Кризата на еврото е показателна не просто за някаква заплаха към европейската интеграция, тя е и криза на европейската демокрация, характеризираща се от наплив на „анти-политки“. Много анализатори виждат в лицето на медиите най-важния фактор в това направление, тъй като пазарното развитие на медиите се комбинира с дигиталните технологии по такъв начин, че създава политически ред, определян от непосредственото обществено мнение. При вземането на политически решения, въпросът дали това мнение е правилно или погрешно става второстепенен в сравнение със стойността му като форма на обратна връзка. Великобританската журналистка Джудит Видал Хол се среща за разговор в София с българския културен антрополог Ивайло Дичев, за да обсъди въпроса какво означава всичко това за доверието на гражданите в политическата система и за демокрацията като такава. Модератор на разговора е Карл-Хенрик Фредриксон, редактор на електронното списание „Eurozine“.
Карл-Хенрик Фредриксон: Изглежда всички са съгласни, че настоящата европейска криза касае нещо повече от парите. Председателят на Европейския съюз Херман Ван Ромпуй не е единственият, който говори за европейска криза на демокрацията, характеризираща се чрез все по-силен популизъм и подем на „анти-политиката“. Ивайло Дичев, в статията си Демокрация „live“, която е изходна точка за тази дискусия, вие описвате „техно-идеологическия императив за непосредствена обратна връзка“ като заплаха за демокрацията. Що за синдром е тази постоянна обратна връзка?
Ивайло Дичев: Много скептичен съм към радикалната форма на демокрация, която се разви през последните години. Това е форма на демокрацията, която води до своята противоположност. Съдбата й е сходна с оная на бунтовете от 1968, чието освобождаване на индивида беше използвано от капиталистическите сили, за да се формира върху руините на социалната държава едно общество, характеризиращо се чрез „гъвкавост“ и „плавност“. Нещото, което се случва сега, е че една нова медийна система, насърчаваща културата на постоянната обратна връзка, всъщност разрушава демокрацията, като я радикализира. В света на web 2.0 обратната връзка е всичко. Ние сме постоянно принудени да оценяваме, да реагираме, да отговаряме; всъщност вече не е възможно потребителят на един вестник или други медии да не реагира по един или друг начин.
Това е обща тенденция с важни последствия. Развитието в сферата на медиите се комбинира с онова в сферата на политиката и изследванията на общественото мнение. От нас се иска не само да реагираме на чуждите мнения, на статии и блогове; заедно с това ние непрекъснато гласуваме. Всеки път, когато един министър вземе решение по един или друг въпрос, това решение се основава на резултатите от някакво допитване – и начаса бива последвано от ново, следващо допитване. В резултат на това времевата перспектива на политическите действия става много по-кратка, политиците непрестанно са изкушени да реагират моментално на подтика от страна на населението, бил той улична демонстрация, коментар в мрежата или резултат от някое допитване.
По-рано между две политически решения изминаваше някакво време. Днес гражданите са изложени на политически заявления през всичките 24 часа; постоянно има някаква криза, която крещи за незабавно действие. Освен това политиката се правеше в рамките на определени институции, като политически партии или професионални съюзи. Днес тези институции са заместени от индивидуалния гражданин, който взаимодейства с властта директно, чрез допитвания или чрез коментари в мрежата. Политически водачи като Берлускони или Саркози се обръщат директно към гражданите – и получават моментална обратна връзка.
Политиката вече не се прави на порции. Тя се прави всеки ден, без изчакване на резултати. Самото обявяване на нещо вече замества резултата като основа за оценяване на политиците.
КХФ: Дебатът, който последва разпространяването на файловете „Кейблгейт“ от Уикилийкс, той илюстрация ли е на вашата теза?
ИД: Интересното в случая с Уикилийкс е това как архивите придобиват едно изцяло ново измерение. Обикновено архивираните файлове се отваряха петдесет или сто години след случването на събитията, които те регистрираха. Сега те се отварят почти незабавно, в скоро време може би вече и начаса. Това е още един пример за тезата, че съкращаването на времевия хоризонт не е непременно от полза за демокрацията като система, в която гражданите поемат отговорност за действията си и биват оценявани според резултатите им.
Настоящото правителство в България е друг много добър пример за тази тенденция: то променя политиките си от ден на ден, реагирайки мигновено на стимулите от страна на населението. Резултатът е една непрекъснато променяща се смесица от идеи и мнения, без каквато и да е дългосрочна стратегия. В края на краищата никой не трябва да пита дали това е от полза за обществото и неговите граждани. Самият аз си мисля, че единствените печелещи от тази игра са защитниците на различни частни интереси. А губещите са държавата и обществото. На всяка власт се гледа с дълбоко недоверие. Американското движение на Чаеното парти също илюстрира тази умонагласа много добре; единственото, което обединява неговите членове, е липсата на доверие в държавната власт.
КХФ: Концепцията за доверието изглежда е централна за дискусията, касаеща променящата се демокрация, не само в САЩ, но и в Европа. Така ли е и във Великобритания?
Джудит Видал-Хол: Болезнено ясен ми е фактът, че Великобритания се намира на края на Европа, и по един странен начин непрекъснато отказва да се обвърже. Но в случая с доверието – или недоверието – ние сме в унисон с останала Европа. В последно време Великобритания беше буквално шокирана от нивото на корупция в парламента. За хората на моя възраст и с моите убеждения беше много трудно да повярват в това до каква степен се е злоупотребявало с властта. Ивайло говори за пропастта между управляващите и управляваните, която подкопава и омаловажава властта. Но докато технологиите стесняват пропастта между политиците и гражданите, в други отношения тази пропаст се разширява.
Това се усложнява от факта, че ние сме изгубили доверие и в хората на парите. Те ни бяха накарали да повярваме, че можем да вземаме пари назаем до безкрайност. Което не е вярно. Парите ги няма. Във Великобритания вече е невъзможно да се заемат пари, за да се плати университетското образование на децата – а университетските такси станаха направо ужасни. Не могат да се заемат пари и за да си купи човек първия малък апартамент – хората живеят с родителите си чак до тридесетте си години. Въпросът е дали изобщо е възможно да имаме общество без каквото и да е доверие.
Що се отнася до Уикилийкс, това е интересен феномен в много отношения, напълно независимо от въпроса за непосредствеността. Тази непосредственост е всъщност илюзорна. При последната си поява Уикилийкс зависеше до голяма степен от старомодни, традиционни вестници, с чиято помощ да представи документите си[1]. Дали Уикилийкс е толкова различен от всеки друг обичаен източник? Различен ли е той например – като се изключи огромния обем на информацията – от Дълбокото Гърло, който през 1972 достави на вестник Washington Post информацията за участието на никсъновата администрация в скандала Уотъргейт, и по този начин разруши голяма част от доверието в американската политика?
КХФ: Нека останем още малко при въпроса за ролята на медиите за демокрацията. Ивайло, ако ви разбирам правилно, според вас медиите допринасят за едно отрицателно развитие не защото – както биха твърдели повечето медийни критици – те изкривяват и недоразбират журналистиката, а просто по самата си същност. Изпълнявайки ролята си, медиите принуждават политиците да навлизат в ситуация, при която те вече не са в състояние да контролират нещата и по този начин подкопават самата демокрация, която се предполага да защищават.
ИД: Медиите ни дават онова, което самите ние искаме. Ние искаме стимулация и възбуда – и това е, което получаваме. Тони Блеър веднъж се беше оплакал, че в Обединеното кралство (ОК) е станало обичайна практика за журналистите да очакват от него заявления по повод определени решения още преди вземането им, защото те трябва да излъчат новините преди заседанието да е свършило. Това е пародия на демокрация.
Не че ние като граждани сме потискани или манипулирани. Ние просто получаваме онова, което искаме. Нещото, което преди всичко друго задава модела за тази култура на обратната връзка са телевизионните реалити-шоута. В Приказка за двете палати, Стивън Коулман сравнява палатата на Биг брадър с Палатата на общините, британския парламент. Той стига до заключението, че палатата на Биг брадър е по-интересна за хората в ОК, защото тя им дава онова, което човек обикновено очаква от политиката: възможност за участие, за гласуване, за промяна хода на събитията. Парламентът, от друга страна, е скучен. Проблемът е в това, че ние наистина вярваме в този „утопичен“ модел. Всичко трябва да бъде възбуждащо и достъпно. Ние искаме всичко наведнъж. И отново Уикилийкс е добър пример за това. Има добри основания да бъдем критични към този модел на незабавно задоволяване.
КХФ: А не може ли вашето описание на политиката като място, където разстоянието между управляващите и управляваните се стеснява, при което не остава никакво място за създаване на авторитет и власт, да бъде приложено и към самите медии? Един начин да се дефинира „авторитета“, „властта“ е като „доверие в аванс“. Дали загубата на доверие в медиите е резултат не от увереността на хората, че журналистите са лъжци и манипулатори, а по-скоро от това, че разстоянието между доставчика и консуматора е изчезнало, а заедно с него и авторитета, „доверието в аванс“. С появата на дигиталните медии журналистът вече не е някакъв отдалечен професионалист, пишещ за вестника, а човек, който се намира в същото пространство както и читателя. И мнението на първия не е непременно нещо, на което се гледа като на по-валидно.
ИД: Да, точно така! По същия начин, по който изчезна разграничението между висока и ниска култура, изчезна и разграничението между професионалния журналист и аматьора-блогър. Това приравняване е проблематично и аз не знам как трябва да се отнасяме към него. Принципът, преобладаващ в Интернет е, че количеството създава качество. Колкото повече щракания или оценки някой получава, толкова по-интересен е той или тя. Вместо някой критик, който ви казва какво да четете, вие получавате списък с най-четените статии; вместо „прочетете тази статия, защото е интересна“, имате „много хора са чели това, следователно вие също трябва да го прочетете.“
Тук директно се подкопава принципът на представителството – не само в политиката, но и в културата и журналистиката. Може би директната демокрация наистина е възможна в малки общности, като някой швейцарски кантон. В един по-голям контекст обаче, където не познавате съседа си, тя не е. Директната демокрация е утопична и принципите й не са ясни.
ДжВХ: Онова, което наблюдаваме, е фрагментация. Изглежда така, сякаш всички сме свързани, но всъщност всички ние говорим само със собствената си група, вътре в собствената си мрежа. На теория, web 2.0 обединява, но на практика това велико глобално общество представлява само фрагменти от общество.
Струва ми се, че истински важният въпрос е как можем да преструктурираме един пост-демократичен свят? Това е едно опасно, но някак неизбежно понятие. Как да започнем предефинирането на институциите си? Ако не може да има доверие в медиите, нито пък в правителството или в политиката изобщо, няма доверие в икономиката или банките, то къде тогава е обществото? Подходящи ли са все още за целта институциите, за които говорим тук – медиите, политиката, демокрацията? Не съм сигурна, че те са. Може и да сме загрижени за демокрацията в момента, но ние все още гледаме на нея като на начина, по който се вършат нещата. А дали не е необходимо да намерим нови начини за участие и представяне, по-различни от обичайната демокрация?
КХФ: Изглежда, че вие и двамата описвате една дистопия – и то не като нещо, което ни очаква в бъдещето, а като такова, което вече е тук. Тази фрагментация на публичната сфера изглежда подсказва, че модела, който всички използваме толкова дълго време за описание важността на медиите при демократичното общество, вече не е валиден. Ако описанието на Хабермас за публичната сфера като пространство, където всеки дискутира едно и също нещо в едно и също време, вече не отговаря на реалността, то какво тогава остава от функцията на медиите като съзнателно подбрана опора на демокрацията?
ДжВХ: Не че то вече не е валидно, ние просто продължаваме да говорим така, сякаш традиционните медии са били от огромна важност за една система, която може би се намира отвъд разцвета си. Аз съм възпитана с представата, че медиите са четвъртата власт, пазителят на властта и защитникът на обществените интереси. Вече не съм съвсем сигурна, че всичко това съществува.
Самата аз идвам от малко градче в средна Англия, където е публикуван един от първите европейски вестници през 1695. Това е малко пазарно градче, но то е имало много пари. Образованите фермери са живеели добре, те са притежавали земя, имали са и пари – но не и глас. Така че вестника, който са основали, е бил силно ориентиран към реформи, той е бил радикален.
Тази радикална тема продължава през осемнадесети век с хора като Адисън, Стийл и Суифт. Но през деветнадесети век се налагат урбанизацията и индустриализацията, при което хората, притежаващи фабриките, са желаели вестник, поддържащ статуквото. Забравете реформата! Те са искали преса, която да предпазва демокрацията, само за да осигури, че тя няма да им причини никакви неприятности.
Така че през деветнадесети век медиите са се превърнали в част от истеблишмънта, и аз мисля, че ние бихме се залъгвали, ако бихме смятали днешните огромни медийни конгломерати за нещо по-различно. При всяко допитване до общественото мнение журналистите са най-долу що се отнася до обществено доверие. Ако няма доверие в медиите, то какво значение има какво те всъщност казват?
КХФ: Каква тогава би могла да бъде основата на едно бъдещо демократично общество?
ИД: Аз не съм сигурен, че фрагментацията е чак толкова голям проблем. Налице са и значителни транс-медиални ефекти. Нека вземем отново примера с Уикилийкс. Тяхната последна акция беше в центъра на вниманието в почти всички страни по света; това е вълнение, което тече едновременно по множество различни медийни канали едновременно. Глобалното затопляне е друг въпрос, който се дискутира навсякъде, не само в определени публични ниши, и предизвиква големи страсти. Проблемът е, че това са по-скоро емоционални, отколкото рационални дискусии; както основата им, така и резултатите от тях са емоционални – възмущение, недоверие, изненада. Това е главната причина, поради която дефиницията на Хабермас вече не е адекватна: разговорът е бил заместен от система от образи, фокусиращи се предимно върху личности.
Не мисля, че е възможно да се завърнем обратно към старите институции, които някога са били опори на демократичната система. Вместо това трябва да изнамерим нов модел на демокрацията, който може да се обърне реално към тези потоци от глобални страсти и възбуди, и да даде възможност за представяне на смесица от други, по-различни съображения и мнения.
КХФ: Но кои ще бъдат действащите лица в едно общество, което се е придвижило отвъд настоящата система на демокрация? Големите медийни мрежи? Или може би това ще са гражданите – индивидуално или като членове на общности – седящи удобно вкъщи, разполагащи с достъп до всевъзможни информации? Ако това не са политическите партии, нито професионалните съюзи, нито пък медиите във формата, в която ги познаваме днес, то кой ще бъде това?
ДжВХ: Нека оставим настрана думата демокрация и вместо това опитаме да се концентрираме върху понятия като участие и представителство. Как може да се структурира и информира една система, основаваща се на тези неща? Променящи се и, да, фрагментирани групови интереси, формирани от граждани, биха могли да бъдат едната алтернатива. Те няма да бъдат подредени, нито пък спретнати. Демокрацията е нещо ужасно спретнато: вие просто гласувате на всеки четири години за представителя на своя избирателен район. Това е било нещо добро когато Великобритания е имала население от 20 милиона и хомогенно население. Днес само Лондон е почти 10 милиона и населението е безкрайно разнородно. Така както нещата стоят в момента, огромни групи от интереси остават без представителство. Така че едно множество от такива групи може би ще отразява по-добре обществото, отколкото го правят настоящите институции.
ИД: Човек би могъл да нарече всичко това приватизация на публичното пространство. Стабилните колективни договори биват заместени от индивидуални договори. Един човек работи постоянно, друг на ограничено работно време, трети пътува в чужбина… Това се отнася до цялото общество и е напълно ново като ситуация. Вече няма нужда от понятието „класа“, нито пък от големи колективи като професионалните съюзи. В определени моменти, задвижени от определени страсти, подтикнати от някакъв проблем, индивиди и малки групи от интереси биха могли да се съберат в по-големи колективи. В случай на голяма криза – например екологична катастрофа – те могат и да се обединят. Но нормалният начин за водене на политика вероятно ще бъде вътре в рамките на постоянно променящи се констелации от интереси. Организирането на контекстуални изригвания на споделена страст, за да се съберат в едно цяло инак разнородни групи – около интереси, създаващи силни емоции – ще бъде ключовото предизвикателство пред една бъдеща демократична система.
КХФ: Изгубили ли са гражданите доверие в старите институции – медии, политически партии, професионални съюзи – и по тази причина са се оттеглили от обществото, създавайки си собствени изолирани общности? Или гражданите просто са се отдръпнали от обществото поради други причини, например технологически промени, и по тази причина традиционните институции са изгубили достоверност и законност? Кое е яйцето и кое – кокошката?
ДжВХ: Отново, ако сте изгубили доверие в институциите, оформящи и поддържали обществото ви, то имате ли тогава изобщо някакво общество? В Съветския съюз и неговите сателити имаше страх от правителството и неговите институции. Хората тогава се оттегляха в онова, което Милан Шимечка по онова време описваше като „много специален вид обществен договор“: вашият разговор се водеше със семейството, с приятелите, с хората, на които се доверявахте. Вие подбирахте много внимателно хората, с които бихте могли да разговаряте, с които бихте могли да споделяте коментари. Изглежда, че липсата на доверие към институциите тласка човек настрана от обществото.
ИД: Отдръпването от обществото е част от един процес на де-модернизация. Всички ние сме критикували лудостите на модерността, крайностите на бюрокрацията и регулацията. Сега пък достигнахме до другия полюс: никакво общество, никаква обществена сфера, никакво правителство. Единственото, на което може да се има доверие, е малкия, частен кръг, преди всичко семейството. Тук отново се вижда тази тенденция към приватизация.
Зигмунт Бауман свързва идеята за доверието с онази за предсказуемостта: човек може да се доверява на институциите само ако може да предвиди какво ще се случи в бъдещето. Днес светът се променя така бързо, че това не е възможно. През 1989 всички институции в Източна Европа се сринаха за броени дни; ние изгубихме доверието си не само в правителствата, но и в учителите, философите, писателите си. Подобни промени са се случвали на няколко пъти в хода на двадесети век. Сега технологическите промени отварят друга пропаст между поколенията. Младите хора търсят бягство в дигиталния свят – цяла една нова култура – оставяйки зад гърба си по-старите поколения, които са напълно изгубени. Доверието не е възможно когато всичко наоколо се променя с такава скорост.
КХФ: Гледайки към медийния ландшафт, който се формира в Източна Европа в течение на последните двадесет години, човек може да идентифицира няколко проблема, които са по-изострени тук, отколкото в Западна Европа: външни влияния върху индивидуалните медийни форми, цензура, доминация от страна на популистки вестници и телевизионни канали. И все пак ми се струва, че ситуацията, която вие описвате, е не толкова източноевропейски феномен, колкото едно всеобщо развитие. Или в новоприетите държави все пак е по-зле?
ИД: Разбира се, че това, което описвам, е по-ясно видимо в Източна Европа. Това се дължи на неограничената приватизация, която се проведе тук. То се дължи на факта, че много често вие не знаете произхода на инвестициите в медиите, както например когато някаква офшорна компания създаде български телевизионен канал. Освен това то има връзка и с липсата на политическа култура на отговорност, липса на традиция на разумна регулация и саморегулация. В добавка към всичко това, конкуренцията между частните медийни канали става толкова по-жестока, колкото по-малки са пазарите.
КХФ: Искате да кажете, че тенденцията е една и съща в Източна и Западна Европа, но последствията са по-лоши в Източна Европа, понеже алтернативите са по-слаби?
ИД: Да. И отново, тук налице е процесът на де-модернизация. В тази част на света модернизацията се обвързва с комунизма. Ако говорите за регулация в България, хората моментално ще свържат това с комунистическото управление.
ДжВХ: Чешкият дисидент Иван Клима беше писал веднъж: „ние искахме свобода, вие ни дадохте пазар“. Това звучи като добро обобщение на ситуацията.
Този дебат е проведен в Червената къща в София на 6 декември 2010. Той е организиран в сътрудничество с „Критика и хуманизъм“ и Червената къща, с подкрепата на ERSTE Foundation.
[1] Това твърдение звучи доста спорно, доколкото Уикилийкс използва посредничеството на големите международни вестници само при първата си голяма акция, след което достигна такова ниво на видимост, при което вече можеше (или мислеше, че може) да работи и без тях. Във всеки случай последната им голяма акция не ползваше ничии външни услуги и беше проведена изцяло в партизански (guerrila) стил. Бел. Пр.
