От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Навършването на 20 години от падането на Берлинската стена и свързаното с това знаково за цяла Европа събитие – отстраняването у нас от власт на Тодор Живков – активизира дискусията за смисъла на този процес, който като че ли всички свикнахме да наричаме „преход“. Безспорно с проведения на 10 ноември 1989 г. пленум на Централния комитет на Българската комунистическа българското общество започна ускорено да променя своя характер и днес то е радикално по-различно от обществото, в което живеехме преди 20 години. Промените са в най-различни направления, всяко от които значими, и затова не е учудващо многообразието от интерпретации на въпроси като: „Преход от какво към какво?“ или: „Завършил ли е преходът или не?“ и т. н. Различията са неизбежни и са породени от това кой на какви аспекти на осъществяващия се (или може би осъществил се?) процес поставя ударението.

Така например за едни основното е в разграждането на тоталитарната система, характеризираща се савторитарна централизация на властта (със сливане на Комунистическата партия с държавата), при което средствата за производство са държавна собственост и разпореждането с националните ресурси е в ръцете на малобройна върхушка около „първия партиен и държавен ръководител“ – този процес на разграждане се разглежда в контекста на разпадането на съветския военно-политически и икономически блок и преориентацията на източно-европейските страни към европейското и евроатлантическо политическо, икономическо и военно пространство. Според тази гледна точка изброените основни исторически задачи в България са изпълнени и следователно „преходът“ е приключил. (Жельо Желев)

Според други нещата трябва да се погледнат по-опростено – основното в „прехода“, казват те, е смяната на социалистическата система с капиталистическа, разбирана като смяна на характера на собствеността – от държавна в частна. Тази смяна у нас е осъществена и следователно „преходът“ е приключил. (Андрей Райчев)

Трети, наред със смяната на характера на собствеността, поставят ударение върху смяната на еднопартийната с многопартийна политическа система като основно условие за демократично развитие на обществото. Това също е осъществено.

Що се отнася до отговора на въпроса „От какво?“, т . е. от какво начално състояние започва процесът на осъществяващите се промени, то по отношение на него съществени различия общо взето няма и това е съвсем естествено – всички знаем в какво състояние се намираше нашето общество преди 20 години: сателитно положение в съветския геополитически блок, авторитарен еднопартиен режим, държавна собственост и централизирана („планова“) икономика, при което с ресурсите на страната и резултатите от труда на хората се разпорежда тясно ограничен партиен кръг, „социалистическа“ етнокултурна унификация на населението, масово системно погазване на основни човешки права, смазване в зародиш на всеки опит за несъгласие и противопоставяне. И едва ли някой би оспорил, че по всички тези пунктове през изминалия период е настъпила радикална промяна.


Small Ad GF 1

Различията се проявяват, когато се съсредоточим върху въпроса „Към какво?“, т. е. кои са характеристиките на „новото“ състояние, възникнало (или което се очаква да възникне) в резултат на прехода. Можем ли обаче ясно да характеризираме това „ново“ състояние (състоянието, към което се стремим), така както по-горе това беше направено по-отношение на изходното състояние. Каква всъщност е целта на прехода?

Достатъчно ли е например, ако кажем, че същността на „прехода“ в областта на икономиката е в това да се раздържави собствеността и се премине към икономически отношения, основаващи се на частната собственост. Не трябва ли към това да се добави, че преходът към частна собственост трябва да се съчетае с изграждането на такива обществени механизми, които ефективно да гарантират реална пазарна конкуренция, при която самостоятелни и независими икономически субекти се съревновават равнопоставено в областта на производството, търговията и услугите, като в същото време е осигурена и защита на социално уязвимите групи. Защото без това допълнение ще можем ли да говорим за регулиращата роля на пазара, като основно необходимо условие за устойчиво икономическо развитие на обществото. Разбира се така разширена целта не е достижима в нейния абсолютен смисъл (тя съответства на едно асимптотично състояние), но ние бихме имали ориентир, към който обществото се стреми, ще сме стимулирани да въведем мяра до каква степен сме се приближили към нея. Защото само по себе си това, че собствеността е частна, не може да ни предпази от вмешателства върху икономическите отношения, осъществявани например корупционно чрез държавата от олигархични мрежи в интерес на определени икономически субекти за сметка на други. С други думи целта е капиталистическа икономика, основаваща се на пазарно регулиране и при защита на уязвимите групи, а частната собственост е само едно необходимо, но не и достатъчно условие за постигането на тази цел. Тези разсъждения звучат елементарно, но протеклата в нашето общество дискусия по повод на годишнината от началото на промените, а и, което е от първостепенно значение, самото състояние на икономическите отношения у нас (или по-точно отношенията в триъгълника: политически субекти – държава – икономически субекти) ги прави актуални и дава основание те да бъдат напомнени.

По същия начин, правейки аналогични уговорки, ние можем да кажем, че в политическата област целта на промените е постигането на политически плурализъм, за което многопартийната система е едно необходимо но не достатъчно условие, защото устойчиво демократично развитие не може да се постигне без да се гарантират условия политическите субекти да се съревновават равнопоставено за участие в управлението.

Що се отнася до етническите отношения, на които е посветен този текст, същината на започналите в края на 1989 г. промени може да бъде формулирана (отново със съответните уговорки) като слагане край на провежданата асимилационна партийно-държавна политика, целяща етнокултурна унификация, въвеждане на гаранции за етнически плурализъм, при който се осигуряват условия отделните индивиди и групи от индивиди да могат да съхраняват и развиват своята идентичност, включително своята етническа идентичност, и същевременно се полагат грижи за успешното функциониране на националния обществен организъм, взет в неговата цялост и единство.

Ако се приеме така изложения подход, от направените разсъждения следва, че да се говори за край на „прехода“ строго погледнато е лишено от смисъл. Става дума за процес с отворен край или по-точно – с асимптотично крайно състояние, дефинирано от целите, които се поставяме, и въпросът всъщност е до каква степен сме се придвижили към това състояние. Според автора на този текст в нашето общество трябва ясно се осъзнае, че се намираме все още в самото начало на пътя.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Анализирайки събитията от преди 20 години, ще бъде грешка, ако ограничим своите разсъждения в тесните рамки на българските граници. Тенденциите, които се изявиха у нас в края на 80-те години са само част от по-общи тенденции. В края на краищата падна не само комунистическият режим в България. Паднаха комунистическите режими във всички европейски социалистически страни от съветския блок и е много малко вероятно да се предполага, че ние бихме могли да правим изключение. Ето защо датата, която символизира началото на прехода от комунистическо към демократично общество за цяла Източна Европа, включително за България, това е 9 ноември 1989 г. – денят, когато беше съборена Берлинската стена, а не следващият ден – 10 ноември, когато началото на промените в България беше поставено с вътрешнопартиен преврат.

Нека сега, изхождайки от този мащаб на събитията по онова време, да насочим своето внимание към конкретната реализация на българския случай. Наша специфика в сравнение с другите европейски социалистически страни е голямото тегло и съответно – влияние, на Българската комунистическа партия като основен инструмент за поддържане на авторитарната власт. (В края на 1989 г. в тази партия членуваха над 900 хиляди души, което е повече от 10 % от цялото тогавашно население на България.) Ето защо анализирайки влиянието на различните обществени сили, довели до Ноемврийския пленум, ние трябва да се опитаме да видим най-напред процесите и тенденциите в самата партия.

Не е без значение, че през 80-те години сред част от членската маса на Комунистическата партия станаха по-ясно изразени известни демократични тенденции. Израз на тези тенденции е активното включване на партийни членове в движението на неформалите, което се разгърна през 1988 и 1989 г.

Що се отнася до управляващите среди по това време, сред тях се очертават три основни кръга (това става ясно видимо след началото на промените). Между тези кръгове се води борба за това, чия алтернатива да надделее в развитието на обществото, включително и по въпросите на етническата политика:

Кръгът около Александър Лилов, тогавашен член на Политбюро, провежда лява реформаторска политика, насочена към запазване на социалистическата система, търсейки пътища за нейното демократизиране. Загрижени, че България е изолирана на международно ниво заради асимилаторската политика на режима на Тодор Живков, те смятат връщането на мюсюлманските имена като нужна стъпка за изваждането на страната от изолация.

Вторият кръг е консолидиран около Георги Атанасов, министър-председателят, който подкрепя свалянето на Живков от властта, но който е изградил важна част от кариерата си в периода 1984-1989 г. въз основа на водещата си роля във „Възродителния процес“ и кампанията по масовата смяна на имената. Този консервативен кръг е против всякакви по-радикални промени и оказва много силна съпротива да се даде легитимност на използването на мюсюлманските имена. Те организират националистически протести срещу подготвените от Александър Лилов решения на пленума на Комунистическата партия от 29 декември 1989 г., целящи насилствено отнетите мюсюлмански имена да бъдат върнати.

Третият кръг се олицетворява с името на Андрей Луканов, водеща фигура в „реформаторското“ крило на партията, но също така и човек, заинтересован от разграждането на социалистическата система и трансформирането й в капиталистическа, по начин при който властта ще остане в ръцете на управляващата дотогава върхушка, като на първо време тя се трансформира от политическа в икономическа. За това той използва влиянието си като министър по външно икономическата политика и връзките си с българските и съветски специални служби. Вероятно тук, макар и в известна степен условно, трябва да се причисли групата, свързана с Огнян Дойнов, която стои по-самостоятелно, разграничавайки се в редица случаи от действията на Андрей Луканов и хората около него.

Стремежът на така наречените „реформатори“ е да приспособят България към протичащите промени в международните отношения след подписването през 1975 г. на Заключителния акт от Хелзинки (който обвързва границите на Съветския съюз, Полша и Германската демократична република със спазването на правата на човека в социалистическите страни), както и към провежданата от 1985 г. в Съветския съюз политика на „перестройка“. От друга страна „реформаторите“ насочват своите действия към ускорено създаване на икономически субекти, които да действат на пазара извън България. Това се прави с държавни средства и с активното участие на българските специални служби и във взаимодействие със специалните служби на други социалистически страни. Тази активност се разпростира и на международния черен пазар – наркотрафик, незаконен реекспорт, търговия с оръжие, пране на пари. На този разгърнал се „бизнес“ съществуващата социалистическа рамка все повече пречи и новопоявилите се „социалистически бизнесмени“ се очертават като важна заинтересована сила за промяна на статуквото. На родения от социализма и изнесен навън мафиотски „капитализъм“ социалистическата риза се оказва тясна и трябва да бъде разкъсана. Така се създават предпоставки промяната да се осъществи по начин, при който големи дялове от държавните средства да преминат в частните ръце на представители на свързани с комунистическата върхушка кръгове (по правило принадлежащи към специалните служби и средната партийна номенклатура), като политическата власт на първо време бъде трансформирана в икономическа власт. Много важно е да се подчертае, че за разлика например от Милошевич в Югославия, който иска да запази политическата власт, икономически ориентираната група около Луканов прави съзнателен избор да отстъпи известни позиции в политическата област, за да запази свобода на действие при трансформацията на икономическата система, така че в новата ситуация икономическите позиции максимално да бъдат запазени от управляващата дотогава върхушка.

Специфика на българския случай е също така, че у нас в края на 80-те години няма реални обществени и икономически сили, които да се противопоставят на това развитие.

След промяната на 10 ноември „консерваторите“ около Георги Атанасов са зад формирането на български националистически политически формации, инспирирайки мощна протестна вълна в районите със смесено население срещу решенията от 29 декември. От друга страна „реформаторите“ около Луканов съдействат за възникването и утвърждаването на партията на българските турци – Движението за права и свободи. Създадените по този начин два „полюса“ са хвърлени в привидна борба едни срещу други. Така е стеснено политическото пространство на новопоявилите се демократични формации и в същото време в лицето на ДПС е изграден устойчив политически субект, на който се залага да играе впоследствие важна роля в икономическото развитие и трансформацията на властта. Ето как под повърхността етническите отношения са манипулирани в името на властовите и икономически интереси на кръга около Луканов.

Описаните по-горе схематично „реформаторски“ тенденции в края на 80-те години у нас, макар и да имат важно значение за хода на събитията у нас, не могат да бъдат наречени съпротива срещу комунистическия режим като такъв. Те се развиват или вътре в самата Комунистическа партия или в пряка връзка с нея. В същото време за значими антикомунистически сили в България по това време не може да става и дума – те са смазани със силата на сталинския следдеветосептемврийски терор и с репресиите по времето на така наречения „култ към личността“. Епизодично проявяващото се българско дисидентство през 60-те, 70-те и началото на 80-те години (в повечето случаи свързано с демократично настроени кръгове в самата комунистическа партия и обикновено като реакция на събития, ставащи извън нашата страна) е несравнимо по-слабо от дисидентските движения в страни като Унгария, Полша, Чехословакия, Югославия и самия Съветски съюз.

На този фон не може да не се открои възникването и развитието през 1988 г. и 1989 г. (до 10 ноември) на редица неформални сдружения с по-ясно или по-слабо изразена насоченост срещу тоталитарната същност на режима. Става дума за „Независимото дружество за защита на правата на човека“ (16 януари 1988 г.), „Обществения комитет за екологична защита на Русе“ (8 март 1988 г.), „Комитета за защита на религиозните права, свободата на съвестта и духовните ценности“ (19 октомври 1988 г.), „Клуба за подкрепа на гласността и преустройството“ (3 ноември 1988 г.), „Регионалната група за гражданска инициатива в Русе“ (25 декември 1988 г.), „Партията на зелените във Враца“ (януари 1989 г.), „Независимия профсъюз „Подкрепа“ (8 февруари 1989 г.), „Независимото сдружение „Екогласност“ (11 април 1989 г.), „Комитета 273“ (лятото на 1989 г.), „Клуба на репресираните след 1945 г.“ (септември 1989 г.). (Ползвани са данни от различни източници, включително: Валентин Даневски, „Политически партии, движения и организации в България и техните лидери“, Енциклопедия „София Прес“, София, 1990, както и интернет-справочника „ОМДА“.)

Тези сдружения се характеризират с известна противоречивост – в много от тях е силен реформаторският дух в рамките на социалистическата система (да се върнем към „оригиналните социалистически идеи“, да се изчистят „извращенията“ и т. н.), други имат по-ясно изразен антикомунистически характер. Инфилтрацията на агенти на Държавна които оказват влияние върху дейността им, е неизбежна. Политиката на режима към неформалните движения е двойствена:

От една страна върху тях се оказва натиск, като те биват заклеймявани като „родоотстъпници и предатели“ (по личните указания на Тодор Живков), срещу тях се води в медиите и обществото масирана пропаганда, провеждат се така наречените „профилактични беседи“, извършват се арести, интернирания, водят се следствия, има случаи на съдебни дела, довели до ефективни присъди на лишаване от свобода.

От друга страна властите полагат целенасочени усилия да бъдат разединени и противопоставени радикалните и последователни антикомунисти срещу тези които са за демократизация, но в условията на съхранена социалистическа система, като първите бъдат максимално ограничени в техните действия и изолирани (за това могат да се приведат не малко примери).

Но независимо от тези уговорки може да се каже, че в навечерието на събарянето на Берлинската стена именно неформалните сдружения са основната форма на демократична съпротива срещу комунистическия режим в България. Що се отнася до традиционните некомунистически партии, като Социалдемократическата, Демократическата и други, тяхното възстановяване е в ход като процес още от лятото на 1989 г., но те успяват да се изявят едва след 10 ноември.

Нека сега в този контекст разгледаме връзката между борбата на турците и помаците в България в защита на своята идентичност и протичащите през 80-те години процеси, довели до падането на комунистическия режим.

Съпротивителното движение на турците и помаците в България срещу провежданата към тях асимилационна политика на режима преминава през различни етапи и има различни форми на проява.

В началото (първата половина на 70-те години при помаците и средата на 80-те години при турците) съпротивата има предимно стихиен характер – като спонтанна реакция срещу упражненото насилие. Тогава то приема и крайни, включително и насилствени форми. Известни са прояви на тероризъм, някои от които довели до невинни жертви, както и на протурски национализъм. Протурският национализъм по това време е съвсем закономерна реакция и не трябва да учудва никого – изпадналите в беда турци в България търсят в Турция и в международната общност закрила срещу насилниците. Правят се и някои опити за организирана нелегална съпротива, които властите смазват в зародиш – „Ленинската комунистическа партия на турците в България“ с ръководител Авни Велиев (ликвидирана през септември 1984 г.), организацията в Момчилград с ръководител Осман Салифоглу, която ръководи масовата съпротива в града на 26 и 27 декември 1984 г., „Дългата зима“ с ръководител Мохамед Юсеинов Юсуфов-Узункъш (създадена през януари 1985 г.), организацията на журналиста Халим Пасажов (Пасач) (създадена през юни 1985 г.), „Турското национално освободително движение в България“ (създадено през юли 1985 г. и ликвидирано през юни 1986 г.) с ръководител Неджметин Хак, към което е привлечен и бъдещият ръководител на Движението за права и свободи Ахмед Доган и други. Всички тези организации съществуват за малко време без да могат да разгърнат дейността си (относително по-разгърната е само дейността на „Турското национално освободително движение“). Участниците са арестувани, много от тях са подложени на жестоки мъчения и след съдебни процеси – хвърлени в затвора. (Ползван е предимно Архивът на МВР.)

През 1988 г. съпротивата на турците и помаците навлиза в нов етап. Тогава те свързват своята борба с борбата на неформалните сдружения, ставайки част от общото движение против тоталитарния режим. През втората половина на 1988 г. започва навлизане на борещи се срещу „Възродителния процес“ турци и помаци в Независимото дружества за защита на правата на човека (първи са Зейнеп Ибрахимова, която става координатор на Дружеството за тогавашната Варненска област и семейство Бабечки). По същото време – на 13 ноември 1988 г. във Врачанско се учредява Демократичната лига за защита на правата на човека в България с председател Мустафа Юмер и секретари Сабри Искендер и Али Орманлъ. През април 1989 г. в Джебел излезлият от затвора Авни Велиев основава „Дружество за подкрепа – Виена 89“. Почти по същото време в Казанлъшко се основава Мюсюлмански стачен комитет, с ръководители братята Ибрям и Ферхат Рунтови (Ибрям Рунтов става говорител), който комитет е пряко свързан с Независимото дружество.

Отхвърляйки нелегалните форми на борба, ръководителите на Лигата разпращат нейната програма до правителствените институции, до средствата за масова информация и до посолството на Великобритания и искат регистрация на организацията. Лигата, Независимото дружество, „Виена 89“ се стремят към максимална гласност на своите цели и дейност, което те постигат въпреки пречките на властите, като се свързват и предават информация по радио Свободна Европа, както и по Дойче веле и ВВС. Тези неформални сдружения ясно декларират, че тяхната борба е част от борбата за демократизация на обществото като цяло. Те пряко свързват исканията си за гарантиране на малцинствените права в България с изпълнението на договореностите, приети на завършилата в рамките на Хелзинкския процес на 15 януари 1989 г. във Виена Среща за сигурност и сътрудничество в Европа и с насрочената от 30 май до 23 юни в Париж в рамките на същия процес Конференция по човешкото измерение.

Многобройни са примерите, които показват че борещите се за своето право на идентичност турци и помаци сливат своята борба с борбата на зараждащата се демократична опозиция, превръщайки се в неразделна част от нея: На 16 януари започва гладна стачка на шестима дейци на Независимото дружество в подкрепа на гладната стачка на Петър и Вера Манолови, между които са Зейнеп Ибрахимова и семейството на Юсуф и Зайде Бабечки. Впоследствие към гладната стачка се присъединяват още 19 мюсюлмани. В отговор режимът експулсира Зейнеп Ибрахимова и семейство Бабечки. Малко по-късно мюсюлмани от Търговище декларират по радио „Свободна Европа“ своята подкрепа на ръководителя на Независимото дружество Илия Минев. През април 1989 г. шестима мюсюлмани от село Долно Изворово, Казанлъшко, между които Рамадан Рунтов и неговите двама сина, обявяват гладна стачка в подкрепа на гладната стачка на Николай Колев Босия.

Трябва да се прочетат програмата на Лигата и декларациите на нейните ръководители и активисти, за да се разбере дълбоко демократичния характер на тази организация. Те са за добри отношения между българи и турци, за гарантиране на човешките права в България за всички и в този контекст – за гарантиране на малцинствените права, за преход към демократично управление на страната. Характерна илюстрация на демократичните позиции на турските неформални организации от 1989 г., е Обръщението към българския народ, прочетено на 4 юни 1989 г. по радио „Свободна Европа“ от председателя на Демократичната лига за защита на правата на човека в България Мустафа Юмер. (Виж сборника с интервюта и репортажи от архива на журналистката от радио „Свободна Европа“ Румяна Узунова, озаглавен „Някога, в 89-а“, съставител: Лиляна Александриева, Президентска библиотека, Фондация „Д-р Желю Желев“, 2007.) Ето един пасаж от него:

“Драги съотечественици, сънародници и борци за демокрация и коренно обновление на българското общество,…. недалновидната и насилническа асимилаторска политика на режима създаде в България крайно опасна и тежка обстановка. При тази ситуация трябва да се сплотят всички демократи в редиците на създадените неформални организации, които, координирайки своята дейност, да засилят борбата против античовешката политика на властта. Времето сега изисква борбата за демократизация да се слее с борбата за запазването и съживяването на малцинствата в страната. Формите на борбата трябва да бъдат само законни и мирни. Никакъв терор, никакво насилие, никакъв саботаж. Съществуващата Конституция в България и различните международни документи дават достатъчни права за защита на личността и общностите от хора с различни мирни средства…Терористичният режим в България веднъж за винаги трябва да разбере, че времето не работи за тях. Варварските и средновековни методи ще дадат само обратен резултат. Единствен спасителен път за тях е да седнат на Кръглата маса за преговори с представителите на неформалните организации за извеждане на страната от дълбоката социалнополитическа, икономическа и духовна криза.“

По този начин демократичната съпротива на турците и помаците в България се утвърждава през 1989 г. като много важна част на демократичната алтернатива на тоталитарния комунистически режим. Същевременно трябва да се каже, че и от своя страна неформалните сдружения се включват в подкрепа на тяхната борба:

Ключова е ролята, която играе „Независимото дружество за защита на правата на човека“. До началото на януари 1989 г., когато Лигата успява да разгърне своята дейност, именно в рамките на Дружеството се изграждат първите организирани групи на демократична съпротива на турците и помаците в България. С тези групи активно взаимодейства до неговото експулсиране от страната секретаря на Дружеството Петър Манолов. В непосредствена връзка с Дружеството е бившият затворник и политически емигрант във Франция Петър Бояджиев, по чийто телефон се осъществява денонощна телефонна връзка с неформалите – турци и помаци. Записаните от Петър Бояджиев разговори той предоставя на западните средства за информация и преди всичко на радио „Свободна Европа“. През май и юни 1989 г. са арестувани и държани до 4 септември в ареста шестима активисти на Дружеството: Константин Тренчев (ръководител на „Подкрепа“), Христофор Събев (ръководител на Комитета за религиозни права), Хасан Бялков (ръководител по това време на Мюсюлманския стачен комитет), Николай Колев Босия, Антон Запрянов и Тодор Гагалов (заместник председател на „Подкрепа“). Срещу тях е образувано следствено дело с обвинение, че са подстрекавали и подкрепяли борбата на мюсюлманите в България. На 18 август 1989 г. във Варна е произнесена присъда срещу членовете на Дружеството Шукри Шерифов, Али Топалов и Марлене Ливиу (българка с румънски произход), които разгласяват през месец май по „Свободна Европа“, ВВС и Дойче веле написано от тях „Обръщение към българския народ“ против асимилационната политика на режима.

Борбата на турците намира подкрепа и в Клуба за подкрепа на гласността и преустройството. Членове на Клуба инициират Обръщение, подписано от 120 интелектуалци, връчено на 18 юли в Народното събрание и прочетено по радио „Свободна Европа“, в което настояват за слагане на край на асимилационната политика на управляващите към турското малцинство. По „Свободна Европа“, Дойче веле и ВВС се четат текстове от името на неформалните сдружения или отделни техни членове в защита на турското малцинство. Широка популярност сред българските турци и помаци със своите вълнуващи текстове в защита на тяхното човешко достойнство придобиват Радой Ралин, Блага Димитрова и Антонина Желязкова.

Майските протести през 1989 г. (щафетни гладни стачки, походи, демонстрации, митинги), които са връх в борбата на турското население в България за демокрация и човешки права, са организирани от Демократичната лига, Независимото дружество, Дружеството „Виена 89“ и Мюсюлманския стачен комитет, които действат съвместно или в тясно сътрудничество помежду си. Тези протести са най-внушителната изява на съпротива срещу тоталитарния комунистически режим в България през втората половина на ХХ век. Това е основният български принос за събарянето на Берлинската стена.

От определящо значение за мирното демократично развитие след началото на промените, както и за излизането от етническата криза, е обстоятелството, че борбата на българските турци и помаци за техните права, особено през нейния втори етап, е част от общата борба за свобода, човешки права и демокрация, че техните неформални сдружения са част от демократичната опозиция срещу тоталитарния комунистически режим.

На 9 май 1989 г. органите на Държавна сигурност предприемат действия за експулсирането на ръководителите на Демократичната лига Мустафа Юмер и Али Орманлъ. Това поставя началото на масово експулсиране в следващите дни и седмици на активисти на Демократичната лига за защита на правата на човека в България, Независимото дружество за защита на правата на човека, „Виена 89“ и Мюсюлманския стачен комитет. Не са известни източници, в които да се привеждат точни данни за насилствено изгонените и затова е трудно да се оцени техния брой. По някои оценки те са около 5000.

По този начин демократичното движение на турците и помаците в България е лишено от своите водещи представители. Това дава своето решаващо отражение след отстраняването на Тодор Живков от властта, когато се чувства осезаемо липсата на активистите на неформалните организации на турското малцинство в най-важните първи стъпки при осъществяването на демократичните промени. Така се създава вакуум, който след 10 ноември с активното участие на „реформаторите“ и свързаните с тях среди в специалните служби е запълнен в голяма степен от агенти на Държавна сигурност. Така например във Великото Народно събрание от общо 23 в началото и 20 в края на мандата членове на Парламентарната група на Движението за права и свободи по данни на Комисията на Евтим Костадинов 10 депутати принадлежат към специалните служби (или 50%). (За сравнение – общо за 400-членното Велико народно събрание агентите на ДС са 60 души или 15%.) Трябва да се подчертае освен това, че редица от останалите в България дейци на съпротивата срещу „Възродителния процес“ (излезли от затворите и Белене) още през първата половина на 1990 г. са изтласкани от ръководните позиции в ДПС.

Последвалите събития показват, че етническият проблем и законният стремеж на мюсюлманите да бъдат възстановени техните права ще бъдат експлоатирани при осъществяването на промените, за да надделее в последна сметка, като следствие разбира се и на други фактори, формиралият се около Луканов политикоикономически кръг. Като резултат днес, 20 години по-късно, ние виждаме как завладените в тези първи дни след ноември 1989 г. от този кръг позиции са се трансформирали в трудно преодолимо дори в рамките на Европейския съюз господство на новосъздадените олигарси.

Експлоатирането за користни политически цели на проблемите в етническите отношения, унаследени от комунистическия режим, може да бъде наблюдавано още при началните действия за възстановяване на правото на етническа идентичност в края на 1989 г. и началото на 1990 г.

Първото решаващо усилие е направено със споменатите вече решения на партийно-държавното ръководство, останали в историята като „Решенията от 29 декември 1989 г.“. С тези решения се постановява гарантирането на правото на свободен избор на име, на свободно вероизповедание, на етнокултурни и езикови права. На Народното събрание се предлага да амнистира всички осъдени по политически причини за противопоставяне срещу асимилационната политика на тоталитарния режим. Срещу тези решения се надига националистическа вълна, която е инспирирана от определени среди в Комунистическата партия и органите за сигурност, като се използват настроенията на консервативните среди в партията срещу демократичната насоченост на протичащите процеси, както и засилите се през лятото на 1989 г. отрицателни нагласи сред част от обществото към турското население. С прякото участие на тези среди се роят многобройни посткомунистически националистически партии и организации като Общонародния комитет за защита на националните интереси, Дружеството „Родолюбие“, Отечествената партия на труда, ВМРО. Тяхната обществена енергия е насочена срещу нововъзникналата демократична опозиция в лицето на Съюза на демократичните сили. Националистическият протест, оглавяван в редица случаи от местни дейци на Комунистическата партия, консолидиран в първите дни на 1990 г., многократно излиза на улицата и впоследствие през 1990 и 1991 г. – протестни митинги, стачки, шествия, автомобилни рейдове към София и други краища на страната, граждански неподчинения. Придобилият етнически очертания конфликт, който, трябва да се подчертае, е по същество политически конфликт, рискува да излезе от своите макар и бурни, но мирни форми и се трансформира в насилствен етнически сблъсък. Контролираните от Комунистическата партия медии усилват напрежението в обществото, преувеличавайки опасността, за да се използва тя като плашило за политически натиск. Това има като резултат две главни следствия:

Първо. Някои от дейците на Съюза на демократичните сили, който в първите дни от своето съществуване има ясна и активна позиция за разследване на престъпленията на режима на Тодор Живков при осъществяваната от него асимилационна политика, както и за възстановяване и гарантиране на етнокултурните права, се подават на този натиск. Започва да надделява страхът, че последователната политика за защита на човешките права в тази област може да се сблъска с националистическите настроения сред част от потенциалните избиратели на Съюза. (Още повече, че по това време се възстановяват или възникват нови крайно десни националистически формации като например Българската национално-радикална партия.) Така СДС се отказва да настоява етническата проблематика да се обсъжда на Кръглата маса в началото на 1990 г. и тази тема отпада от дневния ред на Масата.

Второ. Развихрилият се посткомунистически националистически натиск влияе етномобилизиращо върху турското население. Действа правилото, според което етноцентризмите взаимно се усилват. Още повече, че етнокултурните права още не са възстановени, а раните от „Възродителния процес“ са пресни. Турците са изгубили доверие, че техните права могат да бъдат защитени от другите партии. В резултат на провеждането години наред асимилационна политика от предишния режим доверието между турци и българи, между християни и мюсюлмани е нарушено. При тези условия влиянието на възникналото в началото на януари 1990 г. Движение за права и свободи се разраства лавинообразно сред турците в България. То се проектира сред голяма част от турското население като „нашата“ партия.

Тези два ефекта имат дългосрочно действие. През следващите години етническата политика на СДС е противоречива. Действията му за утвърждаване на съвременните международни стандарти за защита на малцинствата се сменят от дълги периоди на пренебрегване и омаловажаване на етническите проблеми. И след разцепването на Синята партия, възникналите в резултат на това две десни политически формации – СДС и ДСБ, нямат и досега ясно формулирана и последователно провеждана етническа политика.

От друга страна Движението за права и свободи, около което се консолидират (макар и на приливи и отливи) голяма част от турците и по-общо – мюсюлманите, в нашата страна, заема трайно място на политическата сцена, давайки значителен отпечатък върху посткомунистическите процеси.

Вялата и неефективна етническа политика на българските правителства и запазващият се нисък социален статус на турското и помашкото население са важен фактор за устойчивото политическо присъствие на Движението през 90-те години на миналия век, за да постигне то силна властова позиция чрез участието си в две последователни коалиционни правителства (2001-2009 г.).

Влиянието на политическите спекулации в етническата област става особено силно по време на предизборна борба. Нееднократно през тези двайсет години сме били свидетели на формулата: двама се карат – третият губи. Разчитайки на политическа мобилизация на основата на антитурски настроения сред част от избирателите една или повече партии етнизират политическото противопоставяне, търсейки сливането в масовото съзнание в единен образ на „вековния враг“ турците в България, ДПС и Турция. Това води до капсулация на турците и помаците и консолидацията им около ДПС, което в отговор отвръща целенасочено с етнизиране на своята пропаганда, акцентирайки, че турското малцинство е застрашено и се нуждае от защита. Така двете страни в инсценирания конфликт се усилват, при което от това губят всички останали политически субекти. Този модел успешно проработи в противопоставянето между БСП и ДПС на парламентарните избори през 1991 г. и общинските избори през 1995 г., между Атака и ДПС на парламентарните избори през 2005 г., между ДПС от една страна и Атака и Ред, законност и справедливост от друга (тези две партии даже видимо се конкурираха коя повече да спечели от етническото противопоставяне) на парламентарните избори през 2009 г.

Наличието на достатъчно голямо и редовно активирано твърдо електорално ядро със силно изразен етнически профил гарантира на ДПС постоянно присъствие в парламента и ангажимент в изпълнителната власт по време на четири правителства досега. Тази осигуреност на „постоянно политическо присъствие“, на устойчивост и статичност, поражда рискове за демократичния характер на партията, тъй като подхранва демотивация в нейното ръководство за демократично развитие. Това в някаква степен обяснява наблюдаваните силно изразени авторитарни тенденции в тази политическа формация.

През първите години на прехода, а и впоследствие ДПС дава своя принос за етническия мир чрез своето влияние сред турското население, разграничавайки се от прояви на протурски национализъм, ангажирайки се в определени случаи с утвърждаването на международните демократични стандарти за защита на малцинствата.

От друга страна, особено през последните десетина години, Движението все по-активно и по-неприкрито демонстрира пряката обвързаност на своите властови ресурси с активно участие в икономическия живот. Тази му изявеност едновременно и на властови политически субект и на икономически играч се превръща във все по-голяма пречка за освобождаването на нашия политически живот от клиентелизма и корупцията. Това поражда несъмнено социални противоречия, които поради представата сред част от обществото за етническия характер на ДПС се привиждат сред широки слоеве като етнически. Така се формира хранителна обществена среда за популисткия национализъм, който се представя като антипод на Движението за права и свободи. А съчетанието на тенденции на авторитаризъм и клиентелизъм води особено в районите със смесено население на фрагментация на обществото на про-ДПС и анти-ДПС, като етническия характер на това разделение на места е по-силно очертан, докато другаде започва да се размива, в зависимост и от процесите на модернизация сред турското население.

Смесването за забележим период от време от страна на ДПС на концентрирана политическа власт с етнически безцветната сред върховите играчи икономическа активност прави спорно твърдението за обвързаността на Движението със социално-икономическите интереси на турското население, което продължава да бъде ясно очертана група в неравностойно положение според средните количествени измерители на социалния му статус. Ако това се съчетае с наблюдението за изключително слабата активност на ДПС за съхранението и развитието на културната идентичност на турското и другите малцинства у нас, може да се постави въпрос доколко неговата политика въобще е ориентирана към проблемите на защитата на етническите малцинства като предпоставка за взаимната интеграция на различните етнически съставки на българската гражданска нация.

Понастоящем Движението за права и свободи е изправено пред остри вътрешни противоречия:

- между бедния етнически електорат, който гарантира устойчивото присъствие на Движението в политическия живот, и етнически безцветния олигархичен крупен капитал, чийто интереси ДПС видимо налага в обществото през дълги периоди на посткомунистическия преход;

- между силно централизирания авторитарен характер на тази лидерска партия и необходимостта от по-нататъшна демократизация на нашия политически и обществен живот в контекста и на членството на България в Европейския съюз.

Понастоящем турците и по-общо – мюсюлманите, в България са подложени на натиск от две страни – от една страна, те се чувстват застрашени от тоталитарните действия, особено на местно ниво, на редица активисти на ДПС, които създават атмосфера на принуда в икономическия и политическия живот, и от друга – те се капсулират пред заплахата на етнонационалистическия натиск на популистките политически формации и кръгове. В резултат на това, както видяхме на последните избори, етническата капсулация на турците и помаците в България достигна своя максимум.

Управляващата партия ГЕРБ дава противоречиви сигнали за своето отношение към етническите проблеми. Тя продължава да не формулира основните принципи и приоритети на своята етническа политика. Това, както и все по-ясно очертаващите се тенденции на централизация и авторитаризъм в управлението на страната поражда основания за безпокойство за демократичното бъдеще на етническите отношения у нас.

При това партии като БСП, СДС и ДСБ, които не могат да бъдат определени като популистки, проявяват неоправдана пасивност по отношение на етническите отношения, което увеличава риска тези проблеми да се задълбочат още повече.

Авторът благодари на Румен Аврамов и Илона Томова за критичния прочит на текста и полезните съвети за неговото подобряване.

Източник

Михаил Иванов е доцент по теоретична и математическа физика. През 1989-1991 г. той е инициатор, говорител и секретар на Комитета за национално помирение (организация за толерантни междуетнически отношения и малцинствени права в България). Бил е съветник на президента на Република България по национално-етническите въпроси и вероизповеданията (1990-1997). През 2001-2005 г. е секретар на Националния съвет по етническите и демографските въпроси към Министерския съвет. Михаил Иванов преподава „Етническа политика“ и „Права на човека“ в Нов български университет, София. Член е на Обществения съвет на Сдружение за човешки права „Маргиналия“.

Pin It

Прочетете още...