От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2021 05 kuchukov

 

„Докато аз съм директорка в това училище, циганин на работа като учител няма да приема!“

Всички в ромския квартал в град Кюстендил го знаят като Пепи. Пепи е бивш мой студент – Петър Игов от групата на ромите йерлии. Най-напред Пепи завърши Начална училищна педагогика и ромски език във Великотърновския университет (Бакалавърска степен), след което и Военния университет „Васил Левски“, пак в Търново, с магистърска степен по Национална и регионална сигурност. Има и трета професионално-квалификационна степен като учител от Департамента за повишаване квалификацията на учителите в град Стара Загора. Работи като педагогически съветник и класен ръководител на 7 клас в 4 ОУ в ромския квартал в Кюстендил. В същото време е и председател на Народното читалище „Васил Левски“ в квартала.

Пепи е талантлив и умен млад мъж. Изключително коректен в отношенията си с хората. Владее няколко езика, освен ромски и български. Имал е много пъти шансове да напусне България и да се устрои в някоя западна страна или САЩ, но е предпочел да остане в България, в Кюстендил и то точно в ромската махала. По-големият му брат (също мой бивш студент) повече от 15 години живее в Америка и неведнъж с брат си са обсъждали идеята за напускане на България.

Няколко са причините, поради които Пепи е останал в България. На първо място фактът, че родителите му остаряват и някой трябва да бъде около тях. Втората причина са ромските ученици, с които Пепи работи. Преди да започне работа в „ромското училище“ в квартала в Кюстендил, той е работел в селско училище-интернат, недалеч от Кюстендил, където една част от ромските деца от по-бедните семейства от квартала се учат там.

За Пепи тези деца, макар и от много бедни семейства, са много човечни, готови винаги да си помагат и да го правят за всеки, който има нужда от помощ. Те са възпитани във високи човешки ценности, които понякога изненадват и самия него. За тях той е ролеви модел! Една голяма част от децата искат да станат като него като пораснат, защото в негово лице те виждат преуспелия, честния, добрия ром.

Другата причина, поради която Пепи не желае да напусне България, е че той я обича. За него тя е РОДИНАТА и той обича всичко, което прави за нея. За Петър Игов много е важна работата му в читалището в квартала. Читалище с почти вековна история е възродило дейността си благодарение на този млад човек. То има богат библиотечен фонд. Там се провеждат различни културни мероприятия, на които Пепи е инициатор. Читалището, в буквалния смисъл на думата, е културен център за квартала. Хората идват тук по всякакви въпроси и Пепи помага с каквото може. Заедно с брат си пред читалището са направили малка градинка с пейки и фонтан – дарение от двамата братя за съкварталците.


Small Ad GF 1

Пепи е изцяло посветен на работата си и се опитва да покаже един нов модел на живот, работа и общуване, както на ромската общност, така и на колегите си в училището, в което работи. Четейки всичко това, човек би помислил, че Пепи е абсолютно без проблеми, защото е високо образован и ерудиран, добре възпитан и интегриран в българското общество млад човек. Но за съжаление нещата не стоят така! В българското общество няма значение колко си образован, възпитан и добър като човек. Тук значение има цветът на кожата и антропологическите особености.

Една част от проблемите на Пепи идват от колегите в училището, които си позволяват да го игнорират, дискриминират, да коментират неговите качества с учениците, с цел да го злепоставят или омаловажат неговата педагогическа дейност. Не са рядкост расистките коментари в негово присъствие по адрес на ромите, на учениците роми, които се правят от учителите етнически българи в учителската стая, по време на междучасията. Слушайки изказванията и коментарите им, човек би си казал, че това не са учители и педагози. Преди години, преди да започне работа в селското училище, е дошъл в кварталното училище и искал да си подаде документите за обявеното свободно учителско място. Тогавашната директорката в прав текст му заявява, че докато тя е директорка в това училище, „циганин на работа като учител няма да приеме“. Единствената работа, която можела да му предложи, е да бъде чистач в училището! Срам! И тази жена се нарича „педагог“ и има претенции да е „нещо повече“ от Пепи?! Той постъпва на работа в училището след нейното пенсиониране. По образование е бил най-добрият с оглед на това, че е най-високо квалифицираният кандидат.

През лятото Пепи и негови приятели решават да отиде на басейн в града. На входа на басейна ги спират и не ги допускат да влязат. Независимо, че са подали оплакване, ситуацията не се променя. Не са единични и случаите, в които роми не са допускани в заведенията в града. Или пък други случаи, в които не са качвани в таксита.

Подобни случки къде по-малко, къде повече значими са чести в ежедневието. Средностатистическият българин не може да разграничи образования от неграмотния, възпитания от невъзпитания. За него тези неща нямат първостепенно значение. За него има значение цветът на кожата. Спомням си преди много години, може би преди около 40 г., моя позната, млада ромка, завършила института за медицински сестри в Пловдив, отива по направление в болница да започне работа. Старшата сестра на болницата, преди да е разбрала коя е и за какво е дошла, й заявява, че свободни места за чистачки нямат. Дори когато си показва дипломата и писмото, с което идва в болницата по направление за назначаване като медицинска сестра, отношението към нея не се променя кой знае колко. Както се вижда, нещата за последните 40 години не са се променили. Преди 40 години, виждайки млада ромка, й казват че места за чистачки в болницата нямат, преди да са разбрали коя е тя. И след 40 години, виждайки млад ром с всички квалификации и знания, му казват, че могат да го вземат в училище само като чистач. Причината е една и съща – тъмният цвят на кожата и етническият произход!

Моя колежка от университета в Сан Франциско, професор по интеркултурно образование, винаги е давала следната дефиниция за расизъм: „Ако видиш в човека най-напред, черния, мексиканеца или гея и си оформиш отношението към него, преди да си разбрал кой е той, какъв е като човек, какви квалификации има, значи ти си расист!“. Ако трябва тази мисъл да бъде адаптирана към българските условия и конкретно към случая с Пепи, то тя ще прозвучи по следния начин:

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

„Ако най-напред у Пепи видиш циганина, преди да си разбрал кой е той, какви качества има, каква е ерудицията му, значи си расист!“

Опознай човека до себе си, преди да си изградиш мнение!

Сава завършва Великотърновския университет – специалност Психология с отличен успех. Има и педагогическа правоспособност. Може да бъде преподавател по Психология в гимназиална степен. В България кандидатства в различни училища, но не е приет. При обаждането по телефона обикновено му определят дата за интервю (Сава има безупречен български!), но в деня на интервюто, след като го виждат, му казват, че „мястото вече е заето от предишния кандидат“, дори без да се проведе интервю. Не го вземат на работа и в магазин Била. Бил много тъмен и клиентите щели да се откажат да пазаруват в Била, като видят, че там работи циганин.

Днес психологът Сава Самуилов работи към една организация в Лайпциг, Германия, с деца на бежанци, дошли сами до Германия и получава много повече отколкото би получавал като учител или като работник в Била в България.

Сава е роден в семейството на образовани роми. Майката е учителка по български език, а бащата е лекар. Независимо, че и двамата родители произхождат от групата на ромите-мюсюлмани, те не знаят нито ромски, нито турски. Основният език, на който се говори в семейството, е българският! И то не какъв да е български, а книжовният български, без диалектни намеси! Все пак майката е учителка по български език! В училище никой не знае, и не предполага, че Сава е с ромски произход, независимо от това, че е с тъмен цвят на кожата.

Той говори перфектен български и е отличен ученик. За първи път усеща различно отношение, когато е ученик в гимназията и посещава дома на свой съученик българин. Майката на съученика пита Сава къде живее и след като той си казва адреса, за майката става ясно, че Сава е с ромски произход, защото там, където живее, всъщност е ромският квартал. Тя забранява на сина си „да води цигани в къщи и да се събира с цигани“. За Сава това отношение е шокиращо, защото той никога до този момент не се е определял като „циганин“ и никой не му е казвал такова нещо в прав текст.

След гимназията Сава иска да учи медицина. Кандидатства в няколко медицински университета, кандидатства и в Търновския университет – Психология. Решава, че ще учи това, за което го приемат най-напред. И първият отговор идва от ВТУ – приет е да учи Психология. След това получава съобщение и от два медицински университета, че е издържал изпитите, класиран е и може да запише Медицина, но Сава не променя решението си и остава във ВТУ.

След завършване на образованието си и след като не намира работа в България, заминава за Гърция да бере маслини. След известно време близки, които са на работа в Германия му казват, че в Германия може да си намери работа по професията. Идва в Германия и започва усилено да учи немски. Успешно се справя с всички изпити, преминава през различни изпитания – не му е лесно, особено в началото, но успява. Вземат го на работа в организацията, където и досега работи по специалността си. Децата дошли от Афганистан, Сирия, Ирак до Германия сами, без родителите си са тежко травмирани. Преминали са през всякакви трудности. Някой от тях са изгубили цялото си семейство във войната, били са свидетели на какво ли не, докато стигнат до Германия. Сава има нелеката задача да работи с тях за възстановяване на тяхното психично здраве. И по ирония на съдбата точно тъмният цвят на кожата му помага да спечели доверието им. За една година той става един от най-успешните консултанти в организацията. Негови колеги, работещи дълги години там, не могат да намерят път до сърцата на тези деца, но Сава успява. Помага му не само тъмният цвят на кожата, не само знанията по психология, но и културните специфики и манталитета на тези деца, които Сава познава много добре. Той се превръща в ролеви модел за бежанските деца. Те трябва да учат немски, трябва да изкарат курсове за определена професия и Сава е неотлъчно до тях – да им говори, да ги съветва и да ги мотивира като по-големия брат.

Рядко си идва Сава в България – един-два пъти в годината. В неговия роден град Плевен са майка му и баща му – вече пенсионери. Има и сестра, която е медицинска сестра, омъжена и има дете.

По време на посещенията си Сава винаги намира време да се срещне с местните средношколци, да им говори за необходимостта от висше образование, да ги мотивира, да им внушава, че могат да осъществят мечтите си. Младите момичета и момчета са отчаяни от нищетата, в която растат, от корупцията на политиците, от надигащия се неонацизъм в българското общество спрямо ромите. Срещите със Сава им действат мотивиращо. Не на един той е помагал финансово, като купува учебници и помагала, особено в началото на учебната година. Той помага, защото е убеден, че българинът трябва да свикне с мисълта да приема за нормално, че тъмнокожа ромка или тъмнокож ром може да бъде учител/-ка, психолог-/жка, счетовдител/-ка, юрист/-ка и т.н. И тогава може би в българското общество расизмът ще изчезне, защото ако не изчезне расизмът, то има опасност българското общество, етническият българин и България да изчезнат – защото една част от българите емигрират, а другата част, която е останала в България мизерува и/ли измира. А голяма част от младите и трудоспособни български роми също емигрират и едва ли те или техните деца някога ще се върнат в България и след 50 години едва ли ще останат етнически българи или етнически роми – български граждани в тази държава, които да творят блага – за всички. Това са тревогите на Сава!

Различна – значи виновна

Още от детска възраст знаех, че едва ли ще живея само в България. Интересът и любопитството ми към света ме караха да планирам от дете живот в различни точки на планетата. Разликата между миналото и настоящето бе мотивацията ми. Когато си различен, осъзнаваш това изключително рано, но не можеш да разбереш значението на различието си. Докато растях в ранните си години нямам спомен да съм срещала директен расизъм. Това се промени в тийнейджърските ми години, тогава осъзнах, че различието ми не е позитивно и за мое нещастие се вижда от...“километри“. Затова реших, че ще го преборя с образование и развитие.

Вложих доста усилия, мислейки че мога да преборя представата им за „циганка“ и дълги години дори мислех, че успявам. И досега помня как през първата година на студентските си години бях обект на расизъм. Учех Право във Великотърновския университет. Бях втори семестър студентка и едни от лекциите ми бяха в късните часове – след 18:00 ч. Една от тези вечери получих съобщение от добре известна на студентите и в града групичка скинари, че някоя от тези вечери ще бъда нарязана с бръснач и че трябвало да внимавам. Същата групичка продължи със словесните заплахи дълго време, в залата с компютри на общежитието, пред общежитието. Често имаха слушатели, които безучастно бяха свидетели на моето объркване и гняв. Спомням си, че го споделях със свои състуденти, които се опитваха да ме защитят. Бях объркана много повече, отколкото уплашена. Бях изпълнена с гняв. Ето, аз не правя нищо, с което да заслужавам това, но трябваше да го търпя безучастно. Защото бях просто една „циганка“ на 19 години срещу 10-на здрави мъже на над 20 години, които очевидно нямаха никакъв проблем да ме набият или „нарежат с бръснач“. Затова реших да вложа всичкия си гняв в ученето, за да мога да преборя негативните представи за себе си.

Повратен момент бе, когато след завършването си трябваше да си намеря работа. Бях на 25 и смятах себе си за осъзнат, добре възпитан и доблестен млад човек. И това трябваше да е достатъчно да пребори всичко, така си мислех. Аз съм от групата на онези роми, които са забравили ромския и не го говорят поколения наред и майчиният ми език е български. Това ми помага когато говоря, но антропологичните ми белези са моят „издайник“. По време на тези интервюта често чувах „остроумни“ реплики по свой адрес, смях или бях директно информирана, че видът ми „не е съвместим с позицията за която кандидатствам“. Упоритостта ми ме караше да мисля, че все някак ще намеря начин да преборя това. Все на някого трябваше да не му пука, че съм от ромски произход.

Тази мотивация се разби на малки парчета, след телефонни интервюта с една агенция, която реши да ме наеме. Щях да започна един понеделник на 2011 година. Когато в понеделник се появих, любезно ме помолиха да остана отвън за малко. След 10 минути пристигна мениджърът, който ми съобщи, че позицията не била свободна и е станало объркване. Това бе труден ден за мен, бях принудена да осъзная, че може би ще успея да се докажа и да преборя това, но няма да се случи сега. Това бе първият път, когато реших че трябва да се преместя в чужбина заради произхода си и реалността в България. И така се случи.

След няколко години живот в чужбина, реших че отново ще се върна в България и бях решила че съм готова да остана. Срещнах расизъм още в първите два месеца на работното си място. И не расизъм от гледна точка на подмятания, които слушаме всеки ден, а директно насочен от колега към мен. В този момент си направих равносметка, че цял живот в очите на всички аз ще съм „циганка“ и това няма да се промени, каквото и да се случи. Реших, че трябва да се примиря с този статус и просто да не обръщам внимание.

Този опит продължи около 4 години. През тези години намерих прекрасни хора и атмосфера, които ме пазеха в известен смисъл от всекидневните подмятания, шеги, гняв срещу ромите, които чувах и директните нападки, които изживях. Една от тях бе през втората година, когато бях нападната от непознати, докато се прибирах от работа. Ходех пеша и говорех с майка си по телефона, когато крясъци „мангалка“ и „смърт“ стигнаха ушите ми. Когато се обърнах, бях замеряна от кола с камъни. Помня само това, което казах на майка си: „Стой на телефона и ако нещо стане, звънни на полицията и им кажи къде съм“. И това не бе единственият случай, но всичко това не ме пречупи и ме държеше „изправена“.

Като юрист станах част от много проекти, свързани с различни човешки права, но за жалост към края на 2018 ситуацията в България започна да става много трудна и нямаше ден, в който да не се разстроя. Имаше моменти, в които съм се страхувала за семейството си, за себе си. Виждах как все повече млади хора в България смятат, че ромите са проблемът, а не корупцията и мафията на държавно ниво. И всичко ме караше да губя още повече надежда. Виждах и страха в партньора си, който е чужденец. Страхуваше се от това което чува, и не знаеше как да ме предпази, мислеше как ще предпази децата ни ако останем в тази държава, четеше статии за ситуацията и не можеше да се примери с реалността в България. Това бе разликата между нас – неговият живот го бе научил да не

се примирява с формите на расизъм и дискриминация, и това какво моят ме бе научил. След поредния случай на словесна атака с „мангал“ на работното ми място, вече бях сигурна. Не исках да живея в тази държава. Исках да живея някъде, където не трябваше да се боря всеки ден с това, където да имам нормален живот. Така се оказах отново в чужбина!.

Завърших две висши образования и второто ми висше е Право. Интересът ми към човешките права и всеотдайната ми работа ме направиха част от структури в България свързани с хората, които са ЛГБТ. Работя за равноправие на малцинствените групи. Така започнах да работя за хората, които са ЛГБТ в ромското общество и за ромите в ЛГБТ обществото. През годините се запознах с момичета и жени от ромската общност, които са в еднополови връзки. Паралелно с това се интересувах от развитието на ромската идентичност извън общността.

Това породи много идеи за проекти, които самостоятелно финансирам. Започнах снимането на два кратки документални филма. Първият филм, който се опитвах да реализирам от много дълго време, е за ЛГБТ хората и ромската общност. Темата е изключително чувствителна за всяко общество, но в ромската общност поради консерватизма и патриархалното начало ромската жена е двойно дискриминирана, а и когато е с различна сексуалност изключително сегрегирана и дискриминирана, тя се превръща малцинство в малцинството. Тези жени страдат от множествен расизъм – в ромското общество заради сексуалността си, в българското общество заради произхода си, в ЛГБТ обществото заради произхода си отново и във всички заради пола си. Във филма разглеждам темата от няколко ъгъла включително и по отношение на менталното здраве и това все повече ми показваше колко важна тема всъщност е тази и колко малко видимост има този проблем в обществото като цяло. Едва успявах да намеря материали за ЛГБТ хора от малцинства в България от какъвто и да е характер.

Голяма част от момичета и жените от ромски произход, с които се запознах и разговарях преживяваха ситуации, които в днешно време ни се струват невъзможни. Подмятанията и критиките са изключително бреме за тях, а срамът е споделен от цялото семейство. И това е само в ромското общество. Нито една от тях не бе свързана с нито една организация, никога не бе присъствала на събитие или разговор, който може да даде отговор и на малките въпроси, които ги вълнуват. Голяма част от тях търсят тези отговори в евангелската църква. Това ме доведе до въпроса: Колко ЛГБТ обществото работи да приеме представители и от други етнически общности и да достигне до всички, които определят себе си за такива? Представата, която често имаме, е, че общество, което е потискано, развива емпатия и разбиране и не би могло да потиска. Но в действителност това не е така в България. Разглеждах темата и от аспекта на феминисткото общество и за жалост установих, че то също има много малък фокус и връзки с този проблем. За това съм убедена, че макар и кратък документалният филм поставя въпроси, по които са нужни разговори и дискусии.

Втората тема, за документален филм е тема, с която самата аз съм имала проблем и това е идентичността на ромската жена. Дълго време смятах, че такъв проблем е много трудно да се обобщи заради спецификата. И така избрах втората тема за кратък документален филм. Развитието на темата беше много вълнуващо за мен, защото успях да видя въздействието, което се поражда при интервютата.

Проектите и работата ми не винаги са приветствани с ентусиазъм. Насъбрах доста недоволство и негативизъм от ромската общност, фокусирайки се върху теми, които се смятат за проблематични, които не са от най-спешните за разрешаване, имайки предвид расизма и неравенството. Навлизайки в темите, започнах да осъзнавам колко силни са стереотипите дори в ЛГБТ обществото за ромите и представата, че общата ни борба ни сближава, се оказва не винаги част от реалността. Преоткриването на тези теми е част и от процесите в обществото. Малкият принос, който имам, за живота на жени и момичета от ромската общност, смятам е отговорност към обществото, която нямам правото да загърбя с установяването си в друга държава. Това, което правя, никога не ми е носило доходи или израстване в кариерата, но ми носи онова, от което имам нужда – да дам нещо на общността си, от която съм част. Дори когато живея извън нея.

В България бях „мангал“, в Италия съм българин

Йотко Рангелов е около 50-годишен ром от Берковица. От близо 15 години живее в Италия – в малко градче, недалеч от Рим. Йотко е с основно образование. В България завършва специални шофьорски курсове за водач на ТИР. След успешното приключване на курсовете си търси работа. Обажда се по телефона, определя му се ден и час за среща и след като го виждат, съответно мястото вече е заето от предишния кандидат или започват да си измислят критерии, които не са били оповестени в предварителната обява. Не са редки и коментарите, че „мангали“ или „мангусти“ не се приемат на работа във фирмата.

Йотко се развежда със съпругата си и заминава сам за Италия. За няколко месеца научава италиански език. Намира си работа като шофьор на ТИР. След около 1 година работа във фирмата го правят обучител на млади шофьори. Тук никой не го пита какъв е по народност. Гледат го как си върши работата. След като идва от България, значи е българин. По ирония на съдбата, тук се оженва за българка, имат си и син – вече на 11 г. Синът им говори перфектно италиански и много малко български. Ромски не знае въобще.

Йотко се е устроил – печели добре, купил си е къща, мисли да купува втора къща – на сина си, защото при тях е и бащата на съпругата му, който е пенсионер и независимо от това, че не работи поради възрастта си, не спира да прави коментари по адрес на зет си и как е могла дъщеря му да се ожени за циганин! Свършиха ли българите, та за циганин!

Йотко е ромски активист и заедно с други български роми, живеещи в Холандия и Англия, искат да основат Европейска ромска партия, която да подпомага бедните роми в България. В разговор по месинджър Йотко ми разказва за своята ромска махала в Берковица и как в махалата навремето е имало голямо училище с кабинет по всеки учебен предмет, с огромна столова и басейн. Кварталът и училището са били като „райска градина“, но през последните 30 години всичко е унищожено. Една част от ромските деца не ходят на училище, станали са наркомани и престъпници. Йотко и негови приятели от Англия и Холандия имат мечта, да съберат пари помежду си и да започнат ремонтирането на училището в Берковица, за да го превърнат в училище-интернат. В България има и много роми спортисти-пенсионери: борци, боксьори, футболисти, които също мизеруват. Идеята е да се осигурят средства за тези спортисти, които да съберат ромските деца и да започнат да се занимават с тях и да ги обучават в определен вид спорт. Финансирането да дойде от партията, която искат да основат Йотко и приятелите му в Европа.

Питам Йотко защо иска да прави това. Отговорът е много прост. „Искам да видя България такава, каквато беше преди – като рай и хората, които са останали в България, трябва да я изградят. А това са и част от нашите деца…Те трябва да я изградят. Аз няма да се върна в България, моят син няма да се върне в България, но нашите хора, които са останали там, те трябва да превърнат България в онази градина, която беше до преди 30 г.“.

Онемявам! А Йотко е само с основно образование!

 

Христо Кючуков е филолог, преподавател в Свободния западноберлински университет и български ромски деятел.

Pin It

Прочетете още...

Убит е човек

Даниел Смилов 17 Окт, 2015 Hits: 15802
Убит е човек. Вярно, не е българин. Дошъл е…