Либерален преглед публикува в продължения една от скандално-неизвестните книги по най-нова българска история – „Българската конспирация“ на американския журналист Джоузеф Суайър, написана през 30-те години на миналия век.
Възможно най-кратко представяне:
Това е едно от най-добрите журналистически и научни разследвания на сложната и мрачна политика на България от обявяването на независимостта на страната до 30-те години на ХХ в. Съдържа ярки и подробни описания на политиката на фракциите, на един кървав и двуличен монарх, на демократичното и егалитарно българско селско движение, на финансираните с опиум бандити и на някои героични и достойни хора, борещи се за достойно общество в мир със съседите на България. Задължително четиво за всеки, който трябва да разбере Балканите.
Наред с други неща, книгата описва подробно превръщането на Вътрешната македонска революционна организация, ВМРО, от движение за македонско освобождение от османско владичество в организация за търговия с наркотици на дясната българска монархия и инструмент за политически убийства под контрола на нейната екстремистка върховистка фракция. Връзката между българската държава и супремасистката фракция е класически пример за държавно спонсориран тероризъм на Балканите през междувоенния период.
ГЛАВА X: Демокрация в условията на терор
„Сега е твоя ред“, вика Дрангов на Наум Томалевски, когато се разминават с телохранителите си в София през един ноемврийски ден на 1930 г.Томалевски е знаел, че михайловистите очакват своя шанс – в дома му са се обаждали странни хора, които са го търсили. Той се готви за антимихайловистки конгрес; освен това на погребението на Васил Пундев е заявил, че правителството на Ляпчев е в съюз с михайловистите, но не смее да го преследва, защото притежавал документални доказателства. Правителството знае добре, че този прочут външен представител на ВМРО, познат лично на Мусолини и на папата, бивш инкасатор на италианските субсидии, говори истината. Михайловистките агенти напразно се опитват да купят документите му; след това, за негова радост, срещу него е организирано съдебно производство, но на 2 декември, преди да започне, той пада от ръката на Черноземски – сто и единадесетата известна жертва на Михайлов след смъртта на Протогеров! Гигантското му погребение е извършено от архиепископ Стефан, но на процеса срещу убиеца му не се осмеляват да се явят много свидетели, нито пък семейството му се осмелява да представи документите му.
Една нощ убийци дебнат Пърличев, след което той се скрива. Но телохранителят му, ранен веднъж от посетител, е поканен на вечеря от „приятел“ и смъртно ранен от убийци, които домакинът му е повикал. Убийците имат „алиби“, което ги държи далеч от затвора до 1934 г.
Враждата продължава. На 13 януари 1931 г. в софийско кабаре са застреляни двама Протогеровисти, а убийците им действително са арестувани! След това на 8 февруари Гюрков, адвокат, който единствен сред помощниците на Михайлов веднъж е навлязъл в Югославия, е приклещен и убит в един магазин от двама мъже, които при всеки изстрел назовават името на някоя от жертвите на Михайлов. Протогеровисти, те са вкарани в затвора за цял живот; но са получили заповедта за убийството на Гюрков при много мистериозни обстоятелства: протогеровистките лидери категорично отричат да са издавали заповедта. Гюрков е бил популярен и разумен човек, който напоследък е работил за помирение с протогеровистите и е бил толкова сигурен в тяхната добра воля, че се е отказал от лична охрана. Безспорно това престъпление е подбудено от Михайлов, защото триумфът на умереността би означавал неговото падение, но той разпорежда на друг затворник да премахне убийците на Гюрков в затвора. Двамата са отървават с тежки наранявания.
Въпреки че представителите на Асоциацията на офицерите от запаса са обещали подкрепа на Михайлов, на конгреса на македонските емигранти през декември 1930 г. се надигат толкова заплашителни настроения, че Националният комитет се чувства длъжен да се опита да постигне помирение. Така една арбитражна комисия под ръководството на генерал (от резерва) Бояджиев се среща с представители на Протогеров, които, пренебрегвайки кабарето и другите безобразия, се съгласяват да спрат всички ответни действия, при условие че и михайловистите спрат своите; те предлагат временно спиране на всички дейности в Южна Сърбия и създаването на смесена комисия, която да решава всички спорове до провеждането на революционен конгрес, който да изслуша и двете страни. На 6 февруари 1931 г. Арбитражната комисия приема тези условия, но те не се харесват на Михайлов, а смъртта на Гюрков е удобен повод за преки действия.
На 13 февруари Пърличев изпраща съпругата си да заведе Попхристов, съпругата му и телохранителя си на тайна среща, но телохранителят е продал господаря си (и след това е разстрелян за това). Изпратен да докара кола, той казва на един михайловист; така колата е задържана (в София) от михайловисти в полицейски униформи, които откарват Попхристов и двете жени в къща, където чакат Развигоров, Куртев, [Иван] Параспуров и похитителят на Андреев Герасимов (всички родом от Щип). В продължение на двадесет и четири часа те са затворени без храна, отопление и почивка и са заплашвани, докато Попхристов, желаейки да спаси жените, подписва декларация, че „в резултат на обсъжданията на Арбитражната комисия“ се оттегля безусловно от всякакви дейности. Жените са освободени, но Попхристов е задържан (на друго място), докато Пърличев с неохота също подписва, за да спаси приятеля си. Те не вземат повече участие във враждата – и Михайлов започва да мисли, че е спечелил.
Но Шанданов отхвърля Попхристов и Пърличев и техните „независими действия“. Доктор Анастас Наумов заема мястото на Попхристов до Шанданов и Поптодоров в Централния комитет, който издава гневен манифест, обявяващ съпротива до смърт срещу „Михайлов и неговата кръвожадна банда, която служи на българското фашистко правителство, избива работниците и селяните, а сега унищожава собствените си редици“.
Всъщност и тук има принципна разлика. Пърличев, Баждаров, Томалевски и Попхристов са българофили; но те са разумни хора, които са ужасени от разюзданите убийства на Михайлов: възмутени от това, че Вълков и италианците са искали да използват ВМРО само за свои цели, те се обявяват възмутени срещу Михайлов, когато той убива Протогеров, макар че не споделят напълно възгледите, които развива Протогеров. Но Шанданов, следвайки инициативата на Протогеров, се е обърнал от българофилските към истински македонските възгледи на Делчев; той прави това ясно през декември 1932 г. (чрез Революционен лист), а след това отново чрез един смел провинциален вестник, който се осмелява да публикува интервю с него през лятото на 1933 г.
Един „легален“ македонски приятел от ученическите години доведе Шанданов в дома ми една вечер през януари 1935 г. Той помоли за спуснати завеси срещу любопитни очи. От палтото му стърчеше цевта на револвер: телохранителят му стоеше винаги на вратата и следеше за врагове, които биха могли да го проследят през снега. Докато пиехме заедно чай, ме впечатлиха неговата искреност, остроумие и култура. Романтично разказа как като момче в тъмните улици на Охрид в навечерието на илинденското въстание е наблюдавал как група, начело със свещеник, тайно реже телеграфни жици – но групата била притисната и участниците се самоубили, за да не бъдат заловени. Свещеникът е бил братовчед на Шанданов. Инцидентът го вдъхновява да стане революционер. През 1913 г. е арестуван от сърбите за участието си в Охридското въстание, но е амнистиран; след това служи на българите като офицер по време на Световната война.
Шанданов се застъпва за южнославянска и в крайна сметка балканска федерация (цел, която е бурно осъдена, когато Муравиев я предлага в Народното Събрание през март 1930 г.); той е „ентусиазиран защитник“ на „съюза на южните славяни… голяма и благородна цел, но трудно осъществима“. Обединистите се стремят към същото, но чрез комунизма (който Шанданов не харесва); докато михайловистите работят за българска хегемония и против разбирателството с Югославия. Привържениците на Шанданов нямат нищо общо със сепаратистките цели на Усташа, които малко хървати подкрепят, макар че, подобно на македонците, хърватите искат децентрализация и демократични свободи в рамките на Югославия. За тази цел народът би използвал революционни методи, ако се наложи, но терористичните изстъпления са жестока провокация. Продължаващото използване на михайловистите от правителството на Националния блок срещу селяни и социалисти, които не могат да бъдат осъдени по никакъв закон, е срамна политика, която е предизвикала две войни и може да доведе до „края на Третото българско царство“. Казва се, че михайловистите „защитават престола“; убийствата им се наричат „македонски“, докато всъщност би трябвало да се наричат „италиански“. Трябва да се сложи край на „авантюристичното боричкане за династични интереси“. Той и неговите последователи, заключава Шанданов, имат много югославски приятели, но не и сред привържениците на Диктатурата.
Политика никога не е писала добра дума за Шанданов; до последно неговите вестници се борят за културните права на македонците в Югославия – но също и в България, където имигрантите са задушени от терора. Всъщност възгледите на Шанданов съвпадат с тези на групата „Звено“, която се радва на всичките му симпатии: но и двете страни са наричани „сръбски шпиони, наемници на Белград“. Важно е обаче, че докато михайловистите винаги са били заможни, хората на Шанданов са крайно бедни и дори българската шовинистична преса не отрича, че разстреляните от михайловистите хора обикновено са били с празни джобове. Привържениците на Шанданов могат да разчитат на подкрепата на емигрантите във всички български провинциални градове, където михайловистите никога не са били силни, но богатите емигранти в София или не смеят, или не искат да ги подкрепят – макар че понякога някои от тях са наказвани за това, че твърде шумно са взели участие в борбата с михайловистите. При обиколката си в Южна Сърбия през 1935 г. установих, че селяните навсякъде говорят за Шанданов и приятелите му с обич, а за Михайлов – с презрение; въпреки това мнението на Шанданов рядко се чуваше в Западна Европа, тъй като до 1934 г. то беше заглушавано от пропагандата на българското външно министерство и Михайловия национален комитет, които винаги се преструваха, че докато славяните в Южна Сърбия не бъдат признати за „българско малцинство“, българското правителство не може да ограничи „всесилната ВМРО“.
В началото на август 1931 г. новият министър на вътрешните работи Мушанов нарежда да бъдат арестувани някои македонски емигранти, което е традиционен жест, демонстриращ желанието на правителството да ограничи революционерите. Ето защо той е смутен, когато случайно се разкрива, че е приел в дома си Чкатров, а на пресата е наредено да не споменава това. Късно на 11 август Лев Главинчев минава с придружител покрай къщата на Мушанов, когато изстрели откъм обществената градина го раняват. Протогеровистите отговарят на огъня и един от нападателите им пада смъртоносно ранен. Разпитан от полицията, Мушанов признава, че Чкатров се е съветвал с него: телохранителовете на Чкатров отвън са предполагали, че Главинчев дебне, за да нападне Чкатров.
Никой не знае къщите в София, които приютяват протогеровистките лидери, които рядко прекарват две последователни нощи на един и същи адрес. Поптодоров адресира писмата си до една млекарница. На 15 август една „дама в черно“ оставя там за него пратка с етикет на Министерството на външните работи; приятелят му Лилов я прибира – очевидно книга. Децата на Лилов мислят, че им е донесъл шоколад, и го грабват, но той им казва, че пакетът не е за тях и го хвърля на леглото си. По-късно, прибрал я под мишницата си, той тръгва към квартирата на поп Тодоров. Качва се на трамвай. Решава да отвори пратката, но до него седи познат офицер. Той отново я слага под мишницата си.
Стигайки до целта, той намира Поптодоров с баща му, Шанданов и Пецо Трайков. Започва да разопакова пратката – вероятно екземпляр от романа за ВМРО. Последва разтърсваща експлозия. Гръбчето на книгата, с череп и кръстосани кости, се забива в стената заедно с ивица месо. Никой не е убит, но Лилов губи ръка, други двама – по едно око, а Шанданов временно ослепява. За щастие Димитър Томалевски, пристигнал веднага след това, ги закарва на друго място, преди новината за експлозията да доведе убийци, които да ги довършат. В рамките на една седмица, в случай че издадат „дамата в черно“, синът на млекаря изчезва, а самият млекар е застрелян от телохранителя на михайловисткия депутат Филипов – който, разбира се, има алиби. Самата дама, която продължавала да действа, плаща цената си точно една година след това.
Пет месеца по-късно от един прозореца се стреля с автоматично оръжие по Поптодоров, когато той излиза от къща с другари. По чудо само един от тях е ранен, а останалите се разбягват. Нападателите ги преследват зад ъгъла на улицата.
В края на 1931 Гичев и Димов, подпомогнати от министъра на правосъдието – либералът Върбенов (странно непохватно същество, в крайна сметка обвинено от юристите във фалшифициране на правосъдието!), изпълняват предполагаемото си обещание пред Михайлов, че правителственият законопроект за амнистията трябва да действа в полза на всички убийци, арестувани преди смъртта на Гюрков – които, ако бъдат освободени и разпитани, биха могли да издадат отговорността на Михайлов за това престъпление. В последния момент обаче амнистията е удължена от 1 до 31 януари, за да бъдат освободени убийците на престъплението в кабарето; тя освобождава, наред с други, Черноземски (макар че той е оказал съпротива при ареста), но не и един от протогеровистите (защото е оказал съпротива при ареста), който е в затвора за това, че е застрелял един от убийците на Протогеров!
През юни 1931 г. в София пристига някой си Перо Грубер, който казва, че представлява Усташа. Националният комитет го посреща царствено, на гарата са изпратени емигрантки с букети, той е представен на михайловистките лидери, показани са му оръжейните им складове, приет е от външния министър (Буров), подарен му е албум с автографи от всички ентусиазирани домакини. Разказал е отлична история на белградската полиция и преса!
На конгреса на емигрантите в София през януари 1932 г. председателят на Националния комитет (Станишев) е остро обвинен в „неразумни отношения с Грубер“. Делегатите са прибрани, няколко от тях са пребити, а няколко са застреляни като предупреждение за всеки, който си помисли да критикува Михайловисткия контрол. Те използват „непредпазливостта“ на Станишев като претекст за бунт и избират Димитър Михайлов на негово място. Иван Михайлов е недоволен. Димитър е работил за помирение; избран е да продължи тази работа; отказва да даде дял на Иван от подписките на емигрантите! Караджов, от Централния комитет на Иван, но много по-възрастен от останалите, също настоява за помирение.
На 17 април Иван Михайлов провежда край Кюстендил така наречения „Осми революционен конгрес“; председателства го депутатът Мармев. Участници са Кондов, Думев, Ефтимов и други членове на Националния комитет (но не и Димитър Михайлов). „Конгресът“ констатира, че Иван е добре похарчил 167 326 000 лева. След това избира Куртев на мястото на Караджов и възлага на Иванковия комитет „да продължи издирването на интелектуалните убийци на Александров“ – но не чак толкова далеч, коментират Протогеровистите, колкото е „един български министър в чужбина“ (има се предвид Вълков). Идеята за Балканска федерация е отхвърлена и е договорено продължаване на терористичните действия в Южна Сърбия, макар че терористите отказват всякаква отговорност за международните усложнения, които биха могли да настъпят, тъй като Великите сили не са „освободили“ Македония. В. Македония (под редакцията на Думев) съобщава за всички тези събития!
На 1 май Иван Михайлов обявява едномесечно примирие, за да даде време на „враговете на ВМРО да се отрекат от своето злокобно минало“. Това окуражава Георги Трайков да присъства на конгреса на Демократическата партия в София. На 9 май той играе карти в кафене с двама полицаи, когато десетина михайловисти напомпват в него тридесет куршума. Спътниците му раняват двама от убийците, които са арестувани. Останалите се оттеглят, стреляйки; въпреки че всички са известни, в тази „демократична“ страна срещу тях не може да се предприеме нищо и дори двамата арестувани убийци са освободени скоро, защото „са стреляли при самозащита“. След това Иван Михайлов обявява, че примирието е било нарушено от протогеровистите. Димитър Михайлов гневно му противоречи. Седмица по-късно Димитър е застрелян в София; убиецът му, бивш протогеровист, се измъква от залавяне (но не и от отмъщение, защото протогеровистите го застрелват шест месеца по-късно). Полицията обаче „не открива нищо“; затова Иван Михайлов казва, че Димитър е убит от протогеровистите по внушение на югославското военно аташе и като отмъщение за Трайков!
Към полунощ на 8 юни Симеон Кавракиров е пребит на централна улица, след което е натикан в кола, която потегля с бясна скорост извън София. Кавракиров, оперен певец, е секретар на солунското емигрантско „братство“ и лидер на обединистите; похитителите му са заловени – и глобени! Симпатизантите му организират демонстрации и замерят полицията с камъни. Националният комитет заявява, че той е организирал убийство на Димитър Михайлов!
Всички предполагат, че Кавракиров е бил убит. Но той е зет на доктор Станишев; освен това Иван Михайлов е искал неговите „признания“ (собственоръчно), защото обединистите са станали много силни сред емигрантите. През декември 1932 г. те са публикувани – във факсимиле, от Македония. Те разказват, че [обединистката] ВМРО се е борила срещу Михайлов, който е имал зад гърба си всички емигранти и цялата ВМРО! Шанданов е потърсил помощ от комунистите и обединистите, но те са му отказали, защото бил подкрепян от „фашистката“ група „Звено“, за която се говорело, че има връзки със „сърбите“; Протогеровистите били „платени от сръбската полиция“: „сръбското“ военно аташе било във връзка с Поптодоров. И така нататък. Михайлов хвърля в един кюп всички анти-Вълковисти, свързва ги с Белград и Москва, след което удвоява терора си, за да задуши либералното мнение или говоренето за приятелство с Югославия. „Разкритията“ на Кавракиров (на които вярват простосмъртните) са pièce de resistance [главната част] на превъзходна публикация (която излиза през 1933 г.) – Лицето и работата на сърбоболшевишките шпиони и бандити в България… – в която се твърди, че „Звено“ иска подкрепата на Протогеров в предстоящия държавен преврат.
Отвличанията стават нещо обичайно, но когато следите водят към отдел „Петрич“, полицията прекратява разследванията. Един човек успява да избяга и да разкаже как е бил коварно примамен в дома на Дрангов в София, зашеметен, отвлечен, измъчван и заплашван, накаран да напише дивашко изявление (като това на Кавракиров) под диктовката на Михайлов, а след това му е било наредено да убие приятелите си.
На 30 юни (1932 г.) професор Иван Тодоров (който не е участвал в политиката) е застрелян близо до Военното министерство, докато чете некролога на друга жертва. Твърди се, че когато бил заловен, убиецът разказал, че му било наредено да убие депутата Мармев, за да отмъсти за Кавракиров, като му била дадена снимка, с която да го разпознае. Той е допуснал грешка. Но тъй като обединистите не вярват в насилието, изглежда по-вероятно Михайлов да е инсценирал това престъпление, за да разбуни общественото мнение срещу тях; още повече, че убиецът е бил застрелян в затвора преди процеса от съкилийник-михайловист, който казва, че е намерил разпорежданията и револвера за убийството в тоалетната!
Георги Кондов наследява Димитър Михайлов на поста председател на Националния комитет. На 1 септември телохранителят му посочва Димитър Томалевски (служител на Министерството на външните работи) на трима известни убийци. На следващата вечер Томалевски е обстрелван (както обикновено, отзад) и пада ранен. Нападателят му се навежда над него, за да се увери, че е мъртъв; при което Томалевски внезапно го поваля с приклада на револвера си, след което го отхвърля настрани, възнамерявайки да го хване. Но след това други двама съучастници откриват огън – обикновено има двама съучастници, които да прикриват отстъплението на убиеца. Томалевски се вмъква в един магазин, докато куршумите свистят зад него, грабва брадва и се скрива зад вратата. Но убийците не го последват. Тогава той открива, че обувките му са пълни с кръв.
Няколко седмици по-късно, докато Томалевски лекува раните си, секретарят на външния министър му се обажда, за да му каже, че трябва незабавно да замине с Ориент Експрес за Истанбул (за да заеме официален пост), иначе нищо няма да спаси живота му! Томалевски се преоблича набързо, отива на гарата и се скрива от патрулиращите по перона терористи в кабинета на началника на гарата (защото те наблюдават всички влакове). Влакът закъснява. Най-после той се качва благополучно. Експресът е почти празен: след това Томалевски разговаря с кондуктора.
„Никой не иска да пътува из страна, в която се стреля по хора по улиците и в трамваите, а влаковете се бомбардират“ – казва кондукторът, като подава на Томалевски чуждестранен вестник със списък на последните безчинства, сред които и атентатът срещу самия него.
На 16 септември е застрелян редакторът на Ново време (Петров), въпреки че сестра му се опитва да го спаси, като се хвърля към убиеца. Чуждестранните вестници го възхваляват – но италианската преса го осъжда и не споменава, че го е убил михайловист. В рамките на девет месеца падат четирима ръководители на спортни клубове. Всяка професия дава жертви (етикетирани като комунисти или предатели), за да могат другите да мразят Югославия. Пацифистките филми са забранени. Автоматични оръжия пронизват таксита, пробиват стени, убиват невинни мъже и жени: мъже се стреляха един друг в кафенета и трамваи: в къщите на антимихайловистите се хвърлят бомби. Свобода или смърт на Михайлов е „нелегална“, но доставяна безплатно с неизменна редовност на общественици в опаковки с адреса на печатницата. В нея безсрамно се признава отговорността за всяко убийство, но се твърди, че „никой не е наказан без категорични доказателства за вина“.
Неуспехът на Вълковистите да предотвратят разгрома на правителството на Ляпчев може да се обясни със съобщението, че Италия спира годишната си субсидия за Михайлов през 1931 г. Въпреки това терористичните безчинства се възобновяват след известно затишие, подкрепени от демонстрации по границата, до която специални влакове (на държавните железници) превозват пътници на намалени цени. Често срещани са безчинствата в Западната погранична област, където се твърди, че от 1921 г. насам югославяните са убили 274 българи. Операциите тук се ръководят от Иван Гьошев. Учител в Цариброд до анексирането му от Югославия през 1919 г., през 1931 г. Гьошев става началник на западнограничната секция на Михайловската организация, като има собствен орган Въртоп, в който разказва за подвизите си.
През март 1931 г. Гьошев се запознава с Костадин Йорданов от Цариброд. Йорданов е служил в югославската армия, но е бил отхвърлен от жандармерията. Ядосан, той заминава за София, за да работи там. Гьошев го черпи, дава му пари, след това го запознава с Асен Николов, напоследък от софийската полиция, който „експериментира с експлозиви“ и търси помощник. Скоро Йорданов се впуска в „мисия“, като му обещават награда, ако успее, и смърт, ако не успее. Българските власти му помагат да премине границата. На 26 април той оставя чувал в чакалнята на гарата в Ниш. Подозрителен полицай отваря чувала двадесет минути преди да избухнат бомбите, които са вътре (когато гарата ще бъде претъпкана). Йорданов е хванат да пътува за Цариброд – и си признава.
Но сега вече е трудно да се премине границата. През юли софийската преса съобщава за разрушаването на мостовете на железопътната линия Ниш-Скопие; съобщението се оказва преждевременно, защото терористите, изпратени да ги взривят, са убити, преди да стигнат до тях – пожертвани за италианския империализъм, пишат протогеровистите!
Югославската легация в София показва на Малинов доказателства, намерени у мъртвите терористи, които показват, че те идват от България, и настоява за разтуряне на организацията на Михайлов; след което Малинов, твърде честен за компромиси и безсилен пред Върховното командване, подава оставка на 12 октомври (1931 г.) „по здравословни причини“. Мястото му е заето от италофила Никола Мушанов, който е станал и външен министър. Други демократи, Александър Гиргинов и Стефан Стефанов, стават съответно министри на вътрешните работи и на финансите.
Мушанов се стреми да осуети всяко споразумение между балканските държави, което би укрепило Югославия срещу Италия, Унгария и България; затова той преговаря поотделно със съседните държави, но не и колективно. През ноември той заминава за Турция, а след това за Италия, като се връща, за да каже, че България „подкрепена от Италия, ще продължи своята мирна политика“. Той е подкрепен от Гичев, но Гиргинов (както и Малинов) не изпитва особени симпатии към Италия, нито към Муравиев и Йорданов. Кабинетът на Мушанов е разделен между италофили и умерени – разделение, което се отразява на цялата администрация и се проявява във враждата между михайловисти и протогеровисти.
България възпрепятства неофициалните балкански конференции (открити от Гърция през октомври 1930 г.), като поставя искането си за малцинствени права за македонските славяни, въпреки че тези конференции никога не са имали за цел да решават признатите различия, а да изработят общи основи за споразумение. Нито гърците, нито югославяните признават македонските славяни за българи, но в края на 1931 г. албанската конферентна група (несъмнено с италианско насърчение) признава „българско малцинство“ в Албания (около Охрид и Корча), като се съгласява то да има български училища и църкви: по този начин се подразбира, че албанците признават, че славяните между албанската и българската граница също са българи! Правителството на Ляпчев е назначило високоплатен „инспектор“ за единственото българско училище в Албания, но албанските славяни, които посетих през 1931 г., говорят албански и със сигурност не се интересуват от „българската“ си националност.
Отношението на Мушанов насърчава бурната агитация за преразглеждане на договора. 27 ноември, годишнината от подписването на Ньойския договор, винаги е бил повод за организирани демонстрации и траурни броеве на вестниците; но през 1931 г. демонстрантите замерят югославската легация с камъни – за което България трябва да се извини. Така че през 1932 г. легацията е силно охранявана – въпреки че пред нея са изсипани огромни купчини камъни „за ремонт на улицата“.
Размириците и сблъсъците по границата продължават, като Мушанов обикновено намира причина смесената комисия да не ги разследва. През октомври Югославия заплашва да поиска намесата на Лигата на нациите, след което Мушанов (докато прави обидни изказвания за пресата) отговаря официално, че тъй като България „е предприела и ще продължи да предприема най-енергични мерки … и с оглед на нейната добра воля и неоспорима лоялност … прибягването до Женева няма да насърчи българо-югославското приятелство“. Великобритания и Франция разубеждават Югославия да повдига този трънлив (италиански) проблем, но тя отказва отстъпки по отношение на своите железници за българските износители; длъжна е да предприеме някаква ответна мярка, но такава мярка само играе в полза на михайловистите и италофилите, като допълнително обтяга отношенията между двете страни.
В началото на 1932 г. Свобода или смърт пише, че крал Александър е кръвожаден убиец, чийто край не е далеч, обижда югославския министър, заплашва да унищожи югославската легация. Югославяните искат обяснения, след което са „разпоредени арести“, но нищо не е направено и печатниците на Свобода или смърт си остават неоткриваеми.
Тогава Тодор Петров от Цариброд „разкрива“, че е бил изпратен в София да убие Асен Николов и Иван Гьошев, като е получил пари и револвер от югославското военно аташе. В цяла България се провеждат масови демонстрации срещу Югославия! Софийската преса – в ръцете на михайловистите или вкаменена от страх пред михайловистките оръжия – дава широка гласност на историята на Петров, но михайловистите са ядосани, че много българи не вярват в нея! През октомври Петров застрелва югославски поданик в София. Жертвата, също от Цариброд, е станала лоялен югославянин – което разбира се е престъпление.
По време на процеса срещу Петров прокурорът заявява, че убиецът е можел да служи и на югославяните, „но е предпочел пътя на Голгота“. Той е глобен със 100 лева и боготворен в София!
През септември 1932 г. в железопътен вагон в Ниш е открита пратка с бомби със закъснител. Виновникът, който е обесен, е избягал крадец от Цариброд, на когото Гьошев е обещал заплата на терорист. Капитан Прендов го е научил да прави бомби в един софийски хотел и му е дал фалшив паспорт. Малко по-късно една група под ръководството на Тодор Лазаров е унищожена край Пирот; в София е отслужена панихида.
През октомври югославски меморандум предоставя на Мушанов подробна информация за единайсет престъпления, извършени от български терористи в рамките на един месец. Мушанов неизменно отрича да е имало терористи от България; затова той е смутен, когато през декември осем терористи, които нападат югославско село и отвличат един селянин, са заловени от българските войски под ръководството на офицер от антивоенните сили, след като пресичат границата край Белоградчик заедно с пленника си. Югославия заплашително изисква разследване от Смесената комисия, след което полицията набързо поема отговорността за нападателите (с изключение на техния водач, който е „избягал“), така че (съгласно българското гражданско право) те не могат да бъдат разпитвани от югославски служители. Два месеца по-късно те са освободени, като Въртоп пише, че „българското правосъдие се е поставило на страната на тези, които се борят за свобода“.
Но за да се спре надигащата се вълна в полза на приятелството с Югославия вече не е толкова важен тероризмът в Югославия, колкото онзи в България. Преди всичко не трябва да има никакво отслабване на върховистката пропаганда в училищата при земеделския министър на образованието Муравиев; за това се грижат отговорниците за отделните окръзи в министерството. Веднъж Муравиев получава бележка с червен череп и кръстосани кости, с която му се нарежда да уволни стотина „комунистически“ учители в Петрички окръг. Той отнася този въпрос до Военното министерство.
От 1928 г. насам Петрички окръг е обвит в мистерия. От време на време протогеровистки или земеделски вестници разказват за терора, макар че малцина смеят да четат тези вестници открито и никой не повтаря съдържанието им. Но Неврокопският полицейски комендант не обича терористите и урежда пълна свобода на общинските избори през март 1932 г.. Михайловистите печелят едва 13% от гласовете. Трима нови съветници (единият от тях, представител на мюсюлманите, на име Азиб, е българизиран на Асиев) веднага заминават за София, за да протестират срещу терора на Михайлов. На връщане те са измъкнати от автобуса край Банско от петнадесет въоръжени мъже, които ги отвеждат в планината. Двама от тях са демократи, а един – земеделец, но Националният комитет ги е нарекъл комунисти и е добавил, че „700 000 македонски бежанци“ ще се разбунтуват, ако правителството се намеси!
За тази случка разказват няколко вестника, но единствено Казасов (в Звено) се провиква: „Кой управлява България? Кабинетът на Мушанов или бандитите на Михайлов?“ Михайловистите отвръщат със статия за „сърбофилското предателство“ и нарекоха Казасов малка гад, по-лоша от Юда Искариотски, а приятелите му – „опасна конспиративна група, която плаче върху гробовете на осъдените от ВМРО шпиони“. Те също щяха да „получат възмездие, ако само Маринополски не се беше самоубил… Ден и нощ, в змийски гнезда, те коват вериги за народа и гвоздеи за разпъването на страната.“ Нарастващата власт на Велчев закриля Казасов: но Казасов не иска да посрами България, като каже открито откъде идва властта на Михайлов.
Запитан за този скандал, министърът на вътрешните работи Гиргинов отговаря: „Този район е във военно положение, така че военният министър трябва да се заеме с въпроса.“ Военният министър се справя с него в характерен стил. Михайловистките вождове се оттеглят от Неврокоп и Банско; след това войниците обявяват комендантски час и търсят оръжие, макар и не в къщите на Михайловистите, защото в действителност търсят само малкото оръжие, което възмутените жители на града са имали, преди да се надигнат (както са планирали) срещу терористите. Междувременно михайловистите предупреждават Гиргинов, че в Петрички окръг няма да има политически партии; те ще освободят отвлечените съветници само ако бъде отстранен Неврокопският полицейски комендант, изборите бъдат анулирани и се проведат нови, на които да се кандидатират само михайловисти. Тъй като военният министър държи всички карти, а министърът на правосъдието е съгласен с михайловистите, Гиргинов неохотно преговаря с Куртев в Кюстендил. Съветниците са освободени, след като дават гаранции, че ще се оттеглят от политиката. Комендантът на полицията е сменен.
Михайлов се консултира със своите заместници и Националния комитет, след което през юни се провеждат нови избори. Но неврокопчани, от които през последните години са били убити над сто и шестдесет души, са отчаяни. Отново са избрани антимихайловистки съветници! Убийците веднага убиват един от тях (Нарлиев) и раняват друг. Жителите на града грабват каквото оръжие имат, за да прогонят убийците от града, но са спрени от войници; напразно пишат на Гиргинов, че живеят под терор, „по-лош от ада на Данте“, и затрупват Мушанов с протестни телеграми. Оцелелите съветници са предупредени, че ще бъдат убити, ако не подадат оставка; новият полицейски комендант няма да ги защити: те се подчиняват в отчаяние.
Всички избрани в околността селски кметове, които отказват да подадат оставка, са убити, а свидетелите на тези убийства не смеят да говорят. Стотици бягат. Много от тях изчезват. Двадесет и шест учители бягат в София, молейки за закрила, но министърът на образованието е безсилен, така че те не посмяват да се върнат. Ако хората се осмелят да арестуват мъчителите си, местните власти ги освобождават и превъоръжават – след което идва отмъщение. Ако убият терористи, те на свой ред ще бъдат убити – или арестувани, защото само михайловистите могат да убиват безнаказано. Михайловистите убиват „федералисти, комунисти – или сръбски шпиони“, така че за тях не се казва нищо.
След тези безчинства офицерът, командващ района, казва на военния министър, че трябва да се възстанови редът – той може да потисне терористите за три дни. Гиргинов, знаейки за този доклад, настоява да се действа, след което генерал Кисьов се консултира с цар Борис, а после казва на Гиргинов, че не може да разпореди никакви действия. Офицерът, който е направил предложението, е преместен. Често се говори, че цар Борис понякога приема Михайлов – а заедно с него и съпругата му. Със сигурност Чкатров се е хвалел, че „цар Борис ни закриля“. Личният адютант на царя майор Димитров, съветникът му Драндаров, секретарят му Наумов и други от свитата му са македонци-върховисти; приятелите му (сред които и някои англичани) славят Михайлов. Тези факти сякаш потвърждават мнението на Дулард, че терористите са „правителство от бандити, чийто истински началник е цар Борис“. Той е върховен главнокомандващ на армията: неговото върховно командване ги подкрепя: те избиват неговите поданици и тероризират едно кътче от царството му. Дали е противоконституционно да се изкрещи „стоп“ или цар Борис просто е страхливец?
Като марионетки на конците на окултна диктатура, чиновниците, облечени в модната рокля на демокрацията, мислят само за себе си. Въздухът в София е развален: корупцията, насърчавана от правителството на Ляпчев, се е превърнала в изкуство. Земеделците и либералите, разделени на половин дузина фракции, се занимават от сърце с националната игра – взаимно хвърляне на кал. Едва ли е за чудене, че земеделските партии се съюзяват с Трудовия блок и комунистите, които на общинските избори в София през септември 1932 г. печелят деветнадесет от тридесет и пет места (след което изборите са анулирани).
Земеделските маси настояват за разследване на поведението на предишните правителства и прекратяване на военното положение в петрички окръг; те са озадачени и озлобени срещу Гичев, който отказва да разшири амнистията и да помилва избягалите министри на Стамболийски (Неделко Атанасов, Стоянов, Оббов и Коста Тодоров), като казва, че животът им ще бъде опасен (те са поборници на Южнославянската федерация) – и тайно се опасява, че те ще оспорят ръководството му.
Но в крайна сметка изгнаниците намират неочакван съюзник в лицето на Мушанов, който осъзнава, че завръщането им ще разедини и отслаби още повече земеделците, които искат повече министерства; затова през януари 1933 г. те са амнистирани. Когато се завръщат, се провеждат бурни демонстрации срещу тези „сръбски шпиони“. вълковисти и цанковисти заедно се обявяват срещу тези „агенти на упадъчна Франция, която … приютява под крилото си евреите по света и Югославия“. Водещи духовници ги наричат „противници на българските национални и ревизионистични стремежи“. Тяхното съществуване в България е опасно, политическите им срещи често са прекъсвани.
Тъй като през юни 1931 г. Димов не е навършил тридесет години, той няма право да бъде избиран за депутат в Народното събрание, но през февруари 1932 г. печели частични избори с обичайните методи срещу антиправителствените земеделци. През септември Мушанов внезапно връчва оставката на кабинета на царя; той веднага получава мандат да го преформира, като изпуска Георги Йорданов, за да направи място за Димов! Йорданов, здрав старец, който никога не е носил друго освен селски дрехи, горещо е обвинявал Гичев в неблагодарност към министрите в изгнание, които са събрали значителна сума сред земеделците за предизборната кампания на Гичев през 1931 г.
През декември 1932 г. в кабинета се извършват поредните промени, като министърът на правосъдието Върбенов е отстранен, след което тримата земеделски министри принуждават Мушанов да смени министерствата им. Муравиев поема земеделието, вместо образованието, в което не може да направи нищо срещу върховистите, които непрестанно го притесняват да уволнява „комунистически учители“; неговият наследник уволнява хиляди от тях, за да освободи място за върховистките „либерали“. Гичев поема Търговията и промишлеността – след което паразитните индустриалци се присъединяват към цанковистите и вълковистите в шумни протести срещу възраждащата се власт на земеделците.
Влизането на Димов в кабинета предизвиква гневни коментари, тъй като се твърди, че през 1924 г. той е организирал земеделски бегълци срещу правителството на Цанков. Ето защо четирима запасни генерали, водени от Лазаров (сега председател на Асоциацията на запасните офицери), са призовали колегите си да ги последват в редиците на Цанков, за да спасят страната; те откриват политическа кампания, но са прогонени безславно от едно село. Асоциацията на запасните офицери намира поведението им за нередно и избира генерал Сирманов на мястото на Лазаров. Сирманов предупреждава Мушанов срещу корупцията и партийните препирни: призовава за потискане на Трудово-комунистическия блок; настоява за радикални реформи в интерес на масите; добавя, че армията се надява да не ѝ се налага да се намесва отново. През април 1933 г. Сирманов издава манифест, в който призовава за национално правителство, а военният министър произнася подстрекателски речи срещу комунистите, които едва ли са съвместими с декларираното от армията въздържане от политика.
Действието на Лазаров е категорично неодобрено от Велчев, който не желае да има нищо общо с Цанков, тъй като той е направил компромис с Вълковистите. Цанков (вдъхновен от Хитлер) основава националсоциалистическа партия, към която (когато оста Рим-Берлин хвърля сянката си над страната) се присъединяват Вълковистите под ръководството на сивия и злобен Кожухаров, който става „подфюрер“ на Цанков. Велчев настоява за изчистена демокрация и честна игра за земеделците; сътрудничество с Югославия. Цанков споделя възражението на Велчев срещу управлението чрез убийства, просто защото се надява да използва нарастващото обществено възмущение в своя полза и вярва, че може да управлява по-добре с щурмови отряди. Цанков и Вълков се разминават по отношение на методите; Велчев не одобрява и двамата по принцип. За властта Цанков би направил компромис и с дявола; той споделя фанатичната омраза на Вълковистите към земеделците, които го ненавиждат заради ролята му през 1923 г.
Военният министър Кисьов, в сътрудничество с Димов и Гичев, следва курса на Вълков. В края на януари 1933 г. въоръжени мъже задържат в Петрички окръг влак, превозващ трима души под полицейски ескорт за Кюстендил, където трябва да бъдат съдени за убийството на учителка по михайловистки разпоредби. Полицията е обезоръжена: затворниците са разстреляни близо до линията, за да им се запуши устата; местните власти предупреждават, че михайловистите няма да търпят никаква правителствена намеса в „правосъдието“ в петрички окръг. В този окръг при военно положение военните извършват няколко ареста, за да потушат шума, който предизвика аферата; след това военният министър обявява, че арестуваните са освободени, тъй като „са успели да докажат алиби“. Кисьов е известен като „човек на царя“; когато в крайна сметка Мушанов се опитва да се отърве от него, за да потуши обществения гняв, царят категорично отказва да го замести.
Протогеровистите остават в отбранителна позиция с надеждата, че новото правителство ще се намеси и ще възстанови реда, но търпението им се изчерпва. Късно на 25 ноември (1932 г.) михайловисткият депутат от Неврокоп Филипов е нападнат в тъмнината на път от Народното Събрание; той е ранен на тринадесет места, а телохранителят му е убит. Убиецът – от Неврокоп – чийто брат михайловистите са убили, хвърля граната по полицай, но е заловен; две седмици по-късно е прободен смъртоносно с нож в затвора. Убиецът му казва, че е действал по заповед, написана с невидимо мастило. В друга типична софийска улична сцена заблудени куршуми разбиват прозорците на преминаващ трамвай и раняват петима невинни хора.
Михайловистките депутати протестират гневно, като искат (за първи път!) мерки „срещу убийците“; но не казват нищо за убийството на полицейския началник в Кърджали няколко дни по-късно (от михайловисти). В личен разговор председателят на Националния комитет ми каза, че михайловистите са „принудени да екзекутират предатели и убийци, защото македонците нямат собствени затвори“! Протогеровистите отвръщат, като обявяват, че търпението им е приключило: те са организирали отряди, за да отмъстят на своите „интелектуални клеветници“ които са изпратили убийци срещу тях.
Това не е празна заплаха. На 28 декември в обедната суматоха тълпа от репортери и зрители стоят пред двореца в очакване на Мушанов, който решава политическа криза с цар Борис. Зад ъгъла, на трамвайната спирка на големия площад, стоят петима мъже и едно куче. Мъжете са облечени в спортни дрехи и носят спортни пушки (заредени с ловни патрони). Минава Симеон Ефтимов с трима телохранители, които отиват от редакцията на La Macedoine да обядват. Когато се доближава до мъжете, „спортистите“ изведнъж изпразват оръжията си върху него и охраната му, след което вадят по два револвера. Следва яростна стрелба; това е грандиозна демонстрация пред царя и правителството. Ефтимов пада смъртоносно ранен; същото се случва с охраната му: единият от тях е мъртъв, другите ранени. Куршум разкъсва мозъка на полицай, който се е втурнал да се намеси. Във Военното министерство, на двеста метра отвъд обществената градина, един полковник е погледнал от прозореца си, за да види какво става, и е получил куршум в гърдите. Други четирима души са случайно ранени. След това „спортистите“ се разбягват във всички посоки. Но един от тях е хванат; ранен, той е изпратен в болница. В отделението му има петнайсет пациенти, но медицинската сестра Катерина Костадинова проявява към него специални грижи. Една вечер тя заглажда възглавницата му и го успокоява да заспи; после вади скрит револвер и му пръсва главата. От вече не толкова услужливите власти тя е осъдена на дванадесет години затвор за тази „екзекуция по заповед на ВМРО“.
Плакати из цяла София разказват, че протогеровистите са убили Ефтимов по заповед на Белград. Михайловистки вестник добавя: „Дори и след убийството на Ефтимов хората продължават да мечтаят за единство с Югославия“. Германският председател на Асоциацията на чуждестранните кореспонденти изпраща до Националния комитет телеграма със съболезнования от името на Асоциацията (а аз постоянно бях в пререкания с германски, унгарски, италиански и български колеги, които използваха Асоциацията за пропаганда). Германската официална информационна агенция твърди, че Югославия е съучастник във всички подобни нападения срещу „легалните македонски работници“ и добавя, че Протогеровистите имат руска подкрепа и предрича „борба между Коминтерна и ВМРО“, която далеч надхвърля по значение българо-югославските отношения!
Погребението на Ефтимов се превръща в яростна демонстрация срещу Малинов и Гиргинов. Около 20 000 имигранти са принудени да маршируват зад отворения ковчег и да пеят на колене химн на мястото, където Ефтимов е паднал. Правителството е предупредено, че ако не се „пробуди за своите отговорности“ ще има „тежки последствия“. България се е превърнала в „земя на национален позор“, затова тялото на Ефтимов е пренесено в Петрич, за да бъде погребано до Александров (чест, оказана и на Параспуров – застрелян през април: този „добър човек“ е бил главен организатор на убийствата в София).
Отношенията на Италия с Югославия са опасно обтегнати от инцидента с „Лъвовете на Свети Марко“ в Трау (през декември 1932 г.)[1], така че михайловистката пропаганда срещу Югославия става особено нападателна. През януари един друг Петров прави „разкрития“ – този път, че служител на югославската легация го е ангажирал да убие земеделски депутат, който пише в полза на югославската федерация. Идеята е да се покаже на земеделците, че югославяните биха убили дори свои приятели, за да предизвикат безредици! Един служител ми разказа, че Петров се обаждал често: молел за работа, дори като убиец; но ако би бил предаден на полицията, това щяло да бъде „измислица, за да се дискредитира един достоен гражданин“! Македония илюстрира тази история със снимки на някакво (неузнаваемо) лице, което влиза в югославското консулство (след което вестникът е „конфискуван“, което значително подпомага продажбите му). Председателят на Националния комитет ме помоли да повярвам, че югославяните са плащали на наемниците си с чекове, чиито номера са били на Националния комитет, а оригиналите – на Националната банка! Простият народ вярва на такива приказки.
Македонски емигранти (федералисти), депутати от Партията на труда, противници на плана за „освобождаване“ на Македония с италианска помощ, са маркирани за премахване. Осем депутати на Работническата партия – сред тях Иван Мартулков, Христо Трайков и Александър Наумов – са лишени от депутатски имунитет и подведени под съдебна отговорност. За написването на три статии Наумов е глобен с голяма сума и лишен от свобода за десет години: но съдът оправдава останалите. След това Мартулков е застрелян (смъртоносно) на 12 януари, а Трайков е убит десет дни по-късно. Полицията не арестува убийците, а сама погребва Трайков, за да предотврати демонстрации – въпреки че никой не се е намесил в погребението на Ефтимов. Малинов смело протестира срещу това престъпление срещу „приятел и колега“. Трайков е бил предупреден да не „деморализира“ емигрантите, като призовава за по-добри условия и спазване на конвенцията за осемчасов работен ден (дотогава пренебрегвана на практика). Според българските мерки това го доказва като много червен комунист; той е отговорил, че следва идеалите на Делчев. Бизнес класата намира терористите на Михайлов за полезни!
През април земеделците (с подкрепата на Вълковистите) гласуват за изключването на останалите двадесет и девет депутати на Работническата партия от състава на Народното Събрание. Месец по-късно секретарят на партията Петко Напетов е застрелян в София; но въпреки че убийците са заловени (един от тях е похитителят на Кавракиров), никой не се осмелява да свидетелства срещу тези агенти на Военното министерство. Напетов не е имал никаква връзка с македонската революционна дейност, но въпреки това официално става дума за „македонско дело“ (както обикновено). Още няколко „водещи комунисти“ – един от тях лидер на емигранти от Добруджа – споделят съдбата на Напетов. Семейството на една от жертвите хвърля тялото му пред полицейското управление, викайки, че тези, които са го убили, трябва да го погребат. Когато две „комунистически“ студентки и едно момче са отвратително убити от офицери в Шумен, никой от деветнадесетте свидетели не смее да говори, а военният министър нагло намира алиби на извършителите. Такива методи на правителството подтикват потиснатите към конспирация; така се появяват безброй разкази за заговори в училища и казарми, както и за сблъсъци между „комунистически“ и „националистически“ ученици.
На 12 февруари михайловистите провеждат в Горна Джумая своя т.нар. извънреден конгрес. Официално това е конгрес на емигрантите; техните делегати идват със знамената си от цяла България, като получават 75% намаление на билетите за (държавните) железници и отпуски със заплата, ако са чиновници. Предварително се говори, че михайловистите ще се обявят за македонско единство и независимост, мислейки по този начин да сплотят емигрантите в интерес на Италия. Офицерската лига, чувствайки, че този фарс отива прекалено далеч, настоява конгресът да бъде предотвратен; царят обаче се съветва с Мушанов – и не се случва нищо.
Самият аз бях поканен (с неохота) на конгреса заедно с други кореспонденти, при което ме забавляваше братът на Мара Бунева. На площада, където се откриваше конгресът, се бяха събрали може би 10 000 мъже и жени, които в подходящите моменти аплодираха автоматично. Неврокопският владика (в присъствието на тридесет и шест свещеници) откри заседанието с богослужение, на което присъстваха началникът на гарнизона полковник Недев и всички членове на Националния комитет. След това Чкатров прочете подстрекателско послание от Михайлов: хърватинът Марко Дошен – послание от Павелич, в което се настояваше за разпадане на „югославската мозайка“. Доктор Асен Татарчев (заможен агитатор-беглец от Южна Сърбия) прочете петиция, която е подал в Женева и в която се изброяваха югославските престъпления.
В посланието на Михайлов (за което се твърди, че е донесено от задъхан куриер от Южна Сърбия) се обявяваше, че „великият момент“ за македонското освобождение е наближил и се предсказваше, че скоро всеки ще може да изрази свободно мнението си в учредителното събрание на независима Македония; но „за срам пред историята и света“, водещите българи защитават „предателите“ в София, където „сърбоманията“ пуска корени. Срещу тези „удари от София“, които можели да разцепят българската нация не по-малко катастрофално от бодливата тел по границата, е създаден отбранителен фронт; ВМРО ще се бори срещу тези „купени политици“ и срещу комунистите, които също се противопоставят на национализма. Срещу югославското правителство – с което „можем да говорим само на езика на пушките и бомбите“ – борбата ще продължи „с огън и кръв“.
Колегите ми се върнаха в София препълнени с такива послания – с изключение на моя отличен приятел от италианската агенция Stefani, който телеграфираше хиляди думи на развълнувана Италия. Останах с него, но тъй като бях по-малко зает, се разходих по пустия вече и затрупан от сняг площад до едно кафене, за да пия кафе с Гьошев и други известни личности: докато Bulagence уверяваше света, че на конгреса не са присъствали нито революционери, нито официални лица!
Същата вечер на банкет във Военния клуб бяха наградени главните изпълнители. Присъстваше Чкатров: старата майка на Александров (в блажено неведение, че е седяла със съучастници на убийците на сина си); Филип Манолов (главен секретар на Министерството на образованието и заместник-председател на Националния комитет); Марко Дошен; Неврокопският владика; Заместници на Михайлов; представители на тракийските, добруджанските и западнопограничните емигранти; и много други, включително и аз. Една жена вдигна тост за майките на онези, които са загинали или „щели да загинат за Македония“. Владиката говори за солидарността на Църквата с българския национализъм. Председателят на Националния комитет, Кондов, заяви, че макар македонците да не могат повече да разчитат на българските правителства, те се чувстват сигурни в подкрепата на армията; на това председателстващият гарнизонния командир отговори, че българската армия е готова да „освободи“ Македония за трети път, когато се появи възможност. Последваха бурни аплодисменти. След това скочихме на крака, за да изпеем революционната песен, която се разнесе откъм военния оркестър, както и едва ли не по-малко вълнуващия български национален химн. Същността на речите, отбелязах тогава, беше за „съединението на България с Македония, освободена от сръбската тирания от славната българска армия“. Военният министър се подразни, като чу, че съм присъствал на този мелодраматичен банкет.
Протогеровистите обявяват този конгрес за маньовър, който цели да въвлече България в опасна авантюра в услуга на чужди интереси, но полуофициалният вестник La Bulgarie го посреща с ентусиазъм, възпроизвежда речите и петицията на Татарчев и заявява, че ако „българите в Македония“ не получат права на малцинство, световният мир и цивилизация ще бъдат застрашени. Някои вестници започват яростна ревизионистична агитация. Националният комитет афишира София с призиви към емигрантите да се подготвят, защото разпадането на Югославия и часът на „освобождението“ са наближили. Михайловистите твърдят, че ако Македония не бъде „освободена“ до две години, със сигурност ще предизвикат Европейска война – „както сърбите направиха в Сараево“.
В Белград се опасяват от внезапно българско нападение (подкрепено от Италия). Но на 16 февруари Югославия сключва с Румъния и Чехословакия Малкия пакт за реорганизация на Антантата; след това (с гръцка подкрепа) предупреждава България (на 27 февруари), че тъй като солидарността на българските власти и легалните македонски организации с революционерите е била толкова очевидна на конгрес, който открито е заплашвал с военни действия, българското правителство ще бъде държано отговорно за по-нататъшни безчинства. Неофициално се намеква, че ако правителството все още демонстрира безсилието си да смаже терористите, Югославия и нейните съюзници ще „предоставят на негово разположение свои войски“ за тази цел. Мушанов отговаря, че е „невъзможно да се подкрепи теорията, че българските власти са дали доказателства за някаква добронамереност към една нелегална организация“! Твърди се, че царят казал на някого, който настоявал за птискане на терористите, че „това няма да се хареса на сърбите и гърците“.
Окуражени от това, през тази година революционерите организират тридесет и четири безчинства в Южна Сърбия, а Югославия търпеливо ги понася. Когато през април петима нападатели, носещи бомби с часовников механизъм, са застреляни, в София са разлепени големи плакати с техните портрети и некролози. През май белградската полиция залавя двама терористи с четири бомби с часовников механизъм, предназначени за Скупщина и жп гарата; когато те са обесени, Свобода или смърт публикува техните портрети. През юни бомби избухват в Ниш – почти безобидно; но българската преса пише нетърпеливо, че „според частна информация“ имало много военни и цивилни жертви. Усташите също са много активни.
Междувременно враждите в София се разгарят все по-яростно. През януари протогеровистите се съгласяват с примирието, предложено от генералите (от резерва) Сирманов и Мидилев, но отказват капитулация; след това михайловистите нападат двама протогеровисти, заявяват, че те са стреляли първи, след което прекратяват преговорите. Протогеровистите изчакват няколко седмици, след което пишат, че тъй като смъртта на Ефтимов не е задоволила нападателите им, които продължават да ги атакуват, те ще възобновят репресиите.
Няколко вестника започват да призовават за край на анархията – макар че само органите на Велчевистите и група Звено се осмеляват да обвиняват михайловистите. С тази обществена подкрепа Гиргинов склонява правителството да приеме закони, забраняващи вноса на взривни вещества „за частни цели“ и носенето на оръжие без разрешително, като постепенно насочва полицията към по-голяма безпристрастност спрямо убийците. На 20 април петима михайловисти и трима протогеровисти са арестувани за това, че са стреляли едни срещу други в София, като са имали общо петнадесет револвера и три гранати. Окръжният съд намира, че протогеровистите са се защитавали, затова осъжда михайловистите на десет години затвор, след което Македония пише гневно, че тъй като Националният комитет многократно и напразно е настоявал за заличаване на протогеровистките „шпиони и предатели“, то националистите са склонни да приемат „предложението на своите приятели да поканят ВМРО да прехвърли сферата си на дейност и да прочисти София за двадесет и четири часа“! Тъй като Македония винаги е твърдяла, че ВМРО съществува само в Югославия и никой не може да премине черната граница, тази заплаха изглежда малко непоследователна! Сега вече Правителството е „зли върховисти“, които планират да контролират ВМРО!
Научавайки, че протогеровистките водачи заминават за провинцията, михайловистите устройват засади по всички пътища от София. През нощта на 12 май една картечница на прохода Арабаконак стреля по колата на Поптодоров, като ранява смъртоносно един от спътниците му. Три нощи по-късно Анастас Наумов напуска София с трима приятели. На прохода Петрохан фаровете на колата им показват, че на пътя им стои малък автобус. Когато стигат до него, автомати и револвери започват да ги обсипват с куршуми, избухват гранати. Шофьорът им е разкъсан на парчета, друг мъж е прострелян. Наумов и другият оцелял, след като изпразват револверите си, успяват да избягат и накрая се скриват в короната на едно дърво до разсъмване.
Между май и 31 май пресата съобщава за двадесет политически престъпления – девет души са убити в София и петима в провинцията. През първите двадесет и четири дни на юни те са двадесет и три, като смъртните случаи са осемнадесет в София и три в провинцията. Сред убитите е директор на банка във Видин, служител на Националната банка, застрелян на главната софийска улица по обяд от михайловист, който хвърлял гранати по преследвачите (ранявайки неволен зрител, който също е бил ударен при предишна саморазправа), също и адвокат, който е застрелян в гръб (по погрешка), докато играел карти в препълнено софийско кафене. Но на 17 юни един вестник пише: „Вчера в столицата ни нямаше убийство. Това е сензация!“
Според други статистически данни, събрани от пресата (която пренебрегва много инциденти, а освен това по принцип не споменава убийствата в Петрички окръг), през 1932 г. е имало 45 убийствени нападения (повечето от тях в София), като михайловистите са били нападатели в 34 от тях; 16 михайловисти и 6 протогеровисти са задържани от полицията, макар че малцина от тях действително са отишли в затвора. от михайловистки куршуми са паднали 17 протогеровисти, 2 „комунисти“, 2 некласифицирани лица и 2 убити по погрешка, докато протогеровистите са убили 11 михайловисти и 2 по погрешка. Михайловистите са ранили 3 протогеровисти и едно лице по погрешка: протогеровистите – 3 Михайловисти и 6 по погрешка.
Но през първата половина на 1933 г. има 58 нападения, като михайловистите нападат в 42 случая. Задържани са 14 михайловисти и 5 протогеровисти. Михайловистите са убили 15 протогеровисти, 7 „комунисти“, 6 лица по неизвестни причини и 7 по погрешка. Протогеровистите са застреляли 13 Михайловисти и 1 по погрешка. Михайловистите са ранили 8 протогеровисти, 2 „комунисти“ и 4 души по погрешка, а протогеровистите са ранили 2 Михайловисти и един случаен човек. Известно е, че през същия период михайловистите са отвлекли 10 души, а протогеровистите – 2. Това, че най-много убийства са станали в София, се дължи на факта, че михайловистите преобладават само там (извън защитата на военното положение). В Пловдив, втория по големина град в България, те едва се утвърждават сред 50 000 емигранти, повечето от които отхвърлят Националния комитет.
Но международното положение се обръща срещу България. Мушанов осъзнава, че старите методи трябва да бъдат изоставени, иначе България ще получи презрението на света; освен това са заплашени приятелите на Велчев. Затова пресата внезапно прекратява мълчанието си, позволявайки на общественото възмущение да започне да се излива в ежедневниците на повечето партии. Мушанов планира блъф, но Гиргинов, съвсем сериозно, подготвя подходящо законодателство, след което Гичев и Димов издигат гръмко искане за Министерство на вътрешните работи (защото Гиргинов не е успял да спре убийствата!) и призовава за арест на протогеровистките „предатели“!
Сега михайловистите заливат улиците със заплашителни листовки със заглавие: „Тези, които подкрепят предателите“, в които яростно атакуват демократите. Малинов поставя „бандата на предателите“ на едно ниво с „Македонското освободително движение“: Гиргинов „събира под крилото си всички съучастници в престъпленията на Паница, бивши и настоящи комунисти и различни категории скитници … за да убиват безпомощни и легални македонски работници“. директорът на Демократичната полиция нарича Петрич „отдел на бандитите, въпреки че този район е признат от българските граждани, писатели, журналисти, бивши и настоящи министри за единствения, в който съществува добър обществен ред“. И така нататък. Един богат михайловист ми каза, че трябвало да се организира Вартоломеева вечер, за да се прочисти София от сърбофилите!
Но реорганизираната Офицерска лига, в която вече членуват две трети от служещите офицери (1600), застава зад Гиргинов. На 22 юни, с неговото явно съдействие, при царя е изпратен полковникът от запаса Каракулаков, който представлява Звено и е член на Политическия секретариат на Лигата.
„Ваше Величество – казва той тихо, но твърдо, – е морално отговорен за убийствата. Те трябва да спрат. Трябва да заповядате на армията да потисне терористите на Михайлов.“
Царят, разгневен, привиква Гиргинов и му казва, че ако се чувства достатъчно силен, може да предприеме съответните мерки в София.
На следващия ден Гиргинов внася законопроект. Депутатите на Михайлов отново призовават за арестуването на „малката група предатели“, като протестират, че убийствата, извършвани от Михайловисти, са „плачевна необходимост“. Гиргинов отвръща, че „организация, която вярва, че на нейна страна са справедливостта и моралът, не би трябвало да има нужда от убийства“, след което добавя, че „с риск за живота си този министър ще остане на поста си“, действайки безпристрастно срещу всички убийци. Това е смело от негова страна, тъй като животът му е открито заплашен.
Гиргинов предлага смъртни наказания за убийците и за всички, които поръчват или се опитват да извършат убийство, независимо от мотивите. Имената на убийците обикновено са добре известни, пък и те са само шепа хора, така че няколко екзекуции ще ги обезкуражат, или пък хонорарите им ще станат невъзможновисоки. Но законът изисква подпис на царя под смъртните присъди. Самият цар обаче никога не подписва, като по този начин на практика защитава и насърчава убийците. И все пак Мушанов (макар и с големи трудности) премахва поправката, отменяща този царски прерогатив в случая с убийците, като по този начин лишава законодателството на Гиргинов от всякаква стойност.
Вечерта на 24 юни се прибирах вкъщи и минах покрай десетина полицаи пред къщата на Гиргинов. По-късно чух, че се движат войски; предположих, че има нощни маневри. Но на следващата сутрин всичко беше странно спокойно. От прозореца си погледнах надолу към бялата шапка на войник и блестящия му щик. Телефонът ми беше изключен. Скоро след полунощ войниците тихо бяха заели улиците и обществените сгради. През цялата неделя никой освен дипломатите, висшите чиновници, войниците и полицията не можеше да се движи; никой не можеше да телефонира. На всички входове на улиците имаше патрули, на които беше заповядано да стрелят по всеки, който не се подчинява: разбира се, никой здравомислещ човек не спори с български патрули! Пътниците, пристигащи с влак, бяха задържани на софийската гара. Служителите на една от радио-компаниите, изпратени на станцията си, за да забавляват абонатите, ги забавляваха тази вечер двойно повече, като жално молеха за храна.
Смесени патрули от войници и полицаи претърсваха къща след къща, за да конфискуват незаконно притежавано оръжие и да прочистят столицата от заподозрени. Разпорваха матраци и надничаха в комини, но за щастие не се стигна до нежелани инциденти. Това беше грандиозна демонстрация на военна ефективност, но беше фарс. Макар че заповедите за тази блокада бяха издадени в полунощ, всички бандитски водачи бяха предварително предупредени от приятели на високи постове, така че късно вечерта на 24-ти колона от коли вече потегли към петрички окръг. В краткия списък на лицата, които трябваше да бъдат арестувани, не фигурираше нито едно важно лице. Дрангов не си направил труда да напусне София: хванали го, но веднага го освободили. Полицията съобщи, че са открити 1154 лица без документи за самоличност: но от тях са задържани само 43, сред които 25 „комунисти“; конфискувани са 600 револвера, 250 пушки, 200 гранати, 1 бомба с часовников механизъм и 1 автомат: цифри, които очевидно са пресметнати така, че да оправдаят блокадата, но да не предизвикат вълнение в чужбина. Научих, че всъщност войниците са намерили в складовете на михайловистите 4000 пушки: 80 автомата: 200 полицейски униформи: 16 000 „яйца за децата“ (както терористите наричаха гранатите): със сигурност предостатъчно, за да се „почисти“ София!
Тази операция срещу няколко терористи запази мита за михайловистката власт. Но в действителност убийствата бяха спрени чрез разиграване. Директорът на полицията подаде оставка „по здравословни причини“ и беше заменен с полковник Халачев от Царската гвардия.
Датите са интересни. На 4 юли Националният комитет (все още претендиращ за неутралитет) публикува в Македония следните призиви: (а) към правителството да гарантира сигурността на „легалните македонци“, (б) към „ВМРО“ да поднови ангажимента си, че няма да предприеме нищо повече срещу онези, които са престанали да заговорничат срещу нея или „движението за македонско освобождение“: (в) към всички групи и лица, работещи срещу „македонските организации“, да спрат да го правят. Македония коментира, че „всички погледи са насочени към границата, откъдето с нетърпение се очаква отговорът на ВМРО“.
Късно на 8 юли полицията, която уж издирва избягал затворник, „случайно хваща“ Лев Главинчев. На следващата сутрин, докато все още издирват избягалия затворник, те обграждат една къща в предградията и призовават затворниците да излязат или да бъдат взривени. Те се предават. Имената им – неразкрити в продължение на няколко дни – са Шанданов, Шкартов и Чегански – бойното крило на Протогеров. Поптодоров е отведен в провинцията. Случайност ли беше, че по това време ние, кореспондентите, бяхме на обиколка в провинцията с министъра на земеделието? Не беше ли случайно, че сега върху министрите и полицейските началници се изсипа дъжд от италиански отличия!
На 11 юли „отговорът на ВМРО“ е (широко) публикуван, с дата от 8 юли: защото идвал от (въображаемата) централа на Михайлов отвъд границата и затова уж не е повлиян от ареста на Протогеров! ВМРО нямало да атакува отново своите провинили се врагове, при условие че те обещаят в петнадесетдневен срок да преустановят дейността си. На 18-ти Протогеровистите отговарят; те изразяват съжаление за братоубийството: отричат връзка с групата Звено, комунистите или други партии. Накрая заявяват, че никога няма да възобновят убийствата, ако не бъдат провокирани или нападнати. Те обаче запазват частните си мнения. На този неподчинителен отговор Македония отвръща с нови обиди срещу „шпионите… обикновените убийци… съюзниците на Звено и комунистите“, заплашвайки ги, ако не се поправят. Но това е краят. Високите етажи са постановили убийствата в София да спрат; освен това системата трябва да предприе официални действия срещу комунистите. Останалото е прах в очите на обществото.
Няколко незначителни михайловисти са интернирани про форма в Ловеч, а протогеровистките лидери – в Карлово. През януари четиримата протогеровисти бягат в една тъмна нощ, вероятно подпомогнати от военни симпатизанти.
През август срещу Цанков е хвърлена бомба в едно село. Случаят, който така и не е изяснен, е приписан от Цанков на земеделски врагове. Те пък отвръщат, че той го е инсценирал сам, за да докаже опасност от „левите“. С изключение на отделни случаи обаче политическите убийства вече излизат от мода; телохранителите остават без работа, а пресата започва да публикува мнения, които до този момент се шепнат само на интимни приятели. Но Петрички окръг остава под военно положение, тоест продължава да функционира като крепост на терористите и заплаха както за българската умереност, така и за европейския мир.
[1] През декември 1932 в югославското село Трау са взривени с динамит седем каменни статуи на Венециански лъвове, което силно обтяга отношенията между двете страни.
