Не знам колко души си спомнят за сирийчето Алян, намерено удавено на морския бряг. Не беше супер отдавна. Тогава светът се разплака при вида на обувчиците му и телцето свито безжизнено на пясъка. Такова всеобщо трогване се забелязва все по-малко. Освен ако медиите не припомнят системно темата.
Шапка свалям на вестник 24 часа за фокусирането върху живота и страданията на търсещите убежище! Такива текстове са очевидно несимпатични и дори дразнещи всеки, който е жаден за покой от кахърна журналистика. Вчера например вестникът публикува данни, разбиващи съботния комфорт. За разлика от подхода на същите такива данни при академичната общност в луксозния НБУ. Там се подготвя фанфарна конференция като как живеят мигрантите у нас. Веднага става ясна колосално различната интерпретация на тези тегави факти. На гърба си изпитах двуличието на университетски кръгове, препитаващи се с уж правене на сериозна наука за миграцията.
Но по реда си.
Представете си, един малък бежанец, отдалечил се от заветната турско-българска граница. Зима е, детето е гладно и уплашено. Няма представа къде отива, макар че са му казали да върви в някаква посока дето уж щяло да намери покрив и хляб. Гористата местност е като от филм на ужасите. Стръмно, кално, тъмнината е бездънна. Краката на детето се преплитат, диша тежко, разплаква се, после си дава кураж, но понеже не се случва нищо добро, пак се разплаква. Няма вече сили и надежда – и умира. „Починало е от изтощение и измръзване“, се описва в доклад по случая.
Сега си представете другия случай. Не е в гора, а в столицата ни. Две момчета по на 17 години вървят по улица в квартал Красна поляна. Някой стреля по тях в гръб. Едното момче е убито. Сирийско момче. Бягало е от войната в страната, където джихадистите на Ал Кайда и милициите на Башар Асад воюват над 10 години (тази нощ Асад избяга от Дамаск, дим да го няма, а бунтовните групи късат портрета му и вандалстват от сърце). Кой го застрелва в София не е ясно. Подозрения всякакви. Може да са трафиканти на мигранти. Може да са шпицкомандите на Расате, не се разбира. В съответния доклад цари несигурност и за тази детска смърт.
И накрая, представете си, че сте дете от бежанския лагер в Харманли. Лагерът от много време се е превърнал в другото сърце на града. За малките мигранти това е мястото и времето на погубеното им детство. Един от тези малки хора отива заедно с по-големи от него да поплува в река Марица. Плуват. Весело е. После течението задърпва надолу най-неможещия и реката го поглъща като гладен хищник. Толкова е писано и за тази детска смърт в статията „Три деца бежанци са починали в България през 2023 – застреляно, удавено и замръзнало в гора“.
А в частния университет и неговата проектирана конференция за мигрантите се готвят да говорят дълго и помпозно. Когато им предложих тема за ксенофобското отношение към хората, търсещи покрив в София и страната, отговориха „ами, не, не става. Трябва да пишем вдъхновено за миграцията!“ А иначе, „сърцето ни боли за тези хора, бежанците“…
Каквато е масата от безразлични хора в обществото, такъв е и университетът. Хуманни, ангажирани, но с мярка, за да не си разваляме настроението.
