Документални страници за „възродителния процес“ (1984 – 1989)
„Смяната на имената трябва да се превърне в празник
на освобождението на това население от турско робство“
Тодор Живков,
Из изказване на среща с партийния и държавен актив,
18 януари 1985 г., ЦДА, ф.1б, оп. 63, а. е. 108, л. 5
УВОДНИ ДУМИ
От години се ровя в архивите, опитвайки се да проумея безумието, което за съжаление ще остане в нашата история с названието „Възродителен процес“. (Така беше осквернена и думата Възраждане, която като ученици асоциирахме с Леонардо да Винчи, Уилям Шекспир, Паисий Хилендарски и много други светли имена.)
Възстановяването на събитията през 80-те години се затрудняваше от състоянието на архива на Българската комунистическа партия за този период – поне до 2001 г. голяма част от документите не бяха подредени, листовете в архивните единици често не бяха номерирани, нямаше описи. Дано в последно време нещата са се подобрили. Проблеми има и в архива на МВР – не съществуват например описи на архивни документи на Шесто управление на Държавна сигурност за годините 1986 – 1989 г. и не е ясно дали е така, защото за този период не са налице материали или защото съхранените документи са в насипно състояние.
Така или иначе общата картина в голяма степен се проясни. През последните десет години темата за политиката на Комунистическата партия към малцинствата беше разработена в няколко специализирани изследвания – на Валери Стоянов, Ибрахим Ялъмов, Улрих Бюксеншютц и тази година – на Михаил Груев и Алексей Кальонски. Излезе анализът на Евгения Иванова за „възродителния процес“ в Централните Родопи, основаващ се на солидна изворова основа. В тази поредица е и книгата-размисли на Али Алиев, както и излезлия у нас на турски (и за съжаление не на български) разказ за трагично загиналите в периода 1984 – 1989 г. на Хюсеин Кьосе. Тези дни с се запознах и с три вълнуващи книги на Азиз Бей – за Демократичната лига за правата на човека, за епопеята в Ябланово и за концлагеристите в Белене. Видяхме и разтърсващи киноразкази – ще напомня за филма „Гори, гори, огънче“ със сценарист Малина Томова и режисьор Румяна Петкова, който предизвика яростна реакция на българските „патриоти“.
Успоредно и при това изпреварващо вървеше и един друг поток от издания – на защитниците на „възродителния процес“ (по правило преки извършители на асимилационната политиката) – Димитър Стоянов, Веселин Божков, Бончо Асенов, Паунка Гочева и т. н.
В предлаганата на читателите рубрика, представяйки текстове от архивни документи и други източници, ще се опитам да илюстрирам преди всичко какъв е бил начинът на мислене на участниците в тези трагични събития, какво реално се е случвало и, където е възможно – на преживяванията на жертвите. За да бъде обозрима задачата, която си поставям, засега ще се огранича в периода 1984 – 1989 г. Документалните текстове ще бъдат възпроизвеждани дословно, като, само ако е необходимо, ще бъдат правени граматични поправки.
В архива на ръководителя на „Официалната работна група по възродителния процес“ към Полтбюро Милко Балев открих обясненията (не се знае пред кого – пред училищните власти, пред Комсомола, пред Държавна сигурност,…?) на две ученички – Несрин и Гюлтен, както и на брата на Несрин с „българско“ име Сабин.
Несрин е искала да създаде съпротивителна организация по подобие на „Млада гвардия“. За по-младите, които вероятно не знаят, трябва да се поясни, че по време на Втората световна война в украинския град Краснодон, окупиран от хитлеристките войски, се създава нелегална младежка организация „Млада гвардия“. В своята клетва при встъпването си момчетата и момичетата – много от тях ученици – са се заклевали да отмъстят на окупаторите. Военното разузнаване на германската армия разкрива организацията, почти всички участници са заловени и след жестоки мъчения – екзекутирани. Всичко това научавахме в училище. Изтръпвам – значи в съзнанието на малката Несрин образът на българските „възродители“ се слива с образа на нацистите.
Гюлтен започва да пише повест „Истината“, която вероятно остава недовършена.
По-нататъшната съдба на тези млади по това време хора не ми е известна. Реших да предложа на читателите рубриката да започне с техните „обяснения“, писани (едното със сигурност, а другото вероятно) през 1988 г.
Работата ми по темата „Политиката на БКП към турците и помаците в България през периода 1944 – 1989 г.“ е в сътрудничество с Елена Дяконова и Максим Благоев и е по съвместен проект на програмата „Президентска библиотека“ на Фондация „Д-р Желю Желев“ и Международния център за изследване на малцинствата и културните взаимодействия. Благодаря на Йордан Панайотов за неоценимата помощ, която ми оказа при работата с архива на БКП, както и на Серафим Стойков, който ми предостави много полезна справка за архивни документи от служебните фондове на архива на МВР по темата. Благодаря на Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към ДС и разузнавателните служби на БНА и на Дирекцията „Информация и архив“ на МВР за съдействието.
Михаил Иванов
Централен държавен архив (ЦДА), фонд (ф.) ЧП 174б, опис (оп.) 2, архивна единица (а.е.) 2858, лист (л.) 52-53
ОБЯСНЕНИЕ
от Надежда Страхилова Христова
Несрин Салимова Хасанова
Аз съм туркиня и винаги съм се чувствала такава.
Никой от моите родители или мои познати не ме е карал и не ми е помагал да напиша тази клетва. Тя е с промененото съдържание на клетвата на организацията „Млада гвардия“. Устава съчиних, защото всяка организация трябва да си има такъв. Никой освен мен не знае за клетвата и устава. С никого не съм споделяла за съществуването на тази тетрадка, а тия, които са могли да прочетат нещо от нея, са го прочели от времето, когато изкарах тетрадката навън, като ненужна и неважна вещ. Изучавах своите приятели, защото участниците в организацията трябваше да бъдат хора, каквито аз мислех, че ще ми трябват. Изучавала съм своите съученици и приятели – Сузана и Андрей.
Целта на никога несъществувалата до сега организация щеше да бъде да накара българското правителство да пусне желаещите да отидат в Република Турция чрез мирни легални средства.
Мислех, че чрез големи мирни демонстрации и стачки ще постигнем целта си.
Тази организация си остана една само детска мечта, защото нямаше кой да ме подкрепи и затова участникът в нея съм само аз.
Организацията мислех да действа след като участниците в нея станат достатъчно много, а това сигурно щеше да стане поне след пет години.
Горенаписаното написах саморъчно и отговарям за достоверността му.
Подпис: Не се чете
Уставът (наказанието и правата) съм съставила като съм имала предвид устава на ДКМС.
Горното написах саморъчно.
Подпис: Не се чете
ОБЯСНЕНИЕ
от Сабин Страхилов Христов
Не знам нищо за нейната клетва. Виждал съм тази тетрадка, но не съм я разгръщал, защото тя не ми е нужна. Само знам, че в нея майка ми и баща ми си водят работните дни и къде са работили. Даже не ми е идвало на главата, че тя е написала клетва. Тя не е споделяла с мен въпроси, свързани с политика. Тя си е доверявала на мен само въпроси, свързани с любовта. Ние сме сестра и брат и би трябвало да споделяме всичко, но тя не ме е питала за нещо такова. За поезия и други неща тя не ме е питала и да ми е казвала, че е написала нещо. Чувам за първи път, че тя е написала клетва. Тази тетрадка аз съм късал листа, но нищо не съм видял да пише в нея, освен работните дни и някои телефони. Телефоните са на работници, които работят в „Хладилника“ в Исперих. Има телефонни номера на мои приятели от село. Има само една тетрадка, която зная, че е от 20 листа, друго не зная.
Подпис: Не се чете
Аз се чувствам турчин, защото още от малък са ме изучавали на турски език и чак след първи клас съм се научил на български език. Никой не ми е казвал, че съм турчин, аз от детството си знам, че съм турчин и след 1982 г. ни преименуваха и чак тогава ми казаха, че вече сме българи. Аз съм турчин и турската ми вяра не може да се промени. Имената ни промениха, но вярата никога.
Горното написах собственоръчно и отговарям за достоверността му.
Подпис: Не се чете
ЦДА, ф. 174б, оп. 2, а. е. 2858, л. 43–45
ОБЯСНЕНИЕ
на Галя Асенова Христова (Гюлтен Хасанова, б. съст.), ученичка от Ха клас на ЕСПУ (единно средно политехническо училище, б. съст.) „Иван Вазов“, родно място с. Суходол. Живуща в СО (вероятно – социално общежитие, б. съст.) „М. Ив. Калинин“, стая № 314
Във връзка с написаната от мен документална повест „Истината“, отнасяща се за възродителния процес в нашата страна, давам следните обяснения.
Книгата-повест започнах да пиша през м. юли 1986 г. Намерението ми беше да отразя „истината“ за събитията по преименуването в края на 1984 – 85 г. За намерението си не съм споделяла пред никого, в това число и пред родителите си. Реших да напиша тази повест по възродителния процес, защото аз по свой начин възприемах нещата и не бях съгласна с това, което се говори и пише по въпроса. Не бях съгласна с това, което се казваше, че всички доброволно са си сменили имената, специално за мен и моите близки това не беше така. Аз лично не съм отишла да си сменям името. Първият ми сблъсък беше с неистините, които се поместваха във в. „Нова светлина“ (вестник, ориентиран към турското население в България, който до преименуването излиза под името „Йени ъшък – Нова светлина“ на български и турски; след преименуването се списва само на български, б. съст.) Силно ме възмути насила наложения начин на погребение по християнски обичай на моя близка. В случая аз го приемах, че на нас ни се налага и религията. Силно ме възмути присъствието на войници в селото ни по време на преименуването, които унижаваха баща ми. От близките си научих, че от селото ни по време на преименуването са изчезвали хора, „прибирали са ги“ без да имат някаква вина. Така например се говореше за лекар от селото. Не одобрявах отношението на училищното ръководство към някои мои съученици, които искаха да разберат истината по отделни въпроси. За моето село преди преименуването е чисто турско, а след това се заговори, че сме българи.
Написването на книгата-повест с описанието. Книгата започнах с условията на живота на селото, които според мен не бяха добри. По вина на кметството няма училище за основно образование, поради което се принуждавахме да ходим в друго училище. В знак на несъгласие със смяната на имената написах в повестта „те се страхуваха да не се разбунтуваме, те се досещаха, че никой от тия хора няма да се назоват по тия гяурски имена“.
Правила съм си родословно дърво и съм стигнала до убеждението, че коренът ми е турски и аз се чувствам туркиня. Пра-пра-пра дядо ми е бил първият заселник на селото и е бил турчин. Това го потвърждава баба ми. От всички мои връстници всички са с убеждението, че са турци и само две момичета от с. Дичево – Росица и Катя бяха убедени, че са българи, двете учат в Икономическия техникум.
Повестта, която започнах да пиша, смятах да предоставя на хората с възстановени имена. Мразехме кмета на селото и в повестта си наричам кметството „гяурско гнездо“, защото чрез него се налагаха ритуалите по възродителния процес, а не правеше нищо за селото. Не одобрявах това, че в селото имало турско училище, а сега го няма. Считам турския език за свой роден, а българския „гяурски“, защото до детската градина ме възпитаваха на този език. В повестта съм отразила и „мнението си, че цигани и татари са също мюсюлмани, но не ни смениха заедно имената, защото властта се страхува да не се вдигнем на бунт и щяха да бъдат безсилни да се справят с нас“. Не вярвах, че Турция не иска да ни приеме, и смятах, че това са измислени лъжи, нелепости, за да могат хората да повярват в това. Много тежко понасях условията на живот в общежитието в с. Сокол, където в една стая бяхме около 20 души, не ни разрешаваха да говорим на родния турски език, строго наказваха и биеха. Ние нямахме право да се оплакваме, критикуваме и сами да си правим самокритика. Живота си в общежитието подробно го описах в повестта в знак на неодобрение. Винаги на нас ни пишеха по-ниски оценки, независимо от знанията. Не възприемах и не мога напълно за възприема пропагандата, че ние сме българи и се връщаме към корена си и затова в повестта съм записала „измислени документи, безсрамни лъжци, как не се срамувате да говорите от името на 4 милионния народ“. Смятах, че ние си имаме националност, религия и би следвало да се борим за тях. Не бях съгласна, че се използваше възгледа на някои хора, които бяха убедени, че са българи, и говореха от името на всички. Смятаха, че другите народи можеха да обвинят в незачитане правата, ако не казваха, че процесът е възродителен.
И сега въпреки всичките исторически документи, разкопките, които се правиха и се правят, не могат изцяло да ме убедят, че всичките до възродителния процес турци са потомци на българи. Когато пишех повестта, бях почти убедена, че няма да ни оставят с българските имена, но след тези изтекли години си промених мнението и знам, че това е било само въображение.
Горното написах саморъчно, за верността му се подписвам.
Подпис (не се чете)
Повестта съм давала да я чете Ася Христова.
02.11.88 г. ВЯРНО:
Кулминация в асимилаторската политика на Българската комунистическа партия е масовото насилствено преименуване на турското население в края на 1984 г. и началото на 1985 г. По това време Министерството на вътрешните работи е на бойна нога. В сградата на министерството в София се провеждат „оперативки“, срещи, съвещания с участието на министъра Димитър Стоянов. В окръзите със смесено население се изграждат щабове, към които преминават на подчинение всички репресивни сили, намиращи се на съответните територии. Щабовете се командват от висши офицери от командния състав на министерството.
В края на декември действията са концентрирани в Южна България – главно в Кърджалийски окръг.
С предложените по-долу извадки от стенограми се опитвам да пресъздам атмосферата в Министерството на вътрешните работи и случващото се в България около Новата 1985 година. В курсив са дадени паралелни текстове – мои бележки и коментари, както и текстове от други източници.
Архив на Министерство на вътрешните работи (АМВР), ф. 1, оп. 12. а. е. 641, л. 1-3
СЕКРЕТНО!
С Т Е Н О Г Р А М А
от срещата на др. министър на вътрешните работи с Колегиума по случай Новата 1985 година, проведена на 29.12.1984 г. от 15,30 ч. в заседателната зала
ДР. Д. СТОЯНОВ (генерал-полковник Димитър Стоянов – кандидат член на Политбюро на ЦК на БКП и министър на вътрешните работи.):
Другари, ние се събираме да изпратим старата година. Желанията на болшинството от Вас е по случай Новата година да си бъдат в къщи, със семействата, напоследък и без това се събираме по различни поводи.
Аз говорих с др. Тодор Живков (генерален секретар на Българската комунистическа партия и председател на Държавния съвет на Народна Република България), казах му, че имаме юбиляри, поканих го от тяхно име да проведем една вечер. Той даде своето съгласие. След Нова година ще се договорим кога да стане тя. Др. Кашев (генерал-лейтенант Илия Кашев – началник на Управление за безопасност и охрана (УБО)) трябва да види каква е програмата на др. Живков, за да определим мястото и датата, колко хора ще се поканят. Щом ще бъде др. Живков, всичко трябва да стане на ниво.
Една част от другарите ги няма, 4 души са „на фронтовата линия“, така се наложи. Това са другарите Ив. Димитров (генерал-лейтенант Иван Димитров – заместник министър и директор на Народната милиция), Н. Черкезов (генерал-майор Никола Черкезов – началник на Инспектората на МВР.), Ст. Цанов (генерал-лейтенант Стефан Цанов Иванов – заместник командващ Гранични войски?) и другари от ДНМ (Дирекция на народната милиция), у-ние Тил, ІІІ у-ие-ДС (Трето управление на Държавна сигурност – Военно контраразузнаване).
Там хората ще работят, ще управляват силите и средствата, защото имаме към 700 граничари и още 500 души от окръзите и школите.
Ние имаме и друг вариант за действия – Смолян да вземе района на Бенковски и го обезпечава. Затова нашите другари за Нова година там ще останат, ние непрекъснато поддържаме връзка с тях. Аз пак поставям пред др. Минков (генерал полковник Минко Минков – заместник министър на вътрешните работи) въпроса за снабдяването, всичко каквото трябва в това отношение, защото не се знае колко време нашите хора ще стоят там, но докато обстановката не се овладее напълно, ние няма да ги връщаме.
Аз доложих на др. Живков за действителната обстановка, за това какво сме свършили. Казах му, че в края на краищата аз отново възобновявам въпроса за създаването на Вътрешни войски. Ние сега действаме в една точка – Кърджали, но ако имаме още окръзи, какво ще правим? Той обеща отново да се прегледа въпросът, с др. Джуров (армейски генерал Добри Джуров – член на Политбюро и министър на народната отбрана) ще се доразберем, тъй като и той има някакви идеи по този въпрос и да създадем Вътрешни войски. Трябва да имаме две хиляди души, 500 според мен трябва да стоят в Шумен, 500 в Пловдив и 1000 в София, в случай на нужда да можем да ги използваме. В случая това го правим благодарение на граничарите, които са там и двата курса в Долни Богров и Казанлък (става дума за две милиционерски сержантски школи, б. съст.) и за 2-3 часа ги вдигнахме. Ако не бяха – какво щяхме да правим?
Дава се положителна оценка на нашите действия, когато докладвах на другарите П. Кубадински (Пенчо Кубадински – член на Политбюро на ЦК на БКП и председател на Националния съвет на Отечествения фронт), П. Младенов (Петър Младенов – член на Политбюро и министър на външните работи.), Г. Атанасов (Георги Атанасов – кандидат член на Политбюро), Ст. Михайлов (Стоян Михайлов – секретар по идеологическите въпроси на ЦК на БКП.) и др. Т. Живков. Ние до средата на месец януари да приключим работата с участието на нашите органи и да закрепим успехите и резултатите, а след това работата ще продължи по откъсване на групи, хора, лица и преименуване на базата на една политическа, идеологическа и организаторска работа. Това е поръчението. (…)
На съвещанието, проведено на 4 януари 1985 г., извадки от чиято стенограма следват по-долу, се прави отчет на действията по преименуването в Кърджалийски, Хасковски, Бургаски, Пазарджишки, Благоевградски и Силистренски окръзи, както и подготвителната работа в Старозагорски окръг и Българската народна армия.
АМВР, ф. 1, оп. 12, а.е. 644
СЕКРЕТНО!
С Т Е Н О Г Р А М А
от служебно съвещание с ръководния състав, провело се на 04.01.1985 г. в сградата на НТУ (Научно-техническо управление) при дневен ред:
ДР. Д. СТОЯНОВ:
Другари, да си честитим Новата година. Позволете ми от името на Колегиума, на всички присъстващи другари и чрез вас на тези, които не присъстват, да честитя Новата година, да си пожелаем преди всичко здраве, бодрост и оптимизъм, добро настроение и по-малко тревоги. (…)
В работата на нашето съвещание участват др. Палин (генерал-полковник Велко Палин), завеждащ отдел „Социална и национална сигурност“ на ЦК на БКП, др. Т. Радулов, зам.-завеждащ същия отдел, др. Фьодоров, ръководител на представителството на КГБ – СССР и други съветски другари, които работят в нашите поделения (…)
ДР. АТ. КАДИРЕВ (полковник Атанас Кадирев – началник на Окръжно управление на МВР – Кърджали):
УВАЖАЕМИ ДРУГАРЮ МИНИСТЪР,
ДРУГАРИ ГЕНЕРАЛИ И ОФИЦЕРИ,
През последните години на основата на Решението на Секретариата на ЦК на БКП от 27.07.1970 г. за националното осъзнаване и патриотичното възпитание на потомците на насилствено помохамеданчените в миналото българи, беше извършена широка дейност за проучване произхода на населението в окръга. В резултат на упоритата и амбициозна научна и практическа работа бяха събрани доказателства, удостоверяващи по категоричен начин в по-общ, исторически аспект и за стотици и хиляди случаи в конкретен родов план българския произход на населението в Източните Родопи. На тази основа с оглед привеждането имената на това население в съответствие с действащата правна уредба в страната и във връзка с новата паспортизация на всички граждани на НРБ, през 1982 г. Окръжният комитет на БКП реши да се реализира един мащабен по своята историческа перспектива и значение и тежък за практическо изпълнение план, относно смяната на арабските имена на българските турци с доказан български родов корен.
В процеса на работата кръга на тези лица се разшири и обхвана значителна част от хората. Очертаха се цели села, селищни системи и райони, където населението е с турско самосъзнание, но с български произход. Практиката потвърди изследванията и изводите на историческата и етнографската наука, като доказа безспорно българското минало и българския произход на населението в Кърджалийски окръг. Пример дадоха селищните системи Черноочене, Крумовград, Подкова и др. (…)
Изясни се в крайна сметка, че с малки изключения това население е от чист български произход. Голяма част от него е потурчено след освобождението на България, включително и след 09.09.1944 г., буквално до вчера, по пътя на смесените бракове – това се отнася особено за селата край границата и край Смолянски и Пловдивски окръзи. Причините са изяснени, те са предмет на друга тема. (…)
Въпреки всичко искам да кажа, че голямото болшинство от хората, макар и доста трудно ни разбраха правилно и приеха политиката на партията, благодарение на което досега в окръга са преименувани над 120 000 души, т. е . над 50 %. Сега има достатъчно основание да направим извода, че процесът е необратим. Само вчера са сменени имената на над 16 540 лица. (…)
Работата през 1984 г. по националното осъзнаване се разшири. Мероприятията обхващаха все нови и нови родове и селища в почти всички селищни системи.
Задълбочаването на работата по тези мероприятия по естествен път водеше до усложняване на оперативната обстановка.
Националистите продължиха да разпространяват най-невероятни слухове за физически насилия и кощунства, за изнасилване и обругаване от страна на партийните и административните органи и особено от страна на органите на МВР при преименуването, за да насаждат страх сред населението, да създават и поддържат антибългарски и антисоциалистически настроения и да провокират различни вражески антибългарски действия и прояви.
В резултат на всичко това през миналата година бяха извършени тежки престъпления и редица дръзки националистически прояви със сериозни социално-политически, морално-психологически и икономически последици: в началото на годината в с. Безводно бе разкрита и реализирана чрез профилактика нелегална група от 6 лица (ГДОР (групово дело за оперативна разработка) „Терористи“), които се готвеха да взривят кметството, когато работната група отиде да сменя имената. Обектите бяха задържани, тротила и фитила беше иззет. Ние им сменихме имената, върнахме ги и те сложиха началото на преименуването на селото. За една седмица с. Безводно беше преименувано.
През март в с. Комунига, след полунощ, беше изгорен ковчег в центъра на селото в знак на демонстрация срещу въвеждането на новите социалистически обреди и ритуали (налаганото по това време насила погребение с ковчег (според „социалистическия ритуал“) е несъвместимо с мюсюлманската религия). Авторите на деянието са разкрити и осъдени. Срещу 1-ви май в с. Комунига бяха разпространени лозунги и листовки с остро националистическо съдържание, насочено предимно срещу преименуването. На 12 срещу 13 май беше направен опит за запалване на общинския партиен комитет в с. Черноочене. На 14 срещу 15 май беше запалено и изгоря училището на с. Патица от Чернооченската селищна система. На 21 срещу 22 май в гр. Кърджали бяха разлепени 6 листовки с остро националистическо съдържание, приканващи към масова въоръжена съпротива. На 27 срещу 28 май в селата Лебед и Щерна от селищната система Джебел бяха окачени турски знамена. По всички тези случаи са заведени ДОИ (дела за оперативно издирване). Много засечени лица са взети на оперативен отчет. Според нас по някои от тези дела е постигнато известно придвижване на работата напред. (…)
Бяха иззети програма и устав на нелегалната организация, наречена Ленинска комунистическа партия на турците в България, доклад и встъпително слово за учредителния конгрес, който те готвеха, обръщение до ЦК на БКП, до Кенан Еврен (президент на Република Турция) и до младежите и юношите, турци в България. Обръщение от същата организация е изпратено и до ООН чрез турския посланик в Унгария. Същите са подготвили позиви за разпространение, написали ги на восъчен лист, снабдили са се с циклостил. Те трябва да кажат къде са тези позиви и защо се страхуват. Хванали сме ги на мероприятие, откъдето личи, че много се страхуват именно да не разкрият позивите, и че ако ги разкрием, свършено е с тях. Те трябва да кажат къде са те. (…)
Инициатор за създаването на Ленинската комунистическа партия на турците в България е Авни Велиев (с „българско“ име Иван Велев) – учител в гр. Джебел. Затова през1984 г. той е осъден на 7 години и 6 месеца затвор. Освободен е през м. декември 1988 година. В началото на 1989 г. основава и става ръководител на неформалната правозащитна организация „Дружество за подкрепа – Виена 89“, която действа в координация с Демократичната лига за защита на правата на човека с председател Мустафа Юмер. На 20 и 21 май 1989 г. „Виена 89“ и кърджалийският клон на Независимото дружество за защита правата на човека организират демонстрация срещу възродителния процес в град Джебел, в която по данни на Шесто управление на Държавна сигурност участват 1600 души. (Виж „Справка на поделение 72 400 на МВР относно: Получените данни за участието на ислямизирани българи в т. нар. „Дружество за подкрепа – Виена 89“ в сборника документи „Когато фактите говорят и боговете мълчат“, подбор от Азиз Бей, София, 2005.)
Оперативната обстановка рязко се изостри в края на м. ноември и декември на 1984 г. След съвещанието при др. министър на 21.11.1984 г., където се дадоха указания да се активизира работата по преименуване на лицата с български родов корен в произхода си. След това съвещание работата беше засилена по всички линии в окръга. Мероприятия организираха и тези селищни системи, които до тогава не бяха убедителни и в работата и в резултатите си.
За „оперативка“ на 21 ноември 1985 г. споменава пред Народното събрание министърът на вътрешните работи Йордан Соколов в отговор на питане на народния представител Едвин Сугарев. Според Йордан Соколов на оперативката Димитър Стоянов заявява: „През декември, януари и февруари смяната на имената на смесените бракове навлиза в решителна фаза. Политбюро даде указания незабавно да се започне работа начело с партийните комитети, народните съвети, обществените организации. Там, където се налага, ще вземе участие и МВР.“ (Личен архив на Михаил Иванов, Тридесет и шесто Народно събрание, 45 заседание, София, петък, 21.2.1992 г., нередактирана стенограма.) Досега не успях да открия в описа на документите на Секретариата на МВР архивна единица със съдържание, отнасящо се до оперативка на датата 21.11.1984 г.
Логично беше на тази повишена активност от наша страна да се очакват по-остри действия от страна на противника. Ако нямаше такава реакция, би било неестествено.
На 22.11.1984 г. в с. Бенковски бе взривена източноправославната църква. На 29.11.1984 г. в с. Белополци, Ивайловградска селищна система националистически елементи посегнаха срещу органи на МВР, участващи в групите по преименуването.
През втората половина на м. декември усложненията достигнаха кулминационната си точка.
На 24.12.1984 г. в 07,00 часа в с. Горно Прахово започнаха да се събират хора на тълпа. Към нея се присъединиха хора от селата Башево, Чернигово, Долно Прахово и принадлежащите им махали. Постоянно нарастващата тълпа тръгна за с. Млечино – център на селищната система, за да иска обяснение от общинския партиен комитет и общинския народен съвет защо сменят имената на лицата от смесени бракове и да наложи преустановяване на тази смяна. Около 09,45 часа тълпата нарасна на 1000 души и навлезе в с. Млечино, издигайки лозунги: „Напред“, „Да умрем“, „За Кърджали“ и др. През това време в Млечино се беше изнесло с всичките свои сили и средства РУ (районно управление) на МВР-Ардино, начело с районния началник. Нашите сили ги спряха. С изстрели във въздуха и с шокови палки тя бе изтласкана извън селото. Там тя се прегрупира и отново тръгва за селото, където бе срещната от пристигналата на помощ група от ОУ (окръжно управление) на МВР, начело с началника на управление „Турски национализъм“, която я спира и респектира. По мегафона бе наредено всички да си отидат по домовете, от където са дошли, който не изпълни разпорежданията, ще бъде съден за участие в политическа демонстрация. Към 12 часа хората се разотидоха.
Докато нашите сили разпръскваха голямата тълпа извън селото, на площада в селото се събра нова тълпа от около 200 души, предимно служители и хора, дошли от другите посоки на селото. С поведението си те даваха да се разбере, че са солидарни с исканията на първата тълпа и са готови да създават безредие. Това наложи бързо да бъдат разпръснати, а някои служители на общинския народен съвет и други учреждения на селищната система бяха подведени към разпит. В селото установихме временен милиционерски участък и оперативна група, която да разкрие организаторите и подстрекателите. В следващите 2-3 дни те бяха разкрити и някои изпратени в Белене. Работата по разкриването на активните участници продължава.
На 24.12.1984 г. по плана на общинския партиен комитет на с. Бенковски се проведоха мероприятия за преименуването на лицата от български произход в селата Горски Извор и Каялоба, които преминаха спокойно и без съпротива от страна на населението.
На 25.12.1984 г. в 07,30 ч. от с. Горски Извор се отправи към с. Бенковски – център на селищна система, тълпа от 2000 души, които се насочиха към общинския партиен комитет, за да искат обяснение за проведените през първия ден мероприятия, за да си искат паспортите. С наличните сили са изтласкани в края на селото. По това време в Бенковски имаше 10-15 души, които работеха по взрива в църквата. Междувременно към тълпата се присъединиха хора от съседните махали и за 90 минути тя нарасна на около 2500-3000 души. Това наложи за Бенковски да се изпрати подкрепление от ОУ на МВР-Кърджали, ОУ на МВР-Смолян, ГО (гражданска отбрана) в Кърджали и Смолян и военно въздушно поделение на Голо Бърдо. На място бяха изпратени екипи но ПО (противопожарна охрана) от Кърджали и на РУ на МВР – Златоград. Поведението на тълпата бе дръзко и предизвикателно. С викове и крясъци отправиха искания и закани, скандираха вражески лозунги. Тълпата излъчи парламентьори, с които беше разговаряно, и след това с тяхна помощ беше разпръсната безкръвно.
По същото време беше нападнато кметството в с. Горски Извор, охранявано от 4 милиционери, начело с един оперативен работник по НМ (народната милиция). Кметството беше обкръжено от три кордона: на първия – децата, на втория – жените, на третия и по фланговете – мъже. С камъни и колове бяха изпотрошени прозорците и вратите на кметството. Те са мислели, че паспортите им са в кметството и са искали да ги превземат, за да си ги вземат, но в кметството не са допуснати. Беше изпратена помощ и демонстрантите бяха разпръснати. В селата Горски Извор и Бенковски са изградени временни милиционерски участъци.
На 26.12.1984 г. в 07,00 часа тълпа от две направления: с. Каялоба, Горски Извор, Китна и второто от с. Пресека и Добромирци се насочиха към с. Бенковски с общ брой около 2000 души. Към 09,00 часа тълпата от Каялоба и Г. Извор достигна охранявания рубеж извън селото и започна да напада органите на МВР. След намесата на силите на ГВ (гранични войски) тя беше изтласкана. Към 09,45 часа от посока с. Мъглене (полковник Кадирев вероятно има предвид с. Могиляне) се насочи нова тълпа, която бе посрещната от групата на ОУ на МВР -Кърджали и поделението на ВВС (военновъздушните сили). Участниците се държаха много дръзко, издигаха вражески лозунги и искания. Нахвърляха се с камъни, дървета и ножове срещу нашите сили. Неизвестно лице стреля с ловна пушка. С решителни и безкомпромисни действия тълпата бе разпръсната.
В 10,30 часа тълпа от с. Пресека и с. Добромирци – около 2000 души навлезе в с. Бенковски. Тя бе изключително агресивна. Участниците хвърляха камъни и дървета по нашите превозни средства и състава. Изпочупени бяха прозорците на колите на ПО. Направен бе опит да се разпръсне с автомобил на ПО. Тогава те се нахвърлиха върху служителите на МВР. Взети бяха решителни мерки за нейното разпръскване. Интересно е, че поемаха стоически цялата вода на пожарните цистерни.
На 26 декември 1984 година край с. Могиляне загиват 17-месечната Тюркян Фейзулах Хасан от с. Каялоба, Айше Мюмюн Молахасан от с. Каялоба и Муса Мюмюн Якуб от с. Китна. В памет на малката Тюркян след 1989 г. е издигната чешма.
На 26.12.1984 г. тълпа от 1800 души от селата Генерал Гешево, Устра и Мрежичко се насочи към град Джебел. В 06,30 часа тя бе спряна непосредствено в подстъпите на града. На градската автогара се събра друга тълпа от 300-350 души, която бе блокирана на място. (…)
На 26.12.1984 г. около 10,30 часа на площада в Момчилград започна сформирането на отделни групи от по 30-50 души. Беше получен сигнал от ДЛ (доверено лице), че около 12,00 часа на площада в Момчилград ще се струпат много лица, които ще чакат представител на турското консулство. Поради липса на достатъчно сили, силите бяха в Джебел, нямаше възможност да се предотврати събирането на по-големи групи на площада в Момчилград. Въпреки нашите предупреждения, около 12,00 часа тълпата нарасна на около 1200 души. С изключителна агресивност, викове, крясъци и скандирания участниците нападнаха сградите на ОбПК (общинския партиен комитет), ОбНС (общинския народен съвет), аптеката, ДСК (Държавна спестовна каса) и магазини и счупиха врати и прозорци. Това наложи спешно да се използват силите на ОУ на МВР -Кърджали, Гранични войски и противопожарни автомобили. Тълпата бе разсечена, изблъскана и разпръсната около 14,00 часа.
На 26.12.1984 г., този ден беше най-тежкият, към 20,00 часа в с. Звездел, група от 100-120 души се събра, обкръжи кметството, завзе го и искаше да се саморазправя с кмета. Чрез сили на ОУ на МВР – Кърджали те бяха разпръснати и възстановен обществения ред в селото. Малко след това друга група се насочи за Момчилград от с. Равен. Групата на ОУ на МВР в движение беше пренасочена, за да я срещне на път за града и да я разпръсне.
На 26.12.1984 г. около 21,30 часа беше получен сигнал, че в с. Груево и с. Балабаново са се събрали тълпи с намерение да тръгнат за гр. Кърджали или Момчилград. За разпръскването им бяха изпратени сили на ОУ на МВР и ГВ. Този ден в работа влязоха и първите сили, които бяха пристигнали от НМ (народната милиция)- Казанлък. Установи се, че в Балабаново няма събрани хора. Тълпата в с. Груево се състоеше от около 1000 души, част от които въоръжени с брадви и ножове. Направен бе опит да се разпръснат с наличните сили и два автомобила на ПО. При започване на разпръскването участниците в тълпата се нахвърлиха срещу служителите на МВР и две лица направиха опит да отнемат автоматите на офицери на НМ. Тогава с решителни и безкомпромисни мерки тълпата беше изтласкана до края на селото, където напалиха огньове. Към 20,30 часа нашите сили установиха контакт с представители на тълпата и ги принудиха да се приберат. (…)
Из „Още за жертвите на „Възродителния процес“ от Алиш Саит (в. „Права и свободи“, бр. 19, 8 май 1992 г.):
„(…)В 17.30 часа цялото село (Груево, М. И.) беше на крак. Хората се струпаха в кв. „Корумалък“ на изхода на селото. Вече нямаше къде да се бяга. Когато видя навалицата, кметът на селото заповяда на хората да се разотидат, но те не помръднаха. Дните се бяха вече скъсили. Спирането на тока трябваше да бъде първият сигнал за ужасната драма, която предстоеше да се разиграе. Скоро пристигна джип, пълен с войници, за да провери обстановката. Хората тръгнаха с крясъци направо към него. Джипът обърна назад. Около 22 часа на помощ пристигна военен конвой. Един офицер заповяда на хората да се разпръснат, но селяните упорстваха и настояваха първи да си отидат военните. И когато командващият конвоя извика: „Ние търсим главатарите“ търпението на хората преля и всички се провикнаха в един глас, продънвайки ушите на неканените „гости“: „Убийци! Фашисти! Варвари! И да ни убиете, няма да си дадем имената! Долу БКП!“ Възпитаните в омраза към турците войници насочиха своите автомати „Калашнисов“ срещу крещящите и размахващите юмруци от първите редици. Последва оглушителна стрелба. Сред тълпата настана объркване…
Целият облян в кръв, на земята падна Абдулази Раиф Бекиров – строителен работник от с. Чакмаци, роден 1950 г., който се беше заселил и си бе построил къща тук и сега щеше да остави след себе си една вдовица – съпругата си Насибе и две деца – сираци. Сред тежко ранените бе и Мустафа Иляз Алиев, който нямаше да има щастието да се порадва на своята пенсия. Той се сбогува с живота, оставяйки сами жена си Съдика, двамата си сина и двете си дъщери и осем внука. Абдулазиз и Мустафа бяха откарани с линейките без да им се даде първа медицинска помощ, направо в моргата на Кърджалийската болница. Нещо повече – на вратата беше поставен постови. Така моргата се превърна в пантеон за тях.
Ранените бяха много: Хюсние Реджеб – в лявата ръка, Фахри Хайри – в дясното рамо, Мустафа Садък – в десния крак (алена кръв бе пробила дори през гумените ботуши). Ранен бе и Мухаммед Осман. Само милиметри помогнаха на Ахмед Али да не напусне този свят. Памуклийката на Мехмед Мюмюн бе разкъсана на парчета при раменете.(…)“
