Либерален преглед започва да публикува в продължения една от скандално-неизвестните книги по най-нова българска история – „Българската конспирация“ на американския журналист Джоузеф Суайър, написана през 30-те години на миналия век.
Възможно най-кратко представяне:
Това е едно от най-добрите журналистически и научни разследвания на сложната и мрачна политика на България от обявяването на независимостта на страната до 30-те години на ХХ в. Съдържа ярки и подробни описания на политиката на фракциите, на един кървав и двуличен монарх, на демократичното и егалитарно българско селско движение, на финансираните с опиум бандити и на някои героични и достойни хора, борещи се за достойно общество в мир със съседите на България. Задължително четиво за всеки, който трябва да разбере Балканите.
Наред с други неща, книгата описва подробно превръщането на Вътрешната македонска революционна организация, ВМРО, от движение за македонско освобождение от османско владичество в организация за търговия с наркотици на дясната българска монархия и инструмент за политически убийства под контрола на нейната екстремистка върховистка фракция. Връзката между българската държава и супремасистката фракция е класически пример за държавно спонсориран тероризъм на Балканите през междувоенния период.
ГЛАВА VI: Свалянето на Стамболийски
Нещо като бик с непокорна коса, самообразован и добронамерен селянин с природна прозорливост – това беше Александър Стамболийски. Смелата опозиция срещу абсолютната власт на Фердинанд го изведе начело на Земеделския съюз, но безграничната му самоувереност, нетактичността към професионалните слоеве, лошата преценка на подчинените, използването на всички съмнителни административни методи на предшествениците му в решимостта да сложи край на позорната експлоатация на селяните от градското малцинство, в крайна сметка доведе до гибелта му.Въпреки това той е велик държавник, чиято личност е предизвиквала уважение в чужбина. За родината си той се бори като лъв, протестирайки гневно срещу загубата на Тракия и Добруджа, като твърди, че задължителната военна служба е необходима дисциплина в България. Генералите Фичев и Савов, както и Μ. Димитър Станчов са сред избраните от него дипломатически представители.
Но макар че Стамболийски никога не признава, че македонците не са българи, и не крие антипатията си към сръбските шовинисти, той симпатизира на федералистите, заявява, че България не иска Македония, и обещава да предаде Петричкия окръг на автономна Македония; освен това той твърди, че македонският въпрос може да се реши само чрез приятелство с Югославия – идея, която се отхвърля от Италия, от съседите на България и от върховистите, които той не харесва. Попитан гневно в Народното Събрание през 1914 г: „Вие българин ли сте или сърбин?“, той отговаря спокойно: „Не съм нито едното, нито другото – аз съм югославянин. Искам двата народа да живеят като братя.“ Работейки за сътрудничество с хърватските и сръбските земеделци, той мечтае, както пише колегата му Оббов, за „цялостна, демократична и мирна Югославия, простираща се от планината Триглав до Черно море … вярвам, че само със създаването на атмосфера на доверие между България и Югославия могат да се положат основите на окончателен съюз на двата народа, братя по етнос“.
Системата за задължителен труд на Стамболийски печели световно одобрение; той създава популярни пътуващи съдилища, насърчава кооперативните усилия, балансира бюджета, намира земя за 50 000 безземни семейства, подобрява комуникациите, пресушава блатата; неговият министър на образованието [Стоян] Омарчевски е прочут с просветните си реформи, които развиват обучението по практически предмети и увеличават четири пъти учебните заведения в страната. Но данъчните оценки и преразпределението на собствеността от страна на Стамболийски, макар и да носят справедливо възмездие за военновременните спекуланти и корумпираните политици, възмущават по-заможните класи и карат Междусъюзническата комисия в София да протестира от името на чуждия капитал. Освен това той раздразва университета, като ограничава приема; духовенството, като премества колегията му в Рила; накрая, цяла орда професионалисти, защото не дава на всички им официални постове.
Първите противници на Стамболийски са комунистите; в тази дребнособственическа страна те дължат влиянието си на благодарността на хората към Русия, тяхната освободителка, чийто език и литература са почти техни. Наистина много българи се отличават в служба на Съветска Русия, сред тях са Кузман Стойков (армейски командир), Кръстю Раковски от Котел (губернатор на Украйна, след това посланик в Париж), както и Георги Димитров (известен с процеса за пожара в Райхстага)[1].
Българските комунисти са наследници на онези „тесни социалисти“ сред професионалната и градската класа, които през 1903 г. се отделят от „широките социалисти“, последователи на Димо Казасов и други умерени. Липсата на идеали по високите етажи на властта, военните неволи и болшевишката пропаганда раздуват редиците им, като към тях се присъединяват много образовани хора и офицери от армията; така през 1919 г. те получават 47 места в Събранието, а социалистите – само 28. Строгостта на социалистическия министър на вътрешните работи по време на някои бунтове подтиква техния секретар Георги Димитров да организира стачка, която в края на 1919 г. парализира комуникациите за два месеца; стачкуващите настояват за осемчасов работен ден и по-добро заплащане и са подкрепени от повечето социалисти. Стига се до бунтове и сблъсъци. В Нова Загора войниците получават заповед да стрелят по комунистическия кмет, лейтенант Кузман Стойков, но той обръща гръб на насочените пушки и продължава да насърчава последователите си – след което войниците отказват да стрелят. В крайна сметка стачката е прекратена чрез отстъпки; тогава Стамболийски се помирява с комунистите чрез реформи и оставя всички червени села да управляват сами делата си. Той спасява България от болшевизма.
Но [Антон] Прудкин, бивш руски нихилист, дискредитира земеделския режим още в самото начало. Арестуван още по време на войната за шпионаж, това приказно, но енергично същество се сприятелява със Стамболийски, докато двамата са заедно в затвора; затова Стамболийски го назначава за софийски градоначалник! Никога един нихилист не е разполагал с такива възможности! По време на голямата стачка той организира разрушаването на един железопътен мост, взривяването на бомби и други безчинства – повод за жестоки мерки срещу комунистите. През март 1920 г. той поръчва поставянето на бомби в препълнен театър [Одеон], където един белорусин е трябвало да изнесе лекция. Бомбите избухват, преди да пристигне някой важен човек, но много хора са убити. Кариерата на Пруткин завършва безславно в затвора, въпреки че преди да бъде арестуван, той се опитва да отклони подозренията, като организира атентати срещу себе си.[2]
На изборите през март 1920 г. земеделците получават само 38% от гласовете (включително „зестрата“ от гласове на мюсюлмани, които неизменно се подават за правителството, провеждащо изборите), след което Стамболийски просто обявява за невалидни достатъчно много опозиционни мандати, за да си осигури в Събранието мнозинство от двама души (без места) – процедура, която, макар и да е отработена във времето, предизвиква такова възмущение, че Междусъюзническата комисия заплашва с югославска намеса.
Сега вече революционерите на Александров започват да заговорничат срещу Стамболийски. През 1914 г. Александров, Матов и Протогеров го молят, ако земеделците в крайна сметка вземат властта, да обещае да субсидира ВМРО и да я остави да прави каквото си иска в Македония. Стамболийски отказва. Сега Александров говори, че ще го убие.
След края на войната военните предават много оръжие на революционерите в Кюстендил, Неврокоп и Петрич. След това Чаулев минава през Албания, за да реорганизира ВМРО в Западна Македония. Протогеров започва пропаганда в София, като намира охотна подкрепа сред многобройните лишени от власт чиновници, които са служили в Македония по време на окупацията. На събрание в Университета е номиниран комитет под ръководството на Георги Попхристов, който свиква конгрес на делегатите-българофили; те избират нов (временен) „Национален комитет“ под ръководството на Иван Каранджулов (с лекарите Александър Станишев, Никола Стоянов и Георги Баждаров сред членовете); той подава молба до силите на Антантата за обединение на Македония с България – ако не цялата, то поне Източна Македония до Вардар.
Но през март 1919 г. оцелелите федералисти в София, възмутени от готовността на върховистите да разделят Македония в интерес на България, а също и от жестокостите на върховистите по време на войната, призовават емигрантите да се противопоставят на върховистките цели. Всички най-известни воеводи отпреди войната се събират, за да създадат комитет под ръководството на Гьорче Петров, в който членуват Хаджидимов и Лозанчев; той се обръща към Мирната конференция с призив за македонско единство и автономия, но този призив е сметнат за българска маневра. След това федералистите започват пропаганда, за да обяснят целите си. При условие че Македония може да управлява сама вътрешните си работи, тя ще принадлежи към Югославската федерация, но ще се противопостави на денационализацията от страна на сръбските шовинисти, както се е противопоставила на българизацията, нито пък ще приеме гръцко (неславянско) управление. Но в началото на 1920 г. този комитет се разцепва, като едното крило под ръководството на Хаджидимов се присъединява към комунистите (с орган Освобождение) и се обявява за Балканска комунистическа федерация, докато другите, под ръководството на Петров, се присъединяват към Земеделския съюз.
През ноември 1919 г. Стамболийски арестува всички министри от кабинета на Радославов (който е вкарал България във войната), както и 1662 офицери върховисти и македонци, обвинени от югославските власти за безчинствата в Южна Сърбия, въпреки че отказва да ги предаде за съдене от югославски съд (и в крайна сметка югославяните се отказват от това искане). Сред арестуваните (в София) са Протогеров и Александров.
Няколко дни след ареста Александров подкупва жената на надзирателя, за да му занесе бележка, с която казва на приятеля си Слави Иванов да го спаси на връщане от разпит при прокурора. Той ще измисли как да забави връщането си в затвора до тъмно, след което ще убеди конвоиращия да го пусне да посети болната си сестра, при която спасителите му трябва да чакат. Иванов обещава да направи каквото може и му изпраща револвер в един хляб. Всичко минава по план. Двамата полицаи, които придружават Александров, поставят пушките си до стената и сядат, при което Иванов, Стоян Мишев и Ване Арзов изскачат в стаята, обезоръжават ги, след което се измъкват с Александров в дома на приятел. В продължение на седем месеца Александров се крие в София, като се мести от къща на къща и отначало се чуди какво да прави. Фалшифицираните избори му дават шанс. Политици от опозицията и военни началници започват да кроят заговори; те канят Александров в домовете си, като му обещават пари, за да сформират отново ВМРО, ако им помогне да свалят Стамболийски.
Протогеров също е спасен. Той е в болница. Двама приятели, маскирани като полицаи, се явяват, „за да го заведат при прокурора“. Той е готов, защото лекарят Атанасов, който го обслужва, го е предупредил. Щом излизат навън, една кола го откарва, за да се присъедини към Александров. Не след дълго напуска България (с италиански паспорт), за да събира средства; среща се с италианци и унгарци, говори пред германски военни кръгове, дори се обръща към Съветска Русия.
Александров и Протогеров са странно различни приятели – единият армейски сержант, другият генерал. Иванов, който в крайна сметка напуска Александров, защото последният се опитва да го убие, и сега живее в Белград, пише, че макар Александров да е бил силна личност, енергичен и способен, този висок, студен екстремист е използвал тези качества безскрупулно, за да се превърне в македонски диктатор, като е обвинявал лъжливо и след това е убивал всички, които са го критикували. По достоверни данни Протогеров е бил смел и енергичен, но мек и религиозен, весел и дружелюбен, ненавиждащ излишните кръвопролития човек; през последните си години той живее в съседство с британския вицеконсул, с когото споделят страстта си към котките. Изключително пестелив, той живее много скромно и никога не се жени, като казва, че принадлежи само на Македония.
Александров вербува своите революционери сред българизирани македонци и военнопрестъпници, като броят им се увеличава чрез постоянните бегълци от югославската власт. До края на 1922 г. от Кратово (единственият район отвъд границата, където Александров се е закрепил реално) идват 157 бегълци, от които 83 са класифицирани от югославските власти като дезертьори, 23 като убийци, 20 като агитатори и 17 като съучастници на Александровите чети. В България тези мъже са ласкани и посрещани, получават пари или работа, докато „почиват“ след набезите; те познават Южна Сърбия, говорят местния диалект, изпълнени са с обида срещу югославяните.
Планът да се насърчава Турция да се противопостави срещу отстъпването на Тракия на Гърция се проваля и през юли 1920 г. Александров преминава границата край Кюстендил заедно с Иванов и други, за да организира съпротивата в Източна Македония. Половин дузина воеводи (сред които и Бърльо) са нападали и ограбвали влашките овчари тук, за да се издържат – лоша пропаганда, която Александров прекратява; но той намира федералистите на Петров силни в Кюстендил и в Кратовски окръг – където хората са против революционната дейност. Затова Дончо Ангелов (воевода на Кратово) настоява да се свика конгрес, на който да се планират нови методи, но Александров има други идеи.
До късната есен Александров обикаля из Източна Македония, като умело манипулира местните настроения – на едно място говори за съюз с България, на друго за автономия, на трето използва комунистически лозунги, а всъщност носи всяка мантия, която би му дала власт. Организира куриери, назначава местни воеводи, които да разобличават хората, дръзнали да бъдат приятелски настроени към югославските власти. Винаги има недоволни хора, които той може да използва, тъй като югославското лошо управление, бруталността и корупцията в първите години след войната пораждат недоволство. От друга страна хората се страхуват, че българите ще се върнат (югославската полиция е все още слаба), и до такава степен са наплашени от хората на Александров, че често изпълняват заповедите им от съображения за сигурност, като доставят храна на четите, плащат данъци и не се осмеляват да се оплачат на властите от страх пред смъртта и разрушенията, с които ги заплашват четите. Често тези заплахи се изпълняват, като се опожаряват къщи, а хората все по-често са убивани. Югославяните обявяват цена от 250 000 динара за главата на Александров, но той е строго охраняван и никой не смее да го предаде. През зимата той се завръща, за да се крие и заговорничи в София и Кюстендил, макар да се преструва, че все още е в Македония.
През октомври 1920 г. на емигрантски конгрес в София е избран редовен Национален комитет под ръководството на Каранджулов, който призовава за сътрудничество с хърватите, черногорските въстаници, албанските чети, комунистите и всички други, които се противопоставят на югославското обединение, и заедно с това обявява създаването на асоциация в Рим, която да работи за македонската независимост. Но това говорене за македонска независимост по нареждане на Италия е маневра за сплотяване на федералистите около старата върховистка идея за автономия като стъпка към обединение с България – Каранджулов веднъж е казал на британското военно аташе, че по-скоро ще си „пререже артериите“, отколкото да подкрепи идеята за македонска автономия. Говоренето на Каранджулов и финтовете на Александров, докато набира сили, скоро предизвикват подозренията на федералистите.
Затова през април 1921 г. Гьорче Петров, Христо Татарчев, Никола Милев, Филип Атанасов и други федералисти свикват в София събрание, на което са представени всички етноси в Македония. Под ръководството на архитект Юруков е избран Национален комитет на федералистите, опозиционен на този на Каранджулов, който си поставя за цел автономна Македония в рамките на (в крайна сметка) Южнославянска федерация. След това е създадена федералистка ВМРО, следваща предписанията на Делчев, под ръководството на Атанасов, Паница и Чудомир Кантарджиев. Атанасов, известен във Виена с медицинските си умения, е член на Централния комитет на ВМРО заедно с Груев; Паница (вече представен) е служил на българите като разузнавач по време на войната; Кантарджиев е един от тези, които са осъдили на смърт Сарафов и Гарванов. В крайна сметка Атанасов оставя Паница и Слави Иванов да ръководят операциите на федералистите от България, като самият той отива да създаде база в Албания, тъй като Александров вече е силен в Източна Македония. Освен това той се надява да опровергае твърденията, че федералистите работят по заповед на София, и да спечели албанска и италианска подкрепа. Междувременно в Женева доктор Греков започва да публикува документ, в който оспорва твърдението, че македонците са българи; отхвърля фалшивата приказка, че федералистите са комунисти, отказва се от македонската независимост, застъпва се за автономия в рамките на южнославянска или балканска федерация.
Александров веднага решава, че Петров трябва да умре. Той разпространява слуха, че пооследният е заговорничил с военния министър Димитров да убие поддръжниците му и действително е убил двама от тях (които Александров изглежда е убил сам); след това на 15 юли напуска България.
Следващата вечер Петров прекарва в софийско кафене с Чаулев (който е станал федералист). След това един наемен убиец го проследява и го застрелва на прага на дома му, след което се скрива в къщата на Александров. Но когато убиецът вижда вестниците, пълни с похвали за жертвата му (на чието погребение е присъствал Стамболийски), той казва на съпругата на Александров, че съжалява за стореното. Опасявайки се, че той може да издаде по чия заповед е действал, тя изпраща съобщение на съпруга си, който незабавно поръчва убийството на убиеца. Това е съвсем обичайна предпазна мярка – но публичната версия е, че предполагаемите убийци са били убивани от приятелите на жертвите си! Протогеров, който се укрива в София, изпраща до властите съобщение, че ако Александров е поръчал смъртта на Петров, той (Протогеров) няма да има повече нищо общо с него, след което между двамата лидери започват спорове.
Пренебрегвайки протестите на колегите си от Централния комитет, Александров започва да избива приятели на Петров и привърженици на Стамболийски. Той извиква Ангелов в една къща в Кратово, за да обсъдят конгреса, който Ангелов е поискал. Докато двамата разговарят, Александров извиква за вода – предварително уговореният сигнал. Бърльо се втурва с няколко мъже: Ангелов и неговите привърженици са надвити. Докато ги извеждат на екзекуция, Александров се обажда сардонично: „Сега ще имате своя конгрес.“ Това е първото от поредица убийства, които маркират възобновяването на борбата между федералисти и върховисти. Дали Александров има пръст в убийството на противника на върховистите, бившия министър Михаил Такев, през януари 1920 г., така и не се разкрива, тъй като убиецът на Такев е застрелян преди разследването, след като пробожда надзирател при опит да избяга. Знае се обаче, че Александров разпорежда убийството на военния министър на Стамболийски Александър Димитров: той е застрелян в дома си край Кюстендил заедно с двама придружаващи го полицаи на 22 октомври 1921 г. Димитров, най-способният помощник на Стамболийски, наскоро е посетил Белград, за да преговаря за разбирателство, след което се разпространява историята, че той е „продал България на Пашич“. Убийците на Димитров са Панчо Михайлов и Бърльо. Наскоро Панчо е забягнал с голяма сума пари от Пернишката въглищна мина, където е бил касиер и се е присъединил към Александров. Тези безчинства и действията на Александров отвъд границата (които предизвикват югославски протести) карат правителството на Стамболийски да вземе мерки срещу комитаджийските чети. Няколко от тях са заловени и обезоръжени. Каранджулов протестира.
Пристигайки в Тирана, Атанасов и неговите воеводи с изненада научават от италианския министър Кастолди, че Протогеров, Чаулев и Попхристов са пристигнали в Албания преди тях – изпратени от Александров, за да наблюдават Атанасов. Кастолди казва на Атанасов, че трябва да си сътрудничи с Протогеров, като заявява, че няма време за вражди вътре в революционната организация. Атанасов отговаря, че сътрудничеството е невъзможно. Два дни по-късно министър-председателят и министър на външните работи Пандели Евангели казва на Атанасов, че ако не се споразумее с Протогеров, ще трябва да напусне Албания, която не може да приюти две антагонистични революционни организации. Заедно с това добавя, че е убедил Протогеров да направи отстъпки, така че споразумението би трябвало да е възможно. В крайна сметка Атанасов се съгласява да се срещне с Протогеров. В продължение на десет дни те преговарят, като постигат пълно разбирателство и подписват протокол (в края на ноември 1921 г.). Общата им цел е федерална Македония по швейцарски образец, като кантоните ще се управляват от доминиращия във всеки от тях етнос. След това Македония трябва сама да решава съдбата си – макар че Атанасов е сигурен, че само в Източна Македония има желание за съюз с България. Телеграми до София съобщават на Юруков и Каранджулов за това споразумение, след което те свикват съвместен конгрес на представителите на емигрантите, които го одобряват със 160 срещу 40 гласа.
След това Атанасов и Протогеров преговарят с Албанския революционен комитет в Косово, като се консултират с военния министър Амет Зогу (сега крал Зог), министъра на вътрешните работи Байрам Цури, Хасан Прищина и други албански лидери: резултатът е конвенция, според която, ако общите им усилия успеят, областта Косово ще бъде присъединена към Албания, а Македония ще бъде автономна.
В началото на 1922 г. Атанасов и Протогеров заминават за Рим. Там те се срещат с представител на италианското външно министерство, който в хода на разговорите ги подтиква да организират убийството на крал Александър, като заявява, че това може да доведе до разпадане на Югославия, която и без това е раздирана от разпри между сърби, хървати, словенци и македонци. Смъртта на Александър ще бъде възможност за македонците. Атанасов отвръща горещо, че този акт няма да бъде добра реклама за македонската кауза, и добавя, че със сигурност италианците биха могли да го убият сами. На следващия ден той и Протогеров напускат Рим.
Протогеров остава във Виена – въпреки че посещава Генуа, за да иска руски пари от Кръстю Раковски (който му отказва). Атанасов се връща в София през април, като намира там писмо от Александров, в което му се казва, че ще „плати с главата“ за дейността си.
Междувременно някои от воеводите на Александров, огорчени от поведението му, настояват Иванов да се обади на Протогеров. Във Виена Протогеров казва на Иванов, че не може повече да работи с Александров, чийто своеволия са нетърпими, но когато чува, че Александров се отказва от Тиранския протокол (който дразни върховистите), той също се отказва от него, вместо да се скара с колегата си.
Александров, подкрепян от българската дясна преса, скоро разваля сговора между върховистите и федералистите, в резултат на което през 1922 г. се разразява епидемия от убийства и безчинства: някои от тях са поръчани от Александров срещу федералистите, други вероятно не са негово дело, но имат за цел да дискредитират правителството – на което ги приписват разпространителите на слухове! През март неизвестни лица хвърлят бомба в американската легация, но там за щастие няма никой. През май доктор Греков (редактор на Слово и бивш шарже д’афер в Швейцария) е застрелян в София от неизвестни убийци, явно заради симпатиите си към федералистите. Една нощ през юли електричеството в София спира, а двама полицейски началници, които са по следите на убийците на Греков, са застреляни. Няколко министри са простреляни, като в един от случаите убийците стрелят по грешна кола и убиват невинна жена. Има и други безчинства – някои от тях може би отмъстителни, например когато през септември Иванов е ранен на софийска улица от александровски убиец. Но федералистите спечелват надмощие в Кюстендил (досегашната база на Александров), Дупница и Горна Джумая.
Федералисткият воевода Крум Зографов е отишъл с голяма група да пропагандира в Източна Македония. Александров го нарича разбойник и му казва да се върне. Изпраща срещу него хора, които той разгромява, а след това (през май 1922 г.) Александров нарежда на един селянин да предаде групата на Зографов на югославската жандармерия. Зографов, ранен, се самоубива, а хората му бягат обратно в България. Иванов повежда осем души да разследват смъртта на Зографов, екзекутира трима селяни, които са го предали, и опожарява десет къщи в селото им.
Сега четите и на двете групировки често влизат в сблъсъци с югославските войски и жандармерията. Групата на федералистите под ръководството на Григор Циклев губи девет убити по време на акция в Кратово, една от половин дузина битки в началото на лятото на 1922 г.; след това са обстрелвани казарми, нападана е пощата, убит е заместник-кмета на Берово и семейството му, капитан от жандармерията и шестима души са унищожени от Бърльо – и т.н. След това в Южна Сърбия е обявено военно положение, България е предупредена, а Гърция и Румъния (които също са обект на набези) са помолени от Югославия да сътрудничат в наказателните мерки. Цар Борис е разтревожен; но Стамболийски му казва, че ако има нахлуване, той ще подаде оставка и ще ръководи съпротивата на селяните. Тогава пък царят ще трябва да определи цена за главата му, за да се престори, че тази съпротива не е била разрешена от него – и да се обърне към Лигата на нациите! Въпреки това посланикът на Стамболийски в Белград, Коста Тодоров, самият той ветеран комитаджия, вече е предложил съвместен граничен контрол: предложение, което в крайна сметка довежда до Нишката конвенция.
Междувременно в окръга в Петрич доминира Алеко Василев (бивш последовател на Сандански), чиито гигантски пропорции са му донесли прозвището „Пашата“. След войната Алеко прави добър бизнес с контрабанда, но един ден убива земеделския окръжен управител и полицейския комендант, които са малтретирали селяните. След това се оттегля в Пирин планина, събира оцелелите привърженици на Сандански, сключва споразумение с местните върховисти, установява властта си над окръга със съдействието на местните военни власти и печелившите търговци на тютюн, които не харесват земеделския режим, а накрая прави няколко набега в Гърция и Южна Сърбия.
Когато Александров губи Кюстендил в полза на федералистите, той отива да се съветва с Алеко, като взема със себе си полковник Георги Атанасов (наричан оттук нататък, за да се избегне объркване, полковник А), който остава при Алеко като секретар и офицер за връзка. Известен с жестокостта си по време на войната, един ден през януари 1922 г. полковник А се е отличил още повече, като се скарал, а след това и застрелял, префектите на София и Петрич, заедно с още един земеделец в едно софийско кафене. След това избягва при Александров, който приема този безстрашен убиец, но скоро започва да ревнува заради превъзходните му военни познания.
Не е ясно как Александров се е споразумял с Алеко, но изглежда, че е обещал да приеме каузата на федералистите, след като обедини ВМРО под свое ръководство – защото реалната страст на Александров е към властта. Тяхната връзка е омразата към земеделците, които не искат да се съобразяват с революционната им дейност, но Алеко не вярва на Александров – „рано или късно той ще ни предаде“, отбелязва той.
Но в Неврокоп бившите привърженици на Сандански, приятели на земеделците и водени от Паница, отказват да се присъединят към този нелек съюз и прогонват агентите на Алеко от града. Така в една дъждовна нощ през ноември 1922 г. Алеко и полковник А се спускат към Неврокоп със силни чети, а военният гарнизон, предварително на тяхна страна, се преструва, че „пази реда“. Паница се съпротивлява заедно с група от 50 души, но напразно. Накрая все пак се спасява по чудо. Нападателите застрелват 15 противници, опожаряват земеделския клуб, училището и десетина магазина, след което се настаняват като у дома си; сега те контролират целия Петрички окръг с изключение на Разлог, който все още успява да им се противопостави. По-късно Паница, заедно със Стоян Мишев, Мито Соколарски, Григор Циклев и други прочути воеводи, се опитва да си върне Неврокоп. но те са прогонени в Гърция и накрая (когато Стамболийски се съгласява да сътрудничи на югославяните срещу Александров) стават водачи на милицията, организирана от югославските власти за отблъскване на набезите от България.
След това Александров възстановява властта си в Кюстендил. Чувайки за някакво тайно споразумение между Александров и военния министър Томов (който подготвя заговор срещу Стамболийски), федералистите се оттеглят. След това на 6 декември Панчо Михайлов и Бърльо нахлуват с хиляда добре дисциплинирани мъже от Петрич и Кратово, поставят на стратегически точки картечници, екзекутират половин дузина симпатизанти на федералистите и опожаряват къщите им, а малкото войници в града остават добронамерено неутрални.
В София се разпространява слухът, че хората на Александров сега ще вдигнат бунт срещу правителството. В отсъствието на Стамболийски (който е в чужбина) кабинетът нарежда на военния министър да поведе войски към Кюстендил: докато някои чиновници, съмнявайки се в лоялността на армията, мобилизират 10 000 оранжеви гвардейци (земеделски доброволци, въоръжени предимно с тояги), от които няколко хиляди са призовани в София. Пристигайки пред Кюстендил, военният министър заповядва на революционерите да напуснат, при което Панчо Михайлов и Бърльо, силно ескортирани, тръгват към него, за да поискат в Петричкото управление да бъдат назначени приятелски настроени към Александров чиновници и федералистите да не бъдат повече толерирани в София – в противен случай те ще нахлуят в столицата. След това те се оттеглят от Кюстендил, като войниците стрелят след тях, за да изглежда всичко „както трябва“.
След този триумф Александров и Алеко имат върховенство в Югозападна България: правителството не може да разклати властта им, защото местните чиновници са в съюз с тях, а военните власти им помагат. Те събират данъци, убиват чиновници, записват всички мъже във военна възраст и скоро разполагат с 8000 души милиция, макар че все още им липсва оръжие.
Дръзновението на Александров е стимулирано от преговорите на Стамболийски с Белград и от трескавата агитация на политическите партии срещу земеделския режим. До март 1922 г. цензурата е заглушавала опозицията. След това обаче се появяват подстрекателски изказвания и скандали. „Трябва да унищожим земеделските престъпници“, реве Атанас Буров. „Фашизмът е историческа необходимост“, заявява Тодор Тодоров. През април правителството научава за заговор сред 17 000 белогвардейци-бежанци от армията на генерал Врангел, които са настанени в празни казарми на различни места в страната. Тъй като българската армия е слаба и с несигурна лоялност, правителството незабавно обезоръжава тези руснаци и депортира двадесет от висшите им офицери за заговор с чужди агенти. Възмутените руснаци се разгневяват още повече, когато техният генерал Покровски, опитвайки се да премине нелегално границата, стреля по български часовои, които незабавно го пробождат с щикове.
Нещата стигат до разгара си, когато опозицията под ръководството на Буров планира масови събрания, първото от които се провежда в Търново на 17 септември 1922 г. Местните земеделци организират контрамитинг. Преди да замине за чужбина, Стамболийски е заявил, че и двете събрания трябва да бъдат забранени, но министърът на вътрешните работи Райко Даскалов решава, че ще има по-малко проблеми, ако ги разреши. Десет партийни лидери тръгват за Търново със специален влак, в който е и Даскалов. Опозиционните партизани се присмиват на „владайския герой“, след което земеделците се развихрят. В Долни Дъбник влакът е задържан, опозиционните лидери са измъкнати насила и брадите им са обръснати – една доста примитивна обида. Има непосредствена опасност да бъдат линчувани. Даскалов спасява живота им само като обещава на тълпата, че трябва да бъдат съдени за военни престъпления, като пледира срещу импровизирано правосъдие; те са задържани в полицейски участък, докато бъдат освободени с гаранция. Буров е в Оряховица с 4000 привърженици, които искат да проведат събранието си. Тук има сериозни сблъсъци със земеделски тълпи, преди последователите му да се разпръснат. Буров е обявен извън закона. Междувременно в Драгоман е ограбен влак и е направен опит за задържане на Ориент експрес. Наистина изглежда, че правителството не може да поддържа реда.
За да се подкрепят обещанията на Даскалов, всички министри от кабинетите на Гешов, Данев, Малинов и Костурков скоро са интернирани в Шумен. Радославистите вече са подсъдими; през март 1923 г. те са осъдени на доживотен затвор (Самият Радославов в отсъствие), докато генерал Жеков е изпратен в затвора за десет години. Отговорностите на кабинета на Гешов-Данев са били разкрити от парламентарна комисия още през 1914 г., докато кабинетът на Малинов-Костурков се е противопоставил на бунтовниците на Даскалов през 1918 г. Чрез референдум за ратифициране на действията на правителството две трети от страната гласуват за осъждането на тези политици.
А след това се случва аферата в Кюстендил. Недисциплинираните оранжеви гвардейци, призовани в София, излизат напълно от контрол, грабят и плячкосват, подпалват Радикалния клуб, стрелят по къщите на опозиционните лидери, танцуват по улиците дивашки танци и пълнят болниците с пребити цивилни. Накрая ги вкарват в казармите и ги изпращат у дома. Правителството започва да ги организира като партизанска милиция.
Александров е осъдил на смърт няколко министри и по тях са отправени изстрели. На 16 декември по Райко Даскалов е хвърлена бомба, когато той излиза от Събранието. Той не е пострадал, но са арестувани стотина заподозрени, а оранжевите гвардейци заплашват да тръгнат към София.
На 4 февруари идва следващата сензация. Стамболийски, заедно с още петима министри, е в министерската ложа в Националния театър на юбилейно представление. Срещу тях седят цар Борис и сестрите му. Изведнъж нещо твърдо, хвърлено отдолу, пада върху празния стол до Стамболийски. Той го събаря с ръка, след което се втурва към вратата заедно със спътниците си, тъкмо навреме. Чува се разтърсваща експлозия. Настава стълпотворение. Асен Даскалов (не е роднина на министър Даскалов), наемник на Александров, се е изправил сред публиката, за да хвърли бомбата; след това е стрелял с револвера си, за да предизвика паника, и в паниката се е измъкнал. Царят остава със сестрите си на местата са, като увещава народа да се успокои, а след това поздравява министрите за успешното им спасение. Представлението продължава. Терористът, за когото се говори, че има връзки с италианска банка, така и не е заловен. Впоследствие се оказва, че е хвърлил бомба и по своя съименник. Характерно за българската политическа пропаганда от онова време се говори, че тези безчинства са били организирани от самите земеделци като претекст за по-голяма строгост към техните противници.
Шест нощи по-късно пожар изпепелява Националния театър (на негово място в крайна сметка се издига сегашната великолепна сграда). Цялата полиция се втурва да гаси пламъците, които са сигнал за бунт в правителството. Министрите Томов, Торлаков и Манолов, хора с умерени възгледи, които са се скарали с Даскалов и не одобряват произволното разпускане на Събранието от Стамболийски, току-що са били изключени от Земеделския съюз заради предполагаема корупция и нелоялност. Още същата вечер Стамболийски реформира кабинета си без тях, като изхвърля и Даскалов (той е назначи за посланик в Прага). Стамболийски, който не разполага с добри хора, избира на мястото на Томов очарователния си млад племенник Константин Муравиев, който скоро печели много симпатии в армията с усърдната си работа в неин интерес – макар че е твърде млад, може би на двадесет и девет години (и само подофицер), за да може да я управлява. Но тази вечер Томов все още държи военното ведомство; началникът на щаба му, генерал Топалджиков, се е погрижил да се постави лампа, която да запали завесата на театъра. Но сигналът му не е изпълнен. Радолов (един от министрите на Стамболийски) дава две версии за този сюжет, които е чул от главните действащи лица, докато всички са били заедно в затвора през 1925 г. Томов му казал, че Топалджиков е дошъл да каже „Всичко е готово за държавен преврат. По ваша заповед ще свалим правителството“. На което Томов отговорил: „Все още съм военен министър и ще остана на поста си. Кажете на премиера, каквото ми казахте.“ Но версията на Топалджиков звучи по-достоверно. Той казва, че Томов е попитал: „Царят съгласен ли е?“ Топалджиков отговорил, че не знае, при което Томов му наредил да попита царя, но той пък отказал да се съгласи, така че не се случило нищо. Късно вечерта Стамболийски е извикан спешно в двореца. След това той казва, че Томов и Топалджиков трябва да бъдат обесени. Дали цар Борис ги е издал заради самия Стамболийски, или защото е предпочел Стамболийски пред Томов, докато узреят други планове?
Новият кабинет променя избирателната система от мажоритарна на пропорционална, след което получава 212 места на изборите на 22 април, докато комунистите получават 16, а другите партии – само 17! Така Стамболийски става фактически диктатор. Той дава да се разбере, че Конституцията ще бъде променена, за да се лиши „малкия цар“ от неговите диктаторски прерогативи, което предизвика слухове, че ще бъде провъзгласена република. Макар да няма доказателства, че намерението на Стамболийски е било такова, има известни основания за такова предположение, което предизвика истинска тревога сред някои напълно честни кръгове.
Тези събития наливат масло в огъня на безсилната опозиция, като дори комунистите и дисидентите-земеделци, последователи на строгия Драгиев, се присъединяват към общия шум срещу Стамболийски. Ако правителството на Стамболийски беше по-добро от своите предшественици, то своеволните му мерки може би щяха бъдат оправдани в страна, в която 80% от народа са селяни – които нито едно следващо правителство не е представлявало. Но (както пише Радолов) партията му е недисциплинирана, корупцията е широко разпространена, критиката не се толерира, земеделските партизани се борят за постове и всеки земеделски хулиган е предпочитан пред членовете на други партии, така че официалните постове се заемат от некадърни и невежи селяни. Дори лидерът на социалистите Пастухов заявява: „С дявола мога да бъда приятел, но земеделското правителство трябва да бъде унищожено.“
„Значи вие сте полковник Вълков, който иска да ме свали от власт!“, възкликва шеговито Стамболийски, когато този офицер му е представен в Софийския военен клуб на 15 януари 1923 г. Началник на Топографския институт, Вълков е лидер на възстановената Офицерска лига и е попаднал под подозрение. Той е планирал преврат за 21 януари, но Стамболийски го е осуетил лесно с този намек, че знае всичко.
Офицерската лига (на действащите офицери) е реформирана след войната, за да запази дисциплината и да се противопостави на комунизма; по този начин тя привлича най-добрите офицери, които се стреми да задържи в активния списък, когато армията е намалена. Това не е Лига на аристокрацията (защото всички българи са със скромен произход няколко поколения назад), а орган, обединяващ хора от всички политически аспекти срещу партизанска намеса в професионалните им дела. Сред тях има фанатични върховисти, германофили, италофили, франкофили, които мразят Италия и настояваха за антанта с Югославия, симпатизанти (а също и врагове) на Александров – но всички се обединяват срещу земеделците, тъй като те изглеждат напълно негодни да управляват. Земеделците се отнасят толкова нетактично към професионалните офицери, предизвиквайки кавги и дори въоръжена демонстрация пред военното министерство, че през 1923 г. само 10% от тях са извън Лигата.
Когато армията е демобилизирана, многобройните пенсионирани (или от запаса) офицери смятат, че имат право на целеви назначения в правителството, и са огорчени, когато същите са раздадени на безпардонни хулигани, а самите те живеят в големи затруднения. Създадена е асоциация, а с влошаването на земеделския режим възниква тайното дружество Кубрат, което е свързано с Офицерската лига и се намира под ръководството на генерал Лазаров. То е организирано в групи от по трима души (подобно на комунистите), като само старшият от всяка тройка познава старшия от две други групи – и така нататък. Само в София в нея членуват над 2000 запасни офицери. Подобно сдружение има и на резервните подофицери. И накрая, има белогвардейци, които са разпределени из страната за работа, но винаги под ръководството на своите офицери. полковник Вълков заговорничи с генералите, с Лазаров и с подофицерите.
Сред цивилните лица заговорът срещу земеделците се оглавява от Александър Цанков, мрачен университетски професор. Роден в Оряхово през 1879 г. и получил образование в Германия, Цанков преди това е бил социалист, привърженик на Балканската конфедерация под ръководството на Австро-Унгария. През октомври 1920 г., докато е генерален директор на военното министерство, полковник Славейко Василев се съгласява с професорите Цанков и Мишайков, че земеделският режим трябва да бъде свален – но партийните лидери не са убедени в това до момента на скандала в Долни Дъбник.
Когато става известно, че Стамболийски се е споразумял с Югославия за съвместни действия срещу четите, Александров планира да провали това споразумение, като провокира югославяните към репресии, които да предизвикат гняв в България. Затова една януарска нощ бандата на Бърльо нахлува в село Кадрифаково, където са се заселили босненски имигранти, подпалва го, намушква с щикове седемнадесет заселници (сред които шест жени, две момчета под четиринадесет години и едно бебе), след което се оттегля преди пристигането на войската. Това не е първото и не е последното клане. През април друга група напада сръбски заселници в Долани, убивайки заместник-областния управител и седем жандарми. Войските, които ги преследват до село Гарван, в което обикновено се укриват хората на Александров, са обстрелвани; след това селото е обстрелвано с артилерия и са застреляни двадесет и осем души. Такава е югославската версия. Но в публикувана в София брошура (Le Calvaire de Garvan) [Голготата на Гарван] се разказва друга история. През 1913 г. Гарван е бил опожарен заради това, че е помагал на българите, а през 1914 г. седем жители на селото са били екзекутирани по същата причина; но сега то било невинно! И все пак войските под командването на префекта Добрица Маткович са заловили двадесет и шест „невинни“ мъже и две момчета, които Маткович е заповядал на войниците да застрелят, но войниците отказали, след което Маткович сам е застрелял с картечница множеството.
Тази история (софийската версия) служи за бурна агитация в цяла България, 40 000 емигранти демонстрират в София с черни знамена и остри речи, всички споразумения с Югославия са денонсирани, а македонската автономия (сега отново върховистки рефрен) поискана. Междувременно на границата се стига до сблъсъци, югославските патрули са обстрелвани в лагерите си, българофилските македонски селяни затварят кучетата си през нощта, за да не издават нападателите. Близо 200 заподозрени са арестувани, а двама стари войводи са екзекутирани от югославяните.
В началото на март български делегати отиват да преговарят с югославяните в Ниш и на 12 май влиза в сила Нишката конвенция. Приемайки факта, че революционерите, които тормозят Южна Сърбия, не са въстаници (както се преструват върховистите), а отчаяни българи, тази конвенция предвижда енергични съгласувани мерки от страна на българските и югославските гранични власти за предотвратяване на набезите. Всички дървета, храсти и високи култури ще бъдат изкоренени в продължение на петдесет метра от двете страни на границата, но селяните от едната страна, които притежават имоти от другата, трябва да имат пропуски за преминаване, въпреки че тези имоти трябва да бъдат разменени възможно най-скоро. Известните привърженици на революционерите трябва да бъдат изгонени от граничните зони, а активните революционери да бъдат екстрадирани, но югославяните отказват да амнистират политическите бегълци в България, докато не се прекрати революционната дейност (което отчасти е и причината тя да продължи).
На 17 март в Петричкия окръг е обявено военно положение, след което Александров обявява окръга за автономен, заплашва със смърт всички свои противници и изпраща в София убийци под ръководството на запасен подофицер, за да убият министрите, но подофицерът е заловен и се самоубива, оставяйки документи, които разкриват мисията му. През май българското правителство нарежда да бъдат арестувани всички революционери на Александров и да бъдат закрити всички организации или вестници, които ги подкрепят, като същевременно предупреждава революционерите и техните семейства за кърваво отмъщение, ако бъдат направени опити за изстъпления срещу земеделските лидери. В София започват обиски от къща на къща, заподозрените са арестувани на едро, македонските емигрантски лидери, свързани с Александров, са хвърлени в затвора, всички земеделски депутати са въоръжени. След това на 20 000 пехотинци и кавалеристи от Оранжевата гвардия, които вече са екипирани, и на други 200 000, които все още не са въоръжени, е наредено да се подготвят за съсредоточаване в София, докато в Петричкия окръг са изпратени лоялни сили – но не достатъчно; тези зле обучени Оранжеви гвардейци са прогонени от хората на Александров, които са тайно подкрепяни от гарнизонни части под командването на заговорнически офицери.
През януари Стамболийски нарежда на началника на Генералния щаб (Топалджиков) и на началника на Софийския гарнизон (Личев) да разпръснат лидерите на Офицерската лига по провинциалните гарнизони. Тази заповед е изпълнена непълно и Вълков остава в София. В Софийския и Сливенския гарнизон независимо един от друг се кроят нови заговори и агентите на двете групи се срещат случайно в Горна Джумая; те се обединяват – отново под ръководството на Вълков и Лазаров – докато Цанков ръководи политическата подготовка.
На 24 април Цанков за пръв път се обажда на дребния брадат социалистически журналист Димо Казасов, като го задължава да пази тайна. Стамболийски може да бъде свален само чрез конспирация, казва му Цанков, защото Конституцията е недействаща, а царят – бездействащ. Макар че Казасов пише яростно срещу земеделците (и сега се учи на обущарство, в случай че вестникът му бъде закрит), той се колебае две седмици дали да се присъедини към заговорниците. Именно тогава Цанков му дава подробности.
Има две независими секции – политическа и техническа, които контактуват чрез Цанков. Политиците са Стоянчев (демократ), Цвятко Бобошевски и професор Янаки Моллов (от Народната партия), Боян Смилов (либерал) и Петър Тодоров (радикал). Иван Вълков – тих, но интелигентен човек, казва Цанков – оглавява техническата секция, подпомаган от офицери от запаса – генералите Лазаров и Русев, полковниците Калфов, Никола Рачев, Кимон Георгиев и Дамян Велчев.
Засега Георгиев и Велчев имат малки роли, но по-късно влизат в историята. Георгиев, по това време депутат, е тих и ученолюбив човек с обезпокоително стъклено око, но с печеливша усмивка. Велчев, роден в семейството на дребен търговец в Габрово през 1883 г., съчетава изпълнителски способности с възвишен идеализъм – рицарски настроен, мълчалив човек на действието, висок, с квадратна челюст, с дълбоко поставени очи, нежни в покой, но пламтящи при несправедливост. След като се отличава по време на войната, той се пенсионира, прекарва известно време във Франция, след което си намира работа в софийска банка, като същевременно учи история и право. Враговете му (които най-много се облагодетелстват от падането на Стамболийски) преувеличават чисто изпълнителната му роля през 1923 г., докато земеделците изобщо не го споменават в книгите си с изобличения срещу ръководителите на този преврат. Но Вълков е знаел за възможностите му и го е изпращал заедно с останалите нагоре-надолу по България, за да крои планове с гарнизонните командири и белорусите.
През май Вълков изпраща Рачев да поиска помощта на Александров, като го призовава да не провокира повече земеделците преди преврата. Александров казва, че може да отдели малко хора, но ще вкара контрабандно 200 души в София до средата на юли; добавя, че превратът трябва да се извърши, докато селяните прибират реколтата. Този неудовлетворителен отговор кара заговорниците да се откажат от помощта на Александров, като някои са против помощта от [македонски] революционери, а всички са съгласни, че трябва да се пощади животът на земеделските лидери. По този въпрос Вълков има собствени идеи: той планира да създаде фашистка мафия под свой контрол, която да смаже всички, които не споделят убежденията му, и да ги държи смазани.
В края на 1922 г. Александров назначава секретаря си Иван Михайлов (Гаврилов) за свой „началник на пункта“ (местен комендант) в София. Роден в Ново село край Щип през 1896 г., Михайлов е учил в Солун и в Сръбската гимназия в Скопие, бил е данъчен служител в Щип по време на българската окупация, след което е избягал в София заедно с други злосторници. Учи право в Софийския университет, но през 1920 г. Баждаров препоръчва на Александров този на пръв поглед скромен младеж. Среден на ръст, с будни сини очи, безгранична амбиция и абсолютно безскрупулен, Михайлов е член-основател на наскоро създадения Съюз на македонските студенти. Въпреки че целите на Съюза са културни, Михайлов скоро придобива значително влияние сред членовете му, като се обявява за „посветен на македонската революция“ и събира около себе си група млади върховисти-фанатици, а именно Йордан Чкатров, Симеон Ефтимов, Кирил Дрангов, Жоро Настев, Страхил Развигоров, Владимир Куртев и Никола Коларов, „революционните герои“ на бъдещето.
За своята мафия Вълков свиква няколко напълно безскрупулни офицери, на които може да разчита, сред които майор Порков, капитаните Кочо Стоянов, Куцаров, Харлаков, Точев и Радев; тези хора, генералният щаб на мафията, които се оглеждат за ръководители, се обръщат към българизираните македонци и попадат на бандата на Михайлов. Така се поставят основите на тайната полиция, която скоро ще се превърне в скритата власт в България. За преврата Михайлов и някои от приятелите му получават офицерски униформи и пропуски с измислени имена (Михайлов е лейтенант Брезов); няколко месеца след това те получават от тайни военни фондове значителна субсидия за заплащане на вербуваните от тях убийци, като много от тях в крайна сметка са включени в полицията чрез влиянието на Вълков. Изглежда, че Вълков е имал тайни уговорки и с полковник А, който изпраща групи, за да подкрепят убийците при преврата и след това е остро порицан от Александров за това. Самият Александров обаче изпраща хора в софийските покрайнини, за да спасят заговорниците, ако превратът се провали.
На 18 май полицията идва в офиса на Казасов и (без да го познава) го пита: „Къде е Казасов?“ „В провинцията“, отговаря Казасов и мълчаливо се заклева, че няма да рискува да преспи още една нощ вкъщи, без да посмее да каже нещо на семейството си. Не знае кои от приятелите му може да са замесени в заговора – и не смее да ги попита.
На 1 юни Стамболийски заминава за две седмици в стопанството си в Славовица край Пазарджик, за да подготви промени в Конституцията. На 7-ми там го посещава царят – с подарък парникови пъпеши; някои казват, че са прекарали деня щастливо заедно, а други, че са се разминали с остри думи. На 5-и заговорниците са се договорили да атакуват в малките часове на 9-и. Конгресът на запасните офицери, нарочно определен за 24-и, дава повод за идването и заминаването на техните куриери. Министрите са предупреждавани многократно в продължение на един месец за предстоящото, имената на заговорниците са известни, Стамболийски знае, че четите от Петричкия окръг са готови да нападнат Славовица – той сам казва, че знае, че ще бъде убит. За подготовка сред хората на Александров и в гарнизоните съобщават федералисти и лоялни офицери, но младият военен министър Муравиев, прекалено самоуверен, не желае да действа по слухове. На 8-и генерал Личев настоява за военно положение, но министърът на вътрешните работи смята, че арестуването на заговорниците тази нощ ще е достатъчно и не променя мнението си, въпреки че през деня до него достигат поредица от тревожни съобщения. Един федералист разказва, че 240 македонци са преминали границата на път за София – той бил с тях, но се престорил на болен. В София са забелязани прочути терористи. Полицейският комендант открива, че всичките му гранати и картечници са изнесени от помощника му, за да бъдат ремонтирани в казармата. Един човек казва на Оббов, че жена му сънувала, че тази нощ ще има преврат. Оббов, разбирайки, че човекът говори за сън, защото се страхува за сигурността си след това, ако направи официално изявление, предупреждава колегите си, но е обезпокоен. Ето защо взема влака за Плевен, където приятелите му са най-силни. Престъпна небрежност, пише Радолов, е причина за гибелта на правителството.
Привечер полицията напразно издирва заговорниците. Те вече са пожелали лека нощ на нищо неподозиращите си семейства и предпазливо се промъкват към къщата на генерал Русев близо до ГПУ. Часът е 22:00. Всички са там с изключение на Лазаров и Велчев. Вълков е назначил Лазаров за командир на гарнизона, а Велчев – на военното училище, така че и двамата са облекли отдавна неупотребяваните си униформи и отиват на постовете си, които служещи офицери са подготвили, арестувайки техните предшественици. Докато Събранието все още заседава, ГПУ е превзето отвътре и телефоните са спрени, но депутатите вземат това за техническа неизправност и се разотиват спокойно.
Конспираторите са нервни. В дома на Русев е настанен важен земеделски чиновник. Може би присъствието му е предотвратило подозренията. Той спи в съседната стая. Не бива да го будят. С приглушени гласове те сформират своя кабинет – Цанков, министър-председател и министър на образованието; Русев, на вътрешните работи; Тодоров, финанси; Моллов, земеделие; Смилов, правосъдие; Казасов, комуникации; Бобошевски, търговия; Стоенчев, народно стопанство. За външно министерство всички предпочитат Никола Милев, но решават, че връзката му с революционерите може да обиди югославяните; така външното министерство се поема от Калфов. Вълков ще бъде министър на войната – ако царят се съгласи, уточнява той. Рачев и Георгиев изпълняват функциите на секретари – те подготвят указ за провъзгласяване на новото правителство.
Нима сигналът никога няма да дойде? Те притискат носове към прозореца и наблюдават. Всичко е неподвижно. Изведнъж електрическите улични лампи светват, а после угасват. Най-после! Часът е 3 сутринта. Войниците на Лазаров и кадетите на Велчев ще се придвижат сега, за да завземат стратегическите пунктове и полицейските участъци и да арестуват министрите. Запасните офицери на Лазаров ще излязат от къщите си, за да охраняват улиците. Изстрели около ГПУ! Кратък откос от картечница малко по-далеч! Отново тишина. Часът е 4 сутринта. После навън се чуват бързи стъпки. Вратата се отваря. Влиза полковник Велчев, отдава чест и съобщава на Вълков, че столицата е в техни ръце. Само един полицейски участък се е опитал да окаже съпротива и един полицай, за съжаление, е бил убит пред ГПУ – единствената жертва. Повечето полицаи и часови не са и помислили да не се подчиняват на офицери в униформа.
След това идва Лазаров от военното министерство. Всичко е свършено. Но армията не трябва да предприема подобни действия никога повече. Стамболийски е искал собствена армия – но армията трябва да се държи настрана от политиката. Сега тя трябва да се оттегли в казармите и да остави всичко на кабинета. Всички се съгласяват ентусиазирано.
Повечето земеделски депутати са вкарани в казарма, където някакъв шегаджия стреля с картечница над главите им, за да ги сплаши. Министрите също са арестувани – с изключение на Стамболийски, Оббов и Дупаринов (който по-късно е хванат при опит да избяга в Турция). На връщане към дома си Муравиев се е натъкнал на войници на неочаквани места. Разтревожен и страхувайки се от най-лошото, той е обмислял самоубийство. Виждайки електрическия светлинен сигнал, той е решил да отиде в един полк, за който е бил сигурен, че е лоялен. Спуснал се от прозореца в градината си и се оказал изправен пред дула на пушки. Министър Неделко Атанасов е затворен в полицейския участък, където са се настанили някои от убийците на Михайлов. Той моли за вода. „Защо да хабим вода?“ – отговарят му няколко гласа. „След няколко минути ще пием кръвта ти!“ Откъм вратата се чуват яростни възгласи. „Какво чух? Мислите ли, че правим този преврат, за да можете да убивате враговете си? Няма да се пролива кръв! Веднага напуснете това място!“ Това е Велчев (когото Атанасов не познава). Атанасов ми разказа тази история сам.
Всъщност Велчев, който е планирал превземането на София, е взел всички предпазни мерки, за да предотврати кръвопролития, и през тази нощ е убит само един полицай. Но униформата на Михайлов е неговият пропуск; той е замислил да арестува няколко федералисти, приятелите му претърсват къщите им. Александров и хората му обаче не бяха в София тази нощ – военните не ги пускат да влязат в града.
Ескортирани от гвардейска кавалерия в алени униформи, Цанков, Смилов и Казасов заминават с полковниците Александър Цанев и Васил Каракулаков за двореца Враня (извън София), за да получат подписа на царя под указа. На вратата е извикан неговият германски камердинер. Той идва – много уплашен. Цанев императивно му нарежда да каже на царя, че министър-председателят на България желае да го види веднага. Камердинерът възразява, че царят спи – но накрая отива. Изминава половин час. Цанков и Цанев стават нетърпеливи. Тогава камердинерът идва отново, за да каже, че царят не е открит никъде – сигурно е отишъл да стреля.
Цанев избутва заекващия камердинер и повежда останалите нагоре. Влизат в спалнята на царя и опипват леглото. То е още топло! Значи царят е излязъл току-що!
Какво да правят? Изпращат войници и слуги да издирват царя, а сами потропват нагоре-надолу по чакъла пред вратата. Ще чакат до 11 ч. Ако царят не се появи и тогава, казва Цанков, ще се върнат в София и ще провъзгласят република. Казасов се радва – винаги е мечтал за република. Най-сетне един слуга дотичва, за да каже, че е намерена княгиня Надежда [сестрата на царя]. Тя идва – в ездитен комплект, и нервно ги кани да влязат.
„Чакахме четири часа, за да се видим с брат ви“ – казва рязко Цанков, – „но той излезе, след като пристигнахме. Още няколко минути и ще се върнем в София, отказвайки се от всякаква отговорност за нещастията на династията. Не искаме трудности, но ако вашият августейши брат ги създаде, ще ги преодолеем ефективно. Отговорността ще бъде негова, а не наша.“
Принцесата казва, че царят не знае нищо. Той бил отишъл да стреля. Тя отива да го намери.
Скоро той идва. Цанков му разказва какво се е случило. Борис отговорил, че вече не е цар – прерогативите му били нарушени, не се били допитали до него. Той признава, че е излязъл „да размишлява“. Не можел да вземе страна, а след като конституцията била отменена, нямал функции, които да изпълнява.
Цанков отговаря, че той е цар и трябва да остане цар, но е било необходимо да се действа, за да се предотврати гражданска война. Царят все още се колебае. Накрая Цанков заговаря рязко.
„Ще вървите ли с народа и армията или срещу тях? … Залогът е хвърлен. Ние ще изпълним целта и дълга си с вас или без вас. Династията трябва да поеме последствията.“
Настъпва мълчание. Царят поглежда от един към друг.
Цанков вади указа от джоба си и го слага пред царя. Той подписва и отбелязва: „Вземете мерки за спасяване на животи – не трябва да има кръвопролитие.“
Такъв е разказът на Казасов. Но дали е верен? Или е имало преиграване? Повечето земеделци са сигурни, че царят предварително е одобрил заговора, макар че не предлагат надеждни доказателства за това.
Когато Цанков се завръща в София, военните се оттеглят в казармите, а заедно с тях се оттегля и Офицерската лига, вече под председателството на Лазаров. В продължение на пет години Велчев се оттегля от политическата сцена, командвайки Военното училище с безпрецедентна съпротива срещу корупцията, но спечелвайки предаността на кадетите с личността си. Във всеки случай той може да контролира последвалите събития не повече, отколкото стотици други полковници. Кабинетът вече контролира страната, но военният министър Вълков (вече повишен в генерал) скоро контролира кабинета. Превратът, хвали се той, „беше решен от мен. Той беше планиран и осъществен от военните и националните лидери под мое командване“. Без неговата военна власт кабинетът не можел да издържи. Безпощадността скоро му спечелва името „касапин“.
Когато военните се оттеглят в казармите, Александров пристига в София. Същата нощ мафията на Вълков и гангстерите на Михайлов извозват с военни коли и прословутите „камиони на смъртта“ политическите си противници и тайните врагове, които все още са задържани в казармите и полицейските участъци, и ги избиват извън града. Сред тях са кметът и няколко офицери. Размов, председател на софийския клон на Социалистическата партия, е отвлечен на една улица, след което Казасов (също социалист) решава да осигури освобождаването на Размов и да спре тези убийства. С неохота той търси Александров. Двамата – министърът и „нелегалният“ терорист – вървят заедно нагоре-надолу по улицата край католическата църква и спорят, докато накрая Александров обещава, че убийствата ще спрат, макар да добавя, че Размов вече е мъртъв.
През това време няколко чети под ръководството на Бърльо и други върлуват из Северна България, убивайки определени земеделски лидери. Стоян Филипов ръководи тероризма в южната част на страната. Паница избягва от Пловдив, като се е катерил по покривите и е застрелял двама войници. В Петричкия окръг има истинска чистка, като само около Неврокоп са убити трийсет души.
Оббов в Плевен е извикал 6000 оранжеви гвардейци, но те имат само 300 пушки. Плевенският гарнизон и 600 белогвардейци тръгват срещу тях с артилерия, има кратка престрелка, след което земеделците се разпръскват. Оббов бяга през Дунава, за да се присъедини към Райко Даскалов и Коста Тодоров, които са имали късмета да са в чужбина. След това Оббов е осъден в отсъствие за подкупничество, но когато по-късно иска нов процес с пълно право на защита, това му е отказано. (През 1937 г. той е „помилван“ от цар Борис).
В Станимака, Радомир и на други места също има сблъсъци, но невъоръжените маси са инертни, а комунистите остават неутрални, възмутени от суровостта на Стамболийски към тях.
На 9-и един офицер е отишъл да арестува Стамболийски в Славовица, но е бил обстрелван с картечница и се е оттеглил. След това Стамболийски събира 2000 оранжеви гвардейци под ръководството на запасни офицери – макар че повечето от тях не са въоръжени. На 11-ти те настъпват към Татар Пазарджик, но през тази нощ полковник Славейко Василев извежда пазарджишкия гарнизон и обстрелва земеделците, които се разбягват. Стамболийски избягва с брат си в планината, но на следващия ден са предадени, докато се опитват да купят хляб, и отведени при Василев в Пазарджик.
На 13-и пристига капитан Харлаков, който носи – така пише Василев – писмена „заповед от София“, че трябва да предаде Стамболийски на приносителя. Харлаков има със себе си чета във военни униформи, изпратена от Михайлов и предвождана от Симеон Ефтимов и войводата Величко Велинов (Скопски), по прякор „Дядото“, чиято убийствена жестокост е прочута в Южна Сърбия. Те отвеждат Стамболийски в дома му в Славовица, като по време на обиколката го измъчват с ножове. „Страхливци!“, ругае ги той. На разсъмване го карат да си изкопае гроб. Едва е свършил, когато му отрязват ушите и „ръцете, които подписаха Нишката конвенция“. Застрелват го. След това главата му е отнесена в газена кутия в София – така и не е намерена никога по-късно. Средствата на Земеделския съюз в дома му са конфискувани, семейството му е преследвано, а брат му – убит със същата жестокост. Естествено, тези отвратителни подробности се отричат, но престъплението е узаконено, защото никой не е наказан, а Стамболийски посмъртно е осъден на смърт!
Източник: Joseph Swire, Bulgarian Conspiracy, R. Hale, 1939
[1] Нужно е да се има предвид, че книгата е писана в средата на 1930-те години, когато ентусиазмът по отношение на Съветския Съюз и неговите привърженици все още не е охладен, поради липса на достатъчна информация. Бел. пр.
[2] Прудкин е фантасмагоричен персонаж, който предполага отделен разказ. На младини минава за руски нихилист, избягал в България, а всъщност е бил агент на царската „Охранка“. Бил е и сред атентаторите на ВМРО, а в навечерието на Първата световна война е арестуван от българските власти като руски шпионин и в затвора се сближава със Стамболийски. Прудкин е в основата на някои от най-съмнителни деяния на земеделския режим (като атентата в театър „Одеон“ или взрива на надлеза в „Надежда“, за да се потуши транспортната стачка). Уволнен е като столичен градоначалник, защото организира бягството от ареста на македонски дейци като Тодор Александров и ген. Протогеров. От средата на 20-те години започва да работи (и то на постоянна заплата) за съветското разузнаване, през 30-те години е особено активен. Вербува хора от „бялата емиграция“, привлича и хора от левицата на ВМРО, сред които и легендарни фигури като „солунския атентатор“ Павел Шатев. (по материали на портал „Култура“).
