Точно така разбрах усилието на Чавдар
Маринов да обсъди критично, с много аргументи новите данни по този „въпрос“, по
който работи от години. (Не само защото е написал на базата на уникални архиви
над 800 страници дисертация върху изграждането на националните идентичности и
политико-историографските конфликти между Македония и България, а защото
продължава, след солидната си защита в елитен френски университет и
международно завоюван авторитет на експерт, своите изследвания по същите „терени“,
село след село.)
Реакцията срещу Чавдар Маринов е
стъписваща – тревогата му е наречена агресия, аргументите – лъжи (или грешки),
научната почтеност – PR акция, научната критика – „жанр пасквил“ (и донос), а
новите теоретически рамки, чрез които да се осмисля новата историческа реалност
– многознайство или високомерие (и то не даже от парижките библиотеки, а от „парижките
кафенета“...).
Можеше да се предположи, че един критичен
текст по тази пареща от години, а днес опасно гореща тема, ще предизвика
реакции и противоположни тълкувания. Но не и че аргументите на автора му няма
да бъдат разпознати като аргументи на професионалист, с който е нужно да се
дискутира (дори и да не бъде признат за елитен експерт със собствен, харесващ
ни или не, почерк). И че ще се разминат с такава отчайващо лесна инерция
значими фигури за българската публичност и за акумулиращата се у нас експертиза
по етническите и граждански конфликти: един истински учен, професор по
социология; един многогодишен изследовател, за който изследванията на
малцинствата са нещо повече от научна кауза; и един от най-добрите ни
журналисти, чиито репортажи и филми защитават представата, че експресната „снимка“
може също да е експертиза. Казвам това, тъй като, приемайки за убедителни
аргументите на Чавдар Маринов, аз, за разлика от него, виждам „смисъла“ на
направеното изследване. Имам предвид факта, че става дума за легитимна гледна
точка, подлежаща на дискутиране и критика. Вярвам и на мнението на самата
Антонина Желязкова по въпроса за границите на нейната „спешна антропология“:
просто „снимка“ – така тя я нарече на един семинар със студентите по социология
в СУ „Климент Охридски“.
Освен това, не мисля, че „изследователите
пробутват националистическите си внушения под маската на неутрално цитиране на
респондентите“. Защото съм участвала в няколко изследвания на пределекторална
пропаганда под ръководството на професор Петър-Емил Митев и знам как не може да
се случи това, поне за част от изследователите. Именно той през 70-те години
беше учителят ни по рефлексивност към „данните“, по разбирането на илюзиите и
собствената рационалност на различните гледни точки. По критика на
очевидностите не само на националистическия здрав разум, защото изследователят
не е техен „бакалин“... Не е тук мястото да обяснявам контекста на последното
пред онези, които нямат „натрупвания от старата система“, но е добре да се
каже, че да направиш в онази „система“ обективно и значимо – теоретически и
граждански – изследване на младежките контра-култури, се изискваха не само
интелектуални качества.
С една дума, именно това разминаване
считам за не по-малко тревожно от „образуванията“ в Македония. Защото то е симптом
на „нещо“ (и спешно трябва да му дадем име). То е индикатор за състоянието
на нашата научна среда. Бих го нарекла криза на публичността – фрагментация
на научната общност, разпадаща се критическа публичност и поява на атомизиращи
се мрежи, чиито изследвания не изпитват потребност да се срещат и дискутират.
Или, по-точно, за да се избегнат катастрофичните асоциации с „галопиращите
метастази“: нов тип общество, в което трябва да преосмислим условията за
автономността и легитимността на учения, за гражданското му действие и
политическа принуда. Да ги преосмислим днес, във времена, доста далечни от „железния
светилник“ или „науката – слънце“ (в една – както казват „теориите“ – пост-просвещенска
епоха, епоха на „риска“ и на „спешността“, „епоха на мрежите“, включително на
мрежите на знанието и на „контрола“, на постнационалността и „флуидността“...).
Така че, „немакедонската“ част от
поставените от статията на Чавдар Маринов въпроси е, мисля, не по-малко значима
от въпросите за метаморфозите на „македонската идентичност“. Какви са
социалните условия за правене на критически изследвания днес? Какво наистина е
нивото на професионализма извън университетско-академичните институти, които
правят изследвания?
Бих попитала още: как се прави
професионална антропология (или социология, политология) на Балканите? Защото
години наред се чудя как почти никой не се пита за нивото на професионализма и
за научната състоятелност на концепции и данни, носещи марката на академични „звена“?
При това, често спонсорирани не от веригите за сондажи или от центровете за „спешна
антропология“ (от типа на едноименната чужда фондация Urgent Anthropologу), а
от „елитни“ академични места? Например, в „проекта за интеретнически отношения“
(свързан не знам как, но така пише – с Принстън), където четем, че „инстинктът
за отмъщение“ на Балканите „пречи на либерализма“. Или – в друг проект – че „балканският
национализъм е аборигенски национализъм до степен на антицивилизационна
съпротива... затвореност, егоизъм“. Или в трети – че „причината за
безработицата на ромите“ е в предразсъдъците на работодателите; и че „бай Генчо“,
въпреки „локалистката си ориентация“, одобрявал търговията с Ирак, но пък
махалата му – пак според антрополози – била проникната вече от хайдегеровите
структури на „дас Ман“. Някои от тези „качества“ често се представят като
количества. Следващият пример е художествена хипербола, но „научните“ ни
изследвания са пълни с този род измервания на незнайно какво – „30 процента
повече „инстинкт за отмъщение“ в сравнение с този на албанците...“
Поради липса на същинска научна
публичност, където компетентността (или толкова любимият на сегашните
неолиберални научни политики „капацитет“) на авторите им да бъде преценявана,
оспорвана, те лесно се превръщат в „наши експерти“, в „добри практики“.
А всъщност не са нищо повече от наследено от миналото научно „мероприятие“ или „идеологически
маркетинг“, често с имитация на „западен“ професионализъм и „резултати“,
предварително известни на онези, които „поръчват музиката“.
Наистина, защо сценариите да са точно тези
(например, „преоткриване на българската идентичност“)? Какви са теориите
и идеологемите, които стоят в основата на дискурса за балканските
трансформации; и кои от тях са по-неанахронични и по-влиятелни? (Впрочем, не
може да нямаш „теории“ и признати професионалисти, които да са „много чели и
много знаещи“ – защото продължават да четат в това време на голямото
университетско нечетене! – ако си заявил, че институтът ти чрез изследванията
по метода на спешната антропология „дава експертиза в сферата на националната
сигурност и международните отношения“). Какви са различните интерпретации на
балканските процеси и какви интереси стоят зад всяка от интерпретациите на
изследвания обект, кой поръчва изследването и кому принадлежат резултатите? С
една дума, един от тревожните въпроси, който разчитам в статията на Чавдар
Маринов, е: как антрополозите, социолозите, политолозите допринасят за
изработването на съответния език за етническите или други конфликти на
Балканите. Като се има предвид, че става дума за един дестабилизиран
регион, където експертизите често стават тъкан на социалния свят и даже – „сбъдващи
се предсказания“.
Питах се по тези проблеми преди десетина
година, когато бях решила да издиря различни изследвания на неправителствени
организации и да дискутирам (с педагогически намерения) със студентите ми чрез
какви теории и понятия са се търсили „данните“ за „етническите конфликти“.
(Смятах въпроса „за теориите“ за основен при изследванията в епохата на
растящия антиинтелектуализъм и криворазбраната „практичност“ на учебните
програми по нашите земи.) И търсейки дълго въпросните изследвания, предположих,
че вероятно не само аз се сблъсквам с непреодолими, и то не само
епистемологически, пречки. Защото за много от тях трудно може да се каже, че са
публикации, а още по-малко – че се превръщат във факт на научната публичност.
Няма ги в научните списания и в библиотеките. Дори експертите по проблемите на
малцинствата „трудно имат достъп до тях“ (цитирам държавен експерт). Колегите
им не критикуват достоверността на резултатите, дори когато плъзват слухове по
научния ни мегдан, че изследването е боклук. На тази „агора“ данните не се
натрупват и всяко следващо изследване започва отначало. Това сподели един
експерт по повод на изследвания преди приватизацията на здравната каса: „Нашият
проект не беше единствен, имало шестнайсет подобни, но никой не знаеше за тях,
нито пък какви са техните хипотези, констатации... сякаш нищо до него не е било
правено.“ По онова време имаше и много по-голяма поляризация между
университетските изследвания и тези, правени от неправителствени организации.
Двете страни взаимно се игнорираха – не се познаваха и не се признаваха. Не се
цитираха. (Един от малкото коментари, които открих за изследване от НПО в
аналите на академичните научни списания, беше твърдението на професор Страшимир
Димитров в „Исторически преглед“, че Центърът на Антонина Желязкова бил щедро
финансиран от Сорос и Запада.)
Но същият тип поръчкови или лишени от
каквато и да е професионална грижа изследвания изобилстваха и в академичните
места. Някои от уютно укрепилите се там май не ги забелязваха или имаха интерес
да не ги забелязват. Още по-малко ги забелязваха, когато в „екипа“ или „борда“
имаше и от западните „партньори“ в научния бизнес. Впрочем, в силно
конкурентната среда на „пазара на проекти“ качествата на новото поколение
професионалисти – с друг етос и без доморасли „хватки“ и „маньоври“ – също са
пренебрегвани, и то не само в нашите академични проекти, уви. Защото
конкуренцията си има своя логика, според която много училите, много знаещите и
много критичните просто нямат място – пречат и на „екипността“ (на team
building-a), и на „практичността“, и на скоростта... Но в „академичните места“
доминираше превъзходството над „частниците“. Да, наистина, Институтът за
изследване на малцинствата и междукултурните взаимодействия е частен институт.
Той е и „тинк танк“, както напомня и Чавдар Маринов. Но самите тинк танкови
среди са доста хетерогенно образувание. Много от тези центрове за независими
експертизи и влияние станаха офиси за консултантски бизнес, след като успяха да
произведат аналитични аргументи и да подпомогнат демократичните процеси в
Югоизточна Европа чрез образцови изследвания. И така да съдействат, както каза
Румен Аврамов, за разграждането на консервативния модел на учения, държавен
чиновник, и старата държавна академическа машина. Но не по-малко вярно е и
обратното – в университетите със „старите стандарти“ и „държавните чиновници“
също са правени забележителни изследвания.
Подчертавам това, тъй като от няколко
години забелязвам различни форми и степени на изкуствено раздухване на
разликата между „държавния“ и „новия“ университет, между т. нар. стари и нови
институции за производство на знание, между раждащите се нови центрове като „алтернатива
на старите места“. Достатъчно е да се видят архивите на скандала около мита „Батак“
и репликите срещу лошите учени от „държавния университет“, които заклеймили
проекта за конференцията „Батак...“. Сякаш всички историци от „стария
университет“ са заклеймили, сякаш всички те са „нелегитимни на Запад“, където „никой
не ги признавал“ (и всички са си хапнали от тогавашната торта „Опълченците на
Шипка“ в Националния исторически музей). Сякаш там няма представители на това „ново
поколение“, което Стефан Попов нарича (с необичайна за него неточност) „образовани
на Запад хуманитарни учени“ (или „тренирани в западна среда социолози“).
За другите есенциалистки схващания в
обсъждания тук дебат относно „някогашната номенклатура“(?) и огромната „дупка“
между нейните разбирания и „младите учени, недокоснати от старото“, не ми се
струва нужно да говоря. Изглежда наистина авторът на тези мисли в днешния дебат
– Петър Добрев – „няма натрупвания от старата система“. Жалко. Така или иначе,
процесът на фрагментация на публичния ни свят и на разни разпади май наистина е
много ускорен.
А това още повече налага да се върнем към смисъла
на въпроса на Чавдар Маринов „как се прави спешна антропология“. Може ли
наистина тя да е обективна и какво значи обективност. В интервю за „Култура“
един голям антрополог, Майкъл Херцфелд, наскоро каза, че не вярва в „обективността
на антрополога“. Но не е ли вярно, както ми се струва, че в антропологическото,
както и във всяко хуманитарно изследване, има позитивно знание, експертиза? И
наред с нормативното знание, критика? (Тъй като експертизата в социалните науки
е особено експертиза, тя без критиката е „сляпа“, а критиката без експертиза е „празна“,
е просто идеология или пропаганда.) Но критиката ( мисленето, което прави
разлика между „е“ и „трябва да е“) е от името на какво и в името на какво?
Какво се случва с тази „ангажирана неутралност“, когато след „великото време на
интелигенцията“ идва великото време на експертите? Как да си осигуриш
автономия, когато единствената ти възможност, ако си спешен антрополог, е да се
придвижваш по своя раздиран от „хуманитарните бомби“ терен в блиндирания джип
на генералите от армията или на хора с други униформи? Днес, когато имало
нужда, както казва Рони Браун (деец на „Лекари без граница“ – б.а.), от „динамична
антропология“ (т.е. спешна), „интегрираща политиката и историята“? Тя, за
разлика от „закостенялата“ традиционна антропология, виждала обществата в
движение и ни помагала да ги ситуираме! Как да добиваш и транслираш обективни
знания относно „бенефициентите“ към хуманитарните мисионери, които без съмнение
се нуждаят от него, за да спасяват „човешки тела“? Как да свидетелстваш за „войната
на другите без безразличие, но и без намеса“; и да бъдеш „морален предприемач“,
се питаше по време на мисията си на албанската граница една известна
антроположка на Балканите, Мирела Пандолфи, когато трябваше да прекара там
месеци наред насред 45–хилядната армия от омиротворителни сили и 35- хилядната
армия от хуманитарни организации? И можеш ли да си критичен към самите начини
на спасение, ако ти самият си част от „спасителната армия“, ако не поставиш под
въпрос логиката на самата тази „хуманитарна индустрия“ и нейната тънка граница
между „помощ и предписание“?
Във всеки случай съм сигурна поне в това – че възможностите да се прави обективно изследване, да се прави критична, а не „социално-инженерна наука“, са интегрирани в механизмите на самото научно поле (имам пред вид схващания на Бурдийо), във взаимоотношенията на различни общности, които разпознават и взаимно признават своите капитали, както и капитала на „дисциплината“. Те обсъждат своите резултати и ги йерархизират в една сфера на научната публичност, в сфера на дискусията. И именно там се решава „кой е експерт“. Така автономията на учения и възможността му да прави обективни изследвания са колективно завоевание, натрупване след натрупване. Големият въпрос е какви са социалните условия за тази автономия тук и сега? Защото „колективното завоевание“ може лесно да изчезне – както казва Бурдийо – в епохата на неолибералните утопии за чистия пазар. На илюзиите за чист пазар на научни експертизи, където „дошли от запад учени“ с много „индивидуален капитал“ ще се надпреварват и после ще се одитират от „тренираното на Запад социологическо око“ без „натрупвания от старата система“. На илюзиите, че дейността на министрите на създателя на така оспорваното „Министерство на интеграцията и националната идентичност“ Никола Саркози може да се одитира от онази американска независима фирма, която той имаше намерение да наеме, за да одитира дейността – политиката! – на неговите министри, назначени след народния политически вот. Не знам дали това се осъществи. Но знам, че професионалистите по национализма и интеграцията (между които известният историк Жерар Нуариел), които напуснаха държавните институции и оспориха новите политики на възраждане на десните охранителни дефиниции на „идентичността“, кулминирали в създаването на „министерство на националната идентичност“, бяха подкрепени от една уникална по обхват международна петиция на учените и от един стимулиращ разбирането на политиките на националните и академичните идентичности и легитимности научен спор.
