На етническата политика на комунистическия режим и особено на нейната най-брутална форма, придобила известност с абсурдното название „Възродителен процес“, са посветени вече редица историографски изследвания и документални сборници. Без да бъда изчерпателен и ограничавайки се само с приноса на българската наука, ще спомена в хронологичен ред изследванията на Валери Стоянов, Ибрахим Ялъмов, Евгения Иванова, Алексей Кальонски и Михаил Груев, както и документалните сборници на Веселин Ангелов и Искра Баева и Евгения Калинова. В тази редица тези дни се нареди значимото изследване на Румен Аврамов Икономика на „Възродителния процес“.
Изследването на Румен Аврамов се отличава със своята специфика. Онези, които са се посветили на проблемите на етническите отношения, знаят, че това е материя, на която влияят най-различни фактори. Ключов между тези фактори е икономическият. От своя страна, икономическите отношения също зависят от набор от променливи, една от които е етническата. Нещо повече, ние знаем от историята, че наслагването на етническа криза и икономическа криза води до резонанс, поражда взривоопасна смес, която може да причини мощни деструктивни процеси. В този контекст ние разполагахме досега само с изследването „Етническите отношения в периода на икономическата криза“, отнасящо се до първите две години непосредствено след промяната през 89 г., което беше осъществено от екип икономисти с ръководител Йордан Христосков и социолога Антоний Гълъбов.
Книгата Икономика на „Възродителния процес“ е мащабно и задълбочено изследване* на сечението между икономика и етническа политика по време, когато и двете по силата на своето автономно развитие достигат до криза и на последиците от наслагването на тези две кризи.
Едно уточнение. Все още няма единство по съдържанието на термина „Възродителен процес“. Част от тези, които се занимават с тази проблематика, между които съм и аз, под „Възродителен процес“ разбират цялостната насилствена асимилационна политика на комунистическия режим по отношение на мюсюлманите в България, провеждана планомерно, безкомпромисно и особено активно в периода между 1969 г. и 1989 г. Основанието за това разбиране е, че насилствената асимилация не се свежда само до насилствена смяна на имената и заличаването на рожденните имена във всички области на живота. Асимилацията, като цялостна насилствена промяна на идентичността, включва репресията върху „чуждите“ религия, език и култура и тяхното изхвърляне, както от живота на отделния човек, така и от националния духовен живот, култура и образование. Ние знаем, че от 1969 г. до 1984 г. българските турци са били лишени от правото на самобитен културен и духовен живот във всичките му прояви и в дневния ред на режима са оставали само имената. Освен това драматични епизоди на „Възродителния процес“ са и мащабните насилствени преименувания на помаците в началото на 70-те и на циганите в началото на 80-те, както и пълзящото преименуване по линията на така наречените смесени бракове през 1983 г. и 1984 г.
От друга страна, не са малко тези, които под „Възродителен процес“ разбират само кулминацията в асимилационната политика на режима, когато за два месеца (декември 84 г. – януари 85 г.) са преименувани над 800 хиляди души, както и последвалите след това събития, включително провокираното от властта масово изселване през 89 г. Румен Аврамов приема това второ определение, като съответно ядрото на неговия анализ се отнася до периода 84–89 г. В това, което ще кажа по-долу, ще се придържам към терминологията на автора.
Книгата е многопластова.
Основният пласт е, както вече споменах, етно-икономическият. Ще изброя някои от направените от автора изводи, следващи от обстойния му и задълбочен анализ, които спряха моето внимание и които намирам за приносни:
1. Провеждането на „възродителния процес“, включително кампаниите по масовото преименуване и масовото изселване, не е продиктувано от икономически съображения. Точно обратното, предприетите действия напълно пренебрегват икономическата логика.
2. В периода 1984-88 г. „Възродителният процес“ не е определящ за макроикономическото равновесие, а генерира само точкови напрежения.
3. Несвързани с преименуването причини със сигурност са щели да са достатъчни за излизането на икономиката от релси, но обстановката, създадена от „възродителния процес“, има съществен катализиращ ефект.
4. Събитията от лятото на 1989 г. усилват процесите на дългосрочната стопанска деградация, която отчетливо се наблюдава след 1985 г., добавяйки към тези процеси нова разрушителна сила. Те ускоряват окончателния срив на съществуващия икономически и политически ред.
5. Средата на 1989 г. е повратен момент в обслужването и рефинансирането на българския външен дълг, когато традиционните западни кредитори спират парите или изразяват готовност да ги отпускат само с по-висока рискова премия. Кулминацията на етническата криза през лятото повишава оценката на риска и е с положителност решаващата брънка в окончателната финансова изолация на България преди краха на режима. Прякото отражение на породените от изселването проблеми върху влошения външен кредит на България и отдръпването на западните банки не будят според автора съмнение.
6. Масовото изселване поражда и разгръща стихийни икономически отношения, които дават съществен тласък на разпада на социалистическата икономика. Атаката срещу ДСК генерира уникална банкова криза. Неформалният (сивият) валутен и стоков обмен между населението придобива масов мащаб. Така се формира левова цена на валутните активи, която е много по-адекватна от официалната. Появата на разумна цена на конвертируемата валута е сигурна индикация за появата на икономическо пространство, което се доближава до автентичния пазар. Валутната субституция срива валутния монопол и атакува лева с необичайна за черния пазар сила.
7. Развихрилата се спекула във връзка с масовото заминаване и всички останали прояви на сивата икономика през 89-та година раздвижват пазари и инжектират пари и така улесняват ранното натрупване на капитали. Така „Възродителният процес“ в своята финална фаза играе роля в установяването на пазарни стопански отношения.
Друг много важен пласт в книгата е анализът на тоталитарната система като такава. Със своите автентични описания, включително пасажи от заседанията на върхушката (цитирани от други автори или резултат на собствено издирване), Румен Аврамов дава съществен принос в натрупването на доказателствен материал за престъпленията на комунистическия режим. В този аспект книгата може да се чете като учебник по тоталитаризъм.
Авторът ни дава възможност да се запознаем с историята на мащабно социално инженерство, което не се интересува от страданията, които причинява на големи групи от хора. Сравнителният анализ на изселванията през 1950-51 г., 1968-1978 и 1989 г. извежда редица закономерности, характерни за комунистическото управление, както в неговите по-умерени форми, така и в изстъпленията на военния комунизъм.
Детайлно е проследена щателната подготовка на репресивната машина (в течение на близо една година) за кампанията по преименуването в края на 1984 г. – попълване и увеличение на щата, значително повишаване на заплатите, доставка на значително по количество оръжие, увеличаване на агентурните разходи и т.н.
Показано е, че изселническата вълна през 1989 г. е резултат на манипулирано отгоре движение и самоусилващ се стихиен процес и по този начин е обосновано твърдението, че масовото изселване на стотици хиляди хора има характер на престъпно изтласкване и депортация.
Румен Аврамов не се задоволява само с разкриването на механизмите. Той стига до трагичните последствия върху живота на стотици хиляди хора. Така стигаме до третия много важен пласт на книгата – човешкото страдание. Това е страданието, както от отнетата идентичност, така и от отнетата собственост и средства за живот. Това е и здравата връзка с другите две изследвания от неговия триптих – за изселването на гърците от Анхиало и за депортацията на евреите от „Новите земи“. В книгата са отделени немалко страници, в които се описва неволята на семействата, които са се върнали впоследствие от Турция или са върнати от границата след нейното затваряне през август 89-та. Те са останали без пари, без жилища, без работа, без покъщнина, децата са напуснали училище. Става дума за няколко хиляди семейства. В продадените в условия на принуда техни жилища живеят други хора, не желаят да ги върнат на старите им работни места, децата срещат трудности да ги запишат отново в училище. Тази ситуация, на която някои от присъстващите тук бяхме свидетели, има преди всичко икономическо измерение и породи мощен потенциал за насилствен етнически сблъсък след промяната на 10 ноември. Престъпният режим стигна дотам през есента на 89-та да депортира повече от две хиляди изстрадали завърнали се семейства от Североизточна в Северозападна България. Тяхната колективна съдба, описана в книгата, беше в ръцете на военния комунизъм.
Така, по образните думи на Румен Аврамов към края на неговата книга, „се ражда кръвосмесителна комбинация: кълновете капитализъм се примесват с последното дихание на военния комунизъм, за да донесат окончателния икономически шок и стопанския разпад на комунистическия режим в България“.
Има още един пласт – гражданския. Той се разкрива в описанието на гражданската активност след 10 ноември за възстановяване на отнетите социални права на тези наши съграждани. Наред с това през цялото изложение Румен Аврамов не крие своята гражданска позиция на осъждане на тоталитаризма. Неговият граждански патос достига своя максимум в последната глава „Отклонение II. А сега накъде?“, в което той с тревога ни довежда в днешния ден, който, бидейки (по неговите думи) „белязан от национализъм, популизъм и ксенофобия, носи ред отровни съставки от българското лято на 1989 г.“
Всъщност това е една книга за срастването на комунистическата идеология с национализма или – за националкомунизма.
Материал на сайта „Маргиналия“
