Либерален преглед започва да публикува в продължения една от скандално-неизвестните книги по най-нова българска история – „Българската конспирация“ на американския журналист Джоузеф Суайър, написана през 30-те години на миналия век.
Възможно най-кратко представяне:
Това е едно от най-добрите журналистически и научни разследвания на сложната и мрачна политика на България от обявяването на независимостта на страната до 30-те години на ХХ в. Съдържа ярки и подробни описания на политиката на фракциите, на един кървав и двуличен монарх, на демократичното и егалитарно българско селско движение, на финансираните с опиум бандити и на някои героични и достойни хора, борещи се за достойно общество в мир със съседите на България. Задължително четиво за всеки, който трябва да разбере Балканите.
Наред с други неща, книгата описва подробно превръщането на Вътрешната македонска революционна организация, ВМРО, от движение за македонско освобождение от османско владичество в организация за търговия с наркотици на дясната българска монархия и инструмент за политически убийства под контрола на нейната екстремистка върховистка фракция. Връзката между българската държава и супремасистката фракция е класически пример за държавно спонсориран тероризъм на Балканите през междувоенния период.
ГЛАВА III: Вътрешната Македонска Революционна Организация
През 1878 г. македонските християнски славяни са готови да се нарекат българи, сърби или дори хотентоти, само и само да бъдат освободени от турско владичество, но Берлинският конгрес ги мами – те остават под властта на Турция. А Русия е огорчена, защото планът ѝ за Велика (русофилска) България, която да блокира австро-унгарската експанзия, е провален.С надеждата, че турското клане на християнски бунтовници може да накара западните сили да преразгледат решението си, руснаците възлагат на един казашки офицер да организира въстание в Източна Македония. През октомври 1878 г. този офицер събира четиристотинте македонски доброволци, сражавали се за България, както и водачите на Кумановско-Кратовското въстание и ги изпраща на групи от българска земя, за да превземат стръмното Кресненско дефиле. Те събират някои селяни с обещание за освобождение, окупират Банско, избиват петдесет турски войници и в продължение на седмица отчаяно се съпротивляват на турските подкрепления, като вкарват в действие оръдие, направено от издълбано черешово дърво, което се пръсва още при първия изстрел. След това водачът им е убит и няколко хиляди бежанци се вливат в България, а башибозуците разграбват и изпотрошават домовете им. Но Европа не се трогва и бежанците скоро се завръщат под амнистия.
Две години по-късно въстание, планирано от екзархистките владици на Охрид и Скопие, е потушено в зародиш (гръцки игумен предава заговора им), след което турският контрол се затяга и владиците са депортирани заедно със съзаклятниците си.
Сред замесените е и Спиро, по прякор Црни, типичен хайдук, който си е спечелил слава в Прилеп, като е защитавал хората от мародерстващи мюсюлмански чиновници и разбойници. Един от най-лошите разбойници е „Малкият“ Сюлейман, който заедно с петима други държи селата в ужас; въпреки това той има приятели сред турските власти, така че призивите за защита са едновременно безполезни и опасни. Но един смел свещеник призовава селяните да убият бандита, след което Сюлейман така го измъчва, че той умира. Историята стига до ушите на Спиро – по професия той е писар, а по занаят – контрабандист на тютюн, но наскоро е набил един турчин и сега се крие от последствията. Заедно с няколко приятели той устройва засада и избива бандата на Сюлейман. Тогава решават да станат професионални ловци на разбойници. През деня се крият в горите, хранени от благодарни селяни, а броят им се увеличава от бегълци от турските несправедливости. Скоро славата на Спиро се разпространява из цяла Македония, но съучастието му в заговора от 1880 г. налага цена за главата му – цена, получена от екзархистите, които не го харесват, защото симпатиите му са про-сръбски.
Но някои от привържениците на Спиро продължават да работят, водени от Диме Чакрè. Той иска подписка от богати градски жители, сред които са банкерите Крапчев и Кондов, но парите им ги държат добре пред турците, затова те отказват да платят, а Кондов обижда майката на Чакрè, която го призовава да се включи. След това, на Великден 1881 г., Чакрè и петима мъже с оръжие, скрито под тежки наметала, отиват в къщата на Кондов в Прилеп, твърдо решени да отмъстят за обидата, но докато чакат там Кондов, неговият роднина Крапчев предупреждава турските власти. Къщата на Кондов е обградена. Чакрè изпраща семейството навън, а след това два дни държи турците на разстояние. Но къщата е подпалена, а защитниците – застреляни, докато се опитват да избягат. В продължение на четиридесет нощи гробовете на мъртвите са осветявани от лампи, поставени тайно от един овчар; никой друг не смее да отиде до гробовете през нощта, затова се разраства легендата, че Бог е почел духовете им, като им е дал светлина. Всъщност пламъкът на бунта, който те разпалват, продължава да гори, защото много млади македонци са вдъхновени да им подражават, докато мечтаят за окончателна свобода.
Дамян Груев е роден през 1871 г. в Смилево, син на каменоделец. Учи история в София и Белград. Там открива, че България и Сърбия планират да анексират или разделят страната му; в София среща много македонци на българска служба, които смятат, че най-добре ще освободят Македония, като първо работят за автономия с българска помощ, а след това се обединят с България, както е направила Източна Румелия. Но Груев не харесва този план и решава да го осуети, тъй като знае, че българското господство никога няма да се хареса на неславянските македонци, нито пък на много от самите славяни. През 1891 г. той се връща в Смилево, за да преподава в екзархийско училище, като след това е изпратен в Солун, но посещава Битоля и Прилеп, където личността и красноречието му спечелват мнозина за неговия начин на мислене.
През ноември 1893 г. Груев свиква събрание в Солун, на което е избран Централен (изпълнителен) комитет от шест души с председател д-р Христо Татарчев (от Ресен) и секретар. Те решават да работят за реформите, обещани от Берлинския конгрес, и в крайна сметка за автономия на Македония – или под управлението на европейски генерал-губернатор (или княз) и суверенитет на султана (като България), или в рамките на федерация на свободни балкански държави, но отхвърлят всички идеи за съюз с България или Сърбия. Върховистите се преструват, че това отхвърляне е било само за да се разсеят подозренията на западните сили. Те привеждат аргументите си за преобладаващата роля на славяните (подбуждани от Екзархията), като същевременно пренебрегват както междумакедонските вражди, така и очевидния факт, че нито гърците, нито власите, нито мюсюлманите турци и албанци желаят просто да заменят едно господство с друго.
През 1894 г. Комитетът започва да изгражда македонска национална организация, като членовете му назначават местни организатори и създават подкомитети в Солун, Серес, Скопие и Битоля. Около Битоля Груев открива, че Пере Точев вече е създал силна организация с подобни идеи, а тук към него се присъединява и Гьорче Петров. Петров работи за организация, наречена Лозари, основана от екзархийския владика Теодоси от Скопие – македонец, който планира да осуети сръбските и българските анексионистки намерения, като развива македонска национална култура, македонски диалект в църквите и училищата и македонска църква, независима както от Екзархията, така и от Патриаршията (но Екзархията скоро го премества в София).
Освещаването на църквата в Резен прикрива тайно събрание, на което се обсъждат проблеми с парите и оръжието – тъй като на християните е забранено да носят оръжие. След това през август в Солун се провежда общ конгрес на делегати от всички области. Всички се съгласяват, че трябва да съберат образовани хора, които да пробудят селяните (чийто дух е сломен от вековното турско владичество), да ограничат пиянството, хазарта, кражбите и други пороци, да развият македонско национално чувство сред тях и да ги подготвят за въстание, ако това се наложи. Предпазливостта е от съществено значение, тъй като заможните хора, особено живеещите в градовете християнски търговци и данъкоплатци, биха се противопоставили на планове, които биха могли да нарушат техните дела. Много българофили екзархисти се противопоставят на такива планове, също както и елинизираните патриаршисти. Но сред екзархистките учители в училищата има много хора, които споделят идеите им и са готови да поемат рискове заради тях. Тайно те учат учениците си да стрелят, възпират ги да се „признават“, когато ги заплашват или бият, насилват онези, които „разказват приказки“.
В края на 1894 г. Груев отива да учителства в Щип, където се запознава с друг учител – Гоце Делчев, чиито организаторски способности допълват по чудесен начин идеализма на Груев и скоро го поставят начело на организацията.
Роден в Кукуш през 1872 г. Делчев е намушкал с нож свой съученик, който казал неудачна шега срещу учителя им. През 1888 г. постъпва в Екзархийската гимназия в Солун, където отново се отличава с викове „Долу султана!“ по време на тържествата за рождения ден на султана, след което се оправдава, че думите му се изплъзнали случайно. В крайна сметка постъпва в Българското военно училище, но не харесва атмосферата в София, чете книги, които се смятат за подривни, и през 1894 г. е изключен като опасен социалист. Скоро става най-близкият приятел на Груев. През 1895 г. двамата проповядват и организират в цяла Македония.
През лятото на 1896 г. Груев, Делчев и четиринадесет делегати се срещат тайно в Солун, за да изготвят устав. Те наричат организацията си Вътрешна македонска революционна организация – защото тя се организира вътрешно, в рамките на Македония, за евентуално народно въстание. Избират черно знаме с пурпурен череп и кръстосани кости – цветове, символизиращи кръвта им върху полето на робството – и девиз „Свобода или смърт“. Верността към ВМРО трябва да се увековечава с клетва върху Библия и револвер, а смъртта е наказанието за измяна. Всички добри македонци, навършили 19 години, могат да се присъединят към организацията, независимо от пол, религия, ранг или раса, при условие че обичат земята си и желаят свобода, но няма да се толерира пропаганда в сръбски, гръцки или български интерес. Безкористна помощ от свободните държави ще бъде добре дошла, но не и контрол над ВМРО, която се бори за свободата и равенството на всички разнородни народи в Македония. Македония трябва да бъде независима връзка между своите съседи, а не тяхна плячка; не трябва да има междурасови вражди, а тясно сътрудничество за извоюване на автономията, с която България вече се ползва. Но докато не се стигне дотам, че всеки човек е въоръжен, турските власти не трябва да бъдат провокирани, в противен случай те ще открият съществуването на ВМРО и ще я потиснат, а преждевременното въстание би означавало само напразни жертви.
Междувременно Делчев се свързва с емигрантите в България, надявайки се, че те ще изпратят оръжие и пари по тайни пътища. В началото на 1894 г. в София е създаден комитет под ръководството на депутата Трайко Китанчев, македонец от Ресен, който влиза във връзка с емигрантски братства и военни, организирайки групи за раздвижване на българския интерес.
Но сред емигрантите има и такива, които са помогнали за детронирането на княз Александър, убили са Стамболов и са преуспели на българска служба. Тези хора, заедно с амбициозния княз Фердинанд зад гърба им, се обявяват за присъединяването на Македония към България. Затова на общ конгрес в София през март 1895 г. се приема, че Комитетът на Китанчев трябва да представлява всички славянски емигранти и да се нарича Върховен комитет за Македония и Одринска област, като има за своя цел автономията на Македония и Одринска област. Но както личи от името и седалището му, този комитет има за цел да контролира и координира в български интерес всички дейности в Македония и Източна Тракия, като прикрива намерението си да осигури окончателното им обединение с България (чрез лозунги като „Македония за македонците“). Членовете на този комитет и техните шовинистично настроени български приятели започват да се наричат върховисти; но има много либерално мислещи емигранти и българи, споделящи възгледите на демократичната Вътрешна организация (ВМРО), чиито привърженици се наричат интерналисти или (по-късно) федералисти.
Развитието на народно македонско движение, което се противопоставя на обединението с България, е последното нещо, което княз Фердинанд и неговите приятели върховисти искат, затова планират да контролират или унищожат ВМРО. Лейтенант Венедиков и други военни приятели на Делчев са създали тайна офицерска организация, която да събира пари и оръжие и да подготвя правилник за инструкторите по партизанска война; те са насърчавани от генералите Цончев и Николаев, които (мислейки да ускорят кризата, преди ВМРО да е готова) подтикват тези ентусиазирани младежи към действие.
В тази връзка осемстотин стари хайдути и авантюристични или бедни имигранти са записани в групи под ръководството на четиридесет офицери, които ги водят по границата в началото на 1895 г. Има няколко остри сблъсъка, но селяните не искат да помагат – всъщност нападателите са научили на скъпа цена, че партизанската война не може да има успех, ако не се води от хора, които познават горските пътеки и имат подкрепата на народа. Въпреки това поручик Борис Сарафов от Неврокоп с чета под ръководството на местен воевода си е спечелил фалшива слава, като е прогонил турските власти от Мелник и е държал този гръцки град в ужас в продължение на три дни. Турското правителство предупреждава строго България, като същевременно се съгласява в знак на примирение да не се подновява на всеки три години султанският ферман, с който Фердинанд е признат за княз на България. Но селяните от нападнатите райони страдат от строгите мерки, предприети от турските власти, така че много емигранти, сред които и Китанчев, симпатизират на Груев, който бърза за София, за да протестира срещу българската намеса.
Но висшите офицери на върховистите няма да отстъпят пред идеите на Груев. В началото на 1896 г. те свалят Китанчев от председателското място на Върховния комитет, като на негово място поставят генерал Николаев, който се подиграва с идеята за вътрешно общо въстание на обикновените селяни, заявявайки, че ВМРО трябва да се подчинява на неговия комитет, който разполага с 30 000 български запасни офицери. Делчев, идвайки в София, протестира пред Николаев, който грубо му отговаря, че ВМРО е безсилна без оръжие и пари от върховистите, които ще ги предоставят само при условие, че те определят момента за въстание.
Делчев гневно се завръща в Македония, но преди да напусне София, назначава Гьорче Петров за външен (или задграничен) представител на ВМРО – и с течение на времето ВМРО има няколко такива представители, както в България, така и в други страни, които са равноправни с членовете на ЦК на ВМРО и се отчитат като тях пред Революционния конгрес на делегатите от всички македонски окръзи. Петров работи за привличането на емигрантите към идеите на ВМРО и за противодействие срещу върховистката пропаганда в други страни, където върховистките агенти са работили много преди да се чуе за тайната ВМРО. Той не желае да има никакви отношения с княз Фердинанд.
Дейността на Петров разединява Върховния комитет и Николаев е принуден да подаде оставка. Наследникът на Николаев, Христо Станишев, не успява да заздрави разрива, въпреки че в този момент правителството е склонно да потиска върховистите; затова през май 1899 г. за президент е избран Борис Сарафов. Сарафов застава начело на онези по-млади офицери, които се противопоставят на политиката на военните си началници, смятайки, че ВМРО трябва сама да контролира делата си. Но амбициите на Сарафов скоро надхвърлят разсъдливостта му. Той е избухлив, уморителен, безскрупулен, гениален рекламист, живописна фигура, която се превръща в легенда, а един лондонски вестник дори пише, че си е купил кола, с която често препускал през (планинската) граница – в дни, когато шофирането с автомобил, дори в Англия, все още е нещо като приключение!
Междувременно, тъй като неефективните турци са господари само на градовете и пътищата в Македония (а през нощта не винаги и на тях), ВМРО се превръща в народно селско движение, тайна държава в държавата, в която понякога цели села полагат клетва заедно. Привържениците са организирани в групи от по десет души, които обикновено познават само членовете на собствената си група; но воеводите от групата заедно образуват местните комитети. Тези местни комитети се подчиняват на окръжните комитети, контролирани (от името на годишния революционен конгрес, върховния орган) от политическия изпълнителен Централен комитет, който има седалище „навсякъде и никъде“ на революционната територия. Всички офицери и членове на комитетите се избират, въпреки че Централният комитет може да назначава по-ниските чинове, когато изборите са трудни. Независимите хайдушки групи се подчиняват на контрола на ВМРО, превръщат се в нейни полицейски сили и защитават оръжейните конвои, наказват злосторници и екзекутират шпиони, осъдени от тайни революционни съдилища; тези съдилища в крайна сметка прилагат навсякъде грубо правосъдие, което християните рядко получават от турските съдилища (които в крайна сметка се оказват бойкотирани). Скоро се появяват редовни куриери, водачи, революционна поща и половин дузина хектографирани вестници в обращение.
Но са необходими пари. В началото достатъчно средства са записани или (по-често) откраднати от богати турци. Ограбвани са пощите, ентусиазирани ученици стават опитни крадци, откупват се заможни търговци; но тези методи скоро се оказват недостатъчни и опасни, така че са наложени редовни данъци, които често са събирани със сила или заплаха. Подобни методи разгневяват гъркофилите патриаршисти и българофилите екзархисти, които стават информатори или шпиони на турците. При самозащита ВМРО трябва да действа строго срещу шпионите или да се откаже от събирането на пари за оръжие, в противен случай ще бъде предадена на турците; и тъй като няма затвори, има само две наказания – смъртно или телесно. Има много несправедливости, но все пак рядко са убивани хора, които не са съгласни с целите на ВМРО, при условие че плащат и си държат езика зад зъбите. Но дори когато има пари е трудно да се набави достатъчно оръжие. България е най-близкият източник на снабдяване, а приятелски настроени имигранти пренасят през границата стари оръжия на българската армия; така че Източна Македония е първа и най-добре оборудвана. Други доставки се стичат от север и юг, а през 1897 г. революционери откриват първата си фабрика за бомби – в българските планини близо до границата.
В края на 1896 г. подозренията на турските власти за първи път са предизвикани от случайно откритите край Битоля бомби и динамит в чували с ориз, превозвани от конвой с мулета. Заподозрените са арестувани, но дори изтезанията не успяват да изтръгнат от тях революционни тайни. След това е конфискуван чувал с революционни вестници, а през август 1897 г. екзекуцията на трима турци от революционери довежда до претърсване от войници, които откриват склад за боеприпаси в къщата на свещеник.
Но турците не осъзнават опасността, която ги грози чак до ноември, когато върховистите изпращат от България двадесет и шест комити, преоблечени като турски войници, които убиват богат турчин в къщата му във Виница и един горски стражар, член на ВМРО. Съпругата на горския, мислейки, че са го екзекутирали местните революционери, донася за останалите девет членове на революционната група. Турците намират петдесет пушки и няколко бомби, поради което в областта е обявено военно положение и са предприети безмилостни мерки. Твърди се, че са убити 218 революционери, арестувани са 483 души (сред тях тридесет учители), като много от тях са измъчвани с нагорещени железа или вряла вода: къщите на виновниците са опожарени, а складовете за оръжие – открити. Делчев е попитан защо пътува толкова много, на което той отговаря, че търси любовница на име Динамит – думата е написана в бележка, която носи. Казано му е да се явява периодично пред властите. Нападателите-комити са арестувани в България, докато българското правителство се грижи за благоразположението на Македония, протестирайки срещу турската жестокост, но скоро са освободени и обявени за герои, така че разбойниците се чувстват окуражени да се маскират като македонски революционери.
ВМРО, която вече е разкрита, е принудена да вземе оръжие за самозащита много преди да е готова. Нейните групи в планините се размножават, а редиците им се увеличават от притока на бегълци от турските репресивни преследвания. Делчев, прилагайки с голяма полза военната си подготовка, ги организира и обучава по райони под ръководството на своите воеводи и скоро те се оказват повече от достойни на своя терен за зле обучените турски войски. При желязна дисциплина те дават пример за героизъм и издръжливост, който окуражава народа, тревожи турците и плаши предателите. Освен това младите селяни, които всеки ден се занимават с мирните си дела, са научени да боравят с оръжие и са организирани в „роти на смъртта“ – доброволчески отряди, които съхраняват оръжието си в местни складове, но са готови за действие, ако в районите им възникнат проблеми.
Докато Върховният комитет в София е оглавяван от Сарафов (който веднъж заявява, че македонците не са нито българи, нито сърби и няма да бъдат контролирани от нито един от тях), той сътрудничи енергично с ВМРО, като всички имигранти са облагани с данък (както ВМРО облага в Македония) и са принудени да запишат заем от 300 000 златни франка. Сарафов се сдобива с 13 000 пушки, револвери и боеприпаси: Българските офицери обучават младежите имигранти и авантюристично настроени българи как да ги използват в партизанска война. Бандите раздават тези оръжия безплатно в Източна Македония, а също и пари, като не вземат нищо от селяните; така Върховният комитет печели престиж и контрол в няколко погранични области. Може би Сарафов не е възнамерявал да извърши това предателство към ВМРО, но водачите от Върховистката армия на княз Фердинанд се заиграват с дивата му амбиция да оглави македонското революционно движение.
В края на 1900 г. Сарафов надминава себе си, като разпространява терористичните си методи в Румъния. Той предизвиква убийството на македонски емигрант и редактор на (македонски) влашки вестник в Букурещ, а негови агенти ограбват къщата на богат румънец и пренасят откраднатите пари в България в ковчег с тленните останки на българския герой Раковски, за които Сарафов е накарал българските власти да предявят претенции в удобен момент. За тези безобразия румънците осъждат Сарафов на смърт в отсъствие и заплашват България, а уликите, които техните разследвания разкриват, дават възможност на турските власти в Солун да арестуват през януари (1901 г.) двадесет и седем революционери, сред които д-р Татарчев, Христо Матов, Пере Точев и Иван Николов от Централния комитет на ВМРО, които са заточени в Мала Азия, а намерените у тях документи водят до още арести и екзекуция на двадесет души в Скопие.
Когато тази криза започва, генерал Цончев, неофициален член на Върховния комитет, официално подава оставка от Българската армия (заедно с полковниците Янков и Николов), като заявява, че ще отстрани Сарафов (когото обвинява в корупция), ще поеме контрола над ВМРО и ще предизвика въстание в Македония в рамките на шест месеца – защото би било абсурдно един генерал да оглави революционна организация, която не вдига въстание. След това Сарафов обявява, че Цончев и приятелите му са изключени от върховистката организация, но десет дни по-късно (през март 1901 г.) Сарафов е арестуван в София заедно с няколко членове на своя комитет, уж за да бъде успокоена Румъния (макар че няколко месеца по-късно те отново са освободени).
Няколко влиятелни върховисти обаче твърдят, че би било недискретно Върховният комитет (който се представя пред Европа като македонска организация) да бъде оглавяван от български генерал; освен това Цончев, който е откровен привърженик на княз Фердинанд, никога няма да получи подкрепа сред македонците, които знаят, че Фердинанд се грижи само за династичните си интереси, а не за свободите на македонците. Така се стига до тристранен спор. В крайна сметка президент става българският писател Стоян Михайловски. Михайловски, яростен критик на княз Фердинанд и твърд привърженик на културната подготовка за окончателна балканска федерация, осъжда методите на Сарафов, като същевременно обещава Върховният комитет да се ограничи занапред до спомагателна роля. Това е триумф за Делчев, който е побързал да пристигне в София, за да се противопостави на Цончев.
Цончев и приятелите му са разгневени. От името на Фердинанд те призовават емигрантите да ги подкрепят и на емигрантския конгрес през юли (1901 г.) Цончев е избран за подпредседател на Върховния комитет. Въпреки че Михайловски остава председател, неговият идеализъм не може да се мери с военната безпощадност на Цончев и скоро последният става истинският шеф, пренебрегвайки обещанието на Михайловски. В началото на 1902 г. многобройни емигранти се обединяват в опозиционен комитет под ръководството на Христо Станишев, който е активно подкрепян от много демократични български идеалисти, сред които поетът и редактор на вестници Яворов от Чирпан. Двете групировки водят ожесточена словесна война, като се наричат взаимно вагабонти и дворцови лакеи, докато основната им цел – борбата срещу Турция – е практически забравена; скоро горещите им думи водят до удари, тъй като Цончев вече е изпратил чети, които да завземат властта в Македония.
Започват сблъсъци между турците и комитаджиите от ВМРО, които скоро се прославят с героичните си дела. Отначало в тях участват само по двама и трима комитаджии, защото ВМРО се опитва да избягва ангажименти, които предизвикват репресии срещу беззащитни селяни, масови арести, мъчения, палежи на къщи и обиски на села от башибозуци; но тези репресии са угодни на софийските върховисти, защото отчаянието кара хората да се надяват на българска помощ, а стотици от тях бягат в България, където попадат под върховистко влияние.
През март 1900 г. Делчев обикаля Източна Тракия (провинция Одрин), надявайки се да договори сътрудничество с недоволните елементи там, но приемът е студен, тъй като върховистите са всесилни. Пътувайки като търговец на прасета, една нощ той пренощува у приятелски настроен кмет, но властите, чувайки, че наблизо има революционер, изпращат жандармерия, чийто комендант се настанява в същата къща. Кметът се преструва, че го посреща, като приготвя вечеря пред пламтящ огън. Делчев влиза. Хладнокръвно поздравява коменданта, сяда и пита за работата му.
„Търсим македонски революционен водач“, обяснява комендантът.
„Е, надявам се да го хванете“, отговаря Делчев. „Ние, бедните търговци, не можем да правим никакъв бизнес, докато тези нещастни революционери са наоколо и подклаждат недоволство.“
В Македония Делчев, Яне Сандански и други се организират срещу проникването на върховистите, а Груев организира сътрудничество с македонските емигранти в сръбската армия, начело с поручик Герджикович, който е организирал военно-революционна група, но не одобрява сръбските шовинистични цели. Делчев е толкова вездесъщ, но и неуловим, че турците го наричат „Летящия дявол“ и дават награда от 1000 турски лири за главата му. Със силна група зад гърба си той играе на криеница с техните патрули, пътувайки насам-натам през лятото и зимата, поучава, насърчава и навсякъде печели възхищението на селяните. Посрещат го както славяни, така и албанци, власи и много турски селяни, които харесват идеята за автономна Македония под суверенитета на султана.
И тогава идва трагедията с ареста на Груев в Битоля. Не след дълго в затвора го посещава един добре облечен непознат – това е Делчев, а по-късно идва просяк – отново Делчев. Груев пише на колегите си с невидимо мастило между редовете на обикновени писма. В крайна сметка е интерниран в Мала Азия. Делчев се превръща в доминиращата фигура на ВМРО – макар че не влиза в Централния комитет, тъй като е военен ръководител на цялата организация, а не политически представител на определен окръг. В началото на 1902 г. Делчев председателства конференция в Пловдив на революционери от Източна Тракия, на която се договарят за сътрудничество и се съгласяват, че всеки от тях, както и всеки българин, който приеме целите на ВМРО, може да се присъедини към Македонската организация.
В края на 1901 г. в Македония се появяват чети на генерал Цончев, някои от които са водени от алтруистични офицери, които в крайна сметка се присъединяват към ВМРО и стават нейни лидери, но други трябва да бъдат отблъснати със сила. Първата чета, дванадесет души под ръководството на бивш български офицер, е обезоръжена от селяните и изпратена обратно. Скоро обаче се появяват други и започва братоубийствена партизанска война, водена с безмилостна жестокост и от двете страни, докато турците гледат и потриват ръце. Върховистите убиват селските водачи, които не се обявяват за съюз с България; те дори изпращат един от убийците на Стамболов (Халю) да убие Делчев; записват разбойници и предатели, които бягат от дисциплината на ВМРО, като им плащат добре. И тъй като са събрали достатъчно пари в България, не събират такива в Македония и раздават безплатни пушки – докато всеки човек, който се присъединява към ВМРО, трябва да си купи пушка, като някои гладуват, крадат или продават воловете си, за да съберат парите. (Дори македонците, които се женят или отиват да се образоват в чужбина, вместо да се присъединят към ВМРО, са преследвани.) Освен това върховистите казват на селяните, че щом се разбунтуват, българите и руснаците ще им се притекат на помощ в рамките на една седмица. Така бандите на Цончев се утвърждават в Източна Македония, макар че Разлог, Мелник, Струмица и Демир Хисар се държат за ВМРО от Яне Сандански от Мелник и Черно Пеев от Струмица, които не позволяват на нашествениците да преминат Вардар.
Но Сандански и Пеев се нуждаят от пари. Те планират да задържат за откуп един богат турчин, но той се разболява точно когато го търсят. След това решават, че за целта трябва да им послужи един американски протестантски мисионер, д-р Хаус и затова паството му го кани в Банско. Но тъкмо тогава случайно пристига друга мисионерка, мис Хелън Стоун от Бостън, която, както се говори понякога, предложила на Сандански, че ще послужи още по-добре. Както и да е, между Банско и Горна Джумая ѝ е устроена засада от комитаджии, преоблечени като турци. Мис Стоун пристига в каруца с приятелката си мадам Цилка. Те са обградени. Жените крещят. Един турчин, който идва по пътя, стреля, но е убит. Жените са отведени в планината. Тогава Сандански им разказва за намеренията си – но разбира, че има усложнение, защото мадам Цилка очаква дете.
Случаят предизвиква сензация в чуждестранната преса и създава много проблеми на американските дипломати. Върховистите, мислейки да си спечелят добра репутация, изпращат силни отряди срещу похитителите, които провеждат няколко с тях тежки схватки. Но винаги към пленниците се отнасят с всички възможни съображения, които обстоятелствата позволяват, макар че мадам Цилка е направила завещание в случай, че раждането на детето ѝ я убие. Тогава, в една бурна нощ през декември 1901 г., в една винарска изба в Пирин планина, се ржда здраво момиченце. Възхитените комитаджии, често сами деца по душа, пият за здравето на детето, но скоро турските войски ги прогонват от това убежище, а мадам Цилка язди, докато един комитаджия носи бебето ѝ.
Сандански иска откуп 25 000 турски лири, но турците го преследват и измъчват привържениците му, поради което посредникът му се съгласява да приеме половината. Д-р Хаус донася парите в Банско, придружен от турски войници, но научава, че турците планират да нападнат комитаджиите, когато доведат жените. Той честно предупреждава Сандански, след което скрива златото при приятелите на Сандански, а сандъците му пълни със старо желязо. Жените са освободени в Струмица, така че турците пренасят тежките сандъци обратно в Серес и се вбесяват, когато Хаус им разказва какво е направил. Мис Стоун става поборничка на ВМРО в Америка.
Когато Сарафов е освободен в София, той заминава за чужбина, за да събира пари за ВМРО, въпреки че революционерите не се доверяват на този авантюрист и простак. След като чува, че един манастир на Атон е пълен със съкровища от Арабия, започва да търси начини да ги получи. Мисли да отвлече сръбския крал Александър, но това се оказва твърде трудно. По време на Испано-американската война предлага да изпрати македонски доброволци в Америка, при условие че американците доставят оръжие и пари за ВМРО. През 1902 г. един приятел на Карагеоргиевич в Женева му обещава, че Сърбия ще подкрепи ВМРО, след което Сарафов бърза да отиде в Белград, но само за да разбере, че сръбският му приятел в изгнание е също толкова безсилен, колкото и бъдещият крал Петър. И все пак (така пише Силянов) убеждава един богат англичанин да му даде 56 000 франка!
Авторът, Христо Силянов, някогашен ученик на Груев, прекарва няколко месеца с групата, ръководена от прочутия Марко, бивш български сержант от Котел. Жаждата за приключения отвежда Марко в Македония, където скоро оглавява силна чета около Флорина, раздава правосъдие от името на ВМРО, учи селяните да използват оръжието, а собствената си чета – да понася крайни трудности. Ръководени от местни куриери, комитаджиите предупреждават селските комитети за присъствието си чрез странен вик, почукване по стена, парола или (както в Горничево) чрез спиране на водоснабдяването на селото. След това всеки селянин, за когото се прецени, че е виновен в предателство, корупция или укриване на данъци от ВМРО, е наказван. Обикновено му прерязват гърлото, защото изстрелите могат да издадат комитаджиите. Силянов се дискредитира, като отказва да пререже гърлото на един учител, който на път за екзекуцията помолил да върви бавно, за да бъде удължен малко животът му. Но през април 1902 г. турски войници обкръжават къщата на Марко, докато той посещава семейството си, което е довел в своя район. Заедно с още един комитаджия той защитава къщата три дни: след това убива жена си, дъщеря си, майка си, леля си, приятеля си и себе си, за да не бъдат заловени живи.
Македонската кауза привлича буйната душа на българския поет Яворов и той се присъединява към федералисткия отряд по време на експедиция.
Ранна февруарска утрин през 1902 г., земята е побеляла от сняг. В Кюстендил, в едно мазе, осветено от трептяща лампа, Яворов прави преглед на дванадесетте си другари, които са облекли комитаджийските си униформи. Единият е продавач на вестници, другият е безработен – всички са готови да посрещнат опасностите в името на общия идеал. Промъквайки се през храсталаците покрай турски граничен пост, те стигат до една къща, където хапват и преспиват; но на следващата сутрин, разтревожени от приближаващ кавалерийски патрул, се отбиват в един овраг и се подготвят за съпротива. Яворов, изнервен от тази първа среща, моли свой другар да върне от негово име взетия назаем часовник, ако бъде убит. Турците обаче остават само за храна.
Сега се намират в област Кочани, която гъмжи от върховистки шпиони. Наскоро деветима федералисти са били упоени с опиум, след което са предадени от домакина си на турците, които ги убиват, докато спят. Групата на Яворов също е предадена, нападната и разпръсната, а няколко от другарите му са убити от върховистите, но Яворов намира убежище в една къща.
Докато през нощта разговаря край огъня със стария си домакин, кучетата отвън започват да лаят. Старецът излиза, после се връща и казва, че двама комитаджии искат да говорят с Яворов, но поетът отказва да излезе, затова посетителите влизат и го сграбчват. Те са дезертьори от ВМРО и казват, че заповедта им е да го отведат жив или мъртъв при техния командир, поручик Софрони Стоянов от българската армия. Яворов мисли, че е дошъл краят му. Върховистите са убили местния лидер на федералистите, след което приятелите му са хванали няколко върховисти и са отрязали главите им на гроба му – така че Яворов очаква да плати за това и с изненада стига до Стоянов жив. Още по-изненадан е, че е любезно приет от Стоянов, който осъжда това братоубийство и отбелязва, че историята ще покаже коя страна е права. Яворов отбелязва, че е странно, че докато той, от Централна България, подкрепя федералистите, Стоянов, от Централна Македония, служи на българските върховисти.
Един селянин носи храна и Стоянов я плаща. Хората на Стоянов се страхуват от отрова, но Яворов се нахвърля върху храната и се подиграва със страховете им: след което те гневно го заплашват, но Стоянов ги възпира, ако и да обвинява Яворов, че подстрекава селяните срещу върховистите и ги подтиква да слагат опиум в храната, която им дават. Хората на Стоянов спорят кой от тях да вземе револвера на Яворов, когато го убият. Яворов моли да му бъде разрешено да се самоубие, но Стоянов казва, че няма да бъде убит, а трябва да отиде с похитителите си, за да може хората да помислят, че се е присъединил към върховистите – домакините на Стоянов молят Яворов да бъде пощаден – в противен случай федералистите ще им отмъстят за смъртта му. Но в този момент едно овчарско момче идва задъхано, за да каже, че се приближават други бойци. Стоянов скача, протяга ръка на Яворов и го моли да забрави тежките думи, които са разменили, а да запомни само доброто. След това върховистите си тръгват и Яворов, за своя изненада, се оказа отново свободен. Скоро след това Стоянов се запознава с Делчев и се присъединява към ВМРО.
Яворов се намесва рисковано в делата на ВМРО. Един ден, както си лежи в една къща и чете Фауст, турският селски полицай вика отвън на домакинята му. Яворов се скрива зад вратата. Турчинът влиза за хляб, но не забелязва Яворов. Друг път, докато Яворов почива с двама другари, в къщата се вмъква турчин и с ужас установява, че е попаднал на трима комитаджии, но Яворов казва, че ще го пощадят, ако се закълне върху Библията да не ги издава – той знае, че никой турчин не е нарушавал клетва, дадена върху Библията [турците се отнасят с голямо уважение към всички свещени книги]. Но като атеист Яворов няма Библия, така че вместо нея му послужва същият Фауст. Турчинът полага тържествена клетва под насмешливите погледи на комитаджиите.
Докато през 1898 г. в Македония има само едно сражение между турци и комитаджии, през 1901 г. те са осем, през 1902 г. – тридесет и четири, а през първите седем месеца на 1903 г. – осемдесет и шест (по данни от София) – повечето от тях в Солунския и Битолския вилает. Не може да се каже в колко от тях са се сражавали федералистите. По правило те се опитват да избягват конфликтите и не са влизат излишно в селата, защото турците ще накажат селяните за това, че са ги укривали. Върховистите, от друга страна, идват шумно в селата и умишлено предизвикват конфликти, след което са се оттеглят в България, оставяйки федералистките чети и селяните да страдат от репресиите. Има множество вълнуващи епизоди. В началото на 1902 г. Делчев и двайсет души са предадени и обкръжени в едно село, но маслото в пушките на турците е замръзнало от студа, така че комитаджиите успяват да избягат. Друга чета се отбранявала в една къща два дни, докато боеприпасите ѝ се изчерпват. Тогава оцелелите се нареждат в редица и се самоубиват.
Окуражени от руско-българския съюз през 1902 г., върховистите удвояват дейността си, като най-напред работят за смазване на федералистката опозиция срещу въстанието. През май мичман Саев на два пъти напада голямата чета на Пеев, докато Сандански е многократно нападан край границата от чети под ръководството на български офицери. През юли полковник Янков повежда голяма чета, за да подготви Западна Македония за незабавно въстание, като обещава българска и руска помощ, ако населението ангажира турците за една седмица. Но комитетите на ВМРО го предупреждават да си гледа работата. Янков ги пренебрегва, след което авангардът му е обкръжен край Вардар от федералистка милиция и му е върнат обезоръжен. Въпреки това Янков продължава към Кастория със сто и двадесет души, но и там те са обкръжени, обезоръжени и изпратени обратно в България. Самият Янков, едва избегнал екзекуцията, избягва в Гърция. Гърците, изненадани да видят този воевода в българска военна униформа, го изпращат в Атина, където, както се твърди, той урежда сътрудничество с гръцките анексионисти.
Но Цончев и приятелите му са твърдо решени да вдигнат „бунт“, въпреки че успяват да убедят само две села извън района на Горна Джумая да ги подкрепят. На 6 октомври 1902 г. Саев изпраща хора да нападнат няколко турци в село Железница и така да въвлекат местните хора, че те да бъдат принудени да се защитават. Турците, както се плановете му, подпалват селото, след което групата на Саев се появява и се сражава с турците цял ден, а хората на Пеев наблюдават отдалеч тази схватка между враговете си.
Едновременно с това 350 българи под командването на капитан Йордан Стоянов нападат 2500 турци в друго село, като губят 43 свои, но убиват 108 турци. Генерал Цончев и капитан Протогеров водят други отряди. И двамата са ранени. Общо за десет дни край границата се водят деветнадесет сражения, в които 2580 души от България под ръководството на офицери в униформа се противопоставят на 13 960 турци и губят 95 убити. Федералистките чети не вземат никакво участие, макар че местни отряди под върховистко влияние подкрепят нападателите на някои места. Стотици бежанци ги последват обратно в България, а някои чуждестранни кореспонденти разказват за изнасилване и изгаряне на 67 жени от турците. Върховистката преса пише много за този бунт и осъжда Делчев, че е задържал ВМРО. От друга страна, емигрантите на Станишев и противниците на Фердинанд от радикалната и демократичната партия остро осъждат тази безсмислена провокация.
Сега вече турското правителство решава да предотврати върховистките планове и европейската намеса, като през декември назначава Хилми паша за генерален инспектор на Македония със заповед да започне реформи. Берлинският договор е обещал реформи, така че Австро-Унгария и Русия (от името на останалите подписали договора страни) изготвят „Февруарската програма“ (наречена така, защото е изготвена през февруари 1903 г.). Турция я приема. Предвидени са християнски жандарми и „местни стражи“, чуждестранни инструктори за жандармерията, реформа на съдилищата и събирането на данъци, потискане на разбойничеството и амнистия за политическите престъпници.
Затова са привлечени четирима чуждестранни инструктори от жандармерията, а Хилми се заема да разоръжи населението и да разпусне ВМРО като прелюдия към реформите. Но макар да е способен и добронамерен, Хилми е твърде нетърпелив да постигне впечатляващи резултати на хартия. Самите местни служители, много често грешни или брутални, се оставят да бъдат провокирани към репресии от върховистите, които не искат реформи, а бунт. Вследствие на това положението се развива от лошо към по-лошо, а безпощадността на турските войски, които търсят оръжие, както и предателствата на шпиониращите за тях гъркофили-патриаршисти-славяни принуждават отчаяните хора и водачи на ВМРО да се вслушват в съвети и обещания за освобождение от София.
Когато Централният комитет на ВМРО е арестуван през 1901 г., функциите му автоматично се поемат от Резервен комитет, но когато Революционният конгрес е избирал тези комитети, Делчев още не е бил известен и не е членувал в нито един от тях, а оттогава не е било възможно да се проведе нито един конгрес. Председател на Резервния комитет, който сега ръководи политиката на ВМРО, е Иван Гарванов, българин от Стара Загора, който е бил екзархийски учител в Македония. През 1895 г. той оглавява фракция от войнствени екзархисти, които дори планират да убият Груев, Точев и други лидери на ВМРО; в крайна сметка обаче явно е променил възгледите си и е станал ревностен член на ВМРО. Но на 2 януари 1903 г. той и четиримата му колеги от комитета се срещат тайно в Солун с представители на тракийските революционери и на дванадесетте македонски окръга. Там не присъстват нито Делчев, нито някой от войводите: Груев е в Мала Азия, а редовните членове на Централния комитет, макар и амнистирани неотдавна, са изгонени от Македония и остават в София.
На тази конференция някои от делегатите изказват мнение, че ако въстанието се забави, цялото им оръжие ще бъде открито, други, че ще има масова емиграция, а всички, че ВМРО ще бъде разцепена или унищожена, ако не се постигне споразумение със върховистите, защото народът, окуражаван от върховистката пропаганда и доведен до отчаяние от турските репресии, е нетърпелив да въстане, вярвайки в българската подкрепа и без да знае нищо за опасностите. Те може и да успеят. Европа може да се намеси. И по-добре безславно поражение, отколкото разпад. Така е взето решението Македония да въстане през май.
След това Гарванов и Велко Думев (представляващи съответно Македония и Тракия) заминават за София, за да се срещнат с лидерите и представителите на имигрантите. Там са и Делчев, Гьорче Петров, Пере Точев и Сарафов. Научавайки за решението от Солун, Делчев е побързал да пристигне в София и е дълбоко огорчен, когато е установил, че Матов и Татарчев, които вече се чувстват удобно в София, са приели върховисткото становище. Той настоява горещо, че ВМРО не е подготвена, но накрая, като се оказа, че е прегласуван, и желаейки да предотврати ново разцепление, неохотно се съгласява, че трябва да има въстание, ако окръжните конгреси се съгласят. Така на върховистите е казано, че тяхното сътрудничество ще бъде приветствано, при условие че ВМРО реши кога да започне въстанието, макар и да са предупредени, че ВМРО ще се противопостави на всякакви цели, различни от македонската автономия.
Сандански и Пеев са силно възмутени от това споразумение. До последно те са се съпротивлявали на набезите на върховистите. През декември Протогеров е повел 150 души срещу Пеев в района на Струмица, но Пеев е извикал местни отряди и се е сражавал цяла нощ, докато върховистките тръбачи не са дали сигнал за отстъпление и войската на Протогеров се е изтеглила през границата. Но тази акция довежда в областта силни турски войски, които на два пъти притискат силно федералистките чети. Тези малки сражения довеждат до военно положение в областта; селата са опожарени, стотици селяни са арестувани.
В началото на януари 1903 г. Яворов отново заминава за Македония, този път с Делчев, тридесет добре въоръжени мъже и шест мулета с експлозиви. Делчев носи сиво палто и бричове, кафяви вълнени гети и навои с кръстосани ремъци; тежко наметало на рамо, бяла албанска шапка с черен шал около нея; нож, револвер и колан с патрондаш на кръста. Докато си проправят път през границата по стръмни пътеки в планините, през тъмни гори и замръзнали потоци, снегът скърца под краката им, а студът хапе лицата им. Делчев е обзет от предчувствие за катастрофа и когато напускат българска земя, той се обръща, за миг стои мълчаливо със сълзи на очи, а после казва тихо: „Сбогом, Българийо! Няма да те видя повече.“
„Македония ни прие в траурен воал“, пише Яворов.
Мрачното им настроение се задълбочава, когато срещат двама куцащи бежанци, които са били толкова бити от турците, че са избягали в планината през снега, оставяйки домовете и семействата си. Делчев е дълбоко развълнуван – той работи за хората, които го обичат, и техните страдания са негови собствени. За разлика от емигрантите в сигурна България, той не смее да помисли за ужасните последици от едно неуспешно въстание. Ако балканските държави заедно подкрепят въстанието, като нападнат Турция, всичко може би ще бъде наред – но той знае, че те не са готови за война. Върховистите искат македонска земя, но Делчев иска свобода за народа. Въпреки това той е милостив към върховистите и не насърчава екзекуции, като често разказва на предателите притчата за Юда, а след това ги помилва – и така впечатлява мнозина, че те се разкайват за нелоялността си. Не обича публичността и казва на журналистите да го оценяват по делата, а не по думите му.
Слизат в Банско, китно градче с масивни каменни къщи и високи сводести врати, където хората са федералисти, а после продължават към Неврокоп по ужасен път. Един от тях си чупи крака в овраг, друг изчезва от пропаст, трети измръзва. След това едно от мулетата, натоварено с динамит, хуква към върховистко село, но за щастие е хванато, преди да издаде преминаването на групата. Докато вървят, те се шегуват един на друг и разказват смешки за княз Фердинанд, който е обект на много федералистки хуморески. В отчаяния Неврокоп Делчев с огорчение установява, че всички искат бунт, макар че никой не е подготвен за него. След това идва вестта за решението от Солун и той заминава за София.
След споразумението, постигнато в София между федералистите и върховистите, през февруари офицери и партизански водачи бързат с чети от България да организират в Македония въстание, като по време на пътуването си водят много героични битки с турските войски. Сарафов и Гарванов, придружавани от федералистка чета на път за Битоля, са предадени и яростно нападнати, като губят осем убити. Саев, със 120 души, е изненадан, докато си почива, и пада начело на групата си. И така нататък.
Делчев се присъединява към Яворов в едно село близо до Неврокоп, където Сандански и други са дошли да се съветват с него, като един от тях е довел любимото си куче, което тревожи всички, защото лае бясно по всеки турчин, който минава покрай къщата. Делчев се разплаква. ВМРО попада под върховистко влияние. Тя вече няма да бъде национално-селско движение, а организация на българска служба. В София той се е съгласил с разрушаването на железопътни линии и обществени сгради, за да се разтърси империята и да се привлече европейското внимание, при условие че тези терористични актове се извършват далеч от македонските градове и села, за да не се търси отговорност от хората. Сандански колебливо се съгласява да опитат този план, като същевременно се стреми да предотврати съгласието на окръжните конгреси за въстание. Така те отиват с дружините си да се обучават по заснежените склонове на планината Али Батуш. В една планинска пещера Яворов изработва първия (хектографиран) брой на известния революционен вестник Свобода или смърт на 10 февруари 1903 г.
На Разпети петък един селянин се приближава до портите на Солун с кошница в ръка.
„Къде отиваш и какво имаш в тази кошница?“, пита го полицай.
„Само няколко боядисани яйца за Великден. Красиви са, вижте! Вземете си едно или две, ако искате.“
Полицаят си взема яйце и пуска селянина да мине. Селянинът е самият „Летящ дявол“, с цена на главата и два заредени револвера на гърдите.
Груев е амнистиран и бърза за Солун. Делчев убеждава него и Гарванов да отложат бунта, въпреки че Груев смята, че ако не се проведе веднага след жътвата, безмилостните мерки на Хилми паша ще унищожат ВМРО. Делчев отново се измъква от Солун, присъединява се към четата си, взривява големия железопътен мост между Драма и Серес, след което организира конгрес на делегатите от цяла Източна Македония в Пирин планина. Среща се с Яворов, който се скита с магаре, за да носи печатарския си апарат, и с бомби, за да го защитава. Дава на Яворов документите си, като му казва да ги пази, защото скоро ще бъде убит (защото се противопоставя на върховистките планове). След това двамата приятели отново се разделят.
Делчев едва е напуснал Солун, когато там избухва гигантска криза. Още през 1896 г. няколко ученици в Пловдив са създали македонска терористична група. За пари те открадват бижутата на родителите си; след това някои от тях, учейки в Женева, започват да издават вестник. Един от тях се е самоубил, защото не можел да събере повече пари в България, но други са откраднали 300 паунда от пощата с фалшив чек. След това трима от тях в Солун отвличат двама свои другари-съзаклятници, които убеждават родителите си да ги откупят!
След това те планират поредица от терористични актове, които да развълнуват Европа. Тъй като не успяват да измислят план за убийството на султана, решават да взривят османските банки в Константинопол и Солун. Разказват плановете си на Сарафов и други емигранти в София, които ги одобряват – защото щели да бъдат замесени чужди капитали и Европа щяла да забележи македонския въпрос. Сарафов обещава динамит. Наемат къща срещу банката в Цариград и отварят печатница; близо до банката в Солун наемат фризьорски салон. След това започват да копаят тунели към двете банки. В Константинопол теренът е твърд, скалист, и те могат да пробиват само по около 30-40 сантиметра на ден. Не смеят да работят през нощта, защото охраната на банката може да ги чуе. Внасяли тайно храна за копачите и им подават въздух с помпи. Отломките се изнасят в пакети от отпадъчна хартия. Завършването на работата отнема шест месеца. В Солун е по-лесно – там земята е мека и работата е свършена за два месеца. Но полицията прехваща динамита на Сарафов и залавя един от цариградската група, който има при себе си компрометиращи писма от Христо Матов от ЦК на ВМРО. Цариградската група е арестувана, а тунелът им е открит.
Наследникът на Сарафов, Михайловски, не изпраща пари на солунската група, но „Орцето“ (Йордан Попйорданов от Велес) бърза за Женева, където Сарафов му дава 500 лири, получени от руските нихилисти, след което изпраща в Дедеагач динамит с етикет „médecine“. Но фризьорският им салон е сменил собственика си, така че трябва да наемат друг магазин и да изкопаят нов тунел, за да го свържат с първия. Един от тях отива да подкопае австрийската поща в Одрин, но този план се проваля. Тогава Гарванов, който не иска турците да се тревожат преждевременно, с хитрост конфискува динамита на Сарафов в митницата в Дедеагач. Възмутените заговорници в крайна сметка събират от Делчев 250 лири от откупа на мис Стоун при условие, че ще изчакат, докато ВМРО подаде сигнал. Внасят контрабандно още динамит в чували с ориз от София и подготвят всичко за мигновена експлозия, ако бъдат разкрити; освен това Орцето и още двама души решават да се жертват, за да засилят ефекта, като Орцето застрахова живота си за 500 лири стерлинги в полза на Симеон Радев, от когото се иска да възстанови тази сума на Сарафов. Но те биха могли да изчакат по-дълго, ако общината не би започнала да копае канализация в близост до техния тунел. В началото на април Орцето предупреждава Гарванов, че всички революционери трябва да напуснат Солун или да се скрият, защото той и приятелите му не смеят да чакат повече. Груев напразно протестира.
На 28 април 1903 г. силна експлозия подпалва френския параход Гуадалкивер, който тъкмо отплава от пристанището на Солун. Първоначално се смята, че е избухнал котелът му. Но едновременно с това под влак, влизащ в Солун, е избухнала (безвредно) бомба. Разпалват се подозрения. Всички пътници, които благополучно са слезли на брега, са призовани да се явят в агенцията по корабоплаването. Идват всички, с изключение на младия Павел Шатев, който е арестуван в Скопие. Той се е качил на борда с бомба с часовников механизъм в чантата си.
На следващата вечер всички светлини на Солун угасват. Десет минути по-късно страхотна експлозия разтърсва града, а след това на различни места започват да избухват бомби. Извикана е войска. Настъпва объркване. Разпространява се слухът, че революционерите атакуват.
Осем героични фанатици се намират на точно определени места, когато един от тях взривява газопровода под железопътния мост – техният сигнал. Орцето се спуска в тунела и запалва фитила, след което се втурва към апартамента на директора на банката и му казва да се изнесе веднага със семейството си. Те успяват да избягат точно навреме. Орцето побягва към жилището си, докато банката зад него се разхвърчава до небето.
Друг конспиратор седи в главното кафене на Солун. Когато светлините угасват, той пали фитила на бомбата си. Виждайки я, хората избягват в паника от кафенето, което е разрушено, докато заговорникът се изплъзва. Четвъртият заговорник хвърля бомба в друго голямо кафене. Номер едно[1], след като е пробил магистралния газопровод, отива до „Гранд хотел“ и поставя бомба, която разрушава фасадата му. Номер пет взривява бомба в друг хотел, като го подпалва, след което, спрян от войници, хвърля още една бомба и е застрелян. Шести и седми отиват да разрушат градския газометър, но са преследвани обратно в квартирите си, където цяла нощ държат преследвачите си на разстояние, като хвърлят бомби от прозорците, а след това се изправят и се оставят да бъдат застреляни. Орцето прави същото, но офицерът, ръководещ войниците, които го застрелват, казва на хората си да уважават тялото на този герой. Номер едно се укрива до 1 май, след това се облича спретнато и отива до телеграфната служба с намерението да я взриви, но бдителните полицаи го спират и го застрелват, преди да успее да хвърли бомбата. Номер осем е отишъл да убие губернатора; но докато се мотае близо до резиденцията, събужда подозрение, след което е преследван и притиснат, сяда върху бомбата и е разкъсан на парчета.
Разярените турци прогонват славяните от Солун и ги интернират, като убиват може би 60 души; но макар че приятелите на заговорниците, които са се надявали на голямо клане, преувеличават безотговорните репресии на турците, те биха могли да бъдат и по-лоши, ако на 1 май не бяха пристигнали чужди военни кораби, за да защитят чуждите интереси. Въпреки това имало системни мъчения, продължили един месец. Затворите се пълни с оковани във вериги заподозрени. Триста петдесет и трима са интернирани в Родос, сред които Гарванов и други членове на Централния комитет на ВМРО. Четиримата оцелели заговорници са интернирани доживотно във Фезан [Либия], където двама умират точно преди всички да бъдат амнистирани. След това Шатев и „номер четири“ се промъкват през нощта до гробовете на другарите си, изкопават разлагащите се тела, отрязват главите им и ги отнасят на родителите им в Македония.
Вбесените турци реагират в цяла Македония с безмилостна жестокост, подпомогнати от гърците, които организират антибългарски демонстрации в Атина. На християните е забранено да напускат районите си, което е голямо изпитание за около 10 000 работници и занаятчии, които всяка година отиват да търсят работа в градовете; затова много от тях се присъединяват към ВМРО. Сблъсъците между революционерите и войските стават все по-многобройни, като селските милиции често помагат както на федералистките, така и на върховистките чети. Едно от най-ожесточените сражения се води на 27 април близо до Горна Джумая, като в него участват чети под ръководството на Протогеров, Софроний Стоянов и други офицери, които губят петдесет убити, включително трима български непълнолетни, макар че турските жертви са по-тежки. Последват кланета и опожарявания. Село Балдево край Неврокоп е опожарено, а петдесет и осем мъже, жени и деца са избити. След сблъсък край Смърдаш [?] турците опожаряват двеста и четиридесет къщи в града и убиват осемдесет и пет души. И така нататък. Навсякъде войниците измъчват хората, за да ги накарат да кажат къде са скрити оръжия. Някои дори купуват или просят оръжие от турските войници, след което го предават в знак на подчинение. Онези, които са хванати да крият оръжие, са убивани от турците, а тези, които го предават, след това са бити, а може би и убивани от собствените си войводи. Така че хората са отчаяни. Трябваше да има или бунт, или подчинение.
На 3 май куриери носят на Яворов две писма. Първото, с шифър, е от Делчев от село Баница край Серес и му съобщава, че окръжният конгрес ще бъде в Ловча, близо до Неврокоп, на 19 май. Второто е от представител на ВМРО, който съобщава, че Баница е опожарена от турските войски.
Можем да си представим тревогата на Яворов. Делчев е писал от Баница. Дали е избягал? Яворов тръгва за Ловча с Янко Вапцаров и неговата чета. Чуват стрелба в далечината. Лягат да спят в една котловина.
Вик събужда Яворов. Турците са при тях – само на двайсетина крачки. Под градушка от куршуми те се втурват към една каменна къща и се барикадират зад стената. Турците се втурват след тях, но напразно се опитват да стигнат до къщата и накрая се оттеглят, оставяйки десетина убити.
Започва обсада. На разсъмване друг отряд се опитва да ги освободи, но е отблъснат. Тогава турците събират селяните (мъже, жени и деца) и настъпват зад тях. Комитаджиите изстрелват залп във въздуха. Селяните побягват, турците – с тях.
След това идва кметът, който ги моли да се предадат – ако не го направят, турците ще изгорят селото му. Един от комитаджиите го застрелва.
Настъпи нощта. Комитаджиите хващат пушките си и се втурват, всички заедно. По чудо успяват да избягат в една гора. Тогава научават, че Делчев е мъртъв.
Димо Хаджи Димов разказва на Яворов как е умрял Делчев. На 2 май Делчев се е срещнал с Димов и други воеводи в Баница. Решават да починат там един ден с дружините си, защото Делчев има да пише телеграми. На следващата сутрин Делчев е притеснен – сънувал е, че е прострелян в сърцето. Страхува се, че оцелелият му брат е убит.
Рано на другия ден ги буди старата жена, в чиято къща лежат.
„Ставайте, деца мои! Хиляда турски войници са обградили селото и претърсват къщите!“
Делчев и спътниците му се подготвят да се борят за живота си. Ако турците ги открият, селото ще бъде подпалено – съдба, предвидена за всички села, укриващи комитаджии; затова вместо да се съпротивляват до настъпването на нощта (обичайната тактика), те решават, че трябва да се опитат да се измъкнат незабелязано. За нещастие попадат под силен огън. Делчев, воеводата Гуштанов и шестима други падат. Останалите отново се оттеглят в една къща и държат турците на разстояние до следващите малки часове, след което внезапно се втурват навън и се измъкват. Баница е опожарена, а двадесет и трима селяни са убити за това, че са ги приютили.
Делчев умира от предателство. Навремето комитетът на ВМРО в Струмица е осъдил на смърт Петър Белев и Иван Топалов като върховистки агенти, но Делчев ги е пуснал на свобода. Преди да отиде да се срещне с Делчев, воеводата Гуштанов, вече доверявайки им се, им казва да занесат храна в Баница, след което те бързат да отидат в Серес и да съобщят на тамошния турския командир.
Яворов, силно потиснат, отива тайно със Сандански да купува продоволствие в София с парите, които мис Стоун му е изпратила от Америка. Това е опасно, защото Сандански има много врагове върховисти. През май те се връщат в Македония с четиридесет млади доброволци и носачи, които носят експлозивите. Трудно е да се премине границата, защото патрулите са нащрек. Един носач падна в пропаст. Застрелват мечка.
Седмици наред Яворов обикаля със Сандански и прави вестника си край лагерните огньове в горите на Пирин. Понякога вземат по някоя овца от стадото на някой нелоялен човек, а друг път, преследвани от турците, изпитват голям недостиг на храна. Но никога не им липсва хумор. Веднъж един комитаджия дава на друг писмо, като тържествено казва, че трябва да го отвори, ако някога останат без храна. Скоро настъпва точно такъв ден. Комитаджията отваря писмото. Вътре открива менюто на най-добрия ресторант в София!
Първоначално те смятат да проведат окръжен конгрес, на който да изберат представители за нов Централен комитет, но Източна Македония е твърде силно подложена на върховистко влияние, а Сандански не иска да има работа с бившите си върховистки врагове. Макар и голям герой и съвършено честен водач, той подозираше всекиго в предателство. Когато Яворов предлага на Софроний Стоянов да се присъедини към тях със своите двадесет и девет души, Сандански отговаря, че ако дойдат, ще застреля цялата чета (и през 1904 г. напада Стоянов, убивайки няколко от хората му); освен това предложението предизвиква недоверие у Сандански към Яворов, на когото не дава оръжие, с което да сформира отново (унищожената) Драмска чета, като му казва да обложи с данък драмчани и да купи оръжие в България.
Източник: Joseph Swire, Bulgarian Conspiracy, R. Hale, 1939
[1] Участниците в тази конспирация са Йордан Попйорданов, Павел Шатев, Димитър Мечев, Милан Арсов, Илия Тръчков, Владимир Пингов, Константин Кирков, Тодор Богданов, Георги Богданов, Тодор Органджиев, Марко Бошнаков и Цветко Трайков. Кои от тях Суайър има предвид тук, не е съвсем ясно.
