Последните най...


Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2022 09 Garton ash Poland

Изграждането на най-голямата в света статуя на Исус Христос, Швебоджин, Полша, ноември 2010 г.
Янек Скаржински/AFP/Getty Images

 

Полша, противоречивата

Поредица на „Либерален преглед“, посветена на най-голямата посткомунистическа демокрация в Европа...

Катин от Ан Епълбаум

Ние бяхме народът от Адам Михник

Полският антисемитизъм – една нова страница от Якоб Клок-Конколович

В търсене на изгубения смисъл от Адам Михник

Как паметта на социализма работи в Полша? от Павел Шпевак

Полският лов на вещици от Адам Михник

Съседи от Ян Грос

Възвишеното и низкото, или за Полша и Холокоста от Джон Конъли

Евреи, поляци и нацисти: ужасяващата история от Тимъти Снайдър

Противоречивият полски Оскар от Филип Мазурчак

Еврейската история не е само Холокост от Джеймс Маколи

Кръстовете на Аушвиц от Женевиев Зубржицки

Наследството на „юдео-болшевизма“ от Марси Шор

Дори още по-лошо, отколкото си мислехме от Джулиан Барнс

Проблемът с Полша от Ян Вернер Мюлер

Почетният орден на Ян Грос от Ана Биконт

Jesus Rex Poloniae от Тимъти Гартън Аш

ПиС и полската история от Матеуш Мацини

Крайнодясното полско правителство и положението на жените в Полша от Алекс Кокотас

Полша копае дупка в паметта си от Марси Шор

Пренаписването на историята в Източна Европа от Волха Чарниш и Евгений Финкел

Прочистването на сложното полско минало от Алиса Валес

Представянето на Полша и нейното минало от Константи Геберт

Пристигам във Варшава и първото нещо, което ми казват, е, че наскоро Исус Христос е бил възкачен на трона като крал на Полша. По държавната телевизия фактическият лидер на страната Ярослав Качински заявява: „Vox populi, vox dei!“ Полският популизъм на латински език. Гласът на народа е глас Божи и следователно той, лидерът, който тълкува волята на народа, трябва да изпълнява и Божията воля.

На следващия ден пътувам с влак до североизточния град Бялисток, в сърцето на регион, който връща силни мнозинства за националпопулистката партия „Право и справедливост“ (ПиС) на Качински. Докато се движим през осветени от слънцето гори, една бъбрива дама ми обяснява, че се е качила на влака в Краков много рано тази сутрин, след като е долетяла от Лурд, където със съпруга ѝ имат хотел. Поклонниците до мястото на чудотворното изцеление са толкова много, че Ryanair предлага два директни полета Краков-Лурд седмично. Казвам ѝ, че имам среща с един свещеник, отец Леон Григорчик, в родния ѝ Бялисток. О, да, казва тя, той е водил поклонническа група на Ryanair до Лурд. Такъв приятен човек, много симпатичен.

Скоро звъня на вратата на този свещеник, който привлече вниманието ми, защото преди две години е отслужил меса за Националния радикален лагер – крайнодясно, ксенофобско националистическо движение, чиито корени водят началото си от 1934 г. След известно закъснение вратата отваря тежък, бавноподвижен мъж с кръвясали очи, чиито панталони са придържани с презрамки върху обилен корем. Впечатлението ми е, че е заспал след добър обяд и има само смътна представа кой съм.

Докато отпиваме чай под портрета на папа Йоан Павел II, отец Григорчик ми се оплаква как младите поляци се отвръщат от църквата; те вече не са верни, не са „послушни“. Виждате ли, казва той, като ме гледа с лош поглед, „Западът им дава усещане за свобода“. По негово мнение онова, което той нарича „Европа“, очевидно води битка срещу религията и зад тази битка „трябва да има някакви сили“.

И какви сили може да са те?

Ислямът, със сигурност.

Някакви други?

Е, знаете, винаги някъде зад нещата се намират евреите…

Ето така. Записах го в черния си джобен бележник и отбелязах времето („c1435“).

Ами Йедвабне, селото само на час път от Бялисток, където при драматични обстоятелства след германската окупация на контролираната преди това от Съветския съюз територия през лятото на 1941 г. част от полското население вкарва стотици свои съседи-евреи в един хамбар и ги изгаря живи? А, казва отец Григорчик, все още не е ясно кой точно е убил евреите там. Бившият полски президент Александър Квашневски, който през 2001 г. поднесе официално извинение за клането в Йедвабне, произхожда от еврейско семейство, нали знаете. А последният президент на Полша, Бронислав Коморовски, ето, че съпругата му е еврейка…

Що се отнася до мюсюлманските бежанци от Близкия изток, за които ЕС настоява Полша да приеме, това очевидно е германски заговор за, както той се изразява, „отслабване на Европа“. Но може би това е и еврейски заговор? Перото ми не може да се справи с тази литания от паранои.

Толкова приятен човек, много симпатичен.

Ако спра дотук, с този правдив, но пристрастен репортаж, ще подсиля два стари и сега мощно възраждащи се негативни стереотипа за Полша и поляците. Съществува нещо, което бих могъл да нарека „нюйоркски стереотип“, според който поляците в същността си са католици, антисемитски настроени националисти. Има и „парижки стереотип“, според който Полша, заедно с останалата част от „Източна Европа“ – забравете всякакви мечти за Централна Европа – никога не е била истинска част от Европа на Просвещението и сега се връща към някаква авторитарна, нелиберална, полуазиатска форма.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

И двата стереотипа са карикатури, които отразяват само малка част от реалността. Католическата, националистическа, антисемитска Полша съществува със сигурност и тя седеше точно пред мен в 14:35 ч. в петък, 13 април, в целия си неприличен фанатизъм. Но в наши дни, когато Доналд Тръмп е президент на САЩ, а лидерката на Националния фронт Марин льо Пен е събрала една трета от гласовете на президентските избори във Франция, може би е необходимо малко повече транскултурно смирение.

Всъщност националистическият популизъм в Полша е само един от вариантите на политическата болест, която обхваща Запада като грипна пандемия през далечната 1918 г. Както и при всички останали популизми, тук има общи прилики и национални особености.

Ярослав Качински е лидер на партията ПиС и член на парламента, но не заема никакъв държавен пост. Той е самотен, нехаризматичен, но много умел политически предприемач, който от началото на 1990-те години маневрира, за да доведе на власт дясна партия. В продължение на десетилетия той работѝ в тандем с брат си близнак Лех, който беше избран за президент през 2005 г., но загина в самолетна катастрофа край Смоленск през 2010 г. заедно с голяма делегация, на път за отбелязване на годишнината от съветското клане на полски офицери в Катин през 1940 г. Трагичната смърт на брат му придаде на личната му политика дълбоко емоционален заряд и пробуди сред поддръжниците на ПиС мощна смесица от национализъм, полски месианизъм и параноя.

През 2015 г. той постигна двоен политически триумф, като спечели както абсолютно мнозинство за ПиС в парламента, така и президентския пост на страната за своя модерно изглеждащ и умерен на вид пласьор Анджей Дуда. Оттогава страната преживява нещо, което изглежда като антилиберална контрареволюция, въпреки че Качински и неговите другари настояват, че това всъщност е завършек на революцията, започната от движението „Солидарност“ през 1980 г., но – както те твърдят – оставена незавършена през 1989 г.

Има три неща, които трябва да разберем за това развитие. Първо, това е комбинация от сили, мотиви и емоции в полското общество, която донесе на ПиС двоен триумф и която от 2015 г. насам продължава да му осигурява подкрепа между 32 и 44% в консолидираната средна стойност на проучванията на общественото мнение. Второ, трябва да сме наясно, че подобно на Виктор Орбан в Унгария, Качински се опитва да разруши стълбовете на една крехка, млада, либерална и плуралистична демокрация и да я превърне в нещо средно между чисто мажоритарна демокрация и хибриден, конкурентно-авторитарен режим. Той прави това в рамките на Европейския съюз и се възползва от големия приток на средства от ЕС. На трето място, трябва да определим силите в Полша, в Европа и в по-широкия Запад, които могат да спрат и преобърнат този процес, така че Полша да не отбележи догодина тридесетата годишнина от пробива си към либерална демокрация през 1989 г., като престане да бъде либерална демокрация.

За да се създаде потоп, са необходими много потоци, но ако трябва да обобщя изворите на подкрепа за ПиС с една дума, тя би била „реакция“. Това е реакция в двоен смисъл: реакция срещу трийсетгодишния променящ живота преход от комунизма, както и срещу глобализацията, либерализацията и европеизацията, но заедно с това и реакция, която се опира на вече съществуващи реакционни тропи.

Някои представители на днешната полска левица обичат да вписват критиката си към прехода на Полша към пазарна икономика в познатия плач за неолиберализма. Но полската история е много по-различна от тази на подкрепящия Тръмп ръждив пояс или подкрепящата Брекзит северна Англия. Откакто Полша се присъедини към ЕС през 2004 г., реалните заплати са нараснали с поне 50%. Неравенството в доходите, грубо измерено чрез коефициента на Джини, всъщност е намаляло от 2004 г. насам и не се доближава до британските и американските крайности. Икономическите обяснения на популизма от англосаксонски тип не стигат далеч на Висла.

Но САЩ и Великобритания не преживяха нищо подобно на травматичната трансформация на централно планираната икономика в свободна пазарна, която Полша преживя след 1989 г. Дори за тези, които сега са по-добре, това означаваше огромно разместване, вероятно загуба на старата работа, свикване с друга, промяна на целия материален начин на живот. Няколко автори показват как новата култура на много фабрики и офиси – сега често под чуждестранна собственост или може би на бивш апаратчик, станал милионер – е в най-добрия случай силно взискателна, а в най-лошия потискаща. Мястото на несвободата се премести от държавата на работното място. В същото време, както показва политологът Мачей Гдула в едно завладяващо задълбочено изследване на един малък град, част от подкрепата на ПиС идва именно от тези, които са се справили добре и сега имат нарастващи очаквания.[1]

Макар и някои от критиките към икономическата трансформация на Полша по метода на „шоковата терапия“ да са несправедливи (въпросът „Каква беше алтернативата?“ си остава справедлив), полските либерални елити действително са отговорни за това, че позволиха „либерализмът“ да бъде сведен до чисто икономически либерализъм (което по същество е и значението на тази дума в съвременния полски език). От решаващо значение е, че те пренебрегнаха социалната политика, особено в годините преди 2015, когато правителството можеше да си позволи да направи повече, за да помогне на онези, които се справяха по-слабо с прехода към капитализъм.

С характерната си острота Адам Михник, главен редактор на ляволибералния вестник Gazeta Wyborcza, веднъж каза: „Сърцето ми е вляво, но портфейлът ми е вдясно“. И все пак това ляво сърце на столичните либерални елити едва ли е било видимо за обикновените хора, особено в малките градове и по-бедните региони. ПиС навлезе триумфално в това пренебрегвано пространство с щедра социална програма, изградена около водещата ѝ политика „500+“ – т.е. 500 злоти (136 долара) месечно за всяко второ и следващо дете. Рафал Вош, автор на яростна лява критика на полската трансформация, озаглавена (с намигване към Ленин) „Детските болести на либерализма“, дори описва политиката на ПиС като „прогресивна“[2].

Освен травмата от прехода, заедно с пространството, оставено за щедра социална политика, източниците на подкрепа за Качински са преди всичко културни. В едно бързо променящо се, индивидуалистично консуматорско общество хората изпитват копнеж за общност – и я намират в традиционно дефинираната национална общност. Те реагират и срещу социалната либерализация, последвала интеграцията със Западна Европа. Докато се сблъсква с намаляването на посещаемостта на църквите, Полската католическа църква обяви война на това, което нарича „идеология на пола“ – имайки предвид правата на гейовете и транссексуалните, гражданските партньорства и т.н. А между другото, Исус Христос наистина беше възкачен на трона като Господ и Крал, с молитва да „управлява в нашето отечество“, на патриотично-религиозна церемония, на която президентът присъства през 2016 г.

Идеолозите на ПиС осъждат западноевропейския мултикултурализъм като цяло и мюсюлманската имиграция в частност. Партията мобилизира широка част от общественото мнение срещу искането на ръководения от Германия ЕС страната да приеме няколко хиляди бежанци, като част от опита да се намали натискът върху страни като Германия, Италия и Гърция чрез преразпределяне на квотите за бежанци към други държави членки. Междувременно истинският проблем на Полша не е имиграцията, а емиграцията. На нейния пазар на труда и гражданско общество много липсват над два милиона поляци, които сега живеят и работят в страни като Великобритания, Ирландия и Германия.

В патологията на съвременните популизми неравенството във вниманието и уважението е поне толкова важно, колкото и всяко икономическо неравенство.[3] Подобно на хората, живеещи в ръждивия пояс на САЩ или в постиндустриалните градове на Северна Англия, милионите обикновени избиратели на ПиС, живеещи в селата и малките градове на Източна и Югоизточна Полша, могат справедливо да се оплачат, че са били до голяма степен и понякога презрително игнорирани от градските, либерални елити и медии. В Полша тази неравнопоставеност в уважението има особено културно минало. Синът на един от водещите политици на ПиС, загинал при самолетната катастрофа в Смоленск, ми се оплаква от нещото, наречено в Полша „салон“. Термин с дълга история в полската култура, „салонът“ днес се отнася до привилегированите космополитни елити в градове като Варшава и Краков, които гледат с надменност на селяните и дребните хора. Историкът Карол Модзелевски открива в това снизходително отношение наследството на полската шляхта, която формира ядрото на модерната интелигенция на страната.

В отговор на това идеолозите на ПиС призовават за „преразпределение на престижа“ и „преразпределение на достойнството“. Подобно на популистите на други места, те говорят от името на чистия, здрав, местен народ срещу корумпираните, отдалечени, либерални елити. А всъщност те просто заменят един елит с друг. В хода на годините полската десница е изградила цял контраелит със свой собствен свят от десни списания, вестници, публицисти, мозъчни тръстове, радиостанции (особено католическото реакционно Радио Мария) и, което е важно, онлайн медии – всички те твърде дълго време бяха подценявани от моите добри приятели в салона.

Дори и най-краткият списък на съставките на полския популизъм трябва да включва и политиката на паметта, известна тук като polityka historyczna, което означава както политика на историята, така и историческа политика. Полската десница осъжда договорената революция от 1989 г. като корумпирана „сделка“ или „кърпеж“ между червените и розовите: комунистите се отказват от политическата власт в замяна на преднина в икономическите привилегии, докато ляволибералните (а понякога и бивши комунистически) лидери на „Солидарност“ сключват сделки с тях в задните стаи. Интерпретацията е едновременно конспиративна и дълбоко неисторична.

„Има няколко конюшни и една особено голяма, наречена ЕС, където можем да крадем коне заедно с унгарците“
Ярослав Качински

Посягайки по-назад, тази версия на историята изтъква на преден план героите от антифашистките и антикомунистическите борби за независимост. Един от идеологическите основополагащи камъни на управляващата партия е Музеят на Варшавското въстание, който възхвалява въстанието от 1944 г. срещу нацистката окупация като предвестник на независима Полша. Голямо внимание сега се отделя на т.нар. прокълнати войници – тези, които от борбата с нацистите са преминали директно към борбата с комунистите и са платили висока цена. Институтът за национална памет наскоро създаде видеоклип, представящ карикатурна версия на наистина героичната история на съпротивата в Полша. Гласът зад кадър е с такъв пресилен патос, че човек почти подозира пародия.

 

 

Проблемът с този героичен разказ е не толкова в това, което той твърди, колкото в онова, което пренебрегва. В Бялисток ми показаха плановете за музей, посветен на поляците, депортирани в Сибир и други части на Съветския съюз, и ми казаха, че тази съдба може би е сполетяла всеки пети предвоенен жител на града. Това възпоменание е напълно уместно, дори отдавна закъсняло. Но какво да кажем за онези повече от двама от всеки пет жители на предвоенния Бялисток, които са били евреи и повечето от които са загинали по време на Холокоста?

„Актьорският състав и сценарият се промениха почти за една нощ, като в опера: довчера беше „Дон Жуан“, днес вече е „Залезът на боговете“

Там, където германските популисти от Alternative für Deutschland осъждат Schuldkult на либерално-демократична Германия, нейния „култ към вината“ за нацистките престъпления, полските популисти от ПиС осъждат символични действия като извинението на президента Квашневски за клането в Йедвабне като „педагогика на срама“. И така стигаме до изменението на закона за националната памет, внесено по-рано тази година [и междувременно отдавна вече прието като закон, бел. пр.]. Неговата най-спорна разпоредба криминализира всяко твърдение, че полската нация или държава е отговорна или частично отговорна за Холокоста или други престъпления срещу човечеството. Това беше изрично обосновано като защита на „доброто име“ на Полша в света, но едва ли нещо друго от последните години е направило повече за накърняване на това добро име.

Когато Полша е критикувана за подобни мерки в международните медии, понякога с недиференцирано използване на стереотипите от Ню Йорк или Париж, много поляци реагират яростно. Бидейки сами жертви на историята – спомнете си романтичния самооценъчен образ на Полша от XIX век като „Христос сред народите“ – то как е възможно поляците да са били и извършители? Както ми каза Дариуш Стола, директор на отличния Музей за история на полските евреи във Варшава, при всяка подобна критика в полското съзнание се натиска нещо като червен бутон, при което поляците се чувстват обвинени, че по някакъв начин са отговорни за Холокоста.

И така антисемитизмът в някои части на полското общество отново се разпалва. Десетилетията на търпеливи усилия за разкриване на истината, образование и полско-еврейско помирение са подкопани. Негативните стереотипи отвън и отвътре се засилват взаимно. А хора като отец Григорчик се смеят по целия път към олтара.

„Обществената телевизия и радио, които никога не са били чак толкова независими, колкото би трябвало да бъдат, сега са превърнати в органи за партийна пропаганда.“

На огромната жп гара във Варшава вземам сноп списания, включително десен седмичник, наречен Sieci [Мрежи]. Вътре намирам статия, в която ясно се описва как Виктор Орбан контролира Унгария („в момента 100% от местните вестници са в ръцете на унгарския капитал, приятелски настроен към Фидес“), заедно с придружаващ материал, озаглавен „Унгарски урок за Полша“, в който се обяснява как Полша трябва да следва неговия наръчник.

Следвайки Орбан, Качински иска да създаде твърда мажоритарна или хибридна, конкурентно-авторитарна политическа система, използвайки за тази цел най-големите финансови трансфери, извършвани понастоящем от ЕС. Където и да отидех в Полша, виждах пътища, мостове, пазари и железопътни линии, модернизирани с пари от ЕС, които – и това е поразително – през последните години съставляват повече от половината от всички публични инвестиции в Полша и Унгария. На съвместна пресконференция с Качински през 2016 г. Орбан цитира унгарска поговорка, според която, ако имаш доверие на някого, „можеш да крадеш коне заедно“. Качински отговори: „Има няколко конюшни и една особено голяма, наречена ЕС, където можем да крадем коне заедно с унгарците“.

Засега Варшава е изминала само половината път до Будапеща, но това, което вече се е случило, е достатъчно шокиращо. Както внимателно документира полският комисар по правата на човека Адам Боднар, ръководството на ПиС, безмилостно използвайки абсолютното си мнозинство в парламента и подпомагано от слаб, пристрастен президент, на практика обезсили Конституционния съд на страната, а сега е близо до това да направи същото с Върховния съд и драстично намали независимостта на съдебната власт. За един шестмесечен период не по-малко от 194 от 730 председатели или заместници на съдилища бяха отстранени по бързата процедура. Европейската комисия установи системни заплахи към върховенството на закона. В дело, което впоследствие стигна до Съда на Европейския съюз, по-рано тази година ирландски съдия отказа да екстрадира полски заподозрян в Полша – именно на тези основания.

Обществената телевизия и радио, които никога не са били чак толкова независими, сега са превърнати в органи за партийна пропаганда. Гледам полската обществена телевизия по сателит в Оксфорд и след идването на ПиС на власт наблюдавах как актьорският състав и сценарият се променяха почти за една нощ, като в опера: довчера беше „Дон Жуан“, днес вече е „Залезът на боговете“.

Полските държавни служби и служби за сигурност, които никога не са били достатъчно неутрални, бяха лишени от последните следи от независимост. Либерално настроените списания, театри и културни институции се борят с отпадането на публичните субсидии. Дори след три десетилетия свобода гражданското общество не е дори наполовина толкова независимо от държавата, колкото се надявахме. В публични институции като училища и университети, особено в районите, доминирани от ПиС, се виждат първите ледени висулки на автоцензурата. Когато една смела лява преподавателка в провинциален университет ми спомена за това, я помолих за пример. Бях шокиран, когато тя отговори: „Ами например, когато съм с колеги от моя факултет, се притеснявам да спомена, че чета Gazeta Wyborcza“.

И всичко това за по-малко от три години полска орбанизация. Но системата не е толкова консолидирана, колкото в Унгария (а дори и там тя не е желязна). Качински е заявил, че „със сигурност трябва да контролираме информационната сфера“, но все още не го прави. Големият независим телевизионен канал, TVN, е спечелил зрители, докато държавната телевизия ги е загубила. За щастие TVN е собственост на Discovery Channel, така че ще бъде (или поне би трябвало да бъде) труден за обюздаване, без да се обидят Съединените щати – съюзник, който е жизненоважен за сигурността на Полша. Agora, мултимедийната холдингова компания на Gazeta Wyborcza, все още се държи, въпреки загубата на държавни реклами и абонаменти. Качествена независима журналистика може да се намери онлайн на сайтове като oko.press и onet.pl.

Опозиционните партии все още функционират повече или по-малко нормално, въпреки че ръководството им е определено невпечатляващо. За разлика от Фидес на Орбан, ПиС не разполага с мнозинство от две трети в парламента, така че не може просто да промени конституцията. Освен това тя все още не успява да последва унгарския пример, като промени избирателния закон в своя полза. Една от най-успешните полски реформи след 1989 г. беше предоставянето на значителна автономия на местните власти. Запознах се с впечатляващи кметове и общински съветници, някои от които сега се кандидатират като независими.

Орбан контролира медиите чрез внимателно изградена мрежа от бизнес партньори, които възнаграждава с държавни поръчки и средства от ЕС. Въпреки че полските бизнес лидери по принцип са предпазливи, Качински все още не разполага с нищо подобно на олигархичната камарила на Орбан. И още – налице е необикновеният факт, че цялата тази антилиберална стратегия се ръководи от един самотен ерген в края на шейсетте си години, за когото се твърди, че не е в най-добро здраве, който не заема никакъв държавен пост и в чийто живот, след смъртта на брат му и майка му, изглежда не е останало нищо друго освен политика и гняв.

Анализаторите вече посочват няколко фракции, които се борят за позиции в ПиС след Качински – една около президента, други около министър-председателя, министъра на правосъдието, министъра на културата и т.н. Срещнах по-млади активисти на ПиС, които имат по-нюансирани, модерни нагласи по някои въпроси и дори изразиха нетърпение към стареца. Неотдавнашното разкритие, че министрите са си изплащали щедри бонуси, подхранва нарастващото обществено разбиране, че всъщност това не е „народът“, който поема властта от „елита“.

И още – поляците по улиците са, ами, поляци – т.е. непокорни, противоречащи си, никога не мълчащи. През първата ми вечер във Варшава един приятел ме заведе да видя малка демонстрация пред парламента. В един момент полицаите се опитаха да спрат хората, които вървяха по тротоара, и с изключителна ловкост се спряха на един небрежно облечен мъж, който се оказа депутат от опозицията. Последва театрална сцена, в която депутатът държеше в ръка депутатския си пропуск и ругаеше полицейския командир: „Аз съм избран представител на народа! Това е демокрация! Вие трябва да се извините!“

Впечатляващо мащабните „черни протести“ на жени от всички възрасти, наречени така, защото всички бяха облечени в черно, принудиха правителството да отстъпи от планираното затягане на и без това рестриктивния закон за абортите. Има някои признаци, че атаката срещу конституцията сама по себе си насърчава един вид конституционен патриотизъм. Сега демонстрантите често викат „Конституцията! Конституцията!“ Преди няколко месеца дори зърнах тълпа в Краков, която скандираше „Тройно разделение на властите! Тройно разделение на властите!“

През следващите няколко години в Полша ще се проведат четири избори: местни, европейски, парламентарни и президентски. До края на 2020 г. Полша може да стане все по-нелиберална, следвайки Унгария, или да се върне към по-либерална, плуралистична демокрация. Кой път ще избере страната, зависи най-вече от самите поляци. Но това ще зависи и от вниманието на другите – в Европа, в Съединените щати и в останалата част на Запада. Защото това, което прави тази полска борба различна от всички предшестващи я през вековете, е, че Република Полша сега за първи път е пълноценна част от Запада, тъй като е член на ЕС, НАТО и всички други институции на западния либерален интернационализъм.

Очевидно е, че ЕС има най-голямо значение. Брюксел е по-строг към Полша, отколкото към Унгария, отчасти защото Полша е най-голямата държава в Източна и Централна Европа, но също така и защото Орбан умело е запазил благоволението на важни западноевропейски лидери, бидейки лоялен член на Европейската народна партия, основната групировка на дясноцентристките партии. За първи път в историята си ЕС активира – срещу Полша, но все още не и срещу Унгария – член 7 от основния си договор, който предвижда санкции, стигащи условно до отстраняване от основния му орган за вземане на решения, в отговор на системно нарушаване на прокламираните ценности на съюза. Европейската комисия заплашва да заведе дело срещу Полша в Съда на Европейския съюз заради обезсилването на Върховния съд на страната. Освен това тя предложи механизъм, чрез който в седемгодишния европейски бюджет, започващ през 2021 г., финансирането от ЕС може действително да бъде спряно, ако се установи, че дадена държава членка има „обобщени недостатъци“ в правната си система.

Пълното спиране на средствата по член 7 никога няма да се случи, тъй като изисква единодушие сред останалите държави – членки на ЕС, а Унгария винаги ще подкрепя Полша. Всяка връзка между европейските ценности и европейските пари, дори и да бъде одобрена и въведена, ще отнеме години, за да покаже видим ефект.

Въпреки това гласът на Европа наистина има значение в страна, в която подкрепата за членството в ЕС е твърда и надхвърля 80 % в проучванията на общественото мнение. Гласът на САЩ, както и онзи на другите демокрации по света, също е важен. Моментът е критичен. Полша все още не е изгубена, но бъдещето ѝ като либерална демокрация виси на косъм.

юли 2018 г.

Източник

 

 

[1] Maciej Gdula, Dobra zmiana w miastku. Neoautorytaryzm w polskiej polityce z perspektywy małego miasta (Warsaw: Krytyka Polityczna/Instytut Studiów Zaawansowanych/Friedrich Ebert Stiftung, 2017).

[2] Dziecięca choroba liberalizmu (Варшава: Studio Emka, 2014).

[3] Вж. моя анализ на германския популизъм в „It's the Kultur, Stupid“, 7 декември 2017 г. (https://librev.com/index.php/discussion/politics/3333-it-s-the-kultur-stupid)

 

Тимъти Гартън Аш (род. 1955) е британски историк и автор на осем книги по „история на настоящето“, проследяващи развитието на Европа от последния четвърт век. Той е професор по европейски студии в Оксфордския университет и старши сътрудник към института Хувър в Станфордския университет. Негови есета се появяват редовно в New York Review of Books. Професор Гартън Аш пише седмична колонка за The Guardian. Той пише също за New York Times, Washington Post, Prospect magazine и Wall Street Journal.


Pin It

Прочетете още...