Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Казвам се Мехмед Амид Хамид, роден съм на 13 декември 1925 г. Като съм роден в началото на тази година, но по някакви причини са ма закъснели със седем-осем месеца. Това го знам и можеше това да се оправи, ама така си остана. Пенсионер съм вече 26 години. Четири години съм учил и една година съм повтарял, т.е. до четвърто отделение. Първата година по някакво стечение аз имах хубави оценки, ама нещо стана тука с учителето и мене нарочно са ме оставили, но това е от полза. Щото човек като повтори, все пак се позасилва знанието. Та така съм учил до четвърто отделение. Учителите ни бяха – имаше един от с. Скребатно Никола Крантев, той беше и художник. Имаше идна учителка от Луковит, имаше и един учител Никола Николчев, той беше добър учител, но нещо го намразиха нашите хора, а той винаги гледаше да подобри нещо ... Имаше от с. Скребатно една учителка Велика Попова ... все християни ни бяха учителите, тогава нямаше от нашите. Аз съм бил 15 години ше- хлар, като секат бориките, аз събирам шишарките и ги преваряваме и от това става масло. И така съм си изкарвал прехраната.

Нашият живот беше много оскъден. Беднотия голяма. Бяхме шест деца, четири женски и две мъжки. Сега вече сме останали само двама живи. Аз имам пет деца. Най-голямото дете е раждано 1957 г., имаше вроден порок на сърцето, но така изкара петдесет години. От тези пет деца четирите ми са живи. Единият ми син беше седем-осем години мюфтия в град Гоце Делчев. Другия ми син беше ходжа в едно село Бръщен и изкара шестнадесет години. Четвъртия ми син се изсели преди шестнадесет години в Турция и сега живее в Бурса. Имам и една дъщеря, тя е омъжена и сега живее с мъжа си в Доспат, там той работи като ходжа. Това ми е семейството.

Баща ми беше беден човек, тогава беше смътно време, беднотия беше голяма. Той ни е изгледал почти с чужда работа. По балкана ходи, ще отсече там нещо, дърва ще подкара по селата да продаде, за да преживяваме. Тука се използваха много дивите круши и други плодове – за ошав, за продаване по селата – така преживявахме. И ако докара от балкана борина и някакви други материали. И така моя баща ни гледаше, но едвам ... едвам. И училището аз съм го изкарал едвам. Баща ми не можеше да ми купи моливи и тетрадки, така изнемогваше ...

Аз съм заварил тука четири власти. Първата беше ВМРО – още като дете, много от нея не помня, но помня, че те държаха много против кражбите. Пипнат ли човек за кражба, ей тука над училището го вкарат нощес и тежко му и горко ... Строго държаха и тези, които ходеха по чужди мъже и жени. Щом го разберат тогово, пипнат ли го, тежко му и горко. Това съм запомнил аз от тях. Ама дойде им времето и на тях, дойдоха военните и ги свалиха от власт. Някои ги тикнаха в затвора, други ги откараха в София. След тях постъпиха фашистите. И тогава беше много бедно времето, държавата ни беше разбита. Тука в родопския дял нивите са по-слаби и едвам сме живели така. Те се занимаваха по нашия въпрос. Имаше мюфтии, които бяха в полза на властта и се занимаваха с това да гонят жените за носиите, да сменяват имената. Това го имаше през фашистко време. Като излязоха комунистите още през четиридесета година по балкана и казаха на наш’те хора: „Като вземем властта, това ще е така свободно ...“ И през 1944 г. дойдоха на власт. И няколко години тука ни дадоха възможност така да си ходим по джамии и с носии и след това почнаха да ни гонят яко. За имена, за форма [облеклото], за джамиите, джамията я затваряха, да не можем да ходим в нея. През 1952 г. кметът взе решение едната джамия да я съборим и да построим наново, и те не даваха да я построим, а на наш’те хора обещаваха, че ще построят голяма зала за събрания, за това-онова, и така. Още от 1958 г. почнаха да действат тука. Дойде тука един секретар в мюфтийството, християнин и ни казва, че селата ще се районират. И тука определиха – наш’то село, Осиково и Скребатно – ни прехвърлиха към едно село с много малка джамия и поради тази причина се наложи ние да отидем на делегация в Смолян, щото в Гоце Делчев мюфтийството го ликвидираха и го преместиха в Смолян. Отидохме там през 1958 г. при мюфтията и той мюсюлманин от наш’те, ама беше мюфтия и през фашистко, и през комунистко пак. За да продължи, значи е бил удобен и на комунистите, и на фашистите. А пък за нас е бил неудобен. Та отиваме при него и се оплакваме как стои въпросът и той ни даде такъв отговор: „На мене ми дават един метър плат и ми казват от тоя плат да си ушия и палто и панталони. Нали разбирате, за какво става въпрос, ама аз ще поставя въпроса, че съм получил оплакване.“ И така и стана, за нас отделиха отделен район, да се оправяме ние тука, пък за другите села си останаха към Смолян.

Комунистите те обещаваха – това ще е така и така, но измениха политиката ... Почнаха остра политика. А нашият народ много са помагали на партизането, помагали са им, укривали са ги ... От селото тука партизани мюсюлмани нямаше. Те наш’те хора убиха тука един партизанин Анещи Узунов и затова го намразиха нашето село. И започнаха да действат тука – облекла, имена, по джамиите, действат, действат комисии всякакви. Всеки ден комисия и проверяват. Комисиите бяха и от християни, и от мюсюлмани, говореше се, че от наш’то село имало подкупени, ама какво е било не мога да кажа. И през 1964 г. те минаха по селата, насам-натам и наш’то село го оставиха последно. И дошли тука, а аз него ден съм бил по лозята. А те дошли и оградили селото, с военни, с оръжие и са оградили тука джамията. Една от комшийските жени разбрала какво става и казала на хората, дето са били в джамията на молитва. Те излезнали и тези оградилите ги, почнали да ги плашат, свалят оръжието и стрелят, ама с такива ... ха’осни патрони. И те като видели хората това, побарали една камара камъне и кой с каквото намери и ги пръснали, отблъснали войниците и ги изгонили извън селото, и си казали: „Да се приберем сега и да видим, що ще работим.“ На същия ден, те наш’те ..., тука имаше дървен мост над реката, отрязват го с брадви, отрязват и телефонния кабел. И това стана известно в цялата държава. Това продължи три-четири дни и те веднага изпратиха от София един министър, министър Бъчваров[1], заедно с един началник от Благоевград и дойдоха до моста над реката. Аз вече се бях върнал от лозята и той министърът каза: „Грешка сме направили, спокойно, аз съм дошъл, мен ме е пратил Тодор Живков да ви успокоя ... „ така и така ... И хората, като чуха тези думи, го грабнаха и взеха да го дигат на ръце, да се радват. И настъпи успокоение тука.


Small Ad GF 1

Минават се четиридесет дни и имаме по този въпрос задържани около 10 човека. Изпратиха им призовки от прокуратурата по този въпрос. И на мене връчиха. Отидохме там, разписахме се и дойдоха от милицията, арестуваха ни и ни вкараха в участъка. Аз бях там с други хора и ни вкараха в една голяма зала, всякой залепен за друг, за да не можем да мърдаме никъде. Мен ми се падна един опасен човек за следовател. Не ми даваше да си изкажувам истината, ако искам да кажа нещо, той веднага ще ме пресече. И усетих аз, че почват да изкарват хора, ама не знам, къде ги карат. Дойде моят ред и мен да изкарат и гледам на коридора една група мъже от село Корница. Изкараха ме на коридора, вързаха ми ръцете и ме вкараха в един автобус, един ред милиция, един ред от нас. Карат ни, но не знам къде ни карат, рейсът затъмнен и не знам къде ни карат. А то било в Разлог, свалиха ни там по малка нужда и да се разтъпчат малко хората и да се успокоят. И след това пак ни карат, и пак не знам къде ни карат. Разтовариха ни в Благоевград в милицията. Разхвърлиха ни по килиите. И мене ме закарват в една килия и там, като отвориха вратата, тогава ми развързаха ръцете. Набутаха ме там и гледам един човек лежи вътре, под едно одеало. Издигна така малко главата, с каскет и пак легна така. И аз останах там, вече съм отвързан и по някое време този човек ми се обажда: „Ти откъде си?“ И аз се съмнявам да не е някой от милицията и да ме обработва. „Ми аз съм от Рибново“ И той ме пита какво-що, туй-онуй. И аз му казвам: „Как да ти кажа, какво става? Откъде да те знам, какъв си?“ „Ми аз съм такъв като тебе. Аз съм от село Горно Осеново. И ние имаме нещо проблеми, по имената, по облеклата и тука ни арестуваха.“ И аз също започнах да му разправям, но му думам, че аз не съм участвал. Там ни държаха шест дни. Нощно време, дневно време карат ме при все един и същ следовател. Пита ме как беше, що беше, аз съм му отговарял и той пише там. На шестия ден там ни изкара милиционерът и ме заведоха в друга стая, на друг етаж. И когато се върнах от писането, този от Горно Осеново все ме пита: „Какво те питаха, ти какво им каза?“ и аз му обяснявах. На шестия ден ме вкараха при друг. Там ме откараха и съкилийника ми пак ме разпитва, какво са ме питали и къде са ме откарали. И аз му казвам, че този път са ме откарали на друго място. Казвам му и той: „Това е началникът. И какво те пита?“ „Ми пита ме разни неща и обеща, че ще ме пуснат.“ „Сигурно е, щом ти е обещал значи, ще те пуснат.“ И така пуснаха четири човека, а останалите ги осъдиха на затвор и четири човека изпратиха в лагера в Белене. Трима от Рибново и един от село Осиково. Обвинението им беше метеж, така пишеха, а аз дори не знам, какво е това метеж. Мен не ме съдиха, мен ме освободиха. После, които бяха подсъдими, ги откараха в Гоце Делчев. На нас комшията ни беше тука ходжа и аз застанах в съда като свидетел, и съдията ми каза: „Ти ще кажеш това, това и това ...“ И не ми даде да приказвам. И така осъдиха ги, един имаше дванадесет години, друг десет години, осем години, пет, шест ... И нямаха никакви основания, ама така. И до есента, какво стана – политиката ли се смени, не знам, но пуснаха всички. И тия от Белене, и тях ги пуснаха. Те разказваха много лоши работи. Там, ако малко не слушаш, и куршумът готов. Ей, такова нещо там. Аз съм слушал разни работи там и ужасът е бил голям. Ама така като разбирам нашите хора, защото не са виновни, не е било така страшно. Белене беше най-лошият затвор и много хора не се върнаха оттам.

И като стана така, пуснаха ги тези от затвора и от Белене, и се чувствахме уж като свободни и чак до 1970 г. нямаше нищо. През 1970 г. работихме в ... стопанство и имаше там един интересен човек, той е бил партизанин, много добър човек, много работеше и ние му помагахме. И той ни каза: „Сега ще ви почнат пак и да внимавате, за да не станете зян.“ И така стана. Започнаха пак, почнаха да ходят по селата. Ходят, правят, струват викат ни по милицията, който го извикат там, не го връщат, докато не му сменят имената. Действаха тук, действаха там. И през зимата, тука сняг голям и се образува комисия. Точно по това време, когато стана бунтът при корничани. И дойдоха тука, образува се комисия в нашето село и почнаха да ходят и по селата, напират, правят струват и плашат: „Ще те интернираме, това ще правим, онова ще правим ...“ Яка работа. И аз като разбрах, че има такава комисия, отидох зад къщата в плевнята и се скривам там. И като стана време за молитва, аз имам часовник и гледам, че стана време за молитва и излязох от плевничката да си направя молитвата. И там вече ме видяха през прозореца. И аз няма как, скрих се в стаята, обърнах райбера и се скрих под леглото. Те влязоха, ама не ме усетиха и аз останах под кревата. Те влязоха и почнаха да викат: „Ние те чухме, че си тука, ще счупим прозорците ...“ туй ще правим, онуй ще правим, „ще палиме“. Такива приказки приказват. И аз си трая там. И единият от тях казва: „Ще вземем една стълба и ще я сложим до прозореца.“ И направиха това нещо и дойдоха пред прозореца, но не можаха да отворят, защото имаше райбер. И единият от тях казва: „Тоя не е тука.“ Сега не знам, това той защо го каза, дали да ме спаси или нещо друго. И те си тръгнаха и аз избягах през вечерта над селото. Ей тука, над Рибново има овчарски колиби, на един час път от селото и там като отидох имаше само мъже. Там изкарахме една нощ и после се криехме насам-натам. Така ... И те дошли пак дома. Плашили и казвали, че това ще направят, онова ще направят, ще ни интернират. И казали: „Ние вчера видяхме, че има райбер, но не сме се сетили, че човекът си е там. За да го сложи райбера, той трябва да си е вътре.“ И аз сега изхождам, че тоя човек, дето го подума това, може да ме е спасил. И това мина така. Не мога да кажа колко време сме се крили по балкана, ама комисията си замина, щото посвърши работа и останаха малко хора, и ние се прибрахме. И те пак дохождат, пак викат, пак забраняват всичко – молитвите, пътуването, каквото им дойде, всичко забраняват. И дошъл веднъж един от комисията в петъчен ден вкъщи и ми вика от вратата: „Стани, само ти си останал, кажи какво да ти пишем, каквото кажеш, това ще пишем.“ И аз казах Ниман.

После през 1984 г. започнаха тука да затварят джамията, те я затворят, наш’те пак я отворят и за да прекъсне властта това нещо, взеха оттук четири човека и аз съм един от тях, и ги изселиха в град Карлово. И трябваше да стоя там три години. И аз ги питам: „Кажете ми за какво?“, а те ми отговарят, че са намерили за какво. И така ни откараха в Карлово и ни нагласиха на работа в „Стройрайона“. Аз бях с другите хора от селото, в една стая заедно живеехме. Там бяхме много спокойни. Дневно време, където и да сме, си правим молитвата, а вечерно време се съберем в общежитието или отиваме до джамията. Джамията беше на 10 метра, там си седнеме и никой нищо не ни казва. И в Карлово ние бяхме спокойни, ала семейството ми в Рибново неспокойно. Аз оставих тук пет деца и те не могат да се оправят. И аз започнах да пиша писма. До тези, до онези – пиша, пиша. Писма до властта, до милицията в Благоевград, до министъра. Отвсякъде ми върнаха отговор да се обърна към милицията в Гоце Делчев. И аз пак пиша писмо и там питам, за какво съм интерниран и моля да ме освободят, че моите деца са подложени на страдание. Ей такова нещо пишех, намирах си думи, които да не са лъжа и да се вземат за истина. И съм писал и на прокурора в Пловдив и той дошъл един ден в Карлово да ме търси. А ние там, като намерим частна работа, ходим на частно да поработиме, за да взема някой лев и да пусна тука на семейството. И същия ден като дошъл, мен ме нямало. Ходили по обектите, но не могат да ме намерят, защото аз съм на частно. Вечерта ми казаха: „Иска те началникът на милицията да отидеш утре, защото те е търсил прокурорът от Пловдив.“ И аз отидох, влязох там в милицията и те ме питат, къде съм бил вчера. И аз казвам както си е истината, че ние сме на една дребна заплата и когато ми се отдаде случай работя на частно, за да прехраня семейството си. „Прокурорът дойде – казва – и искаше да разговаря с теб, че не може да ти уреди въпроса, ама ако искаш, може да те пусне в отпуска.“ Аз се съгласявам и питам, какво трябва да направя. „Ще пуснеш една молба до мене.“ И аз веднага направих една молба до него и ми каза, че за няколко дни мога да си отида при семейството. И ни пуснаха да си дойдем за няколко дена в Рибново. И аз пак ходих при началника в Гоце Делчев и го питам защо ни държат там и му казвам, че не мога да изхранвам децата си. Той ми казва: „Това не е моя работа, обърни се към партийния секретар.“ И аз оттам ходих при партийния секретар. Той беше от село Скребатно, един бесен човек. Влизам аз при него и мълча, нищо не казвам, и той мълчи. И по някое време ми казва: „Слушам?“ И аз му казвам всичко. „Утре те искам тук в 9 часа да дойдете.“ И аз му казвам: „Ти думаш, ама то е зимно време, сняг е, дали ще можем да дойдем на време.“ „Не ме интересува.“ Действително така стана, през нощта падна още сняг. Няма превоз, няма рейс. Едвам намерихме един джип, та ни откара там. Не си спомням дали успях за 9 часа, но той беше оставил един от нашите да ни тормози с приказки и той така ни обясни – „вързан поп, мирно седи“. „Щом няма да се покаете, взимате си багажа и се връщате обратно в Карлово.“ Това му беше отговорът. И ние пак взехме си багажа и пак се върнахме в Карлово. Изкарахме някой месец друг. През лятото пак ни пуснаха в отпуска. Това беше на четиринадесетия месец, те ни пуснаха завинаги, ама му казваха така – отпуска. И ни казаха: „Ние ви следим, ако нещо от вас видим вреда, ще видите още по-голямо наказание.“

Ние си отидохме в Рибново и карахме криво-ляво. И те [комунистите] друго нещо направиха. Имам едно момиче на петнадесет години и решиха да я карат в Благоевград на училище. Тя беше завършила осми клас и те искат тя да продължи в Благоевград. Пък ние не бяхме съгласни. А то не им е целта да им отварят очите, а то им е целта да я развалят. Отидох аз при началника на милицията в Благоевград и му казвам, че не сме съгласни. „Абе другарю началник, те са прости, не им върви учението.“ Той казва: „Ние ще я оправиме, ще и дадем диплома.“ И като дойде време тя да тръгва за Благоевград имаше в селото партиен секретар, който още в тъмното дойде да вика: „Айде, айде.“ И аз и казах да отиде там и да се учи, ама да не напуска, щото мен ще ме разсипят. Ама тя отишла там, качила се на един рейс и се прибра тука, и се ожени. Повече не отиде да учи, ама те много като отидат в училището и се проваляват – или ще вземе друга вяра, или ще се развали. Тя си взе хубав мъж, вярващ, добър баща, цялото село го уважават. И нея я уважават, бедни хора са, ама има човещина. И така ... Ама това дето го изживях е много, тридесет години по два пъти в годината са ме викали в милицията, това са шестдесет пъти. И всякой едно време, като са ме изпращали към милицията, майка ми, баща ми и жена ми са ме изпращали със сълзи на очите, оти там не се ходи за хубаво. А те са ме викали там, ще ме държи целия ден пред милицията, не ме пита нищо и вечерта „айде, отивай си“. Като срещнат рейса, ако съм в рейса, викат: „Слизай.“ Паспортите ни връчиха с ей такива имена, каквито са искали в Карлово, служебно ни връчеха паспортите и така. Докато дойде промяната, все си бяхме под напрежение.

Общо взето, като заключение искам да кажа, че то си е било и през османско, и през българско време, има си и от ваш’те хора, и от наш’те хора, и хубави хора и вредни хора. Аз през османско време не го помня, но го схващам така – имало е и наши хора, които са били вредни, а хубавите хора са теглили. Така е същото и сега, има си и такива хора, дали със заплашване, или с пари и работеха за тях [комунистите]. И ние така го чувствахме, щото няма никой тука и после се оказва, че милицията го е научила. Та това го е имало и в османско време, и сега си го има това. След промяната тука нещата са по-спокойни, ама пак си има и хубави неща, и лоши неща. Сега например беше си правилно това, което комунистите го направиха, да го пазят, а те го пропиляха. А това беше труд на нас, от нашия гръб. То са постройки, то са градини, то са лозя. Всичко разсипаха. Това беше голяма грешка. Ако сега седяха тези лозя, нашите хора нямаше да ходят в Гърция, там да се пекат на слънцето. Ако сега стояха тези овощни градини и другите постройки, то това си беше нещо. Ще дам един пример, ако не беше тази колибка там, ние къде щяхме да идеме. Да си седи това бе джанъм, то това е построено. А те като им дадоха възможност, изпокрадоха го всичко. Ей тука, от село Огняново за село Балдово имаше лозя, прекрасни лозя и те ги развалиха. Може ли това нещо? И това в цяла България е това. Сега с вярата сме по-спокойни. Не мисля, че пак може да ни сменят имената. За това се базирам на Аллах. Ако сме заслужили, пак може да ни го даде Аллах. Защото има и хубави, има и лоши хора. Защото е казано, покрай сухото дърво ще изгори и суровото. Те някои казват, че няма да се повтори, но ако е решил Аллах пак ще се повтори, защото в Корана е написано – „Аллах гледа народа ...“

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Аз си спомням, че са ни писали и македонци. Даже в дома имам документи на баща ми. И съм македонец, и съм мохамеданин, и съм българомохамеданин, и ей такива работи. Аз не знам защо ни писаха такива, защото не съм толкова компетентен, но това е, общо взето, защото искат да ни заличат. Ай сега – таквиз, после – таквиз и така. И младото поколение ще каже, ами ние може да сме били македонци, защото сега има документи, че сме били македонци.

юли, 2010 г, с. Рибново     записала: Петя Василева

 

Текстът е част от сборника Насилие, политика, памет. Комунистическият режим в Пиринска Македония – рефлексии на съвременника и изследователя, съставители Михаил Груев, Веселин Тепавичаров, Петя Василева–Груева, Виолета Коцева–Попова, Мария Костадинова, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 2011.
Проектът е финансиран от програмата „Активна европейска памет“ на Европейската комисия.
Публикува се със съгласие на автор



[1] Иван Бъчваров всъщност е генерал и пълномощник на ЦК на БКП по случая „Рибново“.

Мехмед Амид Хамид (род. 1925, сл. Рибново) е бивш ходжа на селото.

Pin It

Прочетете още...

ДАНС with me!

Юлиана Методиева 29 Окт, 2022 Hits: 1960
Доскоро никой не знаеше какви са заплатите…