Преди да се каже „не“ на регулацията на проституцията, България би трябвало да чуе и обратните аргументи
Дългогодишният феминистичен спор за подхода към проституцията и въпроса дали една жена може да я упражнява доброволно има две страни.
В духа на аболиционистката феминистична традиция, която води началото си от XIX век, международната неправителствена организация, Коалиция срещу трафика на жени (CATW) счита, че проституцията поругава човешките права и поробва жените. По силата на това разбиране жените, които продават сексуслуги, са по дефиниция насилени и излъгани. Така въпросът за „съгласието“ на жената се приема за ирелевантен, а всички въвлечени в проституцията жени се считат за жертви на бедност и (мъжко) насилие. Това е първата страна.
Именно тя беше твърдо застъпена г-жа Джанис Реймънд, съдиректор на международната организация Коалиция срещу трафика на жени, интервю с която „Капитал“ публикува в своя брой 41. В него г-жа Реймънд твърди, че всяка жена, работеща в сферата на сексиндустрията, е жертва на трафик и пледира за криминализирането на купуването на сексуслуги в България по примера на „прогресивна“ Швеция. Така незапознатият с темата читател лесно би сложил знак на равенство между понятията трафик на хора и проституция.
Другата страна в спора е представена от организацията Глобален алианс срещу трафика на жени (обединяваща повече от 80 организации по света). Тя прави ясно разграничение между насилствена и доброволна проституция и се бори за правата и социалното включване на работещите в този сектор.
Провелата се в началото на октомври в България конференция „Трафикът на жени – правни и институционални механизми на противодействие“, на чието откриване присъстваха представители на най-високо правителствено ниво от българска страна, представи аргументите само на едната страна. Тази конференция представи гледната точка и интересите на САЩ и Швеция, двете страни, активно лобиращи за изкореняване на проституцията на международно ниво.
Преди да се каже „не“
на регулацията на проституцията като необходимо средство в борбата с трафик на хора обаче, в България би трябвало да се чуят мненията и на двете страни.
Ако воденият от десетилетия международен диспут за проституцията има своите про- и контра- на политическо, социално и дискурсивно ниво, легитимирането му в контекста на борбата с трафика на хора е подвеждащо както по отношение разбирането на феномена трафик, така и по отношение адресиране действителните нужди на (потенциалните) жертви.
Поставянето на равенство между трафик на хора и проституция не е в интерес нито на работещите в проституцията жени, немалка част от които не желаят да бъдат приемани като жертви, нито на жертвите на трафик, в чийто интерес е легализирането на техните права в контекста на трудовата миграция.
Проституцията и трафикът на хора са две различни социални явления, които изискват различни правни подходи. Що се отнася до проституцията, законодателят в определена държава би трябвало да вземе под внимание редица фактори от социално, икономическо и културно естество, ако иска легализирането, съответно криминализирането на този вид бизнес да работи на практика. В този смисъл нито подходът на Швеция, избрала пътя на забраната, нито този на страни като Холандия или Германия, избрали пътя на легализацията, биха били непременно ефективни в контекста на България. Що се отнася до проблема трафик на хора обаче – законовите мерки за борба с явлението на отделните държави са обвързани със спазването на международни стандарти и задължения към човешките права, които всяка страна би трябвало да прилага, за да може успешно и ефективно да допринесе за изкореняването на този поругаващ човешките права феномен.
Трафикът на хора е комплексен и динамичен проблем, който засяга както жени, така и мъже и деца, експлоатирани и в други сфери на икономиката – строителство, селско стопанство, сферата на домашните услуги. Предполага се, че техният брой e по-висок от този на експлоатираните жени (и мъже между впрочем) в миграционната проституция. Тези форми на трафик остават слабо изследвани, тъй като засягат чувствителни за правителствата на страните на дестинация политически теми, свързани с нуждите на трудовия пазар от евтина работна ръка и липсата на механизми за защита правата на (недокументираните) трудови мигранти, които и до днес биват криминализирани и преследвани като нарушители на закона. Нещо повече, представяйки проблема като форма на „нелегална миграция“, редица западни страни използваха възможността да затегнат граничния контрол и миграционните си политики под мотото „ако няма миграция, няма трафик“. По същата логика, разглеждайки „трафика на хора“ като проблем, неразделно свързан с проституцията, редица аболиционистки организации продължават да лобират за забрана на проституцията под мотото „ако няма проституция, няма трафик“. Въз основа на опита от изминалите години, който показа, че едностранното прилагане на рестриктивни политики не е преграда за трафика на хора и дори го стимулира, днес редица страни от Европейския съюз обмислят либерализиране на миграционните си политики чрез въвеждане на схеми за регулирана трудова миграция, както и регулиране на отделни сектори в сексиндустрията. В основата на този по-комплексен и по-нюансиран подход е разбирането, че в своята същност трафикът на хора не е продукт на нелегалната имиграция или проституцията, а е явление, което има своите корени в структурните неравенства, в неприлагането на принципа на свободно движение и труд и в липсата на защитни механизми, които да предпазват както легални, така и нелегални мигранти от експлоатация.
Дали легализирането, съответно криминализирането на проституцията има директен ефект върху трафика на хора, може да се проследи в случая на Швеция и Германия, чиито законодателства са пример за
Двата крайни подхода
в третирането на проституцията днес. Законите съответно за забрана на проституцията (в Швеция) и за легализирането ѝ (в Германия) са сравнително нови и са продукт на специфичната социална ситуация и политически климат в двете страни.
Въведеният през 2002 г. в Германия Закон за регулиране на проституцията заменя старото законодателство в тази сфера, в което проституцията беше дефинирана като неморално деяние и нарушение на обществения ред. Новият закон e неутрален към проституцията като социален феномен, a oсновното намерение, декларирано от законодателя, е да подобри правната ситуация на проституиращите жени и по този начин да намали възможностите за експлоатация и злоупотреби от трети страни, типични в тази сфера на дейност. Както преди, така и сега сводничеството остава подсъдимо в Германия. Макар и конкретните резултати от въвеждането на закона засега да са по-ниски от очакваните, оценката на практиците, работещи в тази сфера е, че от социална гледна точка законът има по-скоро положителен ефект върху уязвимите групи. Според доклада на немското правителство от януари 2007 г. за ефекта на новия закон няма данни за каквото и да било негативно влияние на закона по отношение трафика на хора.
Въпреки добрите оценки на институционално ниво да се говори за положително влияние по отношение трафика на хора на законодателствата както в Швеция, така и в Германия е пресилено.
Това, че след криминализирането на купуването на сексуслуги проституцията по улиците на Швеция почти изчезва, не е индикатор за реалните нива на проституция в страната. От оповестените до момента доклади на специализирани служби и неправителствени организации, ангажирани в тази сфера, става ясно, че проституиращите жени са променили начините за връзка с клиентите, като все повече прибягват до интернет или мобилни телефонни връзки. Не е за подценяване фактът, че с криминализирането на клиентите се прекъсва понякога единствената възможност на трафикирани жени за бягство и връзка с външния свят. Според полицейските статистики в Германия например мнозинството от регистрираните случаи на трафик в страната става по сигнал на самите жени или техните клиенти. Особено показателно за ефекта на закона в Швеция върху трафика на хора е установеното увеличение на броя на купувачите на сексуслуги в съседни страни (балтийските страни, Финландия и Дания).
Ако трябва да заключим, въпросите за правния статут на проституцията и феномена трафик на хора не са пряко свързани. В действителност дебатът относно връзката между проституция и трафик на хора отвлича вниманието от истинските нужди на засегнатите хора и техните права и обслужва други интереси. Нещо повече, полемиката на този дебат генерализира опита на трафикираните жени, както и този на жените, ангажирани в сексиндустрията, и позволява с грубо скроени щампи да пледираме за политики и решаване на проблеми, зад които стоят много различни хора с нееднозначни лични съдби.
http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/obshtestvo/2007/11/02/393945_no_ot_druga_strana/
