Книги, използвани за това есе:
Детрониране на имперска Русия: Михайло Хрушевски и писането на украинската история от Серхий Плохий
Издателство на Университета на Торонто, 614 стр.
Войната срещу Украйна: контекст, събития, последици от Гвендолин Сас
Мюнхен: C.H. Beck, 125 стр.
Ефектът Зеленски от Олга Онух и Хенри Е. Хейл
Издателство на Оксфордския университет, 404 стр.
Фронтовата линия: Есета за миналото и настоящето на Украйна от Серхий Плохий
Харвардски украински изследователски институт, 400 стр.
Тетяна, млада активистка, с която се запознах в Лвов през декември миналата година, работи на половин работен ден като татуистка. Тя ми каза, че хората често искат да си направят татуировки на украинското знаме или на символа на страната – тризъбеца, но една от най-популярните след пълномащабното нахлуване на Русия в Украйна преди година е думата „воля“, която означава както „воля“, като сила на волята, така и „свобода“. Думата улавя същността на това, което видях в Украйна – и на това, което Украйна напомня на света.
„Тайната на щастието е свободата“, казва според Тукидид гръцкият военачалник Перикъл в погребална реч в древна Атина, родината на демокрацията, „а тайната на свободата е смелостта“. Смелостта да живееш и да умреш за свободата е най-очевидно видима при мъжете и жените от украинските въоръжени сили.
Да вземем например Евхен [Евгени]. Висок, слаб, чисто избръснат, той е човек от академичните среди, който преди войната се е занимавал с културология. На вечерно питие той ми разказа, че се е почувствал задължен да се запише в армията след нахлуването на Русия на 24 февруари 2022 г. Обучен като специалист по гранатохвъргачки, той се е сражавал месеци наред в изтощителната кампания за освобождаване на южния украински град Херсон, като през по-голямата част от времето е живеел в окопи, които сам е изкопал. На картографското приложение на мобилния си телефон той ми показа линията на настъпление на армията през полета, ровове и реки, всеки километър, изминат в тежка битка – особено тук, каза той, като направи пауза, за да спомене някои странно оформени акациеви дървета. Само в една акция две трети от ротата му били ранени: „Ранени са и полята и дърветата“.
Самият Евхен е бил ранен, но е настоявал да се върне в боя, когато се възстановил. Ранен отново, този път в гърба и в двата крака, когато го срещнах, той се лекуваше във военен санаториум – и беше решен да се върне отново на фронта. Той обясни, че другарите му се нуждаят от опитни войници като него. Евхен говореше с тревожен, тих монотонен глас, сякаш всички емоции бяха изгорели през месеците на обстрел. Но с рядко срещан проблясък на видимо чувство той добави: „Наистина искам да видя дали ще имам късмет… да видя каква ще бъде тази страна след войната.“
Не само тези, които носят оръжие, проявяват такава воля. Цялото общество е мобилизирано в тази битка. През трите десетилетия, откакто страната получи независимост през 1991 г., украинската държава има трудни постижения, но украинското гражданско общество се развива от сила към по-голяма сила, в хода на три големи епизода на народна мобилизация: Оранжевата революция от 2004-2005 г.; Евромайдана, или Революцията на достойнството, през 2013-2014 г.; и отговора срещу руската инвазия през 2022 г.
Семейство от Краматорск, близо до фронтовата линия в Източна Украйна, гордо ми показа снимки на украинските войници, които сега се намират в къщата им, и на боеприпасите и противопехотните мини, складирани в това, което някога е било кокошарник. Те показаха и как местните жители съобщават на украинската армия за позициите на руските части, като използват карти с анотации на телефоните си.
Изглежда, че всички правят нещо: изпращат храна, дрехи или оборудване, помагат на вътрешно разселените хора или – както Макс, млад доброволец, с когото се запознах – пътуват многократно до източната част на страната, за да вземат старите и болните хора от селата, намиращи се на огневата линия. В проучване от юли 2022 г. 61% от украинците заявяват, че са участвали в съпротивата, като са дарявали средства, 37% – като доброволци в общността, а 7% – като доброволци в частите на силите за териториална отбрана, създадени в допълнение към редовните въоръжени сили. „Украинската армия е от 42 милиона души“, каза ми Андрий Садовий, кметът на Лвов – цялата страна. Ако някога е имало народна война, то това е тя.
Същата изобретателност и дух се проявяват и в начините, по които украинците се противопоставят срещу престъпното посегателство на Владимир Путин върху енергийната инфраструктура на страната, около половината от която е повредена. Характерният звук за центъра на Лвов сега е силното бръмчене на малки генератори пред магазини и къщи. По време на коледните празници пътниците на централната гара в Киев бяха поканени да захранват светлините на голяма коледна елха, като въртят педалите на велотренажор, свързан с динамо. „Десет секунди светлина! Десет секунди весело настроение!“ – викаше мъж, облечен като Дядо Коледа.
Удивително е, че при социологическо проучване, проведено от Киевския международен институт по социология (КМИС) през септември миналата година, 68% от украинците са отговорили положително на въпроса „Смятате ли се за щастлив човек?“, докато през 2017 г. те са били едва 53%. Когато помолих социоложката Наталия Зайцева-Чипак да ми помогне да разбера този феномен – как, по дяволите, хората могат да бъдат по-щастливи по време на война и терор, насочени срещу цивилното население – тя отговори: „Да, аз съм по-щастлива!“ Тя обясни, че причината не е само в огромното чувство за обща цел. Освен това оценяваше всичко, което все още имаш, когато сънародниците ти страдат много по-зле в окопите или в разрушения до основи град Мариупол. Една журналистка дори ми каза, че приятелите ѝ казват, че „няма нищо страшно, ако ракетите падат върху нас, защото това означава, че не убиват нашите войници на фронтовата линия“.
Разбира се, тази вдъхновяваща история има и друга страна: огромен каталог от смърт, загуба на близки, разселване, разрушения, раздяла, болести и омраза, чиито последици ще се усещат от идните поколения. Когато бях в Лвов, всеки ден имаше военни погребения в гарнизонната църква „Свети Петър и Павел“, близо до мястото, където бях отседнал. Присъствах на едно от тях. Три ковчега. Почетен караул от млади войници, изправени с бледи, напрегнати лица. Опечалена майка, объркано дете. В градското военно гробище, наречено Марсово поле, минах през редица пресни гробове, включително този на Артемий Димид, син на първия ректор на Украинския католически университет, където бях дошъл да изнасям лекции. На върха на един лек наклон в замръзналата земя вече бяха изкопани пресни гробове, които чакаха последните ковчези от фронта.
Една бежанка от Мариупол, друга Тетяна, ми разказа през многократни изблици на сълзи как най-добрата ѝ приятелка Люда е била убита заедно със сина си войник, когато руска ракета е разрушила апартамента им на деветия етаж: „Писъците им се чуваха с часове, но никой не можеше да помогне“. Тетяна е прекарала дни наред, треперейки в мазето, без светлина, топлина и течаща вода, след което е преживяла ужасяваща одисея на бягство. Майка ѝ е от Русия, както и свекърва ѝ. Тя говори руски много по-добре от украински. Путин би я сметнал за рускиня. Попитах я дали има послание за него. Да, каза тя, искала да го убие. „Ние гледахме на руснаците като на наши братя – а после те дойдоха да убиват децата ни“.
От всеки украинец сега се чува това пълно отхвърляне и дори омраза не само към руския президент, не само към Руската федерация, но и към всичко руско, включително културата и езика на това, което Путин обича да нарича „Руски свят“. „До 24 февруари говорех руски език“, казва Аделина, бежанка от град Нова Каховка, точно от другата страна на река Днепър от Херсон. Няколко ученици, с които разговарях, повториха тезата на украинската писателка Оксана Забужко, че ужасите на Буча и Ирпин по някакъв начин са пресъздадени в руската литература – не само при Достоевски, но дори, казват те, при Толстой и Чехов. В украинската литература те откриват „духа на свободата“, а в руската – само този на потисничеството и психическото робство. По данни на KIIS през май 2013 г. около 80 процента от украинците все още са имали положително отношение към Русия; през май 2022 г. този дял е намалял до 2 процента. Да живее Путин, разрушителят на руския свят.
Страданието е огромно. В проучване от август 2022 г. 48% от анкетираните съобщават за влошаване на физическото си здраве, а 42% – за раздяла със семейството. В началото на тази година около 14 милиона души, приблизително една трета от населението на страната, са били прогонени от домовете си и са били или вътрешно разселени, или бежанци в чужбина. Бежанците ще стават все повече, тъй като Путин се опитва да замрази украинците в подчинение по време на тежката зима.
С наближаването на първата годишнина от пълномащабното нахлуване на Русия на 24 февруари 2022 г. и на деветата годишнина от началото на руско-украинската война с превземането на Крим от Путин през февруари-март 2014 г. има всички признаци, че най-голямата война в Европа от 1945 г. насам ще продължи още много месеци, а вероятно и години. Бъдещето на Украйна очевидно ще зависи от хода и изхода на войната – и не на последно място от това дали Западът ще има волята да окаже на тази изпаднала в затруднение европейска демокрация достатъчна военна и икономическа подкрепа, за да може тя да си възвърне по-голямата част, ако не и цялата си суверенна територия, и след това да преговаря за мир от позицията на силата. Но както западните съюзници през Втората световна война започват да планират следвоенна Европа още през 1942 г., така и сега не е твърде рано да започнем да мислим за бъдещето, което се надява да види ученият, превърнал се във войник, Йевхен.
Уроци за Запада
На картата на Европа от XVI в. на големия брабантски картограф Абрахам Ортелиус малък остров край северния бряг на Черно море е отбелязан като „Achillis ins[ula]“. Това е така нареченият Змийски остров, където в началото на войната малък украински гарнизон отправи безсмъртно послание на предизвикателство: „Руски военен кораб, върви се шибай!“ [По-късно същият горд кораб, носителят на флага на руския военен флот, беше потопен при успешна атака на украинците, Бел. пр.]
На картата на Ортелиус той е отбелязан като остров Ахил, защото според легендата именно тук е дошъл духът на най-великия от древногръцките воини след смъртта му. Макар че Ахил може и да не е казал на троянския си противник съвсем точно: „Хекторе, върви се шибай!“, няма съмнение, че духът на Ахил е там заедно със защитниците на Украйна. Както пише британският поет от Първата световна война Патрик Шоу-Стюарт:
Застани в окопа, Ахиле,
с пламъци на шлема, и викай за мен.
Украинците обичайно наричат своите войници „воини“. Почти ритуалният отговор на патриотичното заклинание „Слава на Украйна!“ е „На героите, слава!“.
Контрастът с голяма част от днешна Западна Европа не би могъл да бъде по-остър, и може би особено контрастът с Германия. През 2022 г. броят на Kriegsdienstverweigerer (отказалите се от военна служба) в тази страна се е увеличил почти петкратно и, което е учудващо, сред тях има и такива, които вече са били членове на германските въоръжени сили на активна служба. (Какво, искате от нас действително да се бием?) Според Der Spiegel много от кандидатите са заявили, че „не са разчитали на въоръжен конфликт“.
Така че първият урок от Украйна за Запада е колкото прост, толкова и стар: понякога трябва да се бориш за свободата. Това може да изглежда очевидно, но в така наречения от мен период след Берлинската стена – между падането на стената през ноември 1989 г. и пълномащабното нахлуване на Русия в Украйна през февруари 2022 г. – много западноевропейци повярваха, че можем да имаме Европа без повече войни, и със сигурност не и големи, междудържавни такива; че сигурността може да бъде постигната с невоенни средства; и че икономическата взаимозависимост (например нарастващата зависимост от Русия за енергийните доставки) ще бъде в основата на един кантиански вечен мир. Стратегията, която Германия и Франция, в частност, преследваха спрямо Русия по отношение на Украйна след 2014 г., беше точно описана от украинския президент Володимир Зеленски като „умиротворяване“. [Така е наричана и стратегията, прилагана от западноевропейските страни срещу Хитлер, преди нахлуването в Полша, бел. пр.]
Вторият свързан с това урок е, че свободата е борба, а не процес. Свободата не следва непременно от някаква конкретна икономическа, историческа или друга констелация, нито пък някакви обективни условия гарантират нейното оцеляване. Тя изисква постоянни човешки усилия, внимание и воля. Битката за свободата никога не е окончателно спечелена.
Трето, империите обикновено не се предават без борба. Опасна илюзия беше да се вярва, че една от най-големите сухоземни империи в Европа, вековната Руска (впоследствие Съветска) империя, се е разпаднала мирно за три чудодейни години, 1989-1991 г., и че това е краят на историята.
Запознах се с Владимир Путин, когато беше неизвестен заместник-кмет на Санкт Петербург през 1994 г. и той вече говореше за териториите, които според него „винаги“ са били руски, включително Крим, както и за хората (като Тетяна от Мариупол), които смяташе за руснаци, живеещи извън Русия.
Украинците знаят това добре. Те отдавна разбират собствената си съвременна история като история на деколонизация. Изследването на харвардския историк Серхий Плохий, посветено на работата на водещия историк на страната от края на XIX и началото на XX в. Михаил Грушевски, се нарича Unmaking Imperial Russia [Детрониране на имперска Русия]. А когато през 2017 г. украинците получиха възможности за безвизово пътуване до ЕС, предшественикът на Зеленски, Петро Порошенко, определи това като „окончателно излизане на страната ни от Руската империя“. Путин води неоколониална война, за да се опита да преобърне това излизане, а украинците водят антиколониална война за национално освобождение, точно както някога индийците срещу Великобритания и алжирците срещу Франция.
Както твърди германската политоложка Гвендолин Сас в книгата Войната срещу Украйна (Der Krieg gegen die Ukraine), мнозина на Запад, напротив, все още не са деколонизирали собственото си виждане за Украйна и в по-широк смисъл за страните, които някога са били част от Съветския съюз. В статия, написана през есента на 2014 г., след като Путин завзе Крим и започна войната в Източна Украйна, бившият западногермански канцлер Хелмут Шмид пише: „Още през 1990 г. никой на Запад не се съмняваше, че Украйна принадлежи на Русия от векове. Оттогава насам Украйна стана независима, но не и национална държава.“ Тетяна, татуистката на непълно работно време, ми каза, че когато пътува на Запад, хората само се „преструват“, че знаят къде е Украйна, но всъщност си мислят, че „Украйна е, като че ли, част от Русия“. „Най-накрая,“ каза тя, „светът разбра какво е Украйна.“
Украйна е независима, суверенна европейска държава със собствена история, идентичност и източници на единство, както и на разнообразие; нация, изкована на наковалнята на тежка борба; а освен това и общество, прегърнало общи надежди за по-добро бъдеще. Сега то се ръководи от мъже и жени като Зеленски, на възраст между тридесет и четиридесет години, които Олга Онуч и Хенри Е. Хейл описват в Ефектът Зеленски като „Поколението на независимостта“ – тези, за които постигането на украинската независимост е било формиращ политически опит. За още по-младите, като Тетяна, независимото съществуване и различният характер на Украйна изглеждат очевидни – просто „това, което е Украйна“.
„За първи път в съвременната история Украйна се превърна в голяма държава в Централна Европа“, пише Хенри Кисинджър. Като оставим настрана въпроса какво точно прави една държава „голяма“ (подозираме, че определението може да бъде „държава, взета на сериозно от Хенри Кисинджър“), каква е тази внезапна поява на термина „Централна Европа“? В края на краищата Украйна е независима държава от повече от тридесет години и не е променила географското си положение. Загадката се решава, когато си припомним едно влиятелно есе на Милан Кундера, публикувано на тези страници преди близо четиридесет години. Политическото значение, което Кундера придава на Централна Европа, може да се обобщи като „онези части на Европа, които се намират в геополитическия Изток, но искат да бъдат част от геополитическия Запад“. Този стремеж за присъединяване към Запада не винаги е бил постоянна цел на всички украинци. Но благодарение на политическите, социалните и културните усилия на много хора и на поредица от каталитични събития (2004, 2014, 2022 г.), тя вече е ясно изразена в цялата страна.
Никога няма да забравя как гледах към гората от европейски знамена на Майдана в центъра на Киев по време на Оранжевата революция през 2004 г. Евромайданът от 2014 г. (подсказката е в името) беше предизвикан от тогавашния президент Виктор Янукович, който не спази обещанието си да подпише споразумение за асоцииране с ЕС, и в по-дълбок смисъл беше за сближаване с Европа като общност на споделени ценности, съдба и сигурност.
В речта си при встъпването в длъжност през 2019 г. президентът Зеленски заяви: „Избрахме пътя към Европа, но Европа не е някъде там. Европа е тук“ – той посочи главата си – „и след като се появи тук, тя ще бъде навсякъде, в цяла Украйна“. Въпреки това относно присъединяването към ЕС все още имаше резерви, особено в източните и южните части на страната – и още повече относно присъединяването към НАТО. Бруталното нахлуване на Путин и гражданското национално единство при отблъскването му окончателно ги разсеяха. Към юли 2022 г. 81% от анкетираните заявяват, че на референдум биха гласували за присъединяване към ЕС, а 71% – за членство в НАТО. (За ЕС този процент е 88% в Западна Украйна и здравословните 71% в източната част на страната; за НАТО – 81% на запад и 56% дори на изток). Накратко, сега Западът има още една европейска държава, която чука на вратата му и предявява силни морални, исторически и геополитически претенции да бъде приета.
Въпроси за Украйна
Украйна задава въпроси на Запада, но има и въпроси за Украйна. Много украинци, както и много хора на Запад, си задават тези въпроси насаме. Но когато предложих на един украински политически анализатор, който изразяваше остро скептично мнение за президента Зеленски, да напиша за тези опасения, реакцията му беше: „О, не, руската пропаганда ще подхване това!“ Ето една вечна трилема за политическия писател: как да застане на страната на потиснатите, но да продължи да говори истината, без да предлага допълнителни възможности на врага. В дългосрочен план за никого не е добре да се разпространява митът за непорочната жертва. Нашият еталон трябва да бъде Джордж Оруел от „Почит към Каталуния“: да се борим за правилната страна, но да останем честно критични към нейните недостатъци.
През 2021 г. Freedom House, американската неправителствена организация, добре известна със своя индекс на свободата, класифицира Украйна като само „частично свободна“, подчертавайки корупцията и проблемите в съдебната система. В индекса за възприятие на корупцията на Transparency International Украйна е най-лошо оценената европейска държава – ако не броим Русия, която е с още по-ниски резултати. Олигарсите в страната все още имат твърде много власт. Днес Украйна със сигурност се бори за демокрация срещу тиранията, но би било погрешно да се преструваме, че вчера тя е била образец на либерална демокрация. Тогава тя имаше куп проблеми, а сега има още повече. За да не бъдат разочаровани големите надежди на смелите украинци, те трябва да бъдат идентифицирани и решени.
Ето само някои от тях. Според ръководителя на Европейската инвестиционна банка общите разходи за възстановяване след войната вероятно ще надхвърлят 1 билион долара. Колкото по-дълго продължава войната, толкова по-висока ще бъде тази цифра. Дори и да бъдат осигурени такива суми от останалата част на света, ще бъде трудно да се гарантира, че тези пари ще бъдат похарчени добре, за да се създаде модерна, прозрачна и справедлива икономика. Възможностите за клиентелизъм и корупция ще бъдат големи. Павло Шеремета, бивш министър на икономиката, ми подсказа, че проблемът може да бъде не толкова в предвоенните олигарси, които са загубили голяма част от влиянието си, а в потенциалните нови, свързани с тези, които днес притежават политическа власт.
Един от начините да се ограничи тази опасност е да се наложат строги условия за помощта за възстановяване, като тя се обвърже както с вътрешните реформи, така и с подготовката за членство в ЕС. Друг начин е да се гарантира, че възможно най-голяма част от парите ще отиват директно при регионалните, местните и неправителствените получатели, а няма да минават през централното правителство. Децентрализацията е един от успешните примери за предвоенните реформи в Украйна, но в момента – което е разбираемо, тъй като се води война – страната се управлява основно от президентската администрация. Депутатка от собствената на Зеленски партия „Слуга на народа“ ми каза, че с нея и колегите ѝ почти не се консултират.
Нещо повече, всички основни телевизионни канали излъчват само една версия на новините, 24 часа в денонощието, 7 дни в седмицата. Телемаратонът на „Обединени новини“ се гледа от около девет от десет души от приблизително 36-те процента украинци, за които телевизията е основният източник на новини. Независимите онлайн издания и социалните медии разнообразяват информационния поток за тези, които имат редовен достъп до тях, но подобен монопол на телевизионните новини ще бъде сериозен демократичен дефицит, ако продължи и на следващите президентски избори, които ще се проведат през март 2024 г.
Широко разпространено е възхищението от работата на Зеленски като главен комуникатор по време на войната, но т.нар. експеримент със списъци – политологична техника, която проучва реалните, а не публично изповядваните възгледи на хората – проведен през юли 2022 г. от Онуч и Хейл, установи, че макар 88% от запитаните да изразяват одобрение за действията му като президент, истинската цифра вероятно е по-близо до 60%. Изкушението Зеленски да запази телевизионния монопол и да използва централните държавни ресурси в кампанията за преизбиране би било голямо.
Това е свързано с един от най-тежките въпроси: този за територията. Официалната преговорна позиция на правителството, но и преобладаващото убеждение на повечето украинци, отразено в проучванията на общественото мнение и във всеки разговор, който съм водил в страната или извън нея, е, че Украйна трябва да си върне всеки сантиметър от суверенната територия, включително Крим. „Твърде много хора са загинали“, ме увещаваше Евхен, „за да не е така“. От морална и правна гледна точка това е абсолютно правилно и такъв изход би бил изключително желан за бъдещето на международния ред. (Помислете за Тайван.) Но тежкият факт е, че дори ако западните лидери са готови да доставят основни бойни танкове и други модерни въоръжения, от които Украйна се нуждае, за да си върне по-голямата част от територията – а тя определено трябва да го направи – повечето от тях частно биха призовали за спиране на границата с Крим (а вероятно и, макар че това не е толкова ясно, на нещо подобно на линията на руската окупация отпреди 24 февруари в далечния изток на Украйна). Но ако Зеленски изрично призове за такива териториални отстъпки, той ще бъде яростно критикуван у дома и ще се сблъска с обвинения в предателство в една възродена, разгневена украинска политика.
В една прекрасна поредица от лекции, посветени на създаването на съвременна Украйна, йейлският историк Тимъти Снайдър подчертава, както и други историци на Украйна преди него, изключителната мултикултурна история на страната.[1] За формирането на тази нация са допринесли гърци, евреи, османци, поляци, австрийци, унгарци и германци, както и руснаци. Мултикултурното наследство е нещо, което много украинци желаят да запазят и подчертаят като част от своята национална идентичност. Но колко от него ще оцелее след войната? Голяма част от унгарското малцинство в Закарпатието, например, е напуснало. Колко унгарски украинци ще се завърнат? Предвид отхвърлянето и дори омразата към всичко руско, ще се запази ли очевидното досега културно движение между руския и украинския език? В по-общ план, ще успее ли Украйна да запази гражданския, приобщаващ и толерантен патриотизъм или под силния натиск на войната ще изпадне в по-изключителен и остър национализъм?
Емиграцията може да се окаже, така да се каже, ахилесовата пета на следвоенна Украйна, както е било за много източноевропейски демокрации, чиито граждани имат възможност да се установят другаде. Както се казва, по-лесно е да смениш държавата, отколкото да смениш собствената си страна. Колко от около осемте милиона украинци, които в някакъв момент са намерили убежище от войната извън Украйна, ще открият нови възможности, ще създадат връзки и ще пуснат корени другаде? Младите, енергични и добре образовани хора ще бъдат преобладаващо представени сред тях. Виктория, студентка по политически науки, ми каза, че 80 процента от приятелите ѝ са в чужбина. Това е много добре за страна като Полша, тъй като ѝ помага да компенсира зеещия недостиг на работна ръка, но няма да е добре за Украйна.
А освен това възниква и проблемът с големите очаквания. Окуражени от чувството за обща национална цел и международна солидарност, украинците казват, че вярват не само в победата, но и в розовото следвоенно бъдеще. В проучване на KIIS, проведено през октомври миналата година, на респондентите са били предложени две версии за перспективите пред страната. Осемдесет и девет процента са се съгласили с прогнозата, че „след 10 години Украйна ще бъде просперираща страна в рамките на Европейския съюз“, и само 5 процента – с песимистичната алтернатива: „страна с разрушена икономика и голямо изтичане на хора навън“. Ако Европейският съюз се окаже толкова бавен по отношение на Украйна, колкото беше със страните от Западните Балкани след края на последната голяма геноцидна война в Европа, в бивша Югославия, тогава ни очаква голямо разочарование. Така че, ако Украйна е изправена пред изключителни предизвикателства, то тя представлява и голямо предизвикателство за Европа – а също и голяма възможност.
Перспективи за Европа
Малко след като станах свидетел на гората от европейски знамена в Киев по време на Оранжевата революция през 2004 г., призовах председателя на Европейската комисия Жозе Мануел Барозу да заяви публично, че Европейският съюз желае един ден Украйна да стане негов член. „Ако го направя“, отговори той, „веднага ще бъда ударен от две големи държави-членки.“ Имаше предвид Франция и Германия. Както отбелязва Серхий Плохий в The Frontline, говорителката на комисаря по външните отношения на ЕС разкрито заяви: „Първо ще трябва да се обсъди дали дадена страна е европейска.“ Това дълбоко вкоренено нежелание продължи дълго време. Само няколко дни преди нахлуването в Украйна миналата година старши съветник на германския канцлер Олаф Шолц ми каза, че позицията на канцлера е пределно ясна: ЕС трябва да се разшири, за да включи Западните Балкани, но не повече. Френският президент Еманюел Макрон дори не бил толкова ентусиазиран да включи Западните Балкани.
Четири месеца по-късно Шолц стоеше в Киев заедно с Макрон, италианския министър-председател Марио Драги и румънския президент Клаус Йоханис и казваше на Зеленски и на света, че искат ЕС да приеме Украйна като кандидат за членство. Скоро след това ЕС направи точно това; разшири същото признание за Молдова, малка държава, разположена между Украйна и Румъния; и изпрати безпрецедентно окуражаващ сигнал на Грузия. Каква само е разликата от една война!
НАТО не е дала такова твърдо обещание. Но като се има предвид степента на участие на Запада в защитата на Украйна срещу руската агресия, е ясно, че всяко мирно споразумение трябва да включва някакъв вид фактически ангажимент за сигурност от страна на Запада. Друг ефект от войната е сближаването на ЕС и НАТО, като преди неутралните членове на ЕС Швеция и Финландия сега са в процес на присъединяване към НАТО. Единственото логично решение в дългосрочен план и единствената солидна гаранция за свободата на Украйна от бъдещия руски реваншизъм ще бъде тя също да се присъедини към НАТО.
Мнозина в Западна и Южна Европа не са доволни от всичко това. Франция не харесва идеята политическият център на Европа да се премести още по на изток. (Центърът очевидно трябва да бъде Франция.) Страни като Испания и Италия се притесняват, че това отклонява вниманието от не по-малко големите предизвикателства на юг от Европа. Украино-скептиците очакват негативно развитие на събитията в следвоенна Украйна, за да могат да възкликнат „Нали ви казахме!“. През следващите десетилетия Украйна може да се окаже в някаква неопределена позиция, не в Централна Европа, а в Zwischeneuropa (междинна Европа) или дори, ако си припомним термина, използван за Украйна на изток от река Днепър от имперския немски географ Албрехт Пенк в началото на ХХ век, Hintereuropa (приблизително „задния край на Европа“).
И все пак е възможно и по-добро бъдеще за Украйна и Европа. Струва си да се подчертае мащабът на тази историческа възможност. Твърдото закрепване на Украйна (заедно с Молдова и Грузия) в геополитическия Запад би означавало ефективен край на Руската империя. В резултат на това за пръв път в европейската история ще имаме една напълно постимперска Европа – т.е. такава, в която няма нито отвъдморски, нито сухоземни империи. Това би означавало още един голям напредък, сравним по мащаби с този след 1989 г., към целта, запомнена от онова време като „цяла и свободна Европа“.
Европа не свършва с някаква ясна граница, но ако това двойно разширяване бъде постигнато, по-голямата част от това, което очевидно е географска, историческа и културна Европа, ще бъде обединена в един взаимосвързан набор от политически, икономически и свързани със сигурността общности. Европейската сила ще се засили не само демографски и икономически, но и военно, тъй като след тази война Украйна вероятно ще разполага с най-голямата и най-добре подготвена за бой армия в Европа, като втората по големина вероятно ще бъде полската, а ако Шолц спази военното си обещание за Zeitenwende (исторически прелом) в германските разходи за отбрана, най-добре подготвената ще бъде германската. В резултат на това САЩ биха могли да се съсредоточат повече върху Индо-Тихоокеанския регион, включително заплахата от страна на Китай за Тайван. Каква награда, не само за Европа, но и за целия геополитически Запад.
Това е следващата задача на нашето поколение. Ключовата дума за Европа, както и за Украйна, съдържаща в себе си както средствата, така и целта, е „воля“. Ако имаме воля, Европа може да постигне тази свобода.
[1] Тимъти Снайдър, „Създаването на съвременна Украйна“, есен 2022 г., достъпно в YouTube чрез bit.ly/snyder-course.