От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2021 05 kuchukov sm

 

От редакцията: Акад. Христо Кючуков е български патриот и родолюбец, макар че ромският етнически произход кара повечето ни днешни сънародници да възприемат и него, и работата му като „чужди“ (за да не употребя по-обичайните в страната епитети, които нямат никакво място тук).

Усилията му за събиране, обработване и въвеждане в образованието на ромското културно наследство и фолклор са по същество идентични с работите на подобни културни фигури от 19 век като Вук Караджич или братя Грим, а в собствената ни история – братя Миладинови.

Уверен съм, че времето ще отдаде заслуженото на усилията на този забележителен българин. Уверен съм също, че споменът за онази част от неблагодарната и все още до голяма степен невежа българска публика, която отказва да признае на хората от ромски произход статус на равни човешки същества, ще бъде отмит от историята като нечиста пяна.

Въведение

Катя Димитрова (Попова)

Познавам Христо от времето, когато беше седмокласник в Провадия. Тогава бях негова учителка в прогимназията. Той е пример за израстване от малък град, от квартал, където учителите ходеха да настояват пред родителите децата им да посещават училище. Това беше време, когато се спореше дали „циганчетата“ да бъдат в отделна паралелка, или сред другите деца. Христо имаше и щастието, и нещастието да бъде единствен в паралелка с българчета. Те се учеха добре и бяха стимул за израстването му в конкурентна среда.

Да напомня, че това беше време, когато тогавашното ни общество държеше да се разграничи и от тези българи, които се смятаха за неблагонадеждни. Такива бяха семейства на пострадали от народната власт, духовници, „морално и политически неблагонадеждни“ – изфабрикуван етикет, удобен на властимащите. Съществуваха трудови войски, където всеки „неблагонадежден“ отбиваше военната си служба заедно с така наречените малцинства. В трудови войски разделителната линия не минаваше между роми и българи.


Small Ad GF 1

Каква дума – отбиваха! Днес използваме високопарни слова! Казвам „високопарни“, защото от дълговременната фалшива употреба думите са изгубили своята тежест. Високите понятия очакват нова защита чрез живота на почтените хора. Чрез техния ум, образование и култура на хора, които се ценят дотолкова, че смятат за немислимо да се продават. Има такива. И те са и тези, чиито истории са разказани тук, но и други – неразказани. При това и тук деленето на роми и българи не съм сигурна, че е уместно. Защото има немалко случаи, освен описаните тук, когато българи, не само с ромски произход, постигнали високи професионални успехи, не могат да се върнат и заемат достойно място в родината си.

Чувала съм, че да служиш в трудови войски, е било много тежко заради униженията. Ако малцинствата са били унизявани, това е важало с пълна сила и за неблагонадеждните. Все пак не са годините след септември 1944 г. До 1989 г. има малко повече от десетилетие.

Казвам това, защото трябва да помним, че дълго време е възпитавана подчиненост пред началника, независимо коя от двете страни е носител на образованост, възпитание, култура. Разбира се, имаше и приятни изключения, но и тогава, а още повече днес пробиваха преди всичко готовите да приемат или да изтърпяват униженията, за да вървят напред. Тоест разделителната линия винаги е минавала между хората, които с честен труд и упоритост си пробиват път, и онези, които знаят как да се възползват от конюнктурата. Така наречените връзкари. Имаше много вицове за тези „връзки“. А вицовете израстват върху богата житейска практика. Имаш ли връзките, уредено е всичко. Не омаловажавам етническата принадлежност. Тя добавя нюанс към трудностите, ако трябва да разчиташ единствено на собствените си сили. Само казвам, че описаният в книжката опит на роми да преодоляват спънките на бюрокрацията не е много по-различен от този на българите да сторят същото.

Христо е достоен пример за израстване в трудни условия, за които сам говори като кален в битки герой. Не съм привърженик на големите обобщения, но тук мога да кажа, че характерна за ромите черта е тяхната спонтанност и емоционалност. Вярвам в истинската привързаност към родната среда и желанието да помагаш за нейното издигане. Има много случаи, когато, живеейки в чужбина, не преставаш да се грижиш за своите тук. Без да съм компетентна в тази област, само цитирам изказвания на авторитети, че брутният вътрешен продукт зависел от парите на работещите в чужбина.

И последно за разделителната линия между българи и роми. Тя не е там – между българи и роми, а между хора, които милеят за общността, и такива, които без скрупули мислят единствено за материалното си обогатяване. Няма ромска престъпност. Има престъпност, за която трябва да има справедлив съд.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Живеем в толкова объркан свят, че вече сме престанали да вярваме в силата на разобличаващата истина. Изгубили сме връзката с понятието истина. Свидетели сме как срещу всяко изказване се произвежда със светкавична бързина негова противоположност. Не се предполага време за проверка на истинността. Резултатът е отдръпване на хората в собствен проект за себеосъществяване и задължително се явява противник, който обаче обикновено не е този, който услужливо и бързо ни е посочен.

В книжката ми харесва това, че с плам се отстоява защитата на хора, направили нещо добро за себе си, което ги е подтикнало да мислят и за другите, за своите. В преследването на тази мисъл обичайно се стига до хиперболизиране значимостта на гледната точка. Но може и да се види перспектива в обединяването на усилия за общи действия между тези НИЕ и ВИЕ, посочени в разказа. Борещите се за еманципиране могат да привлекат на своя страна съмишленици от тези ВИЕ, наричани българи. С избягването на тази крайност резултатите ще бъдат по-значими. Така ми се струва, защото аз също искам справедливо отношение към качествените хора отвъд етническите разделителни линии. Но това предполага дълбоко навлизане в проблема и сили за продължително историческо усилие за може би закъсняло, но все още възможно гражданско общество.

Увод

Идеята за написването на тази книга се роди по много странен начин – в Брюксел, за посрещането на Новата 2020 година. Бях на гости на мой бивш студент. Първите дни след навлизането на Новата 2020 прочетох статия във Фейсбук на журналистката Мария Касимова-Моасе, озаглавена „Две кила Райчо срещу българския расизъм“, публикувана на 3.01.2020 г., в електронното списание webcafe. Статията бе посветена на Райчо – първото бебе в България за 2020 г., родено в 00:01 часа на 1 януари 2020 г. в пловдивска болница. Единственият „грях“ на Райчо още с раждането е,...че е „циганин“ и не е достатъчно бял, колкото би се искало на една част от етническите българи. Това е достатъчен повод под съобщението в социалните мрежи за първото родено бебе през Новата 2020 г., след пожеланието на майката „да му върви в училище и да завърши средно образование“, да последват много други пожелания – срамни, обидни, унизителни – от хора, определили себе си за „висша раса“ само защото са решили, че са с по-светъл цвят на кожата от тази на Райчо. Ето и част от мислите на журналистката, авторка на статията:

Едно новородено българско бебе с по-тъмен цвят на кожата тук не е просто бебе. То е мишена на дремеща бомба от злост. То е плътско измерение на дълго акумулирана обществена омраза, която иска да види ясна цел, в която да се впие. Колкото по-беззащитна е тази реална човешка мишена, толкова по-слюноотделяща е жадната за мъст публика. Затова и един Райчо с размерите на коте може да отнесе пожелание да изгори заедно с другите „по-тъмни“ като него в атомната електроцентрала.

И още:

Възрастните бели сънародници на Райчо априори няма да го харесват, ако ще утре да стане мозъчен хирург, космонавт или ректор на университет. Дори един ден да признаят талантите и приносите му, животът им да зависи от неговите умения или решения, да са респектирани от житейския му път и постижения, те пак вътре в себе си дълбоко ще го мразят. И помежду си или с други онлайн расисти ще продължават да го отличават от „правилните“ с онова „мангал“, „ром“ или „циганин“.

Уау! Звучи страшно! Силна статия, която те кара сериозно да се замислиш и те натъжава – за това, че си сънародник с хора, които мислят по този начин!

Една от вечерите в Брюксел, моят бивш студент ме заведе в българска механа, отворила врати наскоро в квартала, в който живее. В механата е красиво, топло, уютно и всичко е подредено с вкус. Навсякъде блести от чистота, по стените – закачени красиви български носии, картини с български мотиви, в ъгълчетата на механата висят бакърени менци, стомни и всичко това излъчва уют и топлина. Моят студент ме запознава със собственика на ресторанта – 27 годишен ром-мюсюлманин, от разградските села – казва се Гюлен.

Гюлен е дошъл в Брюксел на 18 г. след завършване на английска езикова гимназия в България. Оженил се е тук и има дете. Купил си е апартамент. Гюлен (преведено от турски означава „усмихнат“) е винаги усмихнат. Той е красавец – със сини очи, със светла кожа, леко русоляв и е много сърдечен млад човек! Сяда на нашата маса и се заприказваме. Питам го колко деца има и след като получавам отговора му, подхвърлям, че не бива да остава с едно дете и че трябва да имат още едно. Той ми отговаря, че може би още две: едно да си родят и друго да си осиновят. Иска да осинови момиченце от дома за сираци близо до тяхното село в България. Питам го защо, нали могат да си имат свои деца. Отговорът е много прост:

„Искам да дам шанс на едно дете, да го изуча, да стане друг човек!

Онемявам....Гюлен продължава да разказва. Имал идея в родното си село, близо до Разград, да построи къща за онези деца от дома за сираци от съседното село, които след навършване на 18 години нямат къде да отидат. Така поне ще имат къща, в която да живеят, преди да си създадат свое семейство и дом. Щял да разговаря с общината, той да построи къщата и да я обзаведе, а общината да плаща само разходите за ток и вода. И друго искал да направи за хората там. В селото нямало ресторант или зала за сватби. Гюлен е намерил място, което е подходящо за построяване на такава зала. Ще я построи и ще я подари на селото.

Питам го защо иска да прави всички тези неща и отговорът е кратък и точен:

„Аз обичам България. България ми липсва! Когато се прибирам лятото там, се чувствам много добре“.

Това още повече ме шокира. Гюлен тъгува по онази България, която е изгонила него и родителите му. По всяка вероятност родителите му не са можели да си намерят работа и затова са емигрирали, по всяка вероятност са били унижавани, независимо колко честни и работливи са били в България, по всяка вероятност имената са им били насилствено сменени, защото са роми мюсюлмани, по всяка вероятност неведнъж Гюлен и родителите му са чували какво ли не по свой адрес само защото са различни. И въпреки всичко той не е възпитан в омраза към България. Независимо, че има собствен апартамент, добър бизнес, белгийско гражданство и белгийски паспорт, както и всичко необходимо за нормален живот в Белгия, за Гюлен неговата родина е България и той иска да помогне на хората в България, доколкото му стигат силите, иска да направи нещо за своите в родината си.

Тази книга, драги читателю, е посветена на ромската интелигенция и на ромските активисти, както и на онези скромни млади, образовани, интелигентни роми в България или извън България. Тези, които са емигрирали, устроили са се в Европа, намерили са работа, създали са семейства, купили са жилища, но все още мислят за България с любов, тъгуват и искат да направят нещо за нея. Независимо от това колко често са били унижавани, мразени, дискриминирани, отхвърляни, защото са различни. Обект на тази книга са обикновени млади роми, които обичат България и милеят за нея, за родината си! Независимо от негативното отношение от страна на етническите българи, забравили произхода си и приели, че са „истински арийци“. През последните 30 години на демокрация дори се опитваха да подменят историята и произхода си, като започнаха да твърдят, че българите нямат нищо общо с тюркските племена, считайки ги за недостатъчно „висши“ като раса!

През ноември 2019 г. бях в гр. Елабуга, Татарстан, Руската Федерация. Четох лекции на студенти в университета и организирах изследване с татарски деца в детските градини. През свободното си време разглеждах историческите забележителности на града. Една от тях е паметникът на българския хан Ибрахим Първи бен Мухамад от Волжко-Камска България в Татарстан. Основателите на тази, друга България, са тръгнали от Велика България по едно и също време с прадедите на днешните българи, които са пристигнали на Балканите начело с хан Аспарух, за да създадат днешната наша България. Явно това е забравено или съвременните българи не искат да го знаят, а може би се и срамуват от това, че са с тюркски произход. Кой знае! Но в никакъв случай съвременните българи не са арийци и не са „висша раса“, колкото и бели да са!

 

2021 05 kuchukov 2
Снимка на паметника на българския хан Ибрахим Първи бен Мухамад, в град Елабуга, Татарстан, 2019 г. © Авторът

 

И малко е странно, дори необяснимо това отношение на българите към другите етнически групи, родени, израснали и живеещи в България. От къде иде тази мания за величие у съвременния етнически българин? Дали това е от невежество или е някакво глупаво убеждение, че етническите българи са нещо повече от етническите турци, роми, евреи и други? Не знам! Във високомерието спрямо „циганското“ съсловие определено пръст имат и институциите, които не са си свършили своята работа – детската градина, училището, университетът…

Странното в случая е, че ромите, които са дошли по българските земи от Индия преди около 850-900 години и активно са участвали в изграждането на България, участвали са като войници в българската армия в Руско-Турската, Балканската, Първата и Втората световна война и са умирали за България, били са сред партизани и ятаци и са се борили против фашизма, работили са в ТКЗС-тата, строили са фабрики и заводи, язовири и жп линии, участвали са активно във всички сфери на живота, но са неприети, независимо колко интегрирани са, колко образовани, колко знаещи и можещи. Те винаги остават чужденци и нежелани странници в собствената си родина, обиждани, унизявани, принизявани на нивото на „получовеци“, от политици и в коментарите в социалните мрежи. Това е ежедневието на ромите в България – в магазина, на улицата, в автобуса.

Отговор на това отново дава журналистката М. Касимова-Моасе, която описва българите по следния начин:

Те живеят с фалшивото съзнание, че принадлежат на някаква висша каста, която има правото да се чувства такава, защото има бяла кожа и претенции за породистост. И не осъзнават, че ако живееха в онези мракобесни времена на „арийска чистота“, отдавна сами да са станали въглени в същите онези газови камери. Защото очите им нямаше да са правилно сини, ръстът им нямаше да е чистокръвно висок, косите им щяха да са твърде тъмни, а умствените им възможности – напълно незначителни пред външните белези и произход.

 

От провадийската ромска махала до… световната психолингвистика

Не е лесно да излезеш от ромската махала! Дори когато си излязъл от нея, години след това установяваш, че тя все още не е излязла от тебе. И все нещо те тегли натам – може би, защото там се чувстваш на сигурно място – сред свои. Външният свят обикновено е враждебен към теб – мургав си, облечен си бедно, нямаш изтънчените маниери на „цивилизованите бели“, не говориш добре български. Растях с два езика в къщи – турски и ромски, в училище учех още три – български, руски и немски и не беше никак лесно да придобиеш еднаква компетентност на тези пет езика на възраст 12-13 години. Бях ученик в прогимназиалните класове, когато осъзнах, че моите съученици ми се подиграват точно поради тези неща. Имаше неща, които не можех да променя – цвета на кожата си, беднотията, в която растях, но можех да променя себе си – начина по който говоря, пиша, уча се в училище …и пак не дотам успявах. Това, че бях с ромски произход и ми личеше, доста често ми пречеше. Например, пеех много добре народни песни. Може би най-добре от всички в класа, но никога не получих шестица по музика – все нещо не ми достигаше. мои съученици българчета не можеха да пеят, но имаха шестици. Бях много добър по лека атлетика, на земна гимнастика и на волейбол. Но и там все нещо не ми достигаше, за да бъда отличник по „физкултура“. И това го виждах не само аз, но и моите съученици… и го коментираха и се възмущаваха… За една част от учителите просто бях поредното „циганче“. нищо по-различно от останалите от махалата! Но когато бях в 7. клас, нещо в мен се промени – заинатих се! Казах си, че ще им докажа, че мога. Започнах да уча много повече – в буквалния смисъл на думата денонощно. Имах много добри учители по Български език, които ме мотивираха да чета художествена литература! И четях много, страшно много – на глас и пред огледалото! Така беше казала едната ми учителка по български. Това и правех! В къщи родителите ми не разбираха, защо го правя. Много пъти са ми казвали: „Разбери, ти си циганин и не можеш да се сравняваш с тях! Те са българи и в много отношения са по-добри от теб, никога няма да ги настигнеш!“.

В гимназията също имах проблеми, но не толкова с учителите, а по-скоро със съучениците си. Не можеха да понесат, че мога да бъда циганин и да имам отлични оценки по учебни дисциплини, по които те едва изкарваха тройки и четворки. Бях единственият ром в класа и в целия випуск. И това се знаеше от всички. И когато нещо се случеше в класа или в училището, най-напред съмненията падаха върху мен. Това ме огорчаваше и донякъде озлобяваше, но в същото време ме мотивираше да бъда изцяло отдаден на ученето. Казвах си „Ще им докажа!“. След единадесети клас майка ми и баща ми бяха шокирани от моето решение да продължа да уча в университет и отказа на техния съвет да се оженя. Исках да продължа да уча и според тях цялата махала щяла да ми се смее, че съм щял да остана „стар ерген“.

В университета отношението към мен не беше по-различно. Имаше преподаватели, които не можеха да приемат, че съм циганин и че съм старателен, че зная, че мога. За да изкарам петица или шестица на изпит, трябваше да знам за десет. И аз знаех за десет и това вбесяваше някои от тях. И не пропускаха възможността да ме унизят пред състудентите ми, ако имаха такава възможност.

Големите ми проблеми дойдоха, след като бях учил в чужбина. Учих лингвистика в Стокхолмския университет, защитих дисертация в университета в Амстердам и се върнах в България. Бях на 33 години и бях първият български гражданин, защитил дисертация в Амстердамския университет в историята на България. Дисертацията и дипломата ми не бяха признати в България. И до днес не са признати! Трябваше да защитя нова дисертация в България. Беше ми казано, че ако искам да работя в България трябва да се „докажа“ пред българските учени! Това, че съм защитил дисертация в чужбина не било нищо – като че ли холандските учени са на по-ниско ниво от българските! Смешки! Не били сигурни как съм бил получил дипломата си – носели се слухове, че съм я бил купил. На тези подмятания отговарях едно: „Ако мислите, че така лесно се купува диплома от университета в Амстердам, идете и вие да си купите! Какъв ви е проблемът?“. След защитата на първата българска дисертация, защитих и втора – „голяма докторска“ и тогава стана големия „скандал“ – как най-младият „доктор на науките“ сред педагози, психолози и езиковеди в България ще е циганин?! И това не можеха да ми простят! Бях станал „доктор на педагогическите науки“ на 39 г.

Работих известно време във Варна – в Института за повишаване квалификацията на учителите. Четях лекции на учители и всички знаеха, че съм „циганин“ и ме коментираха и аз чувах някои от коментарите им. Обсъждаха облеклото ми, как изглеждам, дали не мириша… Това ме караше винаги да бъда добре облечен и да изглеждам добре. Когато по-късно работех в университета във Велико Търново, отново бях обект на наблюдение и обсъждане от страна и на колеги, и на студенти. Това ме караше да бъда винаги „нащрек“ да не би някъде по дрехите да имам петно или обувките ми да не са добре лъснати, докато това се превърна в моя „втора природа“ – стил на обличане.

Работех в университета във Велико Търново, когато реших да кандидатствам за Професор по ромски език и тогава започнаха големите проблеми. Как щяло да има професор по ромски език, при условие, че такъв език нямало. Така ми беше казано във Висшата атестационна комисия (ВАК), където се присъждаха научните звания и титли. Такава беше и реакцията на преподавателите от Великотърновския университет – членове на ВМРО и на АТАКА. По мой адрес, по адрес на специалността – Начална училищна педагогика и ромски език, но и по адрес на ромите в България, се изписаха толкова много мръсотии, че речникът ми е беден да ги опиша. Продажната и расистки настроена журналистика „подклаждаше огъня“ с мръсни публикации, за да се хареса на силните на деня. Специалността Начална училищна педагогика и ромски език бе закрита. И аз трябваше да търся работа другаде. Нямаше смисъл да оставам в България и да се боря с „вятърни мелници“ като Дон Кихот. Спечелих конкурс за доцент по Ромски език и култура в Словакия и напуснах България. Близо 30 години от живота ми бяха минали в България в непрекъсната борба с осъзнатия и неосъзнатия расизъм на българина и със злобата и завистта на ромите. За близо 14 години работа извън България направих толкова много, колкото не можах да направя за 30 г. в България. В България все на някого, за нещо трябваше да се доказвам. В Европа никой не поиска от мен да се доказвам. Не ги интересува кой съм и какъв съм. Интересува ги какво знам и какво мога. През последните години преподавах психолингвистика в университети в Словакия, Германия, САЩ, Русия, Индия, Чехия, а сега и в Полша. Работя с едни от най-известните американски, руски и европейски психолингвисти. За последните приблизително 14 години работа в чужбина станах един от известните психолингвисти и експерти по ромски език с научните си изследвания в Европа, Америка, Латинска Америка, Русия и Индия и бях удостоен с титлата академик от една академия на науките в Русия. Независимо от това, че в Европа и в света имам признанието и уважението на научните среди, все нещо ме тегли към България. Да направя нещо за ромските студенти в България, да мотивирам ромските младежи и девойки да продължат да учат в университети, да помагам на по-млади колеги научни работници, да се срещам с деца от началните и прогимназиалните класове при някои от пътуванията си и да ги мотивирам, че ако човек има мечти в живота си, трябва да ги следва и рано или късно да превръща мечтите си в реалност.

 

Христо Кючуков е филолог, преподавател в Свободния западноберлински университет и български ромски деятел.

Pin It

Прочетете още...

Реквием за аватара

Бойко Ламбовски 12 Ян, 2010 Hits: 14608
Един от феномените на прехода е народното…

Убит е човек

Даниел Смилов 17 Окт, 2015 Hits: 15802
Убит е човек. Вярно, не е българин. Дошъл е…

За малките хора

Юлиана Методиева 12 Дек, 2022 Hits: 2868
Страхотна подлост е да си мейнстрийм медия и…