Конспиративните обяснения вероятно водят началото си от централизацията на злото в ръцете на Сатаната; любопитното е, че през модерната епоха, наместо да избледняват на светлината на науката и просвещението, сякаш имат тенденцията да се радикализират („Живеем в ерата на конспирациите“ писа Дон Делило). Евреите държат печално първенство като герои на конспиративното митотворчество: наглед те приличат на модерни хора, неразличими от всички нас, но заедно с това са свързани по някакъв таен, древен начин, който ги отвързва от конкретната територия – една независимост, въплътена във фигурата на Скитника евреин[1]. Фалшификацията на т. нар. Протоколи на ционските мъдреци, които уж излагат тайния еврейски заговор за завладяване на света, е една от най-успешните конспиративни теории на Новото време. Фабрикувани с участието на руската царска тайна полиция в края на Х1Х в. за легитимиране на удара върху либералните идеи, те всъщност черпят вдъхновение от един по-ранен френски текст, където в центъра на конспирацията са йезуитите, както и по-стари слухове, пропагандирани от католическата църква, за заговора на други свободомислещи люде – масоните. Основната фигура в текста е късото съединение на противоположностите: либерализмът и всеобщото избирателно право водят „всъщност“ към диктатура на юдейския цар, безбожието – към насаждането на юдейската вяра, свободата на печата – към най-строга тайна цензура и пр.[2]
Удивителна е пластичността на конструкцията: еврейската конспирация ще се привиди въплътена едновременно в болшевишката революция и в едрия „безроден“ капитал, в древните религиозни практики и в либералните идеи, в микробите на варшавското гето и в богатството на пръснатото по света семейство Ротшилд. В определени моменти към него се добавят еротични елементи, както е например в изследвания от Едгар Морен „орлеански слух“ от 60-те години на XX в., според който в еврейските магазини подмамвали клиентките си в мазетата, упоявали ги, за да ги принуждават да проституират. Най-удивителният обрат може би е в това, че християнските по произход конспиративни теории бяха ентусиазирано прегърнати от ислямския свят. Своеобразната им кулминация беше идеята за това, че терористичните удари от 11 септември 2001 г. са всъщност дело на евреите, които по този начин искат да навредят на враговете си, мюсюлманите.
В България подобни идеи бяха заскобени в комунистическия период, но с либерализирането на печатните издания и особено с виртуалната революция бързо настигнаха и надминаха запада. Ето как издателство „Обектив“ представя официално разпространяваната книга на Волен Сидеров Бумерангът на злото (2002):
Дали историята е това, което сме учили в учебниците? (...) Защо в учебниците не учехме, че болшевизмът е наложен от една еврейска клика, „хванала за косите руския народ “ според Чърчил? Защо няма холокост за 66 милиона православни християни, избити от тази еврейска клика? Защо не знаем, че едни и същи финансови магнати от Уолстрийт финансираха Троцки и Хитлер? Не беше ли 11 септември 2001 г. акт, извършен от свръхелита за пренареждане на света?[3]
Конспиративната теория не буди страсти просто заради това, че някакви сили ни вредят. Става дума за нещо още по-лошо: ние не подозираме, че ни се вреди, и с наивността си ставаме неволни съучастници на злодеите. Но дори случайно да разкрием елемент от плана, едва ли ще успеем да обхванем цялата бездна на злото – това могат да направят само отделни, крайно подозрителни индивиди като разказвача на историята. В определен смисъл сюжетът съдържа един еротичен момент на безпомощност: каквото и да правим, няма да успеем да се спасим от заговора, толкова всеобхватен е той, можем обаче да мразим, да страдаме, да се чувстваме чужди на ставащото. Митът за конспирацията ни позволява да преобръщаме социалните знаци по онова, което Фройд нарича ос на амбивалентност: зад явното, добронамерено лице на властта да откриваме другото – скрито, злонамерено, зад грижата да съзираме заплахата, зад любовта омразата. Правителствата управляват явно, знаем всичко за тях, конспираторите са забулени в тайна. Късото съединение идва тогава, когато се окаже, че всичко е свързано и самото правителство всъщност е конспиративно, а онези, които трябва да гарантират истината – журналисти, учени, публични говорители, – са част от заговора.
Високите образци на жанра като Процесът на Кафка или 1984 на Оруел ни дават идея за това откъде идва силата на подобно усещане днес: става дума за общество на анонимни индивиди, загубили традиционните си символични контури, чиято единствена форма на съществуване е радикално да противостоят на света, в който са захвърлени. можем да се върнем назад и до Петото размишление на Декарт, емблема на модерната философия: няма как да разбера, дали зъл демон не мами сетивата ни, единственото, което ми дава увереност, че съществувам независимо от него, е, че му се противопоставям, че се съмнявам.
Но истински разцвет преживява митът за конспирацията в популярната култура. Летящите чинии, които властта упорито крие от нас[4], или уж симулираното кацане на Луната от американците[5] са такива любими теми, които отново и отново изплуват през последните десетилетия – от градската легенда те преминават във вестника, от вестника – в киното, после обратно в сферата на слуховете и тъй нататък. Обратът, свързан с появата на глобалната мрежа, наместо да осветява и да прави параноичното мислене неуместно, задълбочава проблема. Глобалната популярност на споменатата теза, че американците (зад които стоят, разбира се, евреите) сами са ударили Световния търговски център, за да имат после повод да окупират Ирак или нещо такова, е до голяма степен продукт на мрежата: търсачките днес намират близо осем милиона резултата за „09/11 conspiracy“, като много от разсъжденията по темата са подкрепени с визуален материал: разсъждава се върху отделни кадри за това дали е могла да се срути така бързо подобна конструкция, прави се спектрален анализ на температурата и т.н. Работата е в това, че мрежата е изтрила бариерите между публично и частно, направила е лек и мигновен прехода от градската легенда към сериозната информация и обратно. Либерализираният информационен ред деинституционализира и оттук засилва фолклорното начало. Съществува и един феномен, който тепърва трябва да се изследва, а именно, че в мрежата при равни други условия преобладава негативното, агресивното, трансгресивното.
Няма политическо събитие в България от последните години, за което да не е имало конспиративна версия. И все пак през 90-те първенство държи теорията, че комунистите сами са съборили режима си, за да ни заробят икономически. В някои версии става дума за договорка между Горбачов и Буш-старши на срещата в Малта, другаде просто – между Луканов и Желев.
Интерпретациите обикновено се въртят около думата „сценарий“: от едната страна преходът се представя като сценарий за разрушаване на хубавия социалистически лагер от американците, подпомогнати от Горбачов, от другата преходът се проваля именно защото е по сценарий на комунистите начело с Горбачов. Стоян Михайлов, бивш секретар на ЦК, например смята, че Западна Европа искала да превърне България в полуколония[6]. В хода на 90-те все по-убедителна започва да изглежда завършената конспиративна версия, останала като тезата за „синьо-червената мъгла“ (7000 резултата на 17 април 2009), според която бивши комунисти и антикомунисти са се разбрали да си делят благата на властта, хвърляйки прах в очите на народа – тази конспиративна теза е като че ли най-разпространена.
Нарицателен за този тип мислене стана изразът на Едвин Сугарев от една серия публикации от средата на 90-те в Литературен вестник: планът „клин“. Ето как го определя той в омекотен вариант години по-късно в едно интервю с Дмитрий Варзоновцев:
Ако трябва да бъда точен, според мен, ако може да се говори за план-клин, то той наистина съществува като обща стратегия за действие в бившите социалистически страни. Стратегия, която е разработена от мозъчните тръстове на Съветския съюз и която е преведена в действие тука от послушните на тях хора. Но това, че тази стратегия не е могла да предвиди всички възможности и варианти в тези процеси, е факт. Че в тях има много случаен елемент, че има нагаждане към обстоятелствата, също. Общо взето, ако трябва да формулирам плана-клин, това е трансформация на политическата власт на икономически релси и запазване влиянието върху обществото при осъществяване на псевдодемократични права и свободи на хората.
От геополитическа гледна точка аз имам чувството, че е имало някаква договореност за това в каква степен някои страни ще останат в сферата на влияние на Съветския съюз и до каква не (...) Когато правителството на СДС стана неудобно, когато се приеха някакви реални мерки срещу определени икономически групировки и срещу преките интереси на БСП, тогава свалиха първо Савов и после самото правителство и с това се приключиха нещата1.
Борейки се срещу плана клин, олицетворен от предателя на синята идея Желю Желев, Едвин Сугарев стига до крайни средства като гладната стачка, която не завършва нито с оставка на тогавашния президент, нито със смъртта на гладуващия – някак емоционалната енергия се уталожва. Митът за конспирацията се сдвоява със своето опровержение, т.е. той действа в система: едните казват, че няма тъмна злонамерена сила, другите – че има такава и първите всъщност са на практика част от нея[7]. Това, разбира се, ражда много подигравки, стигащи до медикализирането на Сугарев. По-хуманно е тълкуването на позицията му от ренегата на СДС Стефан Гайтанджиев:
Планът „Клин“ беше плод на дълбоката лична обида от това, че не бе разбран, бе недооценен и бе унижен творчески. Така се роди „плана Клин“. Фактически, това е вечната тема за предопределението – темата, че нищо не е случайно. Това е вид религиозно съзнание. Например: когато един религиозен човек се препъне в някой камък, той е убеден, че Бог е наредил това да стане. Значи: има Бог, има цел, има инстанция, която обмисля всичко. Всичко е предопределено. Също така звучат идеите за световния ционизъм, за тайните заговори – това е известно като мотив[8].
Темата не губи своята привлекателност и до днес. В блога на Люба Манолова от 9 април 2008 г. например четем:
Авторите на Заблудата (автори, защото те не са един и двама и също така не са от една държава – б. а.) тактически изчакаха да мине добре организираното въодушевление на масите в държавите от бившия социалистически лагер. В критични моменти те изваждаха по някоя и друга част от мозайката – с една-единствена цел, разсейване на масите от реално съществуващите актуални проблеми[9].
Макар и все по-рядко, тя продължава да изниква в интернетските форуми. Коментарът на „Лили“ под статия по друг повод във вестник Дневник от 2007 г. гласи:
Зловещият сценарий на прехода беше написан цяло десетилетие преди прословутия 10 ноември 1989 година. Авторката бе известна стара дама, майката столетница – партията безсмъртница, която в старата си, износена утроба скорострелно отгледа нейните свидни отрочета: ДПС, НДСВ и още десетки незначителни изтърсачета[10].
Както знаем от Клод Леви-Строс[11], един мит приключва не когато свърши последното изречение на разказа, а когато се изчерпи енергията, която е породила появата му. Нея Андрей Райчев[12] определя като произведена от противоречието между очакванията за демокрацията и нейната реалност: мислехме, че капитализмът е най-хубавото общество, а се озовахме в най-лошото, откъдето нуждата от мита за злодея комунист, който непрекъснато разваля всичко. Но енергията на мита не е изчезнала напълно: първо, тя бързо се възвръща в моменти на криза; второ, никога не угасва в периферията, там, където са изтласкани недоволните. В този смисъл онова, което се е случило, е, че успоредно със стабилизацията на обществото конспиративните обяснения, които през 90-те години са в статиите на дясната преса, имат тенденцията днес да потъват надолу във форумните коментари.
Метафорите, около които се върти конспиративната теория за прехода, са свързани със сцената, с разграничението между видимост и същност. Напред са извадени „измислени лидери“, „написаните от някого роли“, с една дума, „куклите“, зад които стоят истинските „кукловоди“. Разграничението между фасада и същност малко напомня марксистката визия за базата и надстройката – докато куклите се занимават с ценности, идеи и политика, кукловодите правят истински важното, прехвърлят в куфарчета средства от държавата в частните си предприятия. Но в метафората на спектакъла, разиграван от тайната власт, има и оправдание за пасивността на гражданите зрители.
Същото двойно дъно чуваме в непрестанно използваната обида „мафия“ (през 90-те скандираха: „И преди, и сега, БКП е мафия!“). Реалността е удвоена от конспиративната мрежа, в центъра на която е фигурата на Държавна сигурност. Ако комунистите са конспиратори – и то откровено, според собствената си идеология – те поне са видими, разпознаваеми. Но тайният агент е по определение още по-законспириран и злонамерен, така че трябва специална осторожност и интерпретативна виртуозност, за да бъде разобличен. така в „Протоколи на ционските мъдреци“ франкмасоните, самите те обвеяни в тайнственост, са само оръжие в ръцете на евреите, които са законспирирани още по-дълбоко. И тъй, ДС е истинското лице на БКП, всъщност тя е тази, която дърпа конците.
Вярно е, че много дейци на ДС забогатяха неясно как; трудно е обаче да се обясни защо често лейтенантът забогатя повече от полковника. Кой знае, може би има някаква още по-скрита йерархия? тук не искам да подценявам пагубната роля, която изигра недоразпуснатата Държавна сигурност във времето на прехода: подчертавам само, че наред с реалните вреди, която тя нанесе на обществото, вреда от друг порядък нанася до днес митът за нейната всемогъщост, за това, че каквото и да правим, сме обречени, защото те са режисирали дори проявата на съпротива срещу властта си (пак сюжет от „Протоколите“).
В мисленето на тайните същности има една логическа уловка, защото те по определение никога не могат да бъдат хванати в конкретно определение. оттук следва, че, от една страна, същността на злодея е непознаваема и недостижима, от друга обаче, че тя винаги се привижда някъде там, отвъд хоризонта на нашето знание. Откъдето убеждението, че конспираторът не може да се промени: няма бивши комунисти, няма бивши ченгета – точно както преди не е можело да има бивши капиталисти или бивши евреи. Ако случайно конспираторите дадат знаци за промяна, това е само част от макиавелическия им план. Комунистите забравят за Маркс, почват да трупат капитали, но това съвсем не ни убеждава, че са се променили, тъкмо обратно, прави ги още по-комунисти. Сагата с досиетата, които все се отварят, но все остават съмнения, пряко следва логиката на това недостижимо второ дъно. Появява се някаква комисия, която трябва да сложи точка по въпроса, но веднага тя самата започва да се интерпретира като част от конспирацията, т.е. самите ченгета са решили да отварят досиетата по някаква своя причина, и така до безкрайност.
Можем да определим основното напрежение на параноичния преход като разположено между представата за всеобхватния, промислен отначало докрай Замисъл и различните варианти на хаоса. Защо се проваля СДС – защото нямат опит или защото е пълно с агенти-клинове? Защо се проваля България?. Можете да заемете или едната позиция, или другата, за популярното мислене те, изглежда, са несводими една към друга. Медикализацията на едната позиция от другата, криминализацията, с която втората и отвръща, подсилват тази несводимост. Когато тези две противоположни умонастроения дадат накъсо и се окаже, че самият хаос е създаден целенасочено като елемент от големия Сценарий, става трудно да се противоречи по какъвто и да било начин: индивидът се озовава сам срещу света, постига радикално съществуване. Защото, ако оставим пропагандните употреби в стил Николай II или ранния СДС, не социалното действие, а индивидуализацията е в основата на подобни интерпретативни нагласи.
Конспиративният мит внушава, че властта е всемогъща, тя може да нареди всичко по начин, враждебен на хората. Откъдето, от една страна, усещането за обреченост и в този смисъл гарантираното морално спокойствие на параноичния мислител, защото каквото и да предприеме, той няма как да промени фаталната даденост на нещата и в този смисъл може спокойно да продължи да бездейства. Тук няма да предлагам рисковани метафизични интуиции за това, че човешките сценарии никога не се осъществяват така, както са били планирани дори от най-могъщите социални сили. Нека останем на терена на България. Комунистическият режим в подобни аграрни, недомодернизирани страни просто няма как да е всемогъщ – той се крепи много повече върху конспиративния мит за своето всемогъщество. Достатъчно е да сравним представите за следенето на всички, винаги и навсякъде с техническите средства, с които разполага тогавашната Държавна сигурност; това ни дава идея за митичния характер на „тоталитарната“ власт[13]. Тоталният контрол над хората и природата, представен като грижа за човека от официалната пропаганда, но разконспириран като заробващо злодейство, в този смисъл играе сходна роля. Терорът, разбира се, е реалност. Но много по-важна роля от самия него играе слухът за терора, за всепроникващия поглед на тайните служби: репресията има за основна цел да подхранва слуха за самата себе си[14]. Не могат да бъдат подслушвани всички граждани, може обаче да се внуши усещане за конспирация по подслушването им.
Впрочем, дали усещането за това, че всичко се подслушва, си отиде с комунизма? В Министерски съвет днес има рецепта за това, как да разбереш дали има микрофони в стените – минаваш с мобилния си телефон, ако покритието падне с едно-две деления, значи има. Другият съвет, който дават, е преди важен разговор да си извадиш батерията на мобилния телефон – само да го изключиш не стига. А най-добре, ако имаш важен разговор, да го проведеш в дворчето при шадравана, чийто шум заглушава разговорите. Тъмните зли сили днес сякаш са други, свързани с бизнес интереси и рекет, но всъщност се оказват същите кукловоди. Вероятно се подслушва дори повече от преди: границата между мита и реалната практика тук е в това дали мислим, че всичко се ръководи от един център – представа, която все по-трудно се удържа в една конкурентна, капиталистическа среда.
Основната фигура на конспиративната аргументация е правдоподобието: не може да не е било така, значи е било. Рецепцията на политическата реалност напомня четенето на художествено произведение – за да повярваш на даден образ, не проверяваш истинността на направеното от него, а вярваш, ако е правдоподобен, ако се схожда със собствената ти интерпретативна схема. Не търси факти, питай се – щом като някой има интерес, значи той го е направил.
Параноичната аргументация се повтаря безкрайно през 90-те години: безсилен съм да стигна до твърдо знание, мога обаче да мисля логично. „Параноя“ тук употребявам не като болест, а като тип мисловна нагласа, която търси в света свръхподреденост и ред. Ж. Лакан[15] я определя като интерпретативна болест: всичко е логично, проблемът е в това, че е прекалено логично, че реалността (или някакъв бръснач на Окам, орязващ излишните предпоставки) не успява никъде да прекъсне интерпретативните вериги. Може да се намери връзка между всеки две неща в света, въпросът е колко дълъг път трябва да изминем и дали това си заслужава. Параноичният човек в този смисъл не е по-глупав, а, обратно, по-умен от нас – наивници, които решават да спрат някъде с логичните разсъждения и да се доверят на един или друг факт, на една или друга институция.
Правдоподобно ли е, логично ли е? Но също така: потриса ли ни достатъчно като разкритие, достатъчно сериозен ли е обратът? Защото художественото внушение до голяма степен зависи от преходите „от щастие към нещастие“ и обратно, ако говорим като Аристотел. Колкото по-мощно е разкритието на това, как нещата стоят „всъщност“, толкова по-дълбоко се запечатва в съзнанието разказът, толкова по-дълго си мислим за него. Ето защо най-мощното преобръщане – парадоксално! – изглежда най-правдоподобно: за това ни е подготвила една хилядолетна дискурсивна история на човечеството. Мислите, че Джордж Сорос е филантроп, идва тук да ни помага? Точно обратното, мрежата на неговите фондации описва и подготвя изнасянето на българската местна култура за чужбина, отродява. Няма да се запечата в ума ни това, че една фондация финансира проекти и толкова. Или вземете друга фигура. В центъра на властта разконспириращият поглед открива нещо, което преобръща самите и основания. Невероятно, но факт и при това аз, говорещият пред вас, единствен го подозирам! Например: тодор Живков, най-големият комунист, се оказва агент на Гешев. Удивително, потресаващо. Това отново обсъжда обширен материал на агенция „Блиц“, пуснат на 26 септември 2008 г., т.е. във време, далеч по-спокойно от 90-те. Разбира се, авторът (както в повечето такива публикации) не стига до еднозначни доказателства, тъй като става ясно, че информацията е доста оскъдна, а може и да е подхвърлена по-късно[16]. Въпросът не е да се стигне до истината, а да се отвори поле за мечтания, за логически построения, за апокалиптични визии, които, разбира се, избликват във форума под текста. Няма достатъчно данни, но не може да не е било така, твърде логично изглежда. Същата схема работи в разкриването на агентурното минало на най-върлите антикомунисти през 90-те, хомосексуалната „същност“ на един или друг зависим политик и в последна сметка, ако се върнем назад – на това, че „всъщност“ Хитлер е бил евреин.
Параноичните сюжети са сред любимите на популярната култура. Една от структурите на конспиративния мит е, че най-невероятните хипотези се оказват верни. Виждаме я например във филма на Ричард Донър Теория на конспирацията (1997), където героят на Мел Гибсън представя всички симптоми на психическо разстройство, но в последна сметка се оказва наистина жертва на ужасен заговор, направляван от ЦРУ, психиатри, учени, експериментиращи психотропни вещества и тъй нататък. Всички слухове са верни – тази максима, която чуваме често във всекидневието си, е в основата на подобни сюжети. Всичко е много по-лошо, отколкото изглежда – и, колкото и да е странно, в това има определена утеха.
Това ни дава идея и защо конспиративните теории намаляват в периоди на стабилизация, след като обществото премине през онова, което Виктор Търнър[17] нарича „социална драма“ – време на обща нестабилност, когато предишната структура вече е делегитимирана, а нова още не се е появила и социалните позиции се укрепват с колективни ритуали, вяра в харизматични лидери, силни емоционални изживявания. Конспиративната теория е набавяла твърда субектност пред лицето на също така твърдо очертания зад реалността разконспириран враг в периоди на нестабилност. както казах по-горе, с успокояването на обществото конспиративните идеи не изчезват, но се плурализират, добиват по-откровено художествено измерение, ограничават се до радикални малцинства, на които вече никой не мисли да дава сериозно отпор. И това – до следващата социална драма.
Откъс от сборника „История, митология, политика“,
Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2010
[1] Според средновековния християнски фолклор той се подиграл на Исус, че твърде бавно върви към кръста, за което бил наказан никога да не намери покой. Блаженият прикован противостои на прокълнатия бродещ.
[2] http://www.imadrugpat.org/protocoli.html, посетен на 12.03.2009.
[3] http://helikon.bg/index.php?act=books&do=detailed&id=31703, посетен на 01.04.2009. Във втората част разкритията продължават: „Кои са наследниците на фарисеите и садукеите. Защо Западът се превърна в Държавата на Мамона, която воюва срещу Изтока – Държавата на Духа. Как Ротшилд и Сорос заграбиха света. Защо днес християнството е преследвано съдебно в САЩ, и отхвърлено от Конституцията на ЕС. Как Англия и САЩ направиха наркобизнеса държавна политика (...) Защо лихвата е измама. Защо 500 транснационални компании притежават половината планета. Как ни ограбват всеки ден. Има ли алтернатива на лихварския капитал.“ Изд. Бумеранг БГ, 2004. http://www.bgbook.dir.bg/book.php?ID=14685, посетен на 01.04.2009. Ако се питате защо лихвата трябва да е измама, това е отглас на многовековната традиция на християнския антисемитизъм, който обвинява евреите в лихварство.
[4] Carl Gustav Young, R.F.C. Hull, Flying saucers: a modern myth of things seen in the sky, London: Routledge and Kegan Paul, 1987.
[5] http://en.wikipedia.org/wiki/Apollo_Moon_Landing_hoax_accusations, посетен на 17.04.09.
[6] Димитрий Варзоновцев, Автобиография на българския преход (опит за феноменологическа реконструкция на българския посткомунизъм). Институт за модерността, 2005, http://formulata.hit.bg/kniga.html, посетен на 13.02.2009.
[7] Показателни са заглавия като това на мемоарната книга на Александър Йорданов Да нарушим сценария (изд. „Д-р И. Богоров“, 2006): битката срещу представата за всемогъщия сценарий и неговите автори – комунистите, засилва усещането, че той е реалност.
[8] Варзоновцев, Автобиография...
[9] http://www.lubamanolova.info/100408-inv.html, посетен на 17.04.2009.
[10] http://www.dnevnik.bg/analizi/2007/11/14/397899_ne_ste_dorasli_za_visokiia_narativ/, посетен на 9.04.2009.
[11] Клод Леви-Строс, Структура на мита, София: С.А., 1995.
[12] Андрей Райчев, Генезис, мутация и дегенерация на вторите мрежи, Социологически проблеми, 1-2, 2003.
[13] В мемоарната си книга Следеният човек (София: Фама, 2007) Веселин Бранев разказва за това как, четейки досието си, се зачудил на огромната важност, която оперативният работник отдал на срещата му с някакъв чех в Слънчев бряг, която непременно трябвало да се подслуша. Всъщност било лято и агентът просто искал да се командирова до морето. В тази посока вървят медийни изказвания на члена на комисията по досиетата Екатерина Бончева, която споделя, че е удивена от хаоса, който цари в архивите на бившата ДС.
[14] Ivaylo Ditchev, The post-paranoid condition, in: Alexander Kiossev (ed.) Posttheory, games and discursive resistance, New York: Sunny Press, 1995.
[15] Jacques Lacan, De la Psychoseparanoiaque dans ses rapports avec la personnalité, Paris: Seuil, 1932/1980.
[16] http://www.blitz.bg/article/7036, посетен на 16.04.2009.
[17] Victor Turner, From Ritual to Theatre. The human seriousness of play, New York: Performing arts journal publications, 1982.
