В продължение на почти три десетилетия след края на Студената война основните политици, журналисти и бизнесмени във Великобритания и САЩ нееднократно излъчваха убеждението си, че светът се сплотява по мирен начин благодарение на техните пътеводни насоки за това как се изгражда капитализъм, демокрация и технологии. С избирането на Барак Обама Съединените щати изглежда навлязоха в „пострасова епоха“. Както президентът Обама писа в списание Wired – само месец преди избирането на Доналд Тръмп – американците изглеждаха твърдо решени да се „състезават за нови граници“ и да „вдъхновяват света“.
Този разказ за воденото от САЩ глобално пътуване към обетованата земя винаги е бил неправдоподобен. Четирите години на Тръмп най-накрая изясниха, че между 2001 и 2020 г. светът изглежда е преминал в изцяло нов исторически период – основно чрез такива събития като терористичните атаки от 11 септември, засилената глобализация, възхода на Китай, съпътстващ неуспешната война срещу тероризма, и финансовата криза. Нещо повече, в този етап много идеи и предположения, доминиращи в продължение на десетилетия, започнаха бързо да остаряват.
Днес хората, които настояваха, че няма практическа алтернатива на либералната демокрация и капитализма от западен тип, не разполагат с понятия, чрез които да обяснят как е възможно Китай, управляван от комунисти, да е станал централен елемент на глобалните търговски и финансови мрежи; как Индия, привидно „най-голямата демокрация в света“ и най-бързо развиващата се икономика, както и противовес на Китай, е управлявана от индуистки супремасисти, вдъхновени от европейските фашистки движения от 20-те години на ХХ век; или как електоратът, разгневен от нефункциониращата демокрация и капитализъм у дома, дава напълно неочаквани възможности на крайно десни демагози. Интелигенцията, шокирана и травмирана от Брекзит и Тръмп, изглежда до голяма степен озадачена и от най-големите протести в Съединените щати след движението за граждански права – масови бунтове, водени от млади хора и подхранвани от зашеметяващо бързото разпространение на ново историческо съзнание за това как робството и расовият капитализъм са били базисни елементи в изграждането на богатството и властта на Съединените щати и Великобритания.
Като членове на това, което Лиър нарича „грамотна култура“, в опитите си да разберем нашата променена реалност ние може и да изглеждаме в по-добра позиция от индианците от племето врани. Но сътресенията на нашето време разкриха по опустошителен начин собствения ни дефицит на концептуални ресурси и той едва ли ще може да бъде преодолян от онова, което ще се случи на изборите в САЩ през ноември [статията е от 2020 г.].
Бидейки очевидно виновни за катастрофално лошото справяне с пандемичната криза, Тръмп и неговите съратници във Великобритания явно са заложили бъдещето си на победата в „културните войни“: техни опорни точки са историите за миналото величие, за Америка и Уинстън Чърчил, както и злодейството на „културните марксисти“. Но техните критици, които се люшкат между шоковото отчаяние пред изблиците на тръмпизъм и абсурдните надежди, че изборът на Джо Байдън ще възстанови „либералния ред“, не успяват да предложат никаква рационална алтернатива. Независимо дали става дума за притежавания от Мърдок Wall Street Journal и лондонския The Times, или за The Washington Post, The New York Times, The Economist и Financial Times, оплакванията и увещанията на все още предимно белия, мъжки и среден коментаторски свят напомнят за присъдата на Джеймс Болдуин, че „светът на белия човек, интелектуално, морално и духовно, е съпровождан от безсмисления звук на пробити барабани и миризмата на бавна смърт“.
Необходим е нов начин за разбиране на действащите сили, при това спешно. Но той ще се осъществи само ако направим съзнателен опит да подложим на съмнение и отхвърлим формиращите влияния на много от писателите над четиридесетгодишна възраст.
Покойният Тони Джад, роден през 1948 г., веднъж говори за „доста гадното“ поколение, към което принадлежи самият той и което „израсна през 1960-те години в Западна Европа или в Америка, в свят без трудни икономически или политически избори“. Според Джад твърде много от интелектуалните му връстници са преминали от радикални позиции към „всепоглъщащия бизнес на материалното натрупване и личната сигурност“, когато социалната държава отстъпва място на неолиберализма. Те особено бързо са усвоили популярното убеждение, че след падането на Берлинската стена либералната демокрация и капитализмът са „победили“.
Подобен светоглед преобладава и сред още по-младото поколение. Неговите представители, облагодетелствани от една още по-самодоволна епоха, края на Студената война, са се закрепили на високи позиции в периодичните издания, телевизионните канали, мозъчните тръстове и университетските факултети на Англо-америка. Израснали по време на триумфалните 1990 години, те приемат, че демокрацията и капитализмът от американски тип са доказали своето превъзходство. През 1989 г., обявявайки „края на историята“, Франсис Фукуяма писа, че „класовият въпрос е успешно решен“ във „фундаментално егалитарния“ Запад. По всичко изглеждаше, че е въпрос само на време „авторитарните“ Китай и Русия да се опитат да повторят тези западни постижения, а „демократична“ Индия да стане участник в либералния международен ред.
Днес е наложително да се откажем не само от тези разбити фантазии, но и от интелектуалния нарцисизъм, заложен в тях. Защото само тогава ще се видят по-дълбоките структурни промени в един внезапно непознат свят – промените, които произтичат от деколонизацията, централното събитие на ХХ век.
Още по време на Студената война беше ясно, че обликът на нещата, които предстоят, ще бъде определен от идеи и движения, възникващи на места, географски отдалечени от Запада, където живее огромното мнозинство от населението на света. Китайската революция от 1949 г. винаги е изглеждала с по-големи последици за целия свят от руската. Декларацията на Мао Дзедун, че „китайският народ се е изправил“ след столетие на унижение от страна на западните държави, винаги е била нещо повече от подстрекателска реторика. Тя постави началото на един трескав, изпълнен с бедствия, но в крайна сметка успешен стремеж към национално богатство и власт.
Днес вече не може да се отрича, че главните събития в Англо-америка – от разформироването на профсъюзите, увеличаването на влиянието на корпорациите и аутсорсинга на работни места, та чак до крайното неравенство и възхода на белите супремасисти – не могат да бъдат обяснени без позоваване на възхода на Китай като производствен гигант и агресивно националистическа световна сила. С други думи, разбирането на съвременния свят изисква истинска глобална перспектива – а не просто такава, която добавя историята на „демократична“ Индия и „авторитарен“ Китай към вече съществуващите разкази за величието на Запада. Това означава да се откажем от цялата структура на предразсъдъците, на които отдавна се основава провинциалният западноцентристки светоглед.
Не е лесно да се спре биенето на старите барабани. Самооценките и начините на мислене и възприемане, създадени по време на Студената война, са колкото широко разпространени, толкова и упорити. Тогава американските и британските коментатори се бореха срещу мощното обвинение, отправено към демокрацията и капитализма от страна на комунистите и симпатизантите им по целия свят. Една от последиците от този интензивен идеологически сблъсък беше, че антикомунистическите коментатори постоянно надценяваха своя „свободен свят“: те виждаха в него по-широко разпространен и траен подем, отколкото можеше да се подкрепи чрез вглеждане в историческите факти.
Една от най-значителните защитни маневри на западните коментатори по онова време беше, че либерализмът бе превърнат не само в доминираща, но дори в единствена интелектуална традиция, както уверено се изрази Лайънъл Трилинг през 1950 г. Странна съдба за една идеология на индивидуалната свобода и правото на собственост, която е обвинявана, че самонадеяно подхранва неравенството и масовото недоволство – както от ляво, така и от дясно. Както пише Райнхолд Нибур през 1944 г., „като цяло буржоазният либерализъм не осъзнава покварата на собствения си класов интерес и с удоволствие си представя, че перспективите му са окончателни“.
Независимо от това, с изострянето на Студената война либерализмът придоби почти по подразбиране ласкав образ, особено когато беше представян като противовес на мизерната реалност на съветския и китайския комунизъм. Освен това му беше приписано и престижно интелектуално наследство, като за негови мозъчни предшественици се сочеха Джон Лок и Томас Хобс. Просвещението, което от края на XIX в. беше подложено на остри съмнения в Европа, започна да се представя като източник на уникалния късмет на свободния свят. Тази традиция на самохвалство достига своя reductio ad absurdum в писанията на Стивън Пинкър, в които се твърди, че нещата стават все по-добри и ние просто не го осъзнаваме.
Много възмутени млади хора днес искат да знаят как е станало възможно бели полицаи да убиват чернокожи и въоръжени супремасисти да нападат антирасистки протестиращи посред бял ден с мълчаливото съгласие на действащ президент на САЩ. Сияйните разкази за свободния свят като пазител на либерализма и демокрацията, наследник на Просвещението и враг на авторитаризма никога няма да бъдат от голяма полза тук. Тези митологии за произхода на добродетелта от времето на Студената война потулват твърде много неудобни факти – например онези за Волтер, който описва чернокожите като „животни“ с „малко или почти никакъв интелект“; за Кант, който смята, че тъмната кожа е ясно доказателство за глупост и че жените не са подходящи за обществения живот; или за Джон Стюарт Мил, който приема, че индианците са „варвари“, непригодни за самоуправление.
Нещо повече, фокусирането върху престъпленията на Сталин, Мао и Хитлер успява да прикрие дългите векове на глобално насилие и лишаване от собственост, които са направили Великобритания и Съединените щати уникално силни и богати. Както неотдавна писа феминистката философка Лорна Финлейсън:
Историята на либералните нации е история на системно насилие, свързано с придобиване на собственост: от геноцида над коренното население, през робството, та чак до съвременната „смяна на режими“ и „хуманитарна интервенция“. Това е безспорно, въпреки че може би не се смята за уместно – или може би учтиво – да се говори за него.
Със сигурност онези, които са измислили цели интелектуални генеалогии, за да определят враговете на либерално-демократичния и просветен Запад („контрапросвещение“, „романтичен ирационализъм“, „ислямофашизъм“), няма да говорят за това. А онези, които могат – дългосрочни жертви и по неизбежност близки наблюдатели на просветения Запад – са ефективно заглушени или маргинализирани.
Проблемът с този либерализъм от Студената война, експлоатиран докрай от антилибералните демагози днес, не е само в неговата морална надменност и поквара от класови интереси. Той е и в това, че на практика либералният интернационализъм се свежда до непознаване и рефлексивно презрение към други светогледи. Дори хората, които изработваха респектиращо философско родословие за свободния свят, не обръщаха внимание на много неща, които се случваха и се бяха случили в предполагаемо несвободния свят. Вземете например трудовете на Исая Бърлин, който често е сътрудничил на The New York Review.
Бърлин става известен като англо-американски мъдрец след Втората световна война, точно по времето, когато антиколониалните движения по света започват да постигат закъснелите си победи, а чернокожите активисти в Съединените щати засилват дългата си битка за основни права. До 50-те години на ХХ век тези глобални борби срещу превъзходството на бялата раса са създали огромен архив от политическа мисъл. Те очевидно са имали много различни идеи за това как да постигнат свобода и справедливост, а редица личности – от Джамал ал-Дин ал-Афгани, Хосе Марти, Рабиндранат Тагор, Мохандас Ганди и Сун Ятсен до У. Е. Б. Дю Боа, Еме Сезер и Франц Фанон – предлагат както силна критика на западните политически и икономически договорености, така и алтернативни визии за човешкото съжителство на една крехка планета.
Много азиатски и африкански държави се оказаха в затруднено положение скоро след като се освободиха от белите владетели, а формалният им суверенитет беше радикално ограничен от Студената война и икономическия неоимпериализъм. Този труден опит – неуспешна модернизация и изграждане на държава, сепаратистки движения и етнорелигиозни бунтове, демагогия и деспотизъм – провокира още по-задълбочено интелектуално ангажиране с вечните проблеми на политиката и обществото. Трудовете на египетския икономист Самир Амин, индийския социален психолог Ашис Нанди, малайзийския социолог Сайед Хюсеин Алатас, мароканската феминистка Фатема Мерниси, ямайския историк Орландо Патерсън, китайския критик Уан Хуей, бразилския философ Роберто Унгер и колумбийския учен Артуро Ескобар са пример за преобръщане на предположенията, произтичащи от историята на западната изключителност.[1]
Но гласовете им рядко се чуват в западния мейнстрийм. В резултат на това презумпцията, че „либералните“ политически институции на Великобритания и САЩ могат да бъдат отделени и оценявани отделно от такива крайно нелиберални практики като робството и империализма, е слабо оспорвана. Самият Бърлин се застъпва за либерализма, игнорирайки неговата мъчителна история, и почти не признава незападните интелектуални и политически традиции. Теоретизирайки концепциите за свободата през 1958 г., само година след като шокиращите кадри на принудителната интеграция на Централната гимназия в Литъл Рок се разпространяват по целия свят, Бърлин дори успява да пренебрегне трансформиращия света стремеж към свобода, започнат от „тъмните народи“, по израза на Дю Буа.
В една критика на работата на Бърлин антропологът Ърнест Гелнър веднъж изтъкна особената липса на социален, политически и исторически контекст в нея. Работейки с подобен недостатък, Джон Ролс, автор на Теория на справедливостта (1971 г.), най-влиятелната книга по политическа философия в края на ХХ век, приема, че западните политически институции са фундаментално ориентирани към насърчаване на свободата и справедливостта.
Странно е, че подобна а-историческа мисъл, произлизаща от членове на един утвърден западен елит, е станала хегемонна в академичните среди и извън тях точно когато Съединените щати и Великобритания навлизат в период на упадък през 1970-те години. Както посочва политическата теоретичка Катрина Форестър в неотдавнашната си книга за Ролс, В сянката на справедливостта: Следвоенната философия и промяната на политическата философия (2019), няколко „заможни, бели аналитични политически философи, предимно мъже“, привлечени почти изключително от Харвард, Принстън и Оксфорд, „се опитаха да разширят своите теории в пространството, за да обхванат по-широки общности, нации, международната сфера и в крайна сметка планетата“. Дълбокото владеене на техните исторически невинни абстракции се превръща, както пише Форестър, в „цената за прием в елитните институции на политическата философия“ за сметка на феминистките и антиколониалните писатели. По този начин е заличена цяла история на завладяване и господство и нейното политическо наследство – това, което днес се разкрива, макар и със закъснение или несъвършено, благодарение на усилия като проекта „1619“ на The New York Times.
Откъснатият както от историята, така и от съвременната реалност светоглед твърде много приличаше на пропаганда, а днес присъдата на Гелнър за Бърлин – че той е Джон Стюарт Мил на ЦРУ – не изглежда изцяло като пример за задкулисие в академията. Със сигурност, както пише Форестър, „историята на англо-американската либерална политическа философия“ днес прилича на „история на призраци“, която се задържа дълго след като благоприятните условия за нея са изчезнали.
Какво тогава трябва да се направи, за да се изгонят многобройните призраци в тези истории от Студената война за либерализма, демокрацията и свободния свят? Как можем да избягаме от една интелектуално омаломощена среда, в която личните интереси и самовъзприятия на привилегированите бели мъже се представят за „глобално мислене“, а световната философия и история са основно западни по своя характер и произход? (Лявата традиция, с нейните безкрайни и повтарящи се позовавания на Маркс, Грамши, Адорно, Бенямин и Арендт, също не избягва капана на изолираността).
Съществена задача тук би било да се обърне внимание на зашеметяващите дисбаланси в интелектуалния живот, които имитират по-големите асиметрии на социално-икономическата власт по света. Един колумнист на вестник от Индия, Китай, Гана или Египет едва ли ще бъде признат за авторитет по световните въпроси, ако не може да демонстрира основни познания за евроамериканските политически и интелектуални традиции. Повечето западни учени, да не говорим за вестникарските репортери, нямат дори бегла представа за индийската, китайската, африканската и арабската история и мисъл.
И все пак, самото добавяне на няколко непознати имена в учебната програма – нещо, на което вече яростно се противопоставя консервативната и реакционна десница – няма да допринесе за развитието на глобалното мислене, за разлика от институционалните цели за „приобщаване“ и „разнообразие“. За да се избегне пълната концептуална загуба, понесена от индианците от племето кроу, ще е необходимо нещо по-радикално и по-трудно: поставяне под въпрос на интелектуалната традиция, която изкривява усещането ни за реалност, и повторно изучаване на световната история с признанието, че фундаменталните предположения за малоценността на небелите народи са опетнили голяма част от предишните ни знания и анализи. Това може да изглежда трудна задача, но алтернативата е да продължаваме да блъскаме безсмислено по един и същ стар барабан.
21 октомври 2020 г.
[1] Само един пример: Свързвайки историите на Съединените щати, нацистка Германия и Южна Африка с апартейда, книгата на политолога Махмуд Мамдани Нито заселник, нито местен жител: Създаване и премахване на постоянни малцинства (Harvard University Press, 2020 г.), показва как става възможно едно широко преосмисляне на политическите въпроси, когато западните идеали и практики се разглеждат от гледна точка на Азия и Африка. Бел. авт.
