Свикнали сме да следим и описваме предимно
нещата, които се случват. И сякаш в това има логика, всяка медия държи да
подчертае, че предава от самата точка на събитието, че е най-близо до случилото
се. Нека този текст бъде за неслучилата се 1968. В тази пълна със събития година,
сякаш измислена, за да бъде отразена от медиите, има места, където събитието не
се е състояло. От това място на несъбитието, от тази точка на отсъствието искам
включване.
Спрямо цялото обилие от чествания,
дискусии, спомняния на 68-а днес, България остава в точката на мълчание. То
може да изглежда дори симпатично, ако не беше травматично. Лесно е да се каже,
че България и през 68-а си беше в точката на мълчание, какво да чества сега.
Ами тъкмо това мълчание да се отбележи, да се изследва. За мълчанието трябва да
се говори. Знам, че трудно се описва нещо, което не се е случило. В известен
смисъл българската 68-а, ако приемем, че я е имало, е анти-събитийна. Имам
предвид събитие в дълбокия смисъл на думата, като засечка в установения ред,
прекъсване на обичайния поток. Истинските, непредвидените събития, като тези в
повечето страни от Източна Европа – 1956, 1968, 1980, са подриващи,
застрашаващи системата. Българският случай е едно тъжно изключение. Казваме „Чешките
събития“ или „Унгарските събития“, но да сте чували за „Българските събития“.
Онова, което не се е случило, както в
живота на един човек, така и в живота на едно общество, е в някаква степен дори
по-важно от случилото се. Несбъднатото продължава да излъчва последствията на
своята несбъднатост. И ако някой сериозно се интересува какво и защо (не) се
случва сега в България, ще трябва да се върне назад, към добре премълчаната
тайна на миналото.
Винаги ми се е искало да питам родителите
си за 1968-а. И дълго време този разговор не ми се удаваше. Има една особена
култура на мълчанието в българското семейство, смесица от патриархалност и
социализъм, но това е друга тема. Един ден се осмелих и изсипах безразборно
въпросите, които отдавна носех.
Какво правехте през 68-а? Разбрахте ли за случилото
се през май в Париж? Чухте ли изобщо за него? Имахте ли личен проблем с
нахлуването на войските (в това число и български) в Прага? Слушахте ли Бийтълс,
„The Who“, Джими Хендрикс... Беше ли ви неловко от карикатурата в „Работническо
дело“ по повод самозапалването на Ян Палах?
Давам си сметка, че въпросите са
прозвучали глупаво и обвинително, но всъщност очаквах да чуя приказката,
легендата за 68-а. Майка ми и баща ми също много искаха да си спомнят нещо от
тази година, нещо извънредно, бляскаво, смело. Все пак не е някоя си скучна
1972-а, да речем. Но нищо не се получи. Бяха мълчали много дълго, а мълчащият
човек лесно забравя. Е, как да повярвам, че е имало такава година в България?
Първото, което майка ми се сети след дългото и неловко мълчание беше: А, тогава
си купих за първи път джапанки, тъкмо ги бяха пуснали, сигурно заради
Фестивала. Смяхме се. И това е част от българската 68-а.
Официалното събитие в България през онази
година е Световният младежки фестивал, проведен в София от 28 юли до 6 август. Участват над 15 хиляди
студенти и млади хора от 142 страни. В стила на времето събитието е режисирано,
с дълго репетирани лозунги и манифестации и с участието на много униформена и
цивилна, тайна милиция. По същото време, когато студентите в Централна и Западна
Европа излизат срещу системата, в София, обратно, системата организира акциите
на студентите.
Неофициалното и строго секретно събитие в
същия този безгрижен край на юли е спешното изнасяне на два български полка в
СССР. Там те ще престоят законспирирани цял месец, преди да нахлуят в Прага с
останалите войски от Варшавския договор.
През 1968-а в България онези, които
почиват на море четвърта смяна (не само трудовият процес, но и отпуските са
организирани на смени, вероятно да не се губи ритъмът), гледат как чешките
туристи бързо прибират палатките още преди края на смяната. Напразно, защото
границата вече е затворена. И те остават още известно време принудително по
българските плажове.
Наскоро един човек ми разказа за двойка
чехи, момче и момиче, които седели безмълвни, по дънки и тениски, прегърнали
коленете си, на един празен български плаж в ранния и хладен в онази година
септември. Една непредвидено дълга ваканция, след която ще се прибереш в
държава, различна от тази, която си напуснал преди месец. Гласът на човека,
който ми разказва, леко трепери. Няколко пъти спирал с колата на пътя над
плажа, където неизменно стоели момчето и момичето. Носел специално две стари
якета, които не пропускали дъжд, малко хляб, диня и бучка домашно сирене. И...
все не посмявал да отиде при тях и да им ги даде. Страхувах се, казва човекът,
не знаеш кой ще те види. Последния път, когато спрял колата, плажът бил пуст.
Бях сигурен, че разказва това за първи
път. Един малък грях (но малките грехове са най-мъчителни), носен цели 40
години. Да беше се престрашил да даде на хората тези дрехи и храна, мислех си.
Понякога такива малки неща променят света. Може би това щеше да е началото на
българската 68-а. Историята на тази година би била непълна и невярна без тази
толкова дребна случка, или по-скоро не-случка. Единствената утеха е, че
неслучилите се неща, за добро или лошо, все някога се случват. Дано имаме
сетива за новата 1968-а, когато се появи. И тогава моят познат ще занесе хляба
и онези якета, които сигурен съм още пази, поне в мазето на съзнанието си. И
най-сетне ще спи спокойно.
Накрая трябва да призная, че имам една
много лична причина да се интересувам от 1968, да събирам историите й, дори
когато са истории за онова, което не се е случило. Роден съм в седмия й ден и в
останалите 359 дни на тази високосна година съм бил част от нея. Твърдя, че човек остава завинаги в годината, в която е
роден. И че я помни в подробности, носи я винаги в себе си. Тази спасителна
муха ни влезе в главите някъде в началото на 80-те, най-скучното и в известен
смисъл най-безнадеждно десетилетие за нас. Бяхме вече в последните класове на
гимназията, когато чухме за митичната 68-а. Край, това беше нашата година. Все
нещо трябва да е полепнало по нас от нея. Малко пепел от запалените гуми по
парижките улици, скрит шифър в записите на Битълс, някоя запетайка от чешките 2
000 думи...
В крайна сметка това е годината, съчинена
от мечтата на всеки да е друг и другаде. Това е годината, в която за последен
път сме били млади. Само там Джон Ленън е на 28, Мик Джагър – едва на 25, майка
ми на 20, аз на няколко дни. И Хендрикс, и Морисън са млади – и живи. Ако един
ден се събудим рязко остарели, можем спешно да се спасим в „жълтата подводница“
на 1968.
P.S.
Докато пишех този текст, се опитах да си
представя връстниците си, родените през 1968, днес. Какво е да си роден тъкмо в
тази година, как я „помним“, какви сме сега. Личните истории на родените през
1968 в Берлин, Прага, Париж, Варшава, Лондон или София сигурно са се развили по
твърде различен начин. Реших, че мога да опитам нещо просто. Да предложа едно
място в интернет, някаква „жълта подводница“ където „децата на 68-а“ да
разкажат своя спомен от годината в която са родени. И своята лична история
днес. Може пък да открием връзки, които не сме подозирали, и да си спомним
неочаквани неща. Ето: www.1968born.com
P.P.S.
Няколко дни след като горният текст вече
беше даден за превод, а сайтът – регистриран в мрежата, се прибирах към берлинската
си квартира и на спирката на Фридрихщрасе видях корицата на известен двуседмичен
гайд. Кавър стори на броя беше „Geboren:1968“. Няколко секунди стоях като треснат,
после си казах: Такава е тази година, каквото и да си помислиш за нея, то
веднага се сбъдва. Типично за призрачни години.
