От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Europe’s Angry Muslims: The Revolt of the Second Generation by Robert S. Leiken. Oxford University Press, 354 pp., $27.95

Muslims in Europe: A Report on 11 EU Cities by the Open Society Institute, 346 pp., available at opensocietyfoundations.org

The Emancipation of Europe’s Muslims: The State’s Role in Minority Integration by Jonathan Laurence Princeton University Press, 366 pp., $80.00; $29.95 (paper)

The New Religious Intolerance: Overcoming the Politics of Fear in an Anxious Age by Martha C. Nussbaum. Belknap Press/Harvard University Press, 285 pp., $26.95

Immigrant Nations by Paul Scheffer, translated from the Dutch by Liz Waters Polity, 390 pp., $84.95; $29.95 (paper)

1.


Small Ad GF 1

2014 06 muslim-prayer-rows

Според прогнозите на Демографското бюро на САЩ, не-испанските бели граждани ще бъдат задминати по брой от други етнически групи в Съединените щати някъде около 2042. Както пеят вокалистките в едно от чикагските кабарета: „През 2042 от нас ще има повече, отколкото от вас“. Ако Турция се присъедини към Европейският съюз, то около 2030 един от всеки пет жители на ЕС би могъл да бъде мюсюлманин. Това разнообразие е най-видимо в градове като Лондон, Амстердам, Торонто и Ню Йорк. Около 37 процента от нюйоркчаните са родени в чужбина; в Торонто цифрата е близо 50 процента. Триста езика се говорят в Лондон. Едно от всеки пет новородени деца във Великобритания има поне по един родител, роден в чужбина. Това не са просто „имигранти“. Все по-често това са хора с „миграционен произход“, както ги класифицира германското правителство, или „постмигранти“, според по-енергичната фразеология на Робърт С. Лайкън. Вече отдавна е известно, че проблемите на конфликтната идентичност, т. нар. културна шизофрения, могат да бъдат най-остри при второто и трето поколение. Евтините полети, Интернет, сателитната телевизия и мобилните телефони правят двете родини по-близки, отколкото това е било за италианските или ирландски имигранти в САЩ преди сто години. В още по-голяма степен, отколкото итало-американците от ранния двадесети век, днешните турко-германци, пакистано-британци, мексикано-американци, камбоджано-канадци и китайско-австралийци живеят с усещането, че са част от два свята.

Тези нови европейци, канадци, американци или австралийци не могат да бъдат характеризирани само чрез един групов идентификатор, бил той култура, етничност, националност („турците“), религия („мюсюлманите“) или някакъв специфично измислен колективен маркер като „хиспаник“ (латиноамериканци) или „афро-карибийци“. В Бирмингам например – един английски град, за който се очаква да има небяло мнозинство около 2024, постмигрантите  са не просто индуси, сикхи или мюсюлмани, но също и пунджаби[1] или мирпури (от Мирпур, област в азадски Кашмир), избиратели на лейбъристите, консерваторите или либералните демократи, фенове на този или онзи футболен клуб и, в никакъв случай на последно място – жители на великия град Бирмингам, с неговия отличителен акцент и местен патриотизъм. Около един милион души в Бирмингам днес идентифицират себе си като със „смесена“ идентичност. В много страни все повече и повече хора са, както веднъж се изрази президентът Обама, „мелези като мен“.

Мултикултуралистката литература, с нейната тенденция да етикетира хората по култура, често пропуска да разпознае разнообразието на този все по-смесен свят. Повече от всякога, това трябва да включва и разнообразието, което се открива вътре в една определена човешка кожа, разум и сърце.

2.

„Мултикултурализмът“ се е превърнал в понятие с напълно несигурно значение. За някаква социална реалност ли става дума? Набор от политики? Нормативна теория? Идеология? Миналата година работих заедно с участници от осем други европейски страни като член на работна група към Съвета на Европа. Стигнахме до заключението, че думата означава нещо различно и обикновено неясно, във всяка отделна страна.

Някои, но не всички, от политиките, описвани като „мултикултурализъм“ през последните тридесет години, са имали дълбоко нелиберални последици. Те са допуснали образуването на „паралелни общества“ или „субсидирана изолация“. Самообявили се общностни водачи са използвали обществени средства, за да наложат културни норми, които биха били неприемливи в по-широката общественост, особено по отношение на жените. Всичко това се е приближило много до нещо като официално възприемане на един културен и морален релативизъм. Перверзна последица от него е, че то е лишило от влияние гласовете на по-либералното, секуларно и критично малцинство вътре в такива етнически или културно обособени малцинства.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Ако, изхождайки от това, вие бихте искали да разработите някаква версия на мултикултурализма, която е истински съвместима с либерализма, както го правят някои изтъкнати политически теоретици, то ще трябва да запълните множество страници в ограждане на понятието с обяснения и квалификации. А по времето, когато сте приключили с това, оправданието за появата на нов „изъм“ вече ще се е изпарило. Защо тогава да не говорим просто за някаква форма на модерния либерализъм, подходяща – което ще рече развита и адаптирана – за условията на едно съвременно, мултикултурно общество?

По времето, когато разбиранията за либерализма са се разширили дотам, че да обхванат еднаква свобода под върховенството на закона за хората от всички социални класи, не се е считало задължително да се говори за „мултикласизъм“, нито пък, когато той е бил разширен до хората с всички цветове на кожата, „мултицветизъм“; или – отново – когато е ставало дума за всички полове и видове сексуалности, за „мултиполовизъм“ или „мултисексуализъм“. Колкото и мъчително да е това за хората, прекарали академичните си кариери в работа върху мултикултурализма, понятието трябва да бъде предадено на концептуалното кошче за боклук на историята.

Да се каже това не означава непременно да се възприеме всяко грубо обобщаващо съждение за това дали мултикултурализмът е бил (използвайки известно-пародийните твърдения от 1066 и всичко останало[2]) нещо Хубаво или нещо Лошо. Едно от сковаващите ограничения на думата се състои именно в това, че през последните години тя е включвала някои много лоши неща (примерно обществено субсидирани, нетолерантни малцинствени гета в западноевропейските градове), но и някои много хубави (примерно опитите да се накарат съседите да се запознаят по-добре със взаимните си култури).

За да бъдем ясни: само „измът“ би трябвало да бъде „уазъм“[3]. Макар че прилагателното „мултикултурен“ (по малко съмнителен начин) обобщава в едно обозначение множество видове човешки различия от реалността, то все пак се е превърнало в общоразбираемо съкращение за най-вече постмигрантското разнообразие в тези общества. Не е нужно да се изхвърля (описателното) бебе заедно с (нормативната) вода от ваната.

3.

Но как, ако не чрез позоваване на „мултикултурализма“, бихме все пак могли да обобщим по някакъв начин предизвикателствата и възможностите, предлагани от все по-мултикултурния характер на тези общества? Според принципа, че не трябва да се използват сложни понятия там, където работа могат да свършат и по-прости, аз бих предложил подхода на „комбиниране на свободата и разнообразието“. Това не означава, че свободата и разнообразието са първостепенни понятие със сравнима ценност, като например мир и справедливост. Увеличаващото се разнообразие със сигурност може да увеличи свободата. Там, където няма избор, няма и свобода. Колкото повече избори между различни начини на живот имаме на разположение, на входното стъпало на нашия голям град, толкова по-голяма е реалната свобода, която може да се каже, че притежаваме.

На практика обаче увеличаващото се разнообразие може да се окаже и предизвикателство към съществуващите свободи – а и към социалните практики и споделени разбирания, които исторически са поддържали тези свободи. От влиятелната работа на Роберт Патнам върху социалното доверие до яростните сблъсъци около датските карикатури на Мохамед, от етническите малцинствени гета до нетолерантния имиграционен закон в Аризона, всеки, който има очи, би трябвало да разпознае, че ние сме далеч от някакво състояние на розовогледо национално блаженство.

Когато казвам „комбиниране на свободата и разнообразието“, аз имам пред вид разнообразието най-вече като реалност. Така че фразата може да бъде да бъде представена и по-обширно: „как да се защищават и разширяват свободите в едно отворено общество при условията на увеличаващо се разнообразие“. Това изисква съсредоточаване на вниманието върху подробностите на политиките по възпитанието, жилищното строителство, трудовия пазар, социалните помощи, културата, политическото представителство и т. н. Местното ниво е също толкова важно колкото регионалното, националното и – в Европа – различните над-национални нива. Онова, което функционира в Пакистан или Брадфорд, може и да не функционира при турците в Берлин или берберите в Ротердам, камо ли пък при мексиканците в Лос Анжелис или камбоджанците в Торонто.

Нито пък това е задача единствено за обществените политики. Това е лична отговорност на всеки от нас, който живее в такова общество. Характерът на ежедневните взаимоотношения в училището, на работа или на улицата, ще засягат поведенията на имигрантите и постмигрантите поне в също такава степен, колкото и всяка висока политика. Дребните пренебрежения отчуждават, дребните любезности интегрират.

4.

Евентуалният конспект по това „какво трябва да се прави“ би запълнил, следователно, цяла енциклопедия. Тук мога единствено да скицирам определени качества, които би трябвало да преминават през и да информират публичните политики и личното поведение. Предлагам един петоъгълник от либерални добродетели: включване, яснота, последователност, непоколебимост и либералност. Погледнато теоретично, тези неща могат да бъдат разбирани като изражения на опитите, направени от хора като Айзая Бърлин и други, да съчетаят в едно либерализма и плурализма. На практика обаче те си вадят изводи и правят заключения от половин век на най-различни опити и грешки. Едва ли е нужно да се пояснява, че тези пет либерално-плуралистки ценности са ефективни единствено в комбинация едни с други; оттук и изображението на петоъгълника.

Включване

На някакво ниво на неземна абстракция може и да е възможно да се спори, че ограничаването на имиграцията в богатите, свободни страни е нелиберално. В реалния живот обаче, ограничаването на имиграцията е предпоставка за поддържането на едно либерално общество. (Позволете на всеки, който поиска, да влезе в Швейцария, и елате да гледате какво става). Онова, което обаче либерализмът изисква, е всеки, който е пристигнал в дадено законово-политическо пространство – било то в отделна страна, на територията на ЕС или в по-голямата Европа – да получи зачитане на човешките си права, дори и ако тези хора са тук само за кратко време и то незаконно. Освен това той изисква хората, които живеят тук легално, за дълги периоди от време, да бъдат удостоени с онова „пълно зачитане и грижа“, които Роналд Дуоркин предписва като задължение на либералната държава към всички нейни граждани.

През последния половин век много западноевропейски страни се провалиха по протежение и на двете стъпки от този двустепенен аргумент. Те допуснаха вътре прекалено голям брой хора, чрез различни съчетания от преднамерено щедра, хаотично неуправлявана и просто нелегална имиграция. Страни като Норвегия, в които липсва опит от по-ново време с голяма имиграция, преживяха приток на хора, приближаващ се до рекордните пропорции на имиграцията в САЩ отпреди Първата световна война. Доскоро обаче повечето европейски страни правеха прекалено малко, за да интегрират новите или не чак толкова нови постъпления от хора и децата им – тоест, да успеят да ги накарат да се чувстват у дома си, като пълноценно участващи членове на обществата, в които живеят.

В една известна статия, озаглавена „мултикултурната драма“, публикувана през 2000 г., датският политически публицист Паул Шефер критикува холандската политика на „либерално допускане, но ограничена интеграция“. Под „либерално“ той вероятно има пред вид „щедро“, но всъщност, както и сам аргументира във великолепната си книга Имигрантските нации, тази комбинация не е ни най-малко либерална. В Германия например, към 1994, повече от седем милиона от жителите, от общо 80 милиона, са били официално определяни като „чужденци“. Това включва например турци, които са живели в Кьолн или Западен Берлин в продължение на тридесет години.

Повечето западноевропейски страни, включително и Германия, вече са се придвижили по посока гарантиране на гражданство за дългосрочните си жители, но преразгледаният закон за германско гражданство продължава да изисква те да се откажат от всяко друго гражданство. Това е все по-нереалистично и вероятно неразумно, в един свят, в който все повече постмигранти имат по две тясно свързани родини. Както се изразява една жена от британския град Брадфорд: „Пакистан е нашата страна. Великобритания също е нашата страна“.

Но простото даване на гражданство е само начало на включването. В наши дни много западноевропейски страни са въвели тестове и церемонии за получаване на гражданство. Въпросите от тези тестове за проверка на националните знания понякога имат доста случайни качества, и нерядко не могат да бъдат издържани от хора, чиито семейства са живели в страната в продължение на поколения. (За всеобщо забавление във Великобритания, дори премиер-министърът Дейвид Камерън не успя да каже веднага на американския телевизионен водещ Дейвид Летърман какво точно означава на английски „Magna Carta“ и кой е композиторът на „Властвай, Британийо“.) Понякога церемониите са повърхностни или се клатят на ръба на авто-пародията (чай, сандвичи и пианист, свирещ „Страната на надеждата и славата“, докато дъждът тропа по покрива на някое английско провинциално кметство). Въпреки това новите граждани, с които самият аз съм разговарял, намират тези церемонии трогателни или поне „мили“.

Отвъд това единично празнично утвърждаване на националната принадлежност, грубата мелница на включването преминава през множество различни обстановки: образование, жилищна среда, работно място, медии, политика, развлечение и спорт. Малко неща могат да помогнат повече от разкованото всекидневно смесване у дома, в училище и на работа. Романистката Зейди Смит си припомня как е раснала в Лондон сред момичета със забрадки, еврейски момчета с ярмулки и индийски деца с бинди[4] по челата: „заедно в едни и същи начални училища, ние не бяхме нито удивени, нито пък особено наплашени, от различията си.“

Във Франция, въпреки великата ѝ републиканска традиция на сляпа-за-цвета интеграция чрез образование, проблемът за образователната сегрегация продължава да съществува, защото постмигрантите са концентрирани в определени градски квартали. Внимателни изследвания демонстрират наличието на сериозна дискриминация срещу хора с чужди имена по принцип, и по-специално срещу мюсюлманите, на френския трудов пазар.

В журналистиката съществува едно двойно предизвикателство на представянето: от една страна, да се представят правилно и с разбиране животите на хората от различни култури; от друга страна – да има хора с такъв произход, видими и чуваеми, по телевизията, в печата и онлайн. Не е нужно двата вида представяне непременно да съвпадат. Не е нужно афро-американците винаги да бъдат представяни от афро-американци, мюсюлманите от мюсюлмани, жените от жени. В политиката видимите представяния както на лицата, така и на интересите на значителните малцинства също са желателни; и отново, двете неща не трябва непременно да съвпадат. Джем Йоздемир, един от лидерите на германската Зелена партия, говори от името на гражданите със специална грижа към околната среда, а не непременно от името на съгражданите си германски турци или турски германци.

Развлеченията и спортът вероятно имат най-силно влияние върху възприятията на широката публика. Повечето европейски футболни клубове се хвалят със силно участие на играчи от емигрантски произход – (вече легендарният) Зинедин Зидан от Франция, италианският нападател Марио Барвуа Балотели или бившият английски капитан Сол Кембъл, за да посочим само трима. Магията на техните обувки е направила повече за появата на едно „ново ние“ от всичко, направено от политиците.

Яснота

В мултикултурните общества основните принципи и ценности на политическата общност, включително правата и задълженията на гражданите, трябва да бъдат артикулирани по-ясно. Повечето европейски страни с високи нива на имиграция вече са направили стъпки в тази насока. Италия например въведе Харта на ценностите през 2007. Европейският съюз пък има свой списък от единадесет „общи основни принципи на интеграцията“, които, ако и по неизбежност прекалено общи, са както либерални, така и ясни.

Важно е освен това да се прави разлика между либералните основни положения, по които не може да има компромис, и онези части от гражданския живот, при които договарянето и приспособяването са както възможни, така и желателни. Една от грешките, правени от много европейски общества в течение на последното десетилетие е в това, че те изразходваха огромни количества от време и възмущение върху неща, които в най-добрия случай могат да се окачествят като второстепенни – например въпроса дали минарето на джамията в Кьолн може да бъде по-високо от шпица на катедралата, референдума върху забраната на минаретата в Швейцария, както и всички онези безкрайни спорове около различните видове женско пребрадяване – хиджаб, никаб и бурка – като същевременно се правеха огромни отстъпки по въпроси, по които не би трябвало, примерно равенството пред закона, свободата на словото и фундаменталните права на жените.

Така че тези общества бяха ненужно безкомпромисни в маловажното и опасно безгрижни при същественото. В 2008 например, британските власти са получили известия за около 1,600 предполагаемо наложени женитби, докато полицията смята, че така наречените убийства на „честта“ се случват средно по веднъж месечно (при което реалните цифри и в двата случая вероятно са много по-високи). Това са ужасяващи цифри за която и да било страна, но особено много за такава, която се гордее с това, че е „майка на свободните“.

Джонатан Лорънс, чието изследване на най-новите подходи на европейските правителства към техните мюсюлмански населения се възползва добре от историческия опит на други малцинства в Европа, ни казва, че уводът към споразумението, сключено между Наполеон и френската еврейска общност е включвал изрично позоваване на талмудическия принцип dina demalchuta dina – „законът на страната е закон“. Как хората с различни вярвания и култури ще стигнат до тази точка си е тяхна работа, но те трябва да го направят, или основанията на свободното общество ще започнат да се пропукват. Съществено следствие от това е, че гражданите от какъвто и да било произход разполагат с равни възможности да работят за промяна на закона на страната, в която живеят, чрез демократично избрани законодателни органи.

Последователност

Модерните секуларни либерални държави претендират, че предоставят на гражданите си еднакво третиране под един и същи закон. Пристигането на хора от различни култури, вярвания и страни поставя това твърдение на проба. Защо например има закони срещу богохулството, защищаващи единствено християнството? Религиозни училища само за някои вярвания, но не за всички? Закони за паметта, покриващи само някои геноциди, като Холокоста? Или ниши за законова изключителност само за някои общности, като например амишите в САЩ? „Двойни стандарти!“, крещят някои от по-гласовитите представители на новите малцинства – и имат право.

Ние следователно се намираме на някакво разклонение по пътя. Можем например да увеличим табутата, така че всички общности и вероизповедания да бъдат еднакво закриляни, но можем и да премахнем някои досега непоставяни под въпрос табута, придвижвайки се по посока към един по-последователен либерализъм на еднаквото третиране. Представителите на по-консервативните постмигрантски малцинства често предпочитат първото от тези две разклонения. Така например, британските мюсюлмани лобираха още в началото на предното десетилетие не за премахване на английския закон против богохулството, а за разширяването му по такъв начин, че да дава същата закрила и на исляма. В този случай Великобритания отмени закона за богохулството и го замени с нов вид закононарушение – „насъскване към религиозна омраза“. Но в следствие от кампания, подета от защитниците на свободата на словото, това закононарушение беше смекчено чрез така наречената „английска ПЕН клауза“, която защищава „критиката или изразяването на антипатия, неприязън, осмиване, обида или оскърбление“ на религиозните вярвания и практики.[5] Крайният резултат беше определено придвижване по посока към един по-последователен либерализъм – но победата беше крайно оспорвана.

Разбира се, нереалистично е да се очаква постигане на тотална последователност. В едно забележително писмо, което написа през 2004 до германския юрист Ернст-Волфганг Бокенфорде, човекът, който по онова време беше кардинал Йозеф Ратцингер а днес е Папа Бенедикт XVI, настояваше малко жаловито, че неделята със сигурност трябва да си остане ден за почивка: едно практическо и достатъчно разумно настояване, без съмнение. Само че заедно с това той настояваше и че държавата не можела да се откъсне напълно от културните си корени и да се превърне в нещо, което той наричаше reiner Vernunftstaat, държава, основаваща се единствено на разум.

Това настояване съдържа две твърдения: първо, че секуларната, либерална държава се нуждае от споделени ценности, на които да се обляга и второ, че тези ценности трябва да бъдат обвързани само с една определена култура. Но предизвикателството на нашето време е именно в това да се изграждат ценности, които са защитими в светлината на разума и могат да бъдат открити сред множество различни култури. „Повярвайте ми“, настоява философът Алмут Брукщайн Кору, „базисните ценности на германската конституция могат да бъдат много лесно защитени от гледните точки на еврейските и ислямски традиции.“

Непоколебимост

Либералните основни ценности, за които една свободна страна изисква да бъдат респектирани от всичките ѝ граждани и пребиваващите в нея, трябва да бъдат ясно определени и ограничени по обхват, но да бъдат защищавани непоколебимо. Това изисква нови реакции към нови предизвикателства. Така например Великобритания днес вече има Отдел за принудителните женитби, който е съвместна инициатива между външното и вътрешно министерства, тъй като – в тази страна на двойни родини – много от принудителните женитби се случват в действителност в страни като Пакистан. През 2007 г. парламентът прокара Акта за принудителните женитби. Британската полиция е разработила широкообхватна стратегия за борба срещу онова, което нарича „основаващо се на честта насилие“, включително принудителни женитби, убийства и женско генитално осакатяване. Както те с право отбелязват, „Няма никаква чест в поръчването на убийства, изнасилвания, отвличания и множество други актове, поведения и постъпки, които съставляват ‚насилието в името на така наречената чест‘“.

В наше време една от най-големите заплахи срещу утвърдените свободи идва от сплашването, предназначено да ограничава свободата на словото. В един изследователски проект на Оксфордския университет, занимаващ се със свободата на словото (www.freespeechdebate.com) ние формулираме един базисен принцип по следния начин:

„Ние нито заплашваме с насилие, нито приемаме насилствено сплашване“.

Това са две страни на една и съща монета. Да се поддаде човек на насилствено сплашване означава всъщност да насърчава онези, които отправят заплахи за насилие, да го правят още повече, а също и да бъдат последвани от други.

Това е предизвикателство, при чието посрещане много от европейските общества се провалиха сериозно през последните двадесет години. Онова, което в американската литература върху свободата на словото се нарича „ветото на подигравача“ в наше време вече се е превърнало във вето на убиеца. Със сигурност има десетки, а може би и стотици хора в Европа, които живеят в страх за живота си само поради мислите или чувствата, които са изразили в писания, речи, драма или визуални изкуства. Те включват не само не-мюсюлмански и екс-мюсюлмански критици на исляма, но също и мюсюлмани, които са критикували неща, извършени в името на собствената им вяра. Сикхи, индуси и други хора също нерядко са чувствали насилствените граници на сплашването.

Прекалено често реакциите на силите на закона и реда са приемали формата на опити за потискане на формите на изразяване, упражняващи оскърблението, вместо съсредоточаване върху поведението на онези, които заплашват с насилие. Изправена пред бурни демонстрации, британската полиция нареди на хората, поставили на сцена пиесата Безчестие, представяща една парливо-негативна картина на сикхския общностен живот във Великобритания, да спрат представленията. И докато действията на държавата са от второстепенна важност в някои други области като например развлеченията и спорта, тук нейната роля е решаваща, тъй като тя разполага с монопол върху легитимното насилие. Едно по-разнообразно общество задължително ще демонстрира по-остро конфликтни гледища върху важни въпроси. Работата на либералната държава е не да намалява, камо ли да елиминира този конфликт, а да осигурява неговото оставане в мирни граници.

Джереми Уолдрън писа наскоро, че законите в европейски стил, насочени против „словото на омразата“ трябва да бъдат сериозно разгледани в Съединените щати, обосновавайки се с това, че те защищават достойнството на някои уязвими малцинства. Моето собствено гледище е, че по-скоро Европа трябва да се придвижи по поска на Първата поправка [към конституцията на САЩ]. Ние в Европа можем да научим много от начините, по които Съединените щати традиционно са използвали свободата на словото, именно за да си помогнат в живота сред разнообразието. Както президентът Обама отбеляза пред Общото събрание на ООН, говорейки за спорния случай с видеоклипа „Невинността на мюсюлманите“, разпространен чрез Ютюб, „в едно общество на разнообразието, усилията за ограничаване свободата на словото бързо могат да се превърнат в инструмент за заглушаване на критични гласове и потискане на малцинства“. В една либерална демокрация някой туийт, изпълнен с омраза, е най-добре посрещнат чрез всеобщо осъждане и социален натиск – неща, които социалните медии също позволяват и дори подсилват – а не толкова чрез отнемане времето на полицията, която има по-важни неща, с които да се занимава.

Държавата трябва да се намесва решително в момента, при който „словото на омразата“ се превръща в онова, което Сузан Бенеш нарича „опасно слово“. Както Бенеш пояснява, за да се определи точно кога тази граница е прекосена, е нужен внимателен анализ на специфичните обстоятелства, в които се намират говорещият и неговата аудитория. Но неща като „ако кажеш това, ще те убием“ – когато са казвани сериозно – са ясно определими като опасно слово. И борбата срещу насилственото сплашване в никакъв случай не бива да бъде оставяна единствено на полицията и съдилищата. Заплашените хора, били те някой известен писател или млада жена, живееща в потисническо обкръжение, се нуждаят от солидарност от страна на по-широката общественост. Те трябва да бъдат в състояние да почувстват, че могат да потърсят закрила и поддръжка. (Тази солидарност обаче не изключва непременното сдържане на критиката срещу гледищата на тези хора. Автоцензурата не е добър начин да се защищава свободното слово).

Институции като политическите партии, професионалните съюзи, училищата, университетите и издателствата – всички те трябва да играят своята роля. Осъдително е например това, че издателството на Йейлския университет реши да не публикува една вече подготвена за печат част с илюстрации към книгата на датската изследователка Юте Клаузен за сблъсъка около датските карикатури на Мохамед. В резултата на това – в една внимателна, научна книга на име Карикатурите, които потресоха света – онова, което не можем да видим, са точно карикатурите, които потресоха света.

В настоящия момент твърдото посрещане на насилственото сплашване е най-важният пример за тази съществено важна либерална непоколебимост, но той не е единственият. Непоколебимост се изисква също и пред лицето на популярната, насъсквана от жълтата преса истерия („трябва да се направи нещо!“), пред откритото и прикрито лобиране от страна на богати и влиятелни интереси у дома и в чужбина (започвайки от Руперт Мърдок, през всевъзможните етнически и основаващи се на вяра групи, до властите в Саудитска Арабия и Китай), както и всеки друг натиск, упражняван за предотвратяване или изкривяване на последователното прилагане на еднакви стандарти към всички членове на мултикултурното общество.

Либералност

Описвам последната страна на петоъгълника с дума, която подхваща някои стари, днес вече малко позабравени значения на „либерален“. Значенията на „либералност“ включват неща като щедрост, откритост и свобода от предразсъдъци. Думата припомня за онзи либерализъм, който притежава щедър, любопитен, изпълнен с въображение интерес към други култури, философии и начини на живот. Най-брилянтно представен от Айзая Бърлин, този либерален плуралистичен подход отива отвъд простото твърдение, че либералните общества не изискват от всички свои граждани да бъдат либерали. Той взема на сериозно изказването, че ние сме в състояние да разбираме, ценим и да се учим от другите дори и ако сме дълбоко несъгласни с тях. Неговите качества се съдържат във фрази като „либерална мисъл“, „либерален дух“ или книгата на Лайънъл Трилинг Либералното въображение.

Марта Нусбаум красноречиво продължава тази традиция в книгата си Новата религиозна нетолерантност. Тя пледира за използването на „вътрешните ни очи“, за онова „любопитно и изпълнено със симпатия въображение“, което е склонно да „разпознава човечността под странни костюми“. Подобно на Трилинг тя илюстрира това либерално въображение чрез литературни творби – в нейния случай вариращи от Натан мъдрецът на Лесинг чак до детските книги на Маргьорит де Анджели. Не всички ние можем да бъдем писатели или поети, но някои от техните способности за въображение са от съществена важност, ако бихме искали да съчетаем в едно строгите, уникални законови и политически изисквания за еднаква свобода с обезформената, полифонична реалност на социалното и културно разнообразие.

Изказването „едно любопитно… въображение“ подразбира, че вие ще се опитате да научите малко повече за хората, редом с които живеете днес. Това е от съществена важност, тъй като, според наблюдението на писателя Девла Мърфи, „ако не знаете нищо за някой народ, то ще вярвате на всичко, [което ви казват]“. Съветът на Европа днес насърчава онова, което определя като „междукултурно“ образование и разбиране. Но хартиеното знание би било безполезно без въображението, което го одухотворява. С малко въображение и човешки контакт ние скоро откриваме споделената човечност под непознатото облекло и език. Това е темата на множество романи и поетични творби, но също, както си припомня Зейди Смит, и на ежедневния опит на съученици и съседи, заети със споделени дейности, които нямат нищо общо с опитите да се опознаят съответните култури: да речем пушенето на първата ви цигара зад спортния салон в училище или съвместната инициатива за създаване на нова местна автобусна линия.

Зад завесата на непознатия език ние може би ще открием прозрения, които ще оценим като ценни и верни. Както видяхме, това не винаги ще бъде така: понякога е налице неизличим конфликт, изискващ търпимост единствено до границата на либералните основни ценности, но желязна твърдост отвъд нея. (Насилственото потискане на свободното слово, убийствата на честта и принудителните женитби – всички те са прекалено актуални примери). Но сплотеността в защита на основните ценности и човешки права не изисква, нито пък би трябвало да води до, затваряне и отчуждение.

Размисляйки върху понякога истеричните дебати върху исляма в Европа, в едно есе, първоначално озаглавено „Диалектика на секуларизацията“, Юрген Хабермас настоява, че, тъй като нашите съграждани трябва да бъдат „вземани сериозно като настоящи съвременници“, то от секуларните граждани се очаква да не изключват непременно възможността, че могат и да открият, дори и при религиозните изказвания, семантични съдържания и прикрити интуиции, които могат да бъдат преведени и въведени в секуларния разговор.

В днешна западна Европа този съвет е отправен към едно секуларно, ако и не непременно атеистично, мнозинство. В Съединените щати човек трябва да го обърне наопаки, обръщайки се към очакванията на религиозното мнозинство към едно атеистично малцинство. Но както посочва сам Хабермас, това не е просто апел към някакво дадено мнозинство.

Като човек, чиито предшественици са били у дома в Англия докъдето се простира не съвсем пълното ми семейно дърво, аз изпитвам специално задължение да се обърна, в дух, аналогичен на гостоприемството, към хората, пристигнали по-скоро тук, с призива да се чувстват у дома си в Англия. Ако вземаме на сериозно изискването за създаване на едно „ново ние“, то трябва да дойде момент, в който онези, чиито семейства са пристигнали в по-скоро време, трябва да бъдат също толкова домакини, колкото и аз. Да ги третираме все още като гости – камо ли пък като гастарбайтери – е именно нелибералното нещо.

Нещо повече, макар че като цяло постмигрантите си остават малцинство в повечето западни страни, има лондонски квартали, а и цели английски градове, в които те или вече са, или скоро ще бъдат мнозинство. Така че самото разграничение между мнозинство и малцинство скоро ще стане неадекватно. А междувременно „ние“ и „те“ стават, с помощта на любовта и страстта, все по-славно смесени едни с други.

Изискването за либералност следователно обхваща целостта на мултикултурното общество, а не само неговите настоящи малцинства. Ако атеистът е призован да допусне възможността за скрити ценности „дори и в религиозните твърдения“, то мюсюлманинът, индусът, сикхът или християнинът-фундаменталист са също толкова призовани да имат въображението и щедростта на духа да разбират ценностите на, примерно, един хомосексуален атеист. Макар че либералността не може да бъде привнесена като изискване в закона, камо ли пък предоставяна от държавните учреждения, тя е жизненоважната пета съставка при комбинирането на свободата и разнообразието.

След като е достигнал до последния ъгъл на петоъгълника, някой недоволен читател може би ще се оплаче: „но тук няма нищо ново; само стари, добре познати либерални ценности, приложени и приспособени към новите обстоятелства на мултикултурните общества.“

Точно така е.

2012 г.

Източник



[1] По името на съответния индийски щат. Бел. пр.

[2] Пародийна история на Англия, написана от британските хумористи Уолтър Селър и Робърт Ийтман, публикувана за пръв път в списание Пънч през 1930 г. (бел. пр.)

[3] Трудно преводима английска игра на думи, използваща факта, че „изъм“ в английския език идва от „is“, тоест нещо, което „е“. Оттук и противопоставянето му на „уазъм“ („wasm“), тоест нещо, което е било, което принадлежи на миналото. Бел. пр.

[4] Традиционното петно по средата на челото, характерно за индуските жени. Бел. пр.

[5] В тази връзка виж Защо словото на омразата не бива да бъде забранявано, „Либерален преглед“, 9 май 2012. Бел. пр.

Тимъти Гартън Аш (род. 1955) е британски историк и автор на осем книги по „история на настоящето“, проследяващи развитието на Европа от последния четвърт век. Той е професор по европейски студии в Оксфордския университет и старши сътрудник към института Хувър в Станфордския университет. Негови есета се появяват редовно в New York Review of Books. Професор Гартън Аш пише седмична колонка за The Guardian. Той пише също за New York Times, Washington Post, Prospect magazine и Wall Street Journal.


Pin It

Прочетете още...