Февруари 1933 г: Зимата на немската литература
от Уве Витщок, превод от немски език: Даниел Боулс
Polity, 278 стр.
„Сега вече сигурно Ви е станало ясно – пише Йозеф Рот на Стефан Цвайг в средата на февруари 1933 г., – че вървим към голяма катастрофа.“ Две седмици преди това, на 30 януари, осемдесет и пет годишният президент на Германия Паул фон Хинденбург е назначил за канцлер човек, който повече от десетилетие е говорил и писал откровено за решимостта си да изкорени от страната демокрацията и евреите. Рот, който напуска Берлин същата сутрин, когато Адолф Хитлер идва на власт, и никога не се завръща в Германия, отчаяно се опитва да накара самодоволния си приятел да осъзнае опасностите пред тях. „Като оставим настрана – пише той на Цвайг – личните ситуации на двама ни“ (и двамата писатели са евреи, а Цвайг живее в Австрия), „нашето литературно и материално съществуване е разрушено – ние сме се запътили към нова война… Варварите са превзели страната. Не се самозалъгвайте. Адът царува.“
В ретроспективен план този ден от края на януари 1933 г. наистина поставя началото на дългогодишно царуване на ада на земята: унищожителни войни срещу Полша и Съветския съюз, масови убийства на европейски евреи и страдания в невиждани мащаби по целия свят. Може би Рот, който е работил и пътувал много като журналист, е бил по-чувствителен към последиците от идването на Хитлер, отколкото Цвайг и други известни романисти от епохата.
През следващите няколко седмици, докато нацистите яростно тероризират противниците си, призивите на Рот към Цвайг стават все по-безумни. Търсейки издатели в други страни, най-вече безрезултатно, той явно е огорчен от нежеланието на по-успешния в търговско отношение писател да изостави немските си издатели и читатели. „Между нас двамата ще има пропаст – предупреждава Рот, – освен ако и докато не скъсате окончателно и вътрешно с Германия.“ В едно по-ранно писмо той се подиграва на Томас Ман, друг богат писател, който изглежда настроен апатично към бързото нацистко укрепване на деспотичната власт. „Между нас казано – казва Рот на Цвайг, – той е напълно способен да се споразумее с Хитлер.“
Това звучи малко злобно: Ман, който се оказва в чужбина през първите седмици на нацисткото управление, се завръща в Германия едва през 1949 г. и в дългото си американско изгнание става най-красноречивият и непримирим интелектуален критик на Хитлер. Но в продължение на няколко години след 1933 г. той иска да продължи да издава в Германия и да не губи големите си доходи от продажбите на книги. Дори когато през март подава оставка от Пруската академия на изкуствата, той настоява, че иска да се съсредоточи върху писането си и няма „никакво намерение да работи срещу правителството“.
За да бъдем справедливи към Ман и другите колебаещи се, в началото на 1933 г. е имало много малко ясновидци като Рот или писателя и издател Херман Кестен, който на 30 януари подава молба за визи за себе си и съпругата си във френското консулство и тегли колкото може повече пари от банката си. Мнозина може би са приели новината за избирането на Хитлер с „леден ужас“ като германския журналист Себастиан Хафнер, който „физически усещал миризмата на кръв и мръсотия на човека, отвратителното приближаване на човекоядно животно“. Но почти всички писатели в Германия са безпомощни пред бързо развиващите се събития, които те в повечето случаи не са успели да предвидят и чийто смисъл първоначално им е бил неясен.
В края на краищата през месеците преди януари 1933 г. в Германия са се сменили няколко правителства, а партията на Хитлер, която по впечатляващ начин се е възползвала от кризата, избухнала след борсовия срив през 1929 г., за мнозина изглежда е достигнала своя апогей. Със сигурност германските консервативни елити, които цинично са издигнали един нечистоплътен новак, за да укрепят собствената си власт, в крайна сметка ще успеят да се отърват от него?
Февруари 1933 г: Зимата на немската литература е разказ за живота на писателите в Германия в седмиците след идването на Хитлер на власт. Книгата на германския критик и журналист Уве Витщок предава първоначалното настроение на несигурност още с първата си сцена: грандиозно събитие в Берлин, вечерта на 28 януари. Годишният бал на пресата, организиран от водещото германско издателство „Улщайн“, е едно от най-бляскавите партита в Берлин през годините на Ваймарската република – период, белязан от огромна артистична и интелектуална изобретателност и триумфи на социалния либерализъм, както и от политическа радикализация, широко разпространен антисемитизъм и икономически катаклизми. В разказа на Витщок за грандиозния бал културните икони на Ваймар – филмови и театрални звезди, писатели, издатели и журналисти – се съпротивляват на усещането за идещия край, на фона на слуховете за предстоящото възкачване на Хитлер.
Един от източниците на „фалшиво веселие“ на партито е Ернст Удет, прочут пилот на изтребители и пияница-плейбой. Той се присъединява към нацистите през същата година; обвинен за неуспехите на Луфтвафе във войната, той се застрелва в главата през ноември 1941 г. Приятелят му Карл Цукмайер, триумфиращ драматург от Ваймарската епоха и друг неохотен участник в грандиозния бал, е принуден да се премести в Съединените щати през 1939 г. След престои като сценарист в Холивуд и фермер във Върмонт той се завръща в Германия през 1946 г. с пиесата „Генералът на дявола“ (Des Teufels General), в която става дума за мъртвия му приятел – един от първите литературни опити да се осмисли нацистката лудост.
В хода на Февруари 1933, в умело изградения калейдоскоп на Витщок се въртят много подобни личности, обречени на преждевременна смърт или дълго изгнание: Томас Ман, разбира се, както и по-големият му брат Хайнрих, по едно време по-известният от двамата писатели; Ерих Мария Ремарк; Бертолт Брехт; Алфред Дьоблин; но също и фигури като аристократа-денди граф Хари Кеслер. Срещаме се с журналиста и пацифист Карл фон Осиецки, който е арестуван на 1 март, получава Нобелова награда за мир през 1936 г., докато е в концентрационен лагер, и умира през 1938 г. след години на мъчения и малтретиране.
Срещаме се с Алфред Кер, най-авторитетният театрален критик в Германия и съпредседател на Германския ПЕН център, който на 14 февруари е предупреден по телефона от приятелски настроен полицейски служител, че нацистите са на път да отнемат паспорта му. Макар и отслабнал от тежък грип, той събира багажа си и заминава със следващия влак за Прага, оставяйки съпругата и двете си деца, които няколко седмици по-късно го последват в изгнание. В Англия Кер носи със себе си хапчета за самоубийство, в случай че Хитлер нахлуе в страната. Той рядко публикува отново и се самоубива след като получава инсулт през 1948 г.
Витщок бързо описва съдбата на Елзе Ласкер-Шюлер, немско-еврейска поетеса и драматуржка, която се превръща в
безспорната кралица на берлинската бохема, по момчешки слаба, с късо подстригана черна коса, облечена предимно в торбести дрехи и кадифени сака, с огърлици от стъклени мъниста, дрънкащи гривни и пръстени на всеки пръст.
В края на януари тя живее в малък хотел в Берлин и се надява скоро да види на сцената новата си пиеса Артур Ароним и неговите предци. Но нацистите вече са я заклеймили, а авангардният режисьор Густав Хартунг, който е обещал да постави пиесата ѝ, вече има собствени проблеми заради творческото си сътрудничество с Брехт, който е левичар, и заради това, че е наел твърде много евреи. На 1 февруари Хартунг признава, че не е в състояние да продължи работата си по Артур Ароним. Скоро следват други отмени и отлагания. На 19 април Ласкер-Шюлер бяга в Цюрих. Три години по-късно пиесата ѝ най-накрая е поставена в швейцарския град, където семейството на Ман присъства неотлъчно. Тя никога не се завръща в Германия и умира в Йерусалим през 1945 г.
„Никога досега – пише Витщок – толкова много писатели и артисти не са бягали от родината си за толкова кратко време“. Но не всички са успели да избягат или да избягат в подходящия момент и е трудно да прочетем Февруари 1933 и да не се запитаме защо още повече германски писатели не са споделили предчувствията за катастрофа на Йозеф Рот. „Да признаем поражението си“, пише той в есе, озаглавено „Ауто-да-фе на ума“, в края на 1933 г., като добавя и подчертава в курсив: „Да, бяхме победени“.
Онези, които са вярвали като Рот, че „би било детинско да се предсказва крайната победа на човешкия дух“, и са избягали от нацистка Германия бързо и рано, може би са избегнали някои вредни заблуди. Рот поне умира от естествена смърт в Париж през 1939 г.; Цвайг, нещастен и неподготвен за раздялата със своя Heimat [родно място], се самоубива в Бразилия през 1942 г.
Все пак онези, които са останали в Германия и са изчаквали, докато нещата са се влошили много повече, не могат да бъдат съдени като неразумни. Сред тях е и Брехт, който се укрива в клиниката, където е отишъл за операция от херния. Той и съпругата му Хелене Вайгел успяват да избягат във Виена, но след това трябва да чакат мъчително, за да се съберат с двегодишната си дъщеря, която остава в Германия и се крие при бавачката си. Хайнрих Ман бяга от Берлин на 21 февруари 1933 г., но остава убеден, че Хитлер ще бъде отхвърлен бързо.
Става точно обратното – нацистите успешно натрупват тоталитарна власт. Витщок описва как Ханс Фалада, автор на Малки човече – сега накъде? (1932 г.), един от последните най-продавани романи на Ваймарската република, се напива с издателя си Ернст Роволт в ресторант в Берлин през нощта на 27 февруари, когато чуват новината за голям пожар в германския парламент, Райхстага. Едва удържан да не се втурне към мястото на подпалването, в таксито до вкъщи Фалада вижда „пламъците, които се издигат от купола над сградата: зловещо, заплашително предзнаменование на фона на черното зимно небе“. След пожара в Райхстага – използван от нацистите за обвинения в комунистически заговор и изземване на извънредни правомощия, с което официално се слага край на гражданските свободи в Германия – репресиите срещу левите писатели стават още по-жестоки.
Въпреки това много хора имат една или друга причина да не скъсат, потенциално безвъзвратно, с дома и езика си. Оскар Мария Граф, ненавиждан от нацистите писател и поет, решава да избяга в средата на февруари. Но той не успява да убеди еврейската си партньорка Мириам Сакс да дойде с него: тя иска да гласува на новите парламентарни избори на 5 март, още повече че нацистите са попречили на комунистите и социалдемократите да водят предизборна кампания. Когато две седмици по-късно двамата най-накрая се събират на гарата във Виена, Мириам не може да слезе сама от влака; Граф трябва да ѝ помогне. „Седемнадесетте дни и седемнадесетте дълги нощи в Мюнхен – пише Витщок – са оставили своя отпечатък. Тя вече няма сили. Страхът я е завладял напълно и тя никога повече няма да се отърве от него“.
Някои писатели прегръщат новия режим; не всички от тях са бездарни опортюнисти или догматични расисти като Ханс Грим, писател (споменат само веднъж от Витщок), който с романа си Volk ohne Raum (Народ без пространство) от 1926 г. популяризира манията на Хитлер за Lebensraum и остава симпатизант на нацистите дори след войната. Възрастният германски нобелов лауреат Герхарт Хауптман пише още през 1942 г., че Хитлер е бил „изпратен от звездите, за да осъществи съдбата на Германия“.
Макар и жаден, както повечето творци, за по-широко признание и повече награди – и готов да ги получи дори от филистерите-нацисти, поетът и есеист Готфрид Бен изглежда искрено е вярвал, че Хитлер освобождава нова творческа енергия в Германия. През 1934 г. Бен заявява, че „в Германия не трябва да се допуска появата на нито една книга, която презира новата държава“. Ханс Йост, драматург, който се е радвал както на търговски успех, така и на одобрението на критиката, посвещава пиесата си Шлагетер на Хитлер „в знак на любовно преклонение“. Премиерата ѝ в Берлин на 20 април, рождения ден на Хитлер, въвежда пред събралия се елит на Третия райх думите: „Когато чуя думата култура… освобождавам предпазителя на моя Браунинг!“ (Цитатът често погрешно се приписва на Херман Гьоринг.) Йост става президент на германския ПЕН, преди Хитлер да го закрие, и Gruppenführer (водач на група) на СС. От друга страна, Рикарда Хук, уважавана историчка и писателка, която получава поздравителни телеграми от Хитлер и Йозеф Гьобелс за осемдесетия си рожден ден през 1944 г., се противопоставя решително на изключването на антинацистки писатели от Пруската академия и по време на войната се преселва в Йена.
Ханс Фалада, който остава в Берлин, се оказва по-изложен на нацистката злоба. Периодично тормозен от Гьобелс – самият той писател, който има усет за политическото използване на културата – да променя сюжетите и героите на романите си, той попада в затвор за невменяеми престъпници. Сред най-фрапиращите случаи обаче са тези на „вътрешните емигранти“ – фразата, използвана от писателя Франк Тийс след войната, за да опише моралната позиция на писателите, които избират да останат в нацистка Германия. Има различни варианти на това отношение: Готфрид Бен например твърди, че е осъществил „аристократична форма на емиграция“, когато се присъединява към Вермахта, след като изпада в немилост пред нацистките културни власти. Ернст Юнгер, консервативен писател, на когото Хитлер се е възхищавал, но който не е симпатизирал на нацизма, е избрал още по-приличен начин на самоизгнание. Като капитан в германската армия, окупирала Париж, Юнгер старателно документира в дневника си своето необичайно раздвоено съществуване: прекарва времето си с Пикасо и Кокто и колекционира антикварни книги, като същевременно получава редовни доклади, от които го побиват тръпки на ужас и срам, за избиването на милиони хора в Европа от неговите сънародници.
Друг вид вътрешен емигрант е Владимир Набоков, който живее в Берлин от 1922 до 1937 г., но, странно, не оставя почти никакъв запис за това, което е видял през първата половина на 1933 г. – за факелните шествия по Унтер ден Линден, за пожара на Райхстага, бойкота на еврейските предприятия и шумните палежи на книги.
Може би Набоков, който вече е бил бежанец от друг тоталитарен режим – измъкнал се е от Русия през 1919 г. – е чувствал, че не може да рискува да предаде мнението си на хартия. Нито пък се е очаквало да го направи. Публичното мълчание на Карл Краус, виенския Джонатан Суифт, който десетилетия наред осмива състоянието на политиката и журналистиката в Австрия и Германия, е много по-забележимо. Сатирикът, сред чиито почитатели са Кафка и Валтер Бенямин, публикува отговора си едва през октомври 1933 г., като кратко обосновава седеммесечното си мълчание с това, че езикът се е оказал недостатъчен пред масовото приемане на хитлеризма.
Виенският писател Роберт Музил, който е в Берлин до май 1933 г., повдига в дневника си някои тревожни въпроси за измъчената връзка между писателите и масовата политика, литературата и радикализираните общества. Музил е поразен преди всичко от това колко бързо обикновените хора са свикнали с безпрецедентните ужаси:
„Животът продължава“ – въпреки че всеки ден стотици хора са убивани, хвърляни в затвора, пребивани и т.н. Това не е лекомислие; по-скоро то трябва да се сравни с безпомощността на стадото, което бавно се придвижва напред, докато онези, които са най-отпред, отиват на смърт. Стадото подушва въздуха, усеща какво се случва, става неспокойно, но няма готов психологически отговор, няма абсолютно никаква защита срещу тази ситуация. Така и тук се вижда колко решаващи са видовете социално поведение, които са се развили. Вижда се естеството на „управлението“. Националсоциализмът с право презира масите без водачи.
Музил остава достатъчно дълго в Берлин, за да види как почтените германци от средната класа бързат да се присъединят към нацистката партия. (До началото на май членската маса се утроява до близо три милиона души. „Сега всички са нацисти“, отбелязва Гьобелс в дневника си на 24 февруари 1933 г. „Отвратително ми е.“) От тази повсеместна капитулация пред властта на деня Музил прави някои мрачни изводи: че фашизмът е „наистина творение, което стига безпогрешно до сърцевината на човешките инстинкти“. Индивидът, пише той, „иска да бъде воден, да получи водачество от някого, да бъде събран с другите, включен и обгърнат“.
Пишейки след пожара в Райхстага, Музил отбелязва, че
свободата на печата, на всякакъв вид изразяване, свободата на съвестта, личното достойнство, свободата на духа и т.н., всички либерални основни права сега са оставени настрана … без хората да бъдат силно засегнати… Човек би могъл да се почувства най-дълбоко разочарован от това, но по-правилно е да се направи изводът, че всички неща, които са били отменени тук, вече не са от голямо значение за хората.
Опитвайки се да избяга от Германия, Музил горчиво осъзнава как политическата жертва дарява с морален блясък писатели, които той смята за по-низши от него. В запис в дневника, озаглавен „Какво изплю демокрацията“, той назовава трима най-продавани автори по онова време – Емил Лудвиг, Стефан Цвайг и Лион Фойхтвангер, като добавя, че
и тримата заедно, тези печалбари от емиграцията, които сега са станали любимци на целия свят, докато добрите писатели едва ли могат да избегнат унищожението; и тримата са огромен символ на времето.
Сякаш доказвайки тезата на Музил за интелектуалния опортюнизъм, Лудвиг и Фойхтвангер, жертви на Хитлер, публикуват агиографски [възторжено-биографични] разкази за Сталин точно когато тиранинът осъжда на ранна смърт стотици хиляди хора, включително писателите Исак Бабел и Осип Манделщам.
Такива проучвания – за създаването и развалянето на международна репутация в изгнание, за крехката зависимост на писателите от висока степен на социален ред, ако не и от буржоазни привилегии, както и за принадлежността им по подразбиране към една космополитна класа, често обект на националистически демагози – отсъстват в книгата на Витщок. Но той е трябвало да направи определен избор, докато преплита хрониката си на унищожаването на литературния елит на Ваймарската република с разказите за систематичното подриване на държавния механизъм от нацистите и нарастващия брой жертви на насилието им. Той свежда до минимум собствените си коментари, като използва статии, дневници и лична кореспонденция, за да създаде разказ, който се чете като задъхан роман.
Първите изречения от Февруари 1933 са: „Това не са разкази за герои. Това са истории за хора, изправени пред изключителна опасност.“ А писателите, с които се срещаме в нея, са твърде човешки, наивни в първоначалното си предположение, че насилието, лъжите и омразата не могат да поддържат един режим, и безпомощни, когато се оказва, че могат. Отказът на Витщок да митологизира е добре дошъл, не на последно място защото всеобхватни морални категории като храброст и малодушие твърде често са подминавали сложността на преживяванията на писателите в популярните тирании.
Писателите, които избягаха или бяха изгонени от Съветския съюз и Източна Европа по време на Студената война, например, спомогнаха за създаването на образа в така наречения свободен свят на безстрашния „дисидент“ – писателя, който казва истината в очите на властта (сякаш властта вече не знае истината). Геополитически опортюнистичната фетва на аятолах Хомейни срещу Салман Рушди през 1989 г. допълнително затвърди романтичната представа, че писателите са непризнатите законодатели на света. През последните години разказването на истории е широко застъпено като аксиома, противопоставяща се на деспотизма и демагогията – сякаш самите деспоти и демагози не са били съблазнителни разказвачи на истории, които имат несравнимо по-голямо влияние и въздействие.
Такива (свръх)оценки на писателската мъдрост и власт изглеждат лесни за наблюдателите от Съединените щати и Великобритания, две от най-могъщите и стабилни общества в съвременната епоха, където повечето писатели никога не са се намирали в безлюдната конюнктура, описана от Витщок. На други места през последното столетие – в Германия, Испания, Русия, както и страните от Източна Европа, Латинска Америка, Азия и Африка – писателите са имали тежката съдба да се борят с някои въпроси, на които не могат да намерят отговор: Кога да напуснат, за къде и с какви гаранции за стабилно или достойно изгнание?
Много писатели в днешна Индия и Русия – две общества, разтърсвани от месиански националисти – се сблъскват с рисковете от нерешителност и погрешна преценка. Натискът върху тях невинаги идва директно от една разбойническа държава и нейните органи. Нито пък е сравним с онзи, който някога е бил упражняван от режимите на Хитлер и Сталин. Независимо от това, обстановката на война или войнстващ шовинизъм и съпътстващият я страх от влошаване на ситуацията правят живота и писането все по-трудни, ако не и невъзможни. Както се изрази миналата година индийската писателка Анурадха Рой:
Ние се намираме в състояние на постоянен смут – на дебати, тревоги, гняв и объркване… Формално не съществува цензура на написаното, но атмосферата на постоянна тревога в цялата общност на четящите и пишещи хора, усещането за насилие във въздуха, който дишаме, е също толкова подривна.
След нападението на Владимир Путин над Украйна Русия стана свидетел на най-голямото изселване на литературна интелигенция в наше време: Владимир Сорокин, Мария Степанова, Максим Осипов, Галина Юзефович, Людмила Улицка и Михаил Шишкин са сред онези, които избраха изгнанието. Писателите в Индия също се опитват да разпознаят решаващия момент, който Витщок определя със задна дата: кога „ежедневието се превръща в борба за оцеляване и кога историческият момент налага вземането на лични решения за самото съществуване на човека“.
След съкрушителната изборна победа на Нарендра Моди през май 2014 г. много индийци изпитаха същия „леден ужас“, който Себастиан Хафнер познава при идването на Хитлер на власт. Издигането на Моди до върховната власт е било, както пише Хафнер през февруари 1933 г., „възможност от дълго време. Човек е трябвало да се съобразява с нея. И въпреки това е толкова странно, толкова невероятно да го прочетеш сега черно на бяло“. Чувството за невероятност е силно и поради факта, че за разлика от Хитлер или Путин, Моди се беше разкрил като изразител на масово насилие и организирана омраза повече от десетилетие преди да стане ръководител на правителството. Както показва новият двусериен документален филм на Би Би Си, той е ръководил или най-малкото е улеснил убийствата и изнасилванията на стотици мюсюлмани през 2002 г. в Гуджарат, когато е бил главен министър на щата.
В доклад, поръчан през същата година от британското външно министерство – по време на погрома са убити множество британски граждани – Моди е обявен за „пряко отговорен“ за „климата на безнаказаност“, довел до ужасяващото насилие. Подобно убеждение за неговото съучастие провокира администрацията на Буш през 2005 г. да му откаже дипломатическа виза за Съединените щати и да отмени съществуващата му бизнес виза – забрана за пътуване, отменена едва когато Моди стана министър-председател през 2014 г.
За много индийци Моди е неразделен от своята дясна, хиндуистка супремасистка паравоенна организация Раштрийа Сваямсевак Санг (RSS), която още от 1920-те години на миналия век насам е отговорна за многобройни масови убийства на малцинства, в допълнение към убийството на Махатма Ганди.
Нейният идеолог-основател е изрично вдъхновен от нацизма – Mein Kampf се чете и е обект на възхищение в Индия и днес – и е убеден, че индийските мюсюлмани трябва да бъдат третирани по същия начин, както германските евреи.
Деветте години на Моди на власт потвърдиха всички страхове, подбудени от неговия апотеоз през 2014 г. В културата на безнаказаност, която той поддържа, хиндуистки фанатици нападат, често убийствено, различни „врагове на народа“, включително писатели и журналисти, докато той запазва съучастническо мълчание.
Както е отбелязано в увода към поредицата на PEN America „Индия на 75“, сред чиито автори са Джампа Лахири, Хари Кунзру, Анита Десаи, Гйетанджали Шри и над сто други писатели от Индия и индийската диаспора, избирането на Моди през 2014 г. превърна Индия в страна, в която езикът на омразата се изразява и разпространява на висок глас; в която мюсюлманите са дискриминирани и линчувани, домовете и джамиите им са сривани със земята, а поминъкът им е унищожаван; в която християните са бити, а църквите – нападани; в която политическите затворници са държани в затвора без съд и присъда. На несъгласните журналисти и автори се отказва разрешение да напуснат страната. Институциите, които могат да защитават свободите на Индия – съдилищата, парламентът, държавната администрация и голяма част от медиите – са подчинени или отслабени.
В неотдавнашен доклад на Мемориалния музей на Холокоста на САЩ, в който се посочват засилващото се насилие и призивите за масови убийства на мюсюлмани, Индия е поставена на осмо място в списъка на страните, изложени на риск от масови убийства, след Судан, Сомалия и Сирия. След като призивите за изтребване на всички мюсюлмани станат рутинни, „дори най-твърдоглавите и цинични сред нас“, писа Арундати Рой миналата година, „ще се окаже, че си шепнем дали все още се подготвят, или всичко вече е започнало? Организирана ли е, или е излязла извън контрол? Ще се случи ли [насилие] в голям мащаб?“
Самотата на индийската литературна интелигенция се задълбочава от факта, че много западни политици, бизнесмени и журналисти виждат в Индия доходоносен пазар и демократичен бастион срещу китайската автокрация в новата студена война. „Той е невероятен визионер“, каза наскоро министърката на търговията на САЩ Джина Раймондо за Моди, който беше почетен през юни на държавна вечеря в Белия дом. По този начин днешните писатели от Индия са длъжни да преодолеят огромната бездна от невежество, която ги отделя от читателите на Запад – задача, пред която не са били изправени дисидентите от нацистка Германия или Съветския съюз, нито от днешен Китай.
Онези, които желаят и имат финансова възможност да емигрират в Западна Европа и Съединените щати, се сблъскват с големи визови препятствия и нарастващи антиимиграционни страсти, за разлика от руските си колеги, които сравнително бързо бяха приети от западните страни, желаещи да приемат противниците на Путин. Дори и да успеят, те ще се борят да намерят читатели в чужбина, които да имат представа за техния произход и занимания – те дори не могат да се възползват от интереса на западните читатели към литературата от общества, които те могат ясно да определят като жертви на насилие и тирания. „Вътрешната емиграция“ също едва ли е жизнеспособна, като се имат предвид мащабът и честотата на чудовищните действия на правителството и техните неизбежно гръмки рационализации в печата, по телевизията и в социалните медии, доминирани от фанатиците на Моди. Пред лицето на подобна изолация всяко решение, дали да останем или да напуснем, да се ангажираме или да се откажем, може да бъде само неадекватно.
Писателите в днешна Индия са направили неприятното откритие на Роберт Музил: че либералните ценности, които са от съществено значение за тяхната задача, не се ценят достатъчно от техните съграждани. По време на два национални избора те трябваше да се изправят пред възможността безволевите маси вече да са намерили своя лидер и нищо да не може да помрачи обожанието им към него.
Ако това отново се окаже вярно – изборите предстоят през 2024 г. – те ще трябва да продължат да противопоставят способността си за индивидуална преценка на съкрушителните присъди на урните и медиите, докато се лутат между чувствата на ужас, отвращение и срам. Те ще трябва да живеят и с подозрението, че повишената им морална чувствителност е безполезна, дори контрапродуктивна. Защото каталогът на безобразията и радостните оправдания, които политици и журналисти им правят, се разширява всеки ден; а чувството „Не, това не може да се случи“ е подлагано на ежедневна проверка от безкраен поток от жестокости, с което парализира мисълта и в хода на времето нормализира един брутален и лъжлив режим.
В такава ситуация баналностите за крайната победа на човешкия дух или за значението на разказването на истории могат да изглеждат само като детински приказки. Далеч по-добре е да последваме отчаяните, но правилни инстинкти на Йозеф Рот и да признаем, че да, ние сме били победени.
