Най-краен пример за такава футболна легенда е вторият резервен вратар на ЦСКА от 80-те години Емил Бучински. Той е играл с екипа на отбора само 3 минути – от 87-ата до 90-ата при гостуването на слабака „Дунав“ в Русе, спечелено с 4:1. Но въпреки късия си престой на терена Бучински успява да пусне гола във вратата си. Този актив му е достатъчен, за да се кандидатира на два пъти за президент на клуба през 90-те години.
И в другите спортове е пълно с легенди, но за тях е от значение дали са донесли и международни отличия. Например ски скоковете – зимна дисциплина, в която България няма никакви успехи. Но едни 6 точки, и то не за световната, а само за европейската купа, спечелени в два сезона през 80-те години на XX век, са напълно достатъчни за Владимир Брейчев и Валентин Божичков от Самоков да изживяват следващите десетилетия от живота си като легенди на белия спорт.
А какво да кажем за борбата, бокса, щангите, атлетиката, художествената гимнастика, гребането и другите спортове, в които България се е кичила с медали и титли? Те имат своите многолюдни пантеони и алеи на славата в българския печат.
Създатели на митове
Българският спортен журналист е запалянко, националист и митоман. На него му е позволено, дори му е вменено лично от главния редактор, да пише не хладно и обективно, а горещо и пристрастно. Принципът е: „В спорта има много хормони, значи и спортните дописки трябва да са силно ‚назобени‘“. Спортният стил е експресивен, понякога разюздан и брутален, с лексика, доминирана от телесното и баталните тропи. Например статия за мач, в който Бербатов е вкарал два гола и е подал за третия, е озаглавена „Фулъм направен на бербат“.
Писането за спорт е обилно поръсено с хиперболи и често прибягва до глаголи, произхождащи от междуметия. Това прави езика на спортния журналист да звучи леко инфантилно и го поставя най-близо до гаменския уличен наратив – по подобен начин едно хлапе разказва на друго сцени от филмов екшън. Този език е доста по-разпасан от езика в другите секции на вестника, но читателите не се дразнят от това. Други много важни негови особености са употребата на постоянни епитети и високата степен на повторителност на фразите – и двете характерни за юнашкия фолклор. Клишета има навсякъде из вестниците, но най-много са по спортните им страници. Някои от тях дори звучат като заклинания, тоест издават вярата на спортния журналист в магическата сила на словото. Те се повтарят като мантра. Например тазгодишният устойчив епитет за футболния клуб ЦСКА гласи: „31-кратният шампион на страната и 19-кратен носител на купата на България“. Този израз е подлог поне веднъж във всяка дописка за ЦСКА. Вземе ли отборът титла пак, догодина изразът би трябвало да се актуализира. Това обаче невинаги става заради голямата инерция в мисленето на журналиста. (Щом Георги Василев пое отбора на „Левски“, репортер от 24 часа го нарече „49-годишният дипломиран историк“, за да изтъкне, че това е единственият висшист сред треньорите в България. Тази фраза шестваше из вестника стотици пъти в продължение на цели две години, докато веднъж не попитах: „Абе, тоя дипломиран историк никога ли няма да навърши 50?“)
Като изключим разгула на телесното, преходът от субективна към обективна журналистика (доколкото изобщо в България той е завършен) не засяга спортните издания и притурки. Да се пише изопачено и пристрастно за „нашите“ е някак естествено, дори се смята за върховен дълг и въпрос на чест за журналиста. Друга причина за това е, че в годините на смачкано национално самочувствие спортът бе висок олтар на добрия национализъм, докато „лошият“ национализъм проливаше реки от кръв в Югославия.
Крахът на комунизма преди 20 години заварва спортния журналист легнал удобно на идеологически дрейф. Той е аполитичен патриот. (Няма спортни журналисти, направили политическа кариера при предишния режим с изключение на бившия ватерполист Иван Славков, но той все пак бе зет на вожда Тодор Живков.) Понеже спортната тематика минава за ниска топка в журналистиката, никой не възлага на спортния журналист да пише уводните статии и да хвали партията. Той се скатава от партийни събрания на стадиона, но там отривисто вее националния флаг. Превърнал е хобито си в професия – лесна, приятна и с добри доходи. Тя включва чести пътувания отвъд желязната завеса и дребни далавери с командировъчните, с дефицитни стоки и с валута. (За една балканиада по фехтовка в Турция отборът пренася сребърна амалгама за огледала в саковете за рапири. Оказва се, че тези сакове никога не са пътували празни. За организатор на контрабандния канал е посочен спортен журналист.)
Днес, също както носталгичните културни дейци, поразени от прехода, спортният журналист заклеймява „абдикирането на държавата от спорта“ и я зове да възобнови субсидиите. Но разликата е, че оставените на самоиздръжка читалища и театри тънат в разруха, докато спортните бази и стадионите бързо се приватизират под различни форми, включително и чрез държавно-частно партньорство, а клубовете и федерациите на олимпийските спортове са въдворени под скиптъра на съмнителни бизнесмени. Изобщо собствеността върху спортните имоти в България е силно замъглена, дори повече, отколкото собствеността върху казината. В сферата на спортния бизнес, особено във футбола, често стават убийства. Футболният клуб „Локомотив“ – Пловдив, е с трима разстреляни президенти.
Журналистът обаче не се интересува от мириса на парите в спорта. За него важно е да има състезания, да се печелят медали и отборите да побеждават. Затова спортната журналистика затваря очи пред явното мафиотизиране на цели федерации и клубове. Най-драстичният пример е с футболния клуб „Славия“, който става шампион на България през 1995 г. Той е собственост на бандитската групировка СИК, от чиито тогавашни босове само трима още не са убити, взривени или изчезнали. Такива хора обаче спортният журналист нарича „финансови благодетели“.
Българският спортист – нездрав дух в болно тяло
Спортовете, донесли ни най-много световни и олимпийски отличия, са борбата и вдигането на тежести. В тях десетилетия наред България е световна свръхсила. Именно от тях обаче в началото на 90-те години на улицата се изсипва първата вълна от брутални побойници и убийци. Те бяха наречени първо „борци“, после „дебели вратове“ и накрая „мутри“. Тази възходяща градация не се нуждае от разяснение. Но въпросът защо тъкмо тези спортове се оказаха толкова криминогенни не е осветлен.
От 1968 до 1988 г. България събира обилна реколта от медали в борбата и щангите в резултат на държавните грижи за развитието им. Десетки хиляди здравеняци се борят и вдигат гири в залите, но това става без публика и убягва от общественото внимание. Причината е, че за разлика от колективните спортове и особено футбола състезанията по борба и щанги са твърде малко. Годишният календар включва само 3 турнира – два вътрешни плюс европейско или световно първенство. Тези състезания траят общо около месец. В паузите тренировъчният цикъл е нарушен, спортистът наддава на тегло и безделничи. После обаче той има нужда от допинг, за да влезе пак във форма за поредното състезание. Иначе е невъзможно хем да стопи килограми, хем да заякне и бързо да натрупа мускулна маса.
Срамната истина, че допингът е станал държавна политика, лъсва още на олимпиадата в Монреал през 1976 г. Тогава е отнета най-героично спечелената титла за България – на 110-килограмовия Валентин Христов, който се състезава като в транс и вдига с по 20-30 кг повече от щангистите в по-горната свръхтежка категория. Случаят е отразен подобаващо в българския печат – с пълно мълчание. Заради бойкота на Запада олимпиадата в Москва през 1980 г. е сведена до спартакиада на страните от Съветския блок. Логично там няма никакви допинг скандали и България заема невъобразимото трето място в света по медали след СССР и ГДР. Следва олимпиадата в Лос Анджелис през 1984 г., където също няма допинг скандали, защото този път Съветският блок я е бойкотирал и България не участва. Така катастрофата се разразява чак на олимпиадата в Сеул през 1988 г. Тогава целият български отбор по щанги е дисквалифициран заради допинг и всичките му медали и титли са отнети.
Когато допингът се комбинира с алкохол, дори в малки количества, в тялото на здравеняка се получава взривоопасна смес и той става много агресивен. Заради това и периодите на т.нар. олимпийска подготовка изобилстват с нощни зулуми на спортисти. (Сервитьорка в Спортпалас на Златни пясъци е бита и изнасилена в лека кола от щангист през 1980 г.; през 1984 г. трима гребци пребиват контрольор и пътник в трамвай номер 10, късат служебната карта на цивилен офицер от МВР и го смазват от бой, после завземат трамвая, но са причакани от командоси, които на свой ред ги пребиват. И в двата случая се водят дела, но присъдите са меки, а щангистът дори е осъден условно.)
Именно комбинацията от стимуланти и алкохол обяснява извънредната жестокост на бандите от борци (Крушата, Комшев, Васил Илиев и др.), гребци (Карамански, Каратанчев и др.) и щангисти през 90-те години, когато държавната система за финансиране на спорта се е срутила, спортните школи са закрити и техните възпитаници излизат на улицата.
Футболистите – карикатури на мутрите
Футболът – за разлика от борбата, гребането и щангите – е с 10-месечен състезателен цикъл през годината. Играчите тренират почти всеки ден и имат мачове всяка седмица пред голяма публика. Тук допингът няма смисъл, тъй като този спорт изисква не еднократно върховно напрягане, нито пък бързо натрупване на мускули, а продължително пребиваване в спортна форма, редовни тренировки и спазване на режим.
Така че футболистът се бъхти на игрището, но си мечтае за живота на мутрата. Той кара същите скъпи коли, вечер посещава същите чалга заведения и го ухажват същите певици и блондинки. Но поради своята заетост с мачове и лагери, той е извън големия бизнес с бухалките и няма защо да се движи с охрана. Футболистът обаче също иска да бъде застраховател или банкер и съпругата му да върти бутик за бельо или фризьорски салон.
И ето, футболната звезда Христо Стоичков става рекламно лице на борческата групровка ВИС-2 и се оказа акционер в застрахователно дружество в период, когато „застраховане“ е евфемизъм за „рекет“. Любослав Пенев отваря бутик за шапки на съпругата си манекенка, а Даниел Боримиров се жени за сестрата на един от най-големите наркодилъри в България и получава дялове във фирми от легалния му бизнес.
През 1994 г. спортните идоли на нацията – националният отбор по футбол, спечелил бронзови медали на световното първенство в САЩ – се опитаха в комбина с борческите групировки СИК и ВИС да си създадат своя банка. И макар че в проекта бяха ангажирани финансистът Емил Хърсев, бивш подуправител на БНБ, и целият символен капитал на отбора, той пропадна. Провалиха го самите мутри – в последния момент те се отметнаха и не внесоха уставния капитал. По-късно обаче те не се посвениха да посегнат дори на иконата Стоичков. (През август 1999 г. той бе засечен от журналисти с насинено, леко деформирано лице и охлузвания по китката от белезници или каиш, за които дава комично обяснение: бил отишъл да нагледа строежа на вилата си, но там настъпил кабел и го ударил ток по ролекса, от което часовникът се стопил на китката му.)
Но футболът и в много по-малка степен волейболът все пак успяват да екзалтират нацията с по някоя дръзка победа. Този чист символен капитал после се осребрява в политиката, където борците не могат да припарят, но също и в бизнеса с автогорива. Деление обаче има и тук: футболни звезди като Емил Костадинов и Трифон Иванов са традиционалиста и наливат на шофьорите бензин, а волейболните звезди като Любо Ганев са новатори и им наливат метан.
Откъс от сборника „История, митология, политика“,
Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2010