От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2024 03 Bulgarian Junta

 

Либерален преглед започва да публикува в продължения една от скандално-неизвестните книги по най-нова българска история – „Българската конспирация“ на американския журналист Джоузеф Суайър, написана през 30-те години на миналия век.

Възможно най-кратко представяне:

Това е едно от най-добрите журналистически и научни разследвания на сложната и мрачна политика на България от обявяването на независимостта на страната до 30-те години на ХХ в. Съдържа ярки и подробни описания на политиката на фракциите, на един кървав и двуличен монарх, на демократичното и егалитарно българско селско движение, на финансираните с опиум бандити и на някои героични и достойни хора, борещи се за достойно общество в мир със съседите на България. Задължително четиво за всеки, който трябва да разбере Балканите.

Наред с други неща, книгата описва подробно превръщането на Вътрешната македонска революционна организация, ВМРО, от движение за македонско освобождение от османско владичество в организация за търговия с наркотици на дясната българска монархия и инструмент за политически убийства под контрола на нейната екстремистка върховистка фракция. Връзката между българската държава и супремасистката фракция е класически пример за държавно спонсориран тероризъм на Балканите през междувоенния период.

 

ГЛАВА IX: Българската „Афера Драйфус“

Поптодоров пише, че Михайлов е „жалък страхлив братоубиец, който не знае къде е Македония, защото не може да отиде там с кола… Той се грижи за осъждането на хората на смърт и е заплашвал да нареже тялото ми на шестстотин парчета. Готов съм да се срещна с него навсякъде насаме, за да му позволя да опита – но несъмнено ще изпрати жалките си наемници да ме убият, както са убивали и други.“ Седем дни по-късно, с одобрението на Военното министерство и Националния комитет, Михайлов изпраща наемниците си.

В един октомврийски ден на 1928 г. Поптодоров и Пецо Трайков играят табла в кафене „Феникс“. Вероятно са мислели, че са в безопасност тук, в сърцето на София, с трамваите, които минават покрай кафенето, както и полицията, която дежури наблизо. Влизат трима мъже с ръце в джобовете, вадят револвери и стрелят. Поптодоров и Трайков, макар и ранени, се окопитват бързо. Водещият убиец пада, пронизан от куршум. Но заблудени куршуми убиват невинен пешеходец и раняват петима други, сред които и турския военен аташе. Капитаните Куцаров и Точев са зрители от другата страна на улицата; освен това мъртвият убиец е пил с майор Стоянов по-рано през деня. Полицейският инспектор Драганов скрива празния парабел на мъртвеца, а след това заявява, че намереният у него неупотребяван револвер (негов резервен) доказва, че е жертва на агресия: в резултат на това Поптодоров и Трайков са арестувани. Прокурорът обаче разкрива фактите и те са освободени. Никой не е наказан – оцелелите убийци имат алиби! По-голямата част от пресата е безмълвна. Няколко дни по-късно майор Стоянов се обажда на Лев Главинчев, за да му съобщи, че ВМРО трябва да бъде отделение на Военното министерство – онези, които не са съгласни, ще бъдат убити.


Small Ad GF 1

На 21 ноември в София е застрелян Наум Белев, председател на братството „Охрид“ (на Протогеров) и бивш директор на Държавна сигурност. Той е поставил в неудобно положение Националния комитет, като е настоявал за ясно обяснение на смъртта на Протогеров. Убиецът на Белев е освободен „поради липса на доказателства“, така че Михайлов обявява убийството за „сръбска работа“, но след това повечето емигранти от Западна Македония отказват да си имат работа с Националния комитет.

И така Михайлов вече е избил старите македонски водачи; отначало техните привърженици отвръщат само на истинските си нападатели. Убийствата на Михайлов представляват ужасяващо монотонен каталог, в който тук се споменават само онези, които са от значение; скоро те стават средно по едно на седмица, а след това постепенно нарастват до едно на ден (с изключение на онези в Петричкия окръг).

Размириците в Югославия, последвали убийството на Степан Радич в Скупщината на 20 юни 1928 г., довеждат до обявяването на диктатура от крал Александър (на 6 януари 1929 г.) Той се стреми към по-добри отношения с България, затова през март границата е отворена отново и е договорена Пиротската конвенция. Тази конвенция предвижда ликвидиране на имотите, разделени от границата; изтегляне на имигрантите от граничните зони; постоянна смесена комисия за уреждане на граничните инциденти. Едновременно с това Югославия сключва нов договор за приятелство с Гърция (уреждащ контрола върху железопътната линия Гевгели-Солун). Впоследствие Италия (и Унгария) насърчават заговор между хърватската терористична организация Усташа и михайловистите.

Усташа се развива от франкистката партия, основана около 1890 г. от хърватския евреин Йосип Франк, за да противодейства на движението за югославско единство, в интерес на Австро-Унгария. С щедрата италианска, унгарска и австрийска „легитимна“ подкрепа след войната тя се възражда под ръководството на бивши австро-унгарски офицери. Радич остро осъжда предателството им. През януари 1929 г. лидерите на организацията избягват от Загреб във Виена; сред тях са бившите австро-унгарски полковници Перчевич и Перчец, както и адвокатът Анте Павелич. През април Павелич и Перчевич пристигат в София, за да съгласуват плановете си с Михайлов. Те са тържествено приети и пируват в Националния комитет. София е облепена с антиюгославски прокламации, пресата публикува подстрекателски статии. След това отиват в Петрички окръг (под военно положение), където сред още банкети и речи изготвят (и публикуват) споразумение за съвместни терористични действия за „освобождаване“ на Хърватия и Македония. Напразно Югославия протестира, че на политическите бегълци от България никога не е било разрешавано да действат по този начин на нейна територия.

Скоро хърватските лидери организират няколко взрива в Белград, а бомби, скрити в железопътни вагони, убиват пътници, пътуващи за Югославия; след това те са изгонени от Австрия. Павелич (върховният водач) заминава за благосклонна Италия, откъдето води неистова пропаганда срещу Югославия; Перчец наема ферма в Янка Пуща в Унгария, близо до югославската граница (тъй като Хърватия и Словения са били унгарска територия до 1918 г.). Има достатъчно престъпници или бегълци от Югославия, за да се запълнят дузина „лагери“ за обучение на терористи в Италия и Унгария. В главния център – Янка Пуща, със съгласието на унгарските власти, убийците се обучават при строга дисциплина: за стрелба се използват чучела на крал Александър.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

През лятото на 1929 г. терористите на Михайлов (които често пресичат границата като обикновени пътници) удвояват нападенията си в Южна Сърбия близо до границата, което води до ефективно охлаждане на отношенията между България и Югославия. Многобройни са опитите за взривяване на влакове и железопътни линии, както и престрелките между български и югославски гранични патрули, взривен е граничен блок, един югославски мюсюлманин е надупчен с куршуми от убийци, маскирани като забулени мюсюлманки. През ноември бомба със закъснител дерайлира багажния вагон на Ориент Експрес близо до Цариброд, но югославски патрул отблъсква атаката срещу влака и отстранява от линията други бомби. Югославия протестира остро, но Горна Джумая и Петрич са окичени със знамена; малко по-късно във влака край Пирот избухва друга бомба, ранявайки шестима пътници.

Българското правителство неизменно отрича, че нападателите някога са преминавали от българска територия; преструва се, че тези безчинства са извършени от „потиснати македонци“, като същевременно настоява в Женева те да бъдат признати за „българско малцинство“. Италианските агенти допринасят за този рекет с подстрекателски речи на събрания в близост до границата, а българската преса разказва безумни истории за преследвания и убийства в Западната погранична област. Near East неволно насърчава безчинствата, като пише, че те доказват недоволството на пограничното население и продължаването им „рано или късно трябва да възбуди общественото мнение в Европа“, за да осъзнае необходимостта от ревизия на границите в полза на България.

Междувременно Попхристов, Шанданов, Поптодоров, Пецо Трайков и други са преминали през Албания в западна Македония за организиране на конгрес. Но през юли (1929 г.) групата на Шанданов е силно атакувана. Преследвани от жандармерията, те стоят няколко часа в манастир край Смилево, след което в тъмнината се откъсват в една гора. Недълго след това четата на Попхристов се издава, като търси хляб, и Попхристов, ранен, едва се спасява благодарение на храбростта на хората си. Националният комитет забранява на емигрантите да четат протогеровисткия вестник Вардар, който разказва за тези боеве! Старите водачи обаче са установили, че макар все още да имат поддръжници в Македония, особено сред славяните в Гърция, те са твърде малко и не са склонни към революционна дейност. Така че това са последните битки на ВМРО и лидерите се връщат да проведат конгреса си в София. Всичко, което следва оттук нататък са михайловистки провокации.

През октомври 1929 г. група разбойници в България, ръководена от Дочо Узунов, задържа четирима съдии от Севлиевския окръжен съд, убива трима от тях и оставя върху телата им бележка, в която пише, че убийците ще се борят непрестанно в защита на селяните и работниците срещу реакционния режим. Тази група е извършила няколко безчинства, като отмъщение за варварските преследвания [на режима]. Историята на Узунов е разказана в Народното събрание от един правителствен депутат.

Обвинен от измъчван затворник в земеделски пристрастия, Узунов (въпреки че е обявен за цанковист) е брутално влачен от един полицейски участък в друг, докато не е оправдан в Ловеч през януари 1926 г. Той се заклева, че ако отново бъде несправедливо обвинен, ще отиде в планината и ще преследва потисниците си. Шест месеца по-късно полицията го извежда от дома му, но той успява да избяга по драматичен начин и обикаля околността, молейки приятели да организират защитата му. Но кой ще се осмели да го защити от полицейските терористи? След това двамата му братя са убити без съд, а старият му баща е малтретиран. Обезумял от скръб, Узунов бяга в Югославия през зимата. Напразно се надява на по-добри дни и справедливост. Най-сетне, заклевайки се да отмъсти, той се завръща в България, вече като свиреп и яростен бандит. Италофилски чиновници (пренебрегвайки собствения си неуспех да заловят Узунов) обявяват, че югославяните са изпратили него и други да взривяват мостове и да убиват министри. Накрая той бяга във Франция и се смята, че е починал там през 1933 г.

Италия изразява неодобрението си към преговорите на Буров с Югославия, като подкрепя Гърция срещу България по време на финансов спор; след това италианският посланик Пиачентини кара български вестник да публикува статия, в която призовава България да се откаже от франкофилската политика на външния си министър (недискретност, за която Пиачентини е отзован); Мусолини обаче заявява, че „симпатиите и пълната подкрепа на Италия си остават неизменно на страната на българския народ“.

Но въпреки безобразията, италианската намеса и българското недоволство, на 14 февруари 1930 г. Пиротската конвенция е ратифицирана. Без да губи време Михайлов се заема с опити да предотврати прилагането ѝ. На 3 март бомба, хвърлена в кафене в Пирот, убива или ранява двадесет и седем души, а друга бомба – още петнадесет в кафене в Струмица. На 29 март Асен Николов оставя във фоайето на военното ведомство в Белград куфарче, което се взривява и убива двама души. И така нататък.

Михайлов свободно признава отговорността в книгата си Свобода или смърт (издадена в София) и предрича унищожаването на Скупщината. Югославският посланик в София протестира, подкрепен от британските, френските и (заради дискретността) италианските си колеги, а смесената (българо-югославска) гранична комисия, изправена пред неопровержими доказателства, че убийците са от България, подписва протокол, с който призовава българското правителство да предприеме действия. Този протокол предизвиква огромно раздразнение в София, защото Ляпчев, по настояване на Буров и Цанков, трябва да направи нещо – и той забранява протогеровистките вестници, които са осъдили тези безчинства, като заедно с това интернира някои протогеровисти! Михайлов посещава набързо Рим, а след това избухват още бомби (на гара Ниш). В България са арестувани поредните невинни емигранти – Михайлов прави реалистични протести, а някои чуждестранни журналисти се възползват максимално от тези (временни) арести за да предизвикат ефект в Западна Европа!

Основната жертва на Михайлов през 1929 г. е Георги Баждаров, който е убит заедно с телохранителя си на 19 септември [във Варна]. Той е написал брошура, в която казва, че терорът в Петричкия окръг е по-лош от този в Южна Сърбия! През юни двама невинни шивачи са били объркани с него и охраната му и застреляни. Убийците му са брат и зет на Васил Василев, секретар на Националния комитет – така че михайловистите крещят яростно „как може да са убийци?“ – след което полицията ги освобождава! Така протогеровистите, отмъщавайки си най-сетне, нападат Васил Василев и един негов другар в София, като раняват тежко и двамата. Органът на Националния комитет Македония, който почти не споменава смъртта на Баждаров, посвещава гневни колони на това нападение, чието ужасно продължение е убийството на предполагаемия нападател в мазето под едно софийско кино. В отговор е застрелян един михайловист: взаимната вендета е в пълен ход.

Смъртта на Баждаров има поразителни последици. Той оставя кореспонденция, която колегите му публикуват. На 8 юни (1929 г.) той е писал, че Михайлов е осъдил на смърт него, Пърличев, Цанков и Велчев. „Бандитите искат да изкарат, че с Цанков и Велчев сме заговорници срещу тях… ние нямаме нищо общо с Цанков, а Велчев не го познавам.“

За това, което последва, разказва едно прочуто отворено писмо на Велчев до военния министър (Бакърджиев), публикувано в Лъч на 22 октомври 1929 г. Копия са изпратени до всички софийски вестници.

Сигурен съм – пише в него, – че знаете за писмото, оставено от Георги Баждаров – убит във Варна – в което, наред с други неща, се казва, че ще бъда убит от Иван Михайлов.

Тъй като нямам абсолютно нищо общо с Македонската организация, нито пък с размириците, които избухнаха в нейните редици, прочетох това писмо (публикувано в пресата) с голяма изненада, но не му придадох никакво значение.

На 18-и този месец обаче бях предупреден от много надежден и незаинтересован източник да внимавам, защото решението да ме убият е взето. Този пресен факт ме накара да заключа, че ако наистина съм бил включен в списъка на тези, които трябва да бъдат убити, това решение не би могло да бъде взето от македонски кръгове, с които нямам нито общи идеи, нито лични контакти, нито конфликти, а в угода или по желание на друго място.

На 20-и отново бях предупреден, че къщата ми се наблюдава. На 21-ви към тези предупреждения се прибави и следният инцидент:

Вечерта ме посети един офицер. В 7:30 ч. той си тръгна. След десет-петнайсет минути се върна много разтревожен, за да каже, че двама души се разхождали навън и го наблюдавали, но като го видели, се опитали да избягат и да се скрият. Успял да настигне единия от тях и установил, че това е подполковник Порков, който работи във Вашето министерство. В отговор на въпроса на офицера какво е търсил в близост до къщата ми, Порков, объркан, не дал отговор и побързал да се отдалечи.

Много добре знам кой е този подполковник Порков и с какво се занимава. Преди време, докато генерал Вълков беше военен министър, той наблюдаваше къщата ми. Имам много сериозни основания да смятам, че този път целта на Порков не е била просто да наблюдава, защото с него е имало още едно лице. Не знам по чия заповед ме е шпионирал в тъмното, но във всеки случай той е Ваш подчинен и затова се обръщам към Вас.

В писмо от февруари миналата година Ви помолих да ми съобщите, в съответствие с армейските правила, причините за уволнението ми, но Вие пренебрегнахте молбата ми. Дали настоящото писмо ще има същата съдба, не знам. Във всеки случай Вие носите отговорност пред армията и обществеността за това, което се е случило или може да се случи.

Що се отнася до мен, моята лична съдба не е толкова важна, колкото фактът, че съществува режим, който позволява, с една или друга цел, не само да се разруши установената йерархия в армията, но и да се застрашава животът на бившите ѝ служители.

Вярвам, че Ви е известно, че след като бях уволнен от армията без причина, бяха направени и все още се правят опити от отговорно официално място да се прекъснат личните ми отношения с бившите ми приятели, въпреки че никой човешки закон не контролира тези отношения. Трябва ли да се заключи, че след като опитите за прекъсване на тези отношения се провалиха, е било потърсено друго средство за прекратяването им? Това не се отразява добре на никого и не предвещава нищо добро за бъдещето.

Дамян Велчев, подполковник, о.з.

 

Сега вече всичко е ясно! По волята на италофилите-Вълковисти от Върховното командване на армията (или от „друго място“) Михайлов осъжда на смърт хора с противоположни възгледи и определя подробно убийците, които да извършат атентатите; след това жертвите се посочват на убийците от офицерите на Вълковската мафия! Национално-консервативният в. Мир, а също и радикалните, социалистическите и земеделските органи, надават гневен вой; в. Звено пише, че държавата е предадена на безотговорни фактори и конспиративни групи, които поставят македонското знаме върху труповете на жертвите си – защото тези убийства винаги се наричат „македонски“.

През март 1930 г. Порков (директор на разузнаването в Министерството на войната) завежда дело за клевета срещу Велчев, който е защитаван от шестима изтъкнати адвокати (сред които Александър Гиргинов), а сред свидетелите му са генералите Лазаров и Стоянов, Петър Тодоров и областният управител на София Васил Каракулаков. Делото се гледа при закрити врати. Порков губи, независимо от красноречието на адвоката си Григор Василев и отказа на Велчев да се влачи из „държавни институции“. Присъдата гласи, че Велчев е имал всички основания да предполага, че Порков е чакал, за да го посочи на убиец, въпреки че това не може да бъде доказано.

След тази случка Велчев пренебрегва всякакви специални предпазни мерки, въпреки че приятелите му спят последователно в дома му. Но Цанков е по-внимателен – той никога не се движи без четирима или петима охранители, които обикалят улиците като секция в ромбоиден строй; не е разумно да се вади внезапно ръка от джоба, когато човек е близо до него, нито пък в близост до други държавници, които следват примера на Цанков. Къщата на Цанков прилича на казарма; той си е купил и полицейско куче. Когато го посетих веднъж, попитах охраната дали и кучето трябва да влезе с мен в кабинета му. Отговорът беше подозрителен поглед – и кучето тръгна напред, после седна и ме наблюдаваше внимателно през цялото време на разговора. Държах ръцете си скръстени и видими през цялото време!

На конгреса на македонските емигранти през ноември 1929 г. на делегатите е забранено да говорят за враждата, тъй като Националният комитет е „несвързан с ВМРО“; освен това те се намират под „сянката на парабела“: съществена сянка, която през 1929 г. заличава 28 души в София, а опитите за убийства са 138. До април 1930 г. в резултат на враждата има петдесет и трима убити и дванадесет ранени (без да се броят „изчезванията“ в Петрички окръг). През октомври 1929 г. Националният комитет е уволнил редакторите на Македония Кулишев и Пундев, които са му се противопоставили, като са писали срещу убийствата; оттогава Македония открито подкрепя Михайлов. Протогеровистите издават свои собствени вестници (макар че в началото трудно намират печатници или вестникари, които да се осмелят да ги печатат и разпространяват) и се отказват от името Свобода или смърт за своя революционен вестник, който става Революционен лист.

По време на прием в края на 1930 г. цар Борис казва на Кулишев, че съжалява за споровете между македонските депутати по повод смъртта на Протогеров, и че те трябва да бъдат забравени. Кулишев отвръща, че той и приятелите му само желаят правителството да прилага законите; при което царят казва, че той и неговото правителство винаги са смятали, че не трябва да се намесват в „македонските дела“! Ляпчев не отговаря на Кулишев, когато в Народното Събрание последният го пита (многократно) какви мерки са предприети за спиране на убийствата, макар че му казва насаме: „Какво мога да направя? Такава е волята на по-високо място.“ Кулишев рядко се мести от дома си и никога не е сам; през януари 1931 г. животът му е толкова открито заплашен, че той подава оставка като депутат (както Михайлов е поискал) и заминава за Женева като кореспондент на Bulagence .

Васил Пундев, редактор на в. Вардар, открито пише, че михайловистките убийци са работили с правителството, и добавя (за смъртта на Протогеров): „Дори и да умрем за това, трябва да хвърлим светлина върху това престъпление.“ Той прави и двете. Издава книга с разкрития и планира провеждането на общ конгрес, но на 4 март 1930 г. по подписана и подпечатана заповед на Михайлов той и телохранителят му са разстреляни в София. Брат му (Михаил), секретар на българската легация в Букурещ, е сполетян от същата съдба през септември 1932 г. След смъртта на Пундев Ляпчев спира издаването на Вардар! Повечето софийски вестници почти не споменават за смъртта на този журналист, но по настояване на Цанков убийците са арестувани, а през август прокурорът призовава Михайлов – чрез Държавен вестник, защото „местожителството му е неизвестно“. Естествено, той не се явява и е съден в отсъствие. Македония пише, че 207 адвокати са се съгласили да го защитават доброволно, въпреки че Адвокатската колегия отрича това. Но председателят на съда има имот в Неврокоп; главният свидетел на обвинението изчезва; Д-р Станишев (председател на Националния комитет) се явява от страна на защитата и проявява изключителна загриженост към убийците; само малко свидетели се осмеляват да говорят (защото дори съдиите са открито заплашвани). В края на краищата, макар че Михайлов никога не е отричал вината си, заявявайки, че „ВМРО“ е действала в законна защита срещу „предател“, той е оправдан „поради липса на доказателства“ (което просто узаконява тероризма му). Но двамата убийци – независимо от твърдението, че тези „честни македонски момчета“ са действали по заповед – са осъдени на петнадесет години каторжен труд (от които излежават две). Председателят на съда, който настоява за оправдаването им, защото „ако не бяха изпълнили заповедта на Михайлов, щяха сами да бъдат убити“ (което е глупост), е награден от царя. Друг съдия (член на Националния комитет), който е помогнал на убийците в затвора (противно на разпоредбите), е повишен; но прокурорът – който е поискал смъртта на Михайлов – е преследван и накрая се „самоубива“ при загадъчни обстоятелства. По този начин митът за властта на Михайлов е умишлено изграден, за да може правителството да протестира срещу невъзможността да го потисне, а народът да се страхува да не се подчинява на заповедите му – заповедите на италофилското върховно командване! През юни един протогеровист (арестуван за стрелба по полицейски агент на Михайлов) е застрелян в затвора от свой съкилийник. Няколко протогеровисти са убити в затвора по различно време, като надзирателите контрабандират оръжия за убийците; въпреки това никога не е проведено разследване. И така, изглежда, че дългата ръка на Михайлов достига навсякъде.

Позицията на правителството на Ляпчев бързо отслабва. През юни 1929 г. то се опитва да сплоти разпадащата се партия чрез сплашване, че от четири платнохода с руски знамена, които са намерени изоставени край Бургас, в България са пристигнали десетки съветски агенти. Един зле инсцениран атентат срещу празен автомобил, в който са пътували Ляпчев и Григор Василев, е използван, за да се отклони вниманието от скандалния законопроект за амнистия. През октомври, след разкритията на Баждаров и аферата „Вълчев“, Цанков оттегля от нея подкрепата на тридесет и петте си депутати; след това през януари 1930 г. двама цанковистки министри подават оставка. „Комунистическата заплаха“ е повод за кървави инциденти и терор, за да се спечелят общинските избори през февруари; тогава македонските депутати (вече всички михайловисти) официално се обявяват за Ляпчев. От своя страна Чкатров пророкува нова „чистка на левите елементи“ както през 1923 и 1925 г. Но през май настъпва криза. Ляпчев открива, че трябва или да си тръгне, или да работи с Цанков при неговите условия. Той се опитва да намали исканията на Цанков, но е надхитрен и принуден да подаде оставка; след което, за силно възмущение на опозицията, царят незабавно го отзовава, пренебрегвайки дори обичайната конституционна формалност да се консултира с лидерите на опозицията! Въпреки това Цанков влиза в кабинета (като министър на образованието) заедно с приятелите си Петко Стайнов и професор Михайков; тяхното влияние довежда до някои леки мерки срещу терористите, но впоследствие Цанков заявява, че макар кабинетът да е вземал решения срещу терористите, те не са били прилагани.

Бившите приятели на Цанков (Калфов и Русев) и групата „Звено“ (Георгиев, Казасов и Петър Тодоров) са недоволни от компромиса на Цанков с Вълковистите на Ляпчев, които смазват народа чрез безмилостен терор и се съюзяват с Италия. Хората от „Звено“ твърдо се обявяват за радикални социални реформи, за прекратяване на преследванията, за приятелство с Югославия. Те гледат с недоверие на царското италианско забъркване и отказват да правят компромиси. В тяхна подкрепа застават група изтъкнати офицери, приятели на Велчев, които заплашват военното господство на Вълковците, тъй като броят им нараства. Ето защо италофилите-Вълковисти замислят заговор с Михайлов.

* * *

Лейтенант Крум Алексиев, адютант на генерал Жечев, командир на Софийския гарнизон, се намира в канцеларията на генералния щаб. Телефонът звъни. Командирът на полка му, полковник Здравко Георгиев, имал работа за него и щял да го посрещне на ъгъла на улицата.

„Странно място за среща с командира“ – коментира един от присъстващите офицери. Алексиев чака на улицата. Най-сетне полковник Георгиев слиза от един трамвай. Часът е осем вечерта на 20 август 1930 г.

„Трябва да занесете спешни депеши до майор Никола Христов от 111-и граничен сектор в Кюстендил. Щях да ви изпратя с моята кола, но полковник Захов, който командва в Кюстендил и се връща там тази нощ, каза, че ще ви вземе. Той ви чака на площад „Македония“. Елате – аз ще дойда с вас.“

„Мога ли да се обадя на жена ми, за да ѝ кажа, че съм заминал?“, пита Алексиев.

„Не – трябва да побързаме. Ще ѝ позвъня вместо вас.“

На площада стои военна кола. Захов седи до шофьора. Отзад седи цивилен. Захов го представя – „Моят приятел Марков, търговец на плодове.“ Георгиев връчва депешите на Алексиев и му пожелава приятен път.

Карат по раздрънкания път, като разговарят. Когато наближават Кюстендил, Захов изведнъж казва: „Зет ми ремонтира Сарийската мелница. Очаква ни да вечеряме там.“

„Но моите депеши са спешни!“ – изтъква Алексиев.

Колата потегля към мелницата. Захов и Марков влизат вътре.

От тъмнината излизат няколко въоръжени мъже.

„Тук ли е зетят на полковник Захов?“, пита ги Алексиев.

„Не“ – отвръща един от мъжете и се смее. Тогава Захов повиква Алексиев да влезе. Алексиев се колебае. „Влезте – това е заповед“, обажда се Захов. Мъжете залавят Алексиев, обезоръжават го и хвърлят фалшивите му депеши.

„Арестуван сте по заповед на генерал Жечев“ – казва Захов. „Вие сте шпионин за Сърбия! Трябва да кажете на Марков кои са вашите съучастници – оставям ви на него. Ако се опитате да избягате, ще бъдете разстрелян.“

„Аз не съм шпионин. Това е лъжа – или недоразумение. Както и да е, защо не ме арестуваха в казармата, а тук тези цивилни хулигани?“

Захов се обръща на пети и излиза. И така Върховното командване на армията, фракцията на Вълков, обслужваща политиката на Италия, предава Алексиев на терористите на Михайлов, защото истинското име на „Марков“ е Трифон Саев, прочут убиец!

Алексиев все още беше съкрушен човек, когато се осмели да ми разкаже ужасната си история през 1934 г. (макар че многобройните убийци на България трябва да отбележат, че той не добави нищо към добре известния публичен разказ). Ръцете му трепереха: в очите му се четеше ужас.

Плюели го и го удряли в лицето. „Признай, че си получил документи от офицери във Военното министерство и си ги предал на директора на контраразузнаването в Главното полицейско управление Нинов, както и на Крушовски, инспектор от Държавна сигурност. Те също са шпиони – признаха си всичко. Кажи ни кои офицери ти предадоха документите – дали полковник Р–––, майор Христов, или полковник Маринополски, или ––––“.

След което инквизиторите му споменават редица офицери, които са приятели на Лазаров и Велчев, като планът е да „разкрият“ заговор, в който да участват главните противници на Вълковистите в армията и полицията; сред тях е и полковник Маринополски, който е ненавиждан заради резкия си и многократен отказ да има каквито и да било отношения с терористите. Щом само заговорът бъде „разкрит“, вече няма ограничения за онези, които Вълковистите могат да въвлекат в него, нито за гнева, който може да се разпали срещу Югославия, като се твърди, че в него са замесени и югославски гранични офицери.

Алексиев остава безмълвен. Най-сетне е оставен сам – „… но ако утре не проговориш, ще бъдеш принуден да го направиш.“ Той се хвърля върху купчина слама – единствената постеля, с която разполага.

На следващия ден Саев идва отново, този път заедно с капитан Кирил Стоименов. Същите въпроси. Оставят му хартия и мастило, като му казват да напише отговорите и да назове като съучастници полковник Маринополски и други офицери, които са споменали по-рано, „ и които не са наши хора“. Но не оставят никаква храна.

По-късно Саев идва отново с един младеж на име Андре Андреев. Алексиев го разпознава – той е бивш терорист, шурей на офицер от кюстендилския гарнизон; живее срещу Алексиев в София. Според официалната версия Андреев е разпасан жп чиновник в българската секция на граничната гара в Цариброд, където се е съгласил да печели по 200 динара месечно, като събира тривиални сведения за югославяните. После, за да може да продава фалшиви документи на ВМРО, си е поръчал печат на организацията. Но гравьорът е споменал за това на един приятел на Кирил Дрангов; и така, когато на 6 август Андреев се обажда за печата си, той е отвлечен (насред София) и отведен в Диновски чифлик за разпит. Целият този разказ очевидно е бил добре планиран акт, върху който да се базира тази чудовищна измама. Версията, че бележката, която Андреев притежава, е адресирана до югославската легация и е подписана с името Маринополски, скоро отпада.

Сега Андреев разказва, че през декември се е срещнал с Нинов, Крушовски и Алексиев, който носел син костюм; те му дали документи за югославски гранични служители. Алексиев отрича разказа – никога не е имал син костюм. Така че те отново го оставят, след нови заплахи. Алексиев пише на генерал Жечев, полковник Георгиев и съпругата си, като пита какво трябва да направи. Когато Саев разбира, че Алексиев не е написал онова, което се изисква, той се разтреперва от ярост и възкликва: „Предателите не трябва да умират в униформа“. На пазачите е заповядано да съблекат Алексиев, да го облекат в парцали, да вземат пушките си. Но и тази заплаха не го сплашва. Отново го оставят. Все още няма храна – и пазачите не го оставят да спи.

В началото на третия ден Саев и Стоименов се връщат. „Още нищо не си написал? Много добре – бийте кучето!“ Саев разпорежда да му донесат дърва, въже и железа. Алексиев е обесен с краката нагоре, краката му са завързани за стълбове, раменете му са бити с въжета, докато се разраняват. Примка на врата задушава виковете му: след това го бият, плюят, мачкат ръцете му, докато костите на едната се счупват. През цялото време Саев повтаря отново и отново имената на предполагаемите му съучастници „от списък, вероятно изготвен във военното командване от някой от моите началници“. Накрая Саев заповядва да нагорещят железата. Те са донесени, нажежени до червено. Бавно ги приближават все повече и повече до очите му…

„За Бога, само това не! Ще напиша каквото пожелаете“, крещи Алексиев, чиито нерви най-сетне са сломени.

След това той започва да пише. Саев диктува. Железата се поддържат горещи.

Алексиев не си спомня всичко, което е написал, но му хрумнало, че тъй като Маринополски е приятел на генерал Жечев, той лесно би могъл да се измъкне. Ако само той (Алексиев) успее да се види и с Жечев, сигурно всичко ще бъде наред.

Когато Саев си тръгва, Алексиев обяснява на Стоименов (друг офицер), че всичко, което е написал, е лъжа, и моли Стоименов да каже това на [полковник] Захов. Стоименов излиза; Саев влиза разярен и казва на Алексиев, че ако посмее да отрече написаното, изтезанията, които е изтърпял, са нищо в сравнение с това, което ще последва. Следващият път очите му няма да бъдат пощадени.

На четвъртия ден за Алексиев пристига бележка – от Куртев, един от главните помощници на Михайлов. Куртев казва, че генерал Жечев е обещал, че на Алексиев няма да се случи нищо, ако държи на написаното, но ако се отрече от него, може да се случи всичко. Тогава Куртев идва сам и е толкова учтив, че Алексиев се надява „този важен и интелигентен човек“ да му помогне. „Мислите ли, че невинен човек може да бъде осъден?“ – пита предпазливо Алексиев. „Не – отвръща Куртев, – но откакто сте в наши ръце, вашите началници са в неудобно положение и ако ви освободят, Жечев ще ви убие. Но ако всичко върви добре, по-късно ще бъдете реабилитиран.“

Не след дълго Стоименов идва отново с Андреев, като носи въпросник от Захов. Още диктовки. След това Андреев, „шпионина“, е освободен! Вече е изиграл ролята си.

На 26 август Саев и Стоименов съобщават на Алексиев, че ще бъде отведен при Жечев, Георгиев и Захов в София. Униформата му е върната. Обнадежден, той се храни и спи за кратко време.

Вечерта тръгват с военна кола – Алексиев, Стоименов и поручик Корнечки. Глезените на Алексиев са вързани за едната страна на колата, а китките му – за другата. Близо до София, докато са задържани от волски коли, един офицер от близкия лагер идва да ги попита кои са.

„Кюстендилски гарнизон – отвеждане на болен офицер в болница“, отговаря Стоименов.

След това ги посреща офицер в колата на генерал Жечев и им казва да отидат до Арсенала. Тук Стоименов и Корнечки охраняват Алексиев до сутринта; те са сменени от лейтенантите Чорлаков и Соколов. Алексиев се опитва да им разкаже за невинността си, но те му отговарят, че това не ги засяга.

Късно на 28-и идват Захов и Саев – Саев носи друго писмо от Куртев, подобно на първото. Захов се изказва обидно за Маринополски и добавя, че ако Алексиев се отрече от изявленията си, ще бъде измъчван така, както никой досега не е бил измъчван.

„Но защо да не ми дадат възможност за справедлив процес? Къде са генерал Жечев и полковник Георгиев? И какво общо има с всичко това тази свиня Саев?“ пита Алексиев.

„Подобни въпроси никога не се разследват от съдилищата“, отговаря Захов. „Аз бях избран измежду четиридесет полковници да проведа това разследване – а и без това никой не знае къде сте. Маринополски ще пострада, но вие ще бъдете пощаден, ако се държите прилично. А сега елате – ще повторите всичко, което сте казали пред Маринополски.“

И така двете жертви се изправят една срещу друга. Алексиев се колебае. Но до него е Саев. Той не може да забрави нажежените железа и признава всички обвинения на Захов срещу Маринополски и себе си.

Полковник Маринополски, герой от войната, командващ гарнизона в Русе, е извикан в София. Пристига на 27 август и преспива в къщата на брат си, а на следващата сутрин отива в Министерството на войната.

Извикан е при военния министър, генерал Бакърджиев. Присъстват генерал Жечев, полковниците Здравко Георгиев, Захов и Маринков (сега началник на Генералния щаб).

„Полковник Маринополски, вие сте арестуван: вие сте шпионин на Югославия!“

„Каква проклета лъжа! Наистина ли ме извикахте тук, за да ми отправите това чудовищно обвинение?“

„Имаме доказателства. Ще ги чуете. Елате.“

Маринополски е отведен в Арсенала, лишен от пагони и отличия, оставен на грижите на Захов, срещу когото стои вцепененият Алексиев.

На следващия следобед (29-ти) за двамата пленници отговаря Корнечки. Те са заключени в своите (почти съседни) стаи, прозорците им са залостени отвън, но на всяка врата има шпионка, през която часовият отвън може да ги наблюдава. Соколов поглежда вътре.

„Маринополски иска цигари. Искате ли нещо?“ Алексиев иска същото.

„Старши лейтенант Костов!“ обажда се Соколов на часовия. „Иди и донеси цигари за затворниците.“ Часовият отива.

Половин час по-късно Алексиев чува викове. Чул е как Корнечки обижда някого, а после вика за вода, за да си измие ръцете. Соколов носи цигарите си. Малко по-късно Алексиев чува да се отдалечава кола. Към полунощ колата се връща. Влизат Соколов и Корнечки, които носят вино; те казват на Алексиев, че Маринополски е бил отведен в щаба на армията за разпит, признал е всичко и е бил върнат в стаята си. Но Алексиев има лошо предчувствие. Когато те си тръгват, той се заслушва. От стаята на Маринополски не се долавя никакъв звук.

Когато зората се провижда през пролуките на дъсчения прозорец, Алексиев чувства, че не може повече да издържа на напрежението. Не е спал. Сам е. Еднота стъкло на прозореца е счупено. Наоколо лежат парчета стъкло. Той ги поглежда, докосва едно с пръсти. Стиска зъби и забива острието му в лявата си китка, докато кръвта бликва от артерията. Не усеща болка. Натопява пръста си в кръвта и пише с нея на стената:

„Умирам невинен.“

После ляга на земята…

Дванадесет часа по-късно отваря очи. Първият човек, когото вижда, е Саев, който го гледа, докато лежи на операционната маса във Военната болница, в която са го откарали, когато часовият е забелязал, че кърви. Може би е неудобно, че часовият го е видял – или може би смъртта му може да се окаже неудобна сега, когато Маринополски е вече мъртъв.

Доктор Москов потвърждава, че Маринополски се е обесил с колана си на кука в стената на стаята си – на 67 см от земята! Брат му е озадачен, когато той не се върнал, но в отговор на запитването му военното министерство „предполага, че Маринополски се е върнал в Русе“, след което на 30-ти получил съобщение от ГЩ, че Маринополски, арестуван за разпит, се е самоубил по неизвестни причини; тялото му е в моргата. Когато брат му попитал как е възможно това да се случи, Жечев отговорил, че две бележки, които Маринополски е написал, изразявайки ужас от оклеветяването, показват намерението му да се самоубие.

Реалността е, че Маринополски е удушен, а след това обесен на куката. Когато часовоят се връща с цигарите, Корнечки го вика, за да види, че Маринополски се е обесил! Убиват го, за да не може никога да докаже невинността си, а също и за да се каже, че се е самоубил от срам. В разрез с военните разпоредби, уреждащи обикновените случаи на самоубийство, той е погребан без военни почести или религиозна служба.

Въпреки че Нинов и Крушовски са арестувани,  началникът на полицията Карагьозов категорично отказва да ги предаде на терористите за „разпит“ и сам се заема с въпроса. На 4 септември той ги завежда при Алексиев в болницата и скоро открива, че Алексиев не познава нито един от тях. Алексиев му разказва цялата история. „Убийте ме – моли той, – защото аз съм отговорен за смъртта на Маринополски. Но бях толкова измъчван, че не можех да направя нищо друго.“

Макар и винаги да е пазен, сега към Алексиев се отнасят по-добре и той се осмелява да отрече цялата история пред Захов, Карагьозов, Нинов, Крушевски и Андреев. След това обаче Захов и Саев отново го заплашват така жестоко, че когато на 11 септември го отвеждат пред всички полицейски началници и забелязват там и Захов, нервите му най-сетне не издържат. Той крещи, че е виновен. Но полицейските началници виждат състоянието му. Те не са доволни. Разпитват го поотделно, като го насърчават да каже безстрашно истината. Той се пречупва, за кой ли път. Разплакан, разказва отново историята си.

Пет дни по-късно, почувствал се възстановен, той пише пълен доклад. Началникът на щаба го подканва да напише, че е чул, че Маринополски е шпионин, който често се е свързвал с чужденци, на което той отговаря, че тази информация несъмнено идва от същия източник като разказа, който е написал по принуда. Началникът на щаба му обещава дълъг отпуск и възстановяване на работа, но добавя, че няма да му позволи да подаде оставка и не трябва да казва нищо, защото са застрашени високи интереси.

На 17 септември Алексиев се прибира вкъщи, но официално регистрираните му молби за медицински преглед и отпуск по болест са пренебрегнати, както и докладите до военния министър и царя. В крайна сметка той завежда дело за клевета срещу министъра на правосъдието (Миланов), който е казал на пресата, че е шпионин; съдът нарежда на министъра да се извини! Но това е единственото удовлетворение, което Алексиев получава. Отказвайки да съдейства с мълчание на чудовищните действия на началниците си, той е уволнен на 15 октомври; но не му е разрешено да напусне България (по заповед на Ляпчев). След това той написва пълната си история, която тайно е разпространена в цялата армия. Оттам насетне живее с по един револвер във всеки джоб, постоянно е наблюдаван и получава общо осемнадесет писмени заплахи за убийство. Исканата аудиенция при царя му е отказана. Малцина се осмеляват да покровителстват книжарницата, която той отваря, за да си изкарва прехраната.

В София се носят слухове, но „свободната“ преса остава безмълвна. На 15 септември, за да разсее слуховете, военното министерство издава комюнике, в което се казва, че са арестувани един офицер и двама полицейски служители, но разследването е доказало тяхната невинност. Органът на военното ведомство пише, че невинността на Маринополски и Алексиев радва всички.

Но на 21 септември Звено излиза с пълната история на този „втори случай Драйфус“. Настъпило е недоумение. „Това е кулминацията. … Мрачен дух на страх парализира България. Мълчи се, поради страх“, гърми Звено. Вестникът смело преследва военния министър и началника на Генералния щаб от една фалшива позиция на друга, от твърдение на твърдение, от противоречие на противоречие. Скоро цялата преса посвещаваше статии на ожесточените спорове.

Военното министерство вече официално заявява, че „никой български военен командир не е толкова неморален, че да предаде подчинените си на безотговорни кръгове или да позволи те да бъдат измъчвани“. Военният министър добавя, че армията трябва да бъде извън политическо влияние, но някои кръгове са пожелали да злепоставят началниците на армията чрез напълно фалшивия слух, че Алексиев е бил измъчван! След това началникът на Генералния щаб противоречи на комюникето на военното министерство, като предполага, че Маринополски никога не би се самоубил, ако е бил невинен: Драйфус е държал на живота си, за да изчисти името си. Според българския военен закон офицери от ранга на Маринополски могат да бъдат арестувани само в домовете си и никога без съгласието на царя; освен това Алексиев е трябвало да бъде изправен пред военен съд за клевета срещу Маринополски. Дали царят е дал съгласието си и защо Алексиев не е бил изправен пред военен съд, пита Звено и добавя, че българските управници, „страхуващи се да не загубят скиптъра си“, са отговорни за убийствата по софийските улици. Терористите, подкрепени от Македония и Зора, отвръщат, че редакторите на Звено трябва да са „на дъното на река Искър“. Тогава министърът на правосъдието прибързано заявява, че срещу Звено ще бъде образувано съдебно производство. Казасов радостно моли за незабавно производство, след което министърът отрича да е предлагал такова. В отговор на това Казасов пише, че министърът е излъгал. В крайна сметка министърът наистина предприема производство, но Казасов ечели; така че съдът осъжда министъра на правосъдието като лъжец!

Едва на 5 декември (1930 г.) депутатите успяват да повдигнат въпроса в Народното събрание. Кимон Георгиев повежда атаката, но почти не е подкрепен от уплашените си колеги. Малинов иска оставката на военния министър, но отношението на Цанков е двусмислено, макар и той да отбелязва, че при неговия режим, както и сега, безотговорни фактори са правили „твърде много“. В един страхлив и противоречив отговор военният министър се опитва да хвърли нови подозрения върху Алексиев и Маринополски; но не е обяснено нито отвличането на Андреев, нито къде и от кого той е бил разпитван. Никой не посмява да заведе дело срещу Алексиев, въпреки че той пише провокативно, че полковник Здравко Георгиев „ме предаде, по заповед на военния министър, в ръцете на безотговорни фактори“.

„След прочита на тази история“, пише анонимният редактор на разпространения в отговор текст, „най-страшното за нас, истинските българи, възпитани в дух на братство и любов, е, че не ни остава нищо друго, освен да се запитаме: Каква сигурност съществува за живота на българските граждани и кой дава право на шепа хора, маскирани като патриоти, от името на някаква си ВМРО, да действат така, сякаш са суверенни управници на нашата любима страна? През последните години убиват невинни български граждани посред бял ден, с всички незаконни, зверски и престъпни средства и накрая достигат върха на наглостта, като посягат на честта на нашите храбри офицери?“

Вълна от възмущение залива страната, разделя нацията и обрича правителството на провал. Говори се за държавен преврат. Множество офицери призовават Велчев да възстанови Лигата в защита на професионалните си интереси и чест. Велчев го прави (пренебрегвайки многобройните заплахи), като става неин организационен секретар и политически директор. Едновременно с това Кимон Георгиев, Казасов, Петър Тодоров и други скъсват окончателно с Цанков (а също и с Калфов и Русев), чието двусмислено отношение ги е отвратило. Двете групи си сътрудничат.

Падането на правителството е избегнато единствено чрез отвличането на общественото внимание от злободневната тема чрез годежа на цар Борис с принцеса Джована Савойска, обявен на 3 октомври. Дали тази „шпионска афера“ не е ускорила съгласието на италианците с годежа? Царят заминава за Италия, докато всички, които поддържат върховното командване и терористите, изпадат във възторг от това скрепяване на итало-българското приятелство.

Царят се жени в Асизи на 25 октомври и се завръща на 31 октомври сред всенародна радост, като в София се венчава отново, този път по православен обред. За сватбата се е говорело в продължение на две години, но религиозните пречки са преодолени едва когато царската двойка подписва необходимия ангажимент, че децата им ще бъдат отглеждани в римокатолическата вяра (макар че очевидно е било решено, че престолонаследникът трябва да е православен). Когато на 13 януари 1933 г. се ражда княгиня Мария Луиза, в средите на върховистите, които се надяват на наследник, настъпва разочарование (българската конституция не предвижда женско наследство); въпреки това цар Борис, пренебрегвайки обещанието си, кръщава дъщеря си в православната църква, тайно и набързо, преди пристигането на италианската кралица, като по този начин донякъде успокоява разочарованието, но предизвиква (временно) отзоваването на разгневения папски нунций [легат].

Но цар Борис (който е върховен главнокомандващ на армията) установява, че престижът му ще падне, ако не бъдат взети мерки срещу виновниците за „шпионската афера“. В резултат на това разследването е поверено на анкетна комисия. Михайловистите представят „доказателства“ че е имало поне един шпионин, така че Андреев трябва да се подчини и е изпратен на тригодишен затвор. Невинността на Алексиев и Маринополски е официално установена. През януари полковник Захов е пенсиониран; генерал Бакърджиев напуска военното министерство и преминава на подчинение на генерал Кисьов (който е обвинен в същото); има разместване на командния състав; но Бакърджиев, Маринков, Жечев, Здравко Георгиев, Корнечки и всички други замесени продължават да служат, а кариерата им едва ли е прекъсната. Не е наказан никой! Въпреки че „похитителите“ на Андреев са добре известни, те „не могат да бъдат открити“. Престижът на царя спада.

Изборите трябва да се проведат на 21 юни 1931 г. Опозицията – начело с Малинов – иска коалиционен кабинет, който да ги проведе, след което правителството се опитва да възкреси комунистическото плашило и да боядиса в нов червен цвят надигащата се Земеделска партия. На 20 април обаче то подава оставка, след което цар Борис кани Малинов да сформира коалиция заедно с Демократичния Сговор, демократите, либералите и радикалите. Но Малинов не може да съчетае преувеличените искания на Ляпчев, Цанков и Буров (които са примирили различията си, за да запазят властта) с принципите на собствените си привърженици, така че царят трябва да избира между Коалиция, включваща земеделците, но без Демократичния Сговор, или отново правителството на Ляпчев. Той избира Ляпчев! Последва бурно възмущение и разговори за република. Възмущението нараства, когато Ляпчев се съюзява с войнолюбците на Радославов – стъпка, на която опозицията се противопоставя, като се обединява в един Народен блок зад Малинов (демократите, радикалите и антирадославовските либерали със земеделците).

По време на ожесточената предизборна кампания правителството обявява Националния блок за финансиран от чужбина и дори поставя в София плакати с портрети на Малинов и [бандита] Дочо Узунов един до друг, което означава, че те са ръка за ръка. Франция пък отказва искането на българското правителство за екстрадиране на Узунов, тъй като той очевидно е политически беглец! Правителството мобилизира всякакви бандити, които използват всички възможни хитрости и насилие, за да осигурят успеха на изборите, но армията и полицията, разгневени от „шпионската афера“, вече не стоят зад него; освен това отчаяните селяни са окуражени от съюза с други партии.

В резултат на това правителството претърпява съкрушително поражение, печелейки само 67 места, а съюзниците му радослависти – 11. Националният блок получава 152, от които 72 са за земеделците, 43 за демократите, 30 за антирадославовските либерали и 7 за радикалите. От останалите места комунистите (появили се отново като Независима партия на труда) получават тридесет и едно, македонците (издигнати от Михайлов) – осем, а социалистите – пет. Незабавното възобновяване на комунистическите надежди несъмнено е било насърчено от загубата на Демократичния Сговор, който е обмислял преврат, но е намерил твърде малко съчувствие в армията. Малинов сформира своето правителство с още двама демократи (Мушанов и Гиргинов), трима земеделци (Гичев, Муравиев и Йорданов: министри съответно на земеделието, образованието и благоустройството), двама либерали и един радикал. Но генерал Кисьов остава военен министър, а генерал Бакърджиев – началник на щаба!

Страната въздъхва с облекчение. Но зад конституционната фасада винаги се крият убийците на Михайлов, ръководени от Върховното командване на Вълковистите и все още непонятно силни.

В началото на юни Михайлов, осъзнавайки, че правителството на Ляпчев е обречено, бърза да отиде в Рим, за да се консултира с Вълков и италианците, но тайната на неговата власт над външно демократичното правителство на Малинов става известна едва много по-късно. Министър Гичев и неговият зет Вергил Димов, младият секретар на Земеделския съюз (който е отправил към Вълков определени увертюри), се срещат с Михайлов в Рилския манастир и договарят тайно споразумение. Когато през 1932 г. Димов влиза в кабинета, той отново се среща с Михайлов в Кюстендил и сключва официално споразумение. Муравиев мълчаливо не одобрява това, земеделските редици не знаят нищо. Може да се каже, че Земеделската партия може да участва в правителството само чрез съюз с онази Скрита сила, която изпълва българите с ужас. Подобен компромис обаче парализира правителството, донасяйки деморализация и корупция, които предвещават разлагане.

Условията на споразумението Димов-Михайлов (стриктно спазвани) са: Земеделските лидери ще се противопоставят на сключване на Антанта с Югославия, докато върховистките претенции са нереализирани; ще следват Италия във външната политика; ще искат ревизия на договора в публичните си речи; ще защитават Михайловската организация, ще се опитват да я популяризират, ще я подкрепят срещу протогеровистите и федералистите и ще поддържат авторитета ѝ в Петрички окръг; Михайловските терористи ще защитават земеделските лидери; депутатите на Михайлов ще ги подкрепят; ще идват субсидии от „чужда сила“; бившите земеделски лидери ще бъдат възпрепятствани да оспорват решенията на ръководството на Земеделската партия. Димов ще поддържа връзка с Михайлов чрез Дрангов. Колкото и фантастично да звучи това, споразумението е широко публикувано в опозиционната преса през 1933 г., както ми беше потвърдено от онези, които са най-квалифицирани да го знаят, а също и от собствените ми наблюдения върху отношенията на Димов с михайловистите.

Източник: Joseph Swire, Bulgarian Conspiracy, R. Hale, 1939

 

Джоузеф Суайър e американски журналист и автор, тясно свързан с политическите борби в България от началото на 1930-те години. Пристига в София през октомври 1932 г. като акредитиран кореспондент на агенция Ройтерс и вестник Ню Йорк Таймс. През 1934 г. се запознава с Дамян Велчев, към когото бързо изгражда дълбоко възхищение и силно лично приятелство. Когато Велчев пада от власт през 1935 г. и е арестуван, Суайър става негов защитник и тази защита е толкова енергична, че в края на годината българските власти отказват да подновят визата му. През 1936 г. изгоненият журналист провежда страстна кампания, за да предотврати изпълнението на смъртната присъда, издадена на Велчев през пролетта на същата година. Три години по-късно Суайър публикува книгата си Българската конспирация – яростна атака срещу онези, които според него са отговорни за преследването на Велчев и за страданията на България.

Pin It

Прочетете още...

Краят на Тъмраш

Ангел Вълчев 28 Авг, 2012 Hits: 23617
Рядко има селище в България, свързано с…