Текстовете в сборника „Любовта при социализма. Образци, образи, табута“ (съставителство и редакция Даниела Колева, Център за академични изследвания и изд. „Рива“, 2015 г.,) показват как усилията на комунистическия режим за директно „психологическо инженерство“ биват модифицирани и пренасочвани. „Либерален преглед“ препечатва от портал „Култура“ една от статиите – „Секс по време на социализъм: хигиена, медицина и физкултура“ на Георги Господинов.
Един от възможните разкази за социализма е разказ за отсъствия. Историята на българския социализъм може да бъде описана през различни дефицити. От дефицита на олио, червен пипер, цветни телевизори, дамски превръзки, коли, жилища, през бленуваните корекомски шоколадови яйца, новогодишни портокали, касетофони, търсени на черно от виетнамците, до дефицита на обикновени свободи и права. Там някъде между олиото и свободите стои един друг свенливо премълчаван дефицит – дефицитът на еротическо.
Разбира се, той има своите основания и в една предишна култура.
„Нека подчертаем същественото: българинът изобщо е полово свит. За него половостта не е жизнерадостно състояние…“ пише Стефан Гидиков през 1934 г. в известната си статия „Половата свитост на българина като основа на неговия характер“[1].
Тук можем да прибавим и „свенливия реализъм“, който Пенчо Славейков сочи като отличителен белег на българските любовни песни в статията си „Народните любовни песни“ (1902). В една сравнителна перспектива той заявява, че „в любовта си българинът не е тъй егоист-мъжкар като сърбина, нито декламатор като гърка, не раб като ромънеца, нито зноен като италианеца и сантиментално хладен като бирокръвния немец.“[2]
През 1932 г. пак във „Философски преглед“ Найден Шейтанов публикува статията „Сексуалната философия на българина“[3], разглеждайки (както и в предишни свои текстове) българската еротична космогония, едно тотално „сексуализуване“ на природата и света.
Така че проблематизирането на полето не е приоритет на социализма. Всъщност това, което става силно проблематично при новата идеология и система, е отсъствието на език, с който да се говори за половата любов. Как тя да се обезопаси и пригоди към една тоталитарна държава, която няма да се церемони много с интимното. (Както прави всеки тоталитаризъм.) Впрочем една от първите акции по пречистване на библиотеките и събиране на книги за аутодафето на 10 май 1933 г. в Берлин се случва точно в Института по сексология. Известна е фотографията на маршируващите студенти националсоциалисти от 6 май същата година пред Института, минути преди да нахлуят вътре и изземат за горене книгите и списанията. Още повече, че основателят на института Магнус Хиршфелд е имал нещастието да бъде евреин и хомосексуален едновременно. Известно е, че при аутодафетата в Германия са били подготвяни специални заклеймяващи „огнени речи“ (Feuersprüche). „Долу декадентството и моралното разложение“ е предвидено да се вика при хвърлянето в огъня на книги от Хайнрих Ман и Ерих Кестнер. И също така „Не на покваряващата душата полова разпуснатост“ при книгите на Фройд.
При липса на свой език социалистическата държава бързо е взела езика на Третия райх. Вероятно, без да си дава сметка или по онази невидима, но налична вътрешна логика, че езикът на тоталитарното по неизбежност и по природа е винаги един и същ навсякъде.
За познаващите езика на социализма не е трудно да видят удивителните съвпадения във фрази като „морално разложение“, „покваряващи“ и „полова разпуснатост“ или „разхайтеност“. С обвинението „морално разложен“ по време на т.нар. Хулиганска акция от 1958 г. много младежи са арестувани и директно пратени в лагера „Белене“. В самото начало на годината Политбюро на ЦК на БКП решава МВР да въдвори на принудителен труд „отявлените и вредните за обществения ред и спокойствие хулигани, крадци-рецидивисти и други разложени елементи“.[4]
В протокол от заседание на Политбюро (26 март 1963), посветено на приемането на „конкретни мероприятия за борба с буржоазното влияние след младежта“, четем следното: „Има една категория млади хора, които водят изцяло паразитен и разгулен живот… Пиянството ги е опустошило. Блудствуват – най-вулгарно, нахално, безсрамно… Най-покварените, водени от стремежа за забогатяване и лек живот, изменят на Родината…“ (навс. курсив мой, Г.Г.)[5]
Разбира се, проблемът не е само в езика, а в репресиите, до които той води, но това би било тема на друг текст.
Докато през 60-те години на ХХ век светът се наслаждава на едно променено отношение към свободата на отношенията, сексуална революция и пр., свенливият български социализъм като че ли продължава да живее в предишното десетилетие. Половата просвета и пропаганда реализира различни публикации, но те остават като че ли в сферата на симулацията, достатъчно неадекватни на ситуацията. Най-често такива публикации могат да се видят в сп. „Жената днес“ и сп. „Младеж“. Тук можем да споменем октомврийския брой на „Младеж“ от 1964 г. с инициираната там дискусия. Брой, който започва със статията „Ленин за любовта и брака“ и завършва с конкретни съвети как се обзавежда домът на младото семейство. Сексуалното си остава табу. Или публикации в списание „Жената днес“ (1963) като тази на д-р Петър Милев, научен сътрудник в Педагогическия институт на БАН. В статията си, озаглавена „Проблеми, по които малко се говори“, авторът говори за особените усилия, които „трябва да се вложат в борбата за изкореняването на онанизма, или т. нар. „самотен порок“ – полово задоволяване по неестествен начин“. Част от препоръките включват „да се избягват подправките, преяждането, безделието, еротичните възбуди – танци, филми и пр. … Да се избягва колоезденето и ездата.“[6]
Все в същата степен на адекватност са съветите на проф. А.Б. Прайсман в статията му „Хигиена на брака“ („Жената днес“, 1967): „Като норма за здрави съпружески двойки се считат 1-2 полови сношения в седмицата. Най-подходящото време е преди сън. Когато единият от съпрузите или и двамата са уморени, допустимо е полово сношение сутрин. Дневното полово общуване не е препоръчително.“[7] Защо дневното полово общуване не е препоръчително, можем само да гадаем. Твърде вероятно поради опасност от нарушаване на трудовата дисциплина, намаляване производителността на труда или поради жилищната криза, която така или иначе не позволява полов живот денем.
В едно сравнително изследване върху сексуалното образование и младежта в Източна Европа, публикувано през 80-те години, Волф Ошлиз сочи България като най-драматичния случай на несъответствие между преживяния сексуален опит, силните обществени табута и противоречивите партийни политики, което води до широко разпространена липса на теоретично сексуално познание сред младите.[8]
Мъжът и жената интимно
В самия край на 70-те сред дефицита на еротическо излиза една книга, която сякаш идва да навакса ускорено „липсата на теоретично сексуално познание“ сред млади и стари. Става дума, разбира се, за „Мъжът и жената интимно“[9]. Тя бързо се превръща в колективно споделена тайна, guilty pleasure, секретен наръчник, самоучител, домашен лекар, първи стъпки в половата любов, част от билдунгсромана на последните юноши от соца[10]. Илюстрациите вътре са съзнателно дееротизирани, по-скоро това са графики и схеми, дадени в „напречен“ или „надлъжен разрез“. Така например известната фиг. 14 (с. 70), която би следвало да представлява същинското съвкупление, повече наподобява устройство на двутактов двигател на мотоциклет „Балкан“ или разфасована телешка плешка. Надписът отдолу е красноречив: „Съединени полови органи на жената и мъжа (надлъжен разрез).“[11]
Можем да си представим дефицита на подобна литература, след като въпреки описаното тази книга е малък пробив в студената война между социализма и секса. Книга, която трябва да образова няколко поколения, да стопи семейните ледове и отвори приказка за „лечение на половата студенина“ и други смущения. Включително да зададе въпроса „Виновен ли е мъжът за незадоволяването на жената?“, който преди това не стои с такава сила, ако влезем в езика на времето. Тази книга свърши доста работа за подрастващите от времето на късния соц. Всеки, тайно посягал към нея, вероятно задълго е останал смутен каква сложна, проблемна и чисто медицинска работа в крайна сметка е сексът.
„Мъжът и жената интимно“ е книга с особен статут. Книгата, която може да се намери в почти всеки български дом от онова време, добре скрита на горния заден ред в библиотеката. Една от трите „домашни библии“ заедно с „Наша кухня“ и „Съвети на домашния майстор“, но за разлика от тях обитаваща тъмната, свенлива страна на образцовия дом. Истински бестселър, с няколко издания, първото от които през 1979 г.[12] Автор е д-р Зигфрид Шнабл, известен сексолог и психолог от ГДР. Преводът е направен по деветото преработено немско издание, което показва голямото ѝ търсене не само в България. Излиза в ДИ „Медицина и физкултура“ в поредицата „Десет книги за семейството и дома“. В тази поредица за следващата 1980 г. са анонсирани още „Красива всеки ден“, „Съвети на домашния лекар“, „Домашен майстор“, „Жилището – обзавеждане, интериор и двор“, „Умеете ли да се обличате“, „Изкуството да готвим“ и пр.
Самото подзаглавие на книгата гласи „Проблеми на нормалния и смутения полов живот“, сякаш за да ни смути още в началото и да не останем с впечатление, че сексът може да бъде нещо приятно и безпроблемно. И наистина две трети от книгата се занимава с „Половите смущения и борбата с тях“, смущения в мъжката потентност, отклонения в половия живот, предпазване от бременност и пр. Една от главите носи недвусмисленото заглавие „Възможности за лечение на хомосексуалността“. Въпреки това трябва да кажем, че изследването на Шнабл звучи твърде разкрепостено и далеч по-адекватно от други родни разработки по темата, на което се дължи и успехът му. Но тук ще загърбим леко самото съдържание на книгата (да не забравяме, че тя все пак е по-представителна за източногерманския дискурс), за да видим тукашното справяне и обговаряне на полето.
Българското издание на „Мъжът и жената интимно“ е снабдено с обезопасяващ предговор, подписан от проф. Големанов, директор на Института за здравна просвета. Внимателният прочит на този не повече от страничка и половина въвеждащ текст към книгата казва много неща за това по какъв начин социализмът (в неговия български случай) се опитва да помести половата любов в своя свят. „Сексуалният живот на мъжа и жената е биологично обусловен и социално моделиран. Той представлява една обективна реалност, която заема важно място в личния и обществения живот на хората.“ (к-в мой, Г.Г.)[13]
Така още в началото идеологическата рамка малко тромаво и неадекватно дисциплинира убегливото поле на половото. Биологичното, социалното и обективното бързат да обезопасят, да оградят от възможни попълзновения на субективното, асоциалното и разрушителното, които винаги дебнат по този въпрос. Всякакви чувства, като любов, също са изпаднали от това да „обуславят“ по някакъв начин половия живот. Така соц-езикът се опитва да бъде асептичен и инструментален, да сведе всичко до биология, обективна реалност и най-вече социална моделираност. По-нататък става дума за това, че необосновано „нашата пропагандна и възпитателна дейност“ пренебрегва въпроса за сексуалното възпитание, тъй като дадени явления „обективно съществуват“. (Обективното в случая се превръща в обсесия.) Премълчаването им ще означава „отказ от задълженията ни за социалистическо моделиране на сексуалните отношения“. Да отбележим това тънко преливане от „социално моделиран“ към „социалистическо моделиране“. Всичко това в рамките на един, първия, параграф на текста. Какво представлява социалистически моделираното сексуално отношение и по какво то се отличава от капиталистическото, е явно свръхзаданието на здравната пропаганда по половия въпрос.[14] Държавата през съответните институции си е вменила задължението да моделира по социалистически сексуалните отношения. Как това става на практика и дали тя има капацитет да го прави, е друг въпрос. По-скоро се ограничава до редица забранителни процедури и стряскащи предупреждения за опасностите, които дебнат при половия живот, ако не е социалистически моделиран. Опасността, раздута до крайност в учебниците по биология и оскъдните брошури на Министерството на народното здраве, намира бегло място и в този предговор. Макар че тук притеснението е друго, по-скоро чисто идеологическа загриженост от „набирането на некомпетентна информация от страна на младите посредством различни „нелегални“ канали“. Институциите все пак са си давали сметка за това вторично набавяне на дефицитна информация. Прави впечатление, че младите са прицелната група на тази книга (макар половият живот да е нещо, което засяга по-широка възрастова група). И разбира се, като става дума за млади и за полова просвета, няма как да се мине без писмото на Тодор Живков до ЦК на ДКМС. Като „свещен текст“ то може да свърши работа при всякакви ситуации, включително и за нуждите на половата просвета. Следва цитат от писмото: „Въпросите на сексуалната култура, на сексуалното възпитание на младите поколения продължават да стоят почти инкриминирани пред обществеността. Невежеството в тази област често подлага на излишен риск физическото и моралното здраве на младежите. Очевидно налага се да се създаде цялостна система за сексуално и семейно брачно възпитание на подрастващите поколения.“[15]
Така вече половият въпрос е „допуснат“ или по-точно „спуснат“ за разглеждане отгоре, и то от най-високо място. И „от тези позиции заслужава да се даде висока оценка на инициативата на ДИ „Медицина и физкултура“…“ Едва тук, за първи път в целия предговор, се споменават авторът и неговата книга, след всички уговорки и „позволението“ от първия човек в държавата. Следват няколко думи за изследването и отново в самия край като двойно подсигуряване четем:
„Заслужава особено дебело да се подчертае, че книгата на д-р Шнабл е написана от позициите на комунистическата нравственост и е пропита с голяма любов към човека, висока етичност и една ясна и убедителна тенденция за запазване и укрепване на семейството.“[16] Премълчаното, което диктува тези думи, лесно може да бъде изведено. То явно привижда половото като изначално безнравствено, лишено от любов към човека (!), с ниска етичност и ясна тенденция към разрушаване на семейството.
Така свършва този кратък текст, образцов за липсата на език, за объркването, страховете и неразбирането на институцията около това трудно поддаващо се на „социалистическо моделиране“ нещо – половата любов. Разбира се, тук трябва да споменем и семейството с неговата особена култура на премълчаване, трудния разговор вътре в него по тези теми. Една особена смес между патриархална свенливост и социализъм, която условно можем да наречем патриархал-социализъм.[17]
Популярната пропаганда и половата просвета от онова време по-скоро цели да отклони вниманието на младите от секса, да го представи като пълно с ужасни последствия. Не да упъти, а да отпрати. Да стресне и предпази от половото, вместо да образова. Разговорът за сексуалните отношения, който уж все се опитва да се състои, всъщност никога не намира адекватния си език. Лута се между здравата биология, медицинския дискурс на надвисналите венерически болести и една квазиромантическа представа за любовта при социализма. Показателно е, не само в метафориката на имената, че малкото книги, засягащи сексуалните отношения, излизат в издателство „Медицина и физкултура“. А брошурите, напътстващи първите сексуални трепети, като „Половото възпитание на подрастващите“ на водещия в областта д-р Т. Бостанджиев се издават от Хигиенно-епидемиологична инспекция, гр. Ямбол[18]. Впрочем една трета от тази тънка брошура е посветена с дарвинистка последователност на безполовото размножаване при едноклетъчните, на естествения и полов отбор, оттук на хомосексуалното като аномалия и перверзно състояние. Следват теми като „Рискове на лекомислието“, „Венерични болести“, „За мастурбирането“…[19]
Някъде там, между хигиената и епидемиологията, между медицината и физкултурата лежи несъстоялото се (или несъстоятелно) полово просвещаване на социализма, малка част от други несъстояли се неща.
Текстът е четен на семинара „Любовта при социализма“ в ЦАИ, София и публикуван в едноименния сборник, съставителство и редакция Даниела Колева, ЦАИ, Рива, 2015
[1] Гидиков, Стефан. Половата свитост на българина като основа на неговия характер. // Сп. „Философски преглед“, 6, 1934, кн. 2, с. 123-132.
[2] Славейков, П. П. Събрани съчинения в осем тома. Т. 5. Критика и обществени въпроси. Очерци. Пътеписи. С., 1959, с. 113.
[3] Шейтанов, Найден. Сексуалната философия на българина. // Сп. „Философски преглед“, 4, 1932, кн. 3.
[4] Вж. Б. Скочев, Хулиганската акция и победата на социализма, http://desebg.com/2011-01-13-09-29-27/860-2012-08-27-07-33-14)
[5] http://www.nbu.bg/webs/historyproject/dokumenti_63-89/razdel7t4/f1bop6ae5092.pdf
[6] Милев, Петър. Проблеми, по които малко се говори. // Сп. „Жената днес“, 1963, бр. 8.
[7] Прайсман, А. Б. Хигиена на брака. // Сп. „Жената днес“, 1967, бр. 6.
[8] Taylor, Karin „Let’s Twist Again: Youth and Leisure in Socialist Bulgaria“, Wien 2006, p. 136
[9] Шнабл, Зигфрид. Мъжът и жената интимно. Преведе от девето преработено немско издание д-р Ото Златарев. София: ДИ „Медицина и физкултура“, 1979.
[10] През 2008 г. един от форумите на сайта bg-mamma.com започва разговор около тази книга, който потвърждава особената ѝ популярност тъкмо сред тогавашните деца и юноши. „Ами не знам за какво точно са я купували майка и татко, но определено не е било с цел да образоват мен и брат ми. Чели сме я тайно, но бяхме доста по-малки от възрастта, в която можеш да прилагаш каквото и да било от там на практика.“ (pasinet)
„Бях на осем, когато я открих в домашната библиотека, прилежно подвързана с обикновена магазинерска хартия. Сигурно за да не се вижда заглавието. Прочетох я с голям интерес. Мисля, че за мен беше полезна по онова време. Особено в частта за отклоненията.“ (саня)
http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=306580.0; all
[11] Помня, че имаше разрез на двойка в мисионерска поза… голямо зверене и дискусии беше кое какво е … добре, че малко по-нататък намерихме по-образователни списания със снимков материал. (Labrador)
Вж: http://www.bg-mamma.com/index.php? topic=306580.0; all
[12] Всъщност първото оригинално немско издание е от 1969 година.
[13] Големанов, Хр. Предговор. В: Шнабл, З. Цит. съч., с. 5.
[14] По същото време една от брошурите на МНЗ, която се разпространява масово и безплатно, носи ключовото заглавие „Половата хигиена на социалистическата девойка“. Явно за авторите и чиновниците от съответния отдел не е трудно да си представят, че капиталистическата девойка има различна полова хигиена, може би и полова система.
[15] Големанов, Хр. Цит. съч., с. 5.
[16] Големанов, Хр. Цит. съч., с. 6.
[17] „За мен лично в частта, където бяха описани проявленията на различните модели венерически болести: бактерии, гъби… до най-страшните. В ония ми ти времена, ми беше най-лесничко да се консултирам с книжката… вместо с майка ми – ходи обяснявай… така и така ще ме засили на лекар, друго си е да отидеш при него все пак поуспокоена, че не е трипер… например.“ (magesta)
http://www.bg-mamma.com/index.php? topic=306580.0; all
[18] Т. Бостанджиев, доктор на мед. науки. Половото възпитание на подрастващите. Ямбол: Издава Хигиенно-епидемиологична инспекция, отдел „Здравна просвета“, 1978, 18 с.
[19] Дори учебникът по биология за 8 клас потвърждава това подозрение. Ранните полови връзки неминуемо водеха до гонорея (трипер) и сифилис. Сифилисът е описан детайлно с трите си стадия – от раничките, през обрива до необратимото загниване на тъканите. Никъде обаче в този урок не се споменава за наличието на презервативи. Дефицит, свян или недопускане, че комсомолецът може да има помисъл за полов живот. (Биология. Учебник за 8. клас на единното средно политехническо училище. София: ДИ „Народна просвета“, 1980, с. 138-139.
