(Или за дефицитите и СЪ-участията на една историография)
Поводът и намеренията
Повод за тези редове е отзивът на Златко Енев на страниците на сп. „Либерален преглед“ за излъченото на 29 май 2017 г. предаване от рубриката „История.BG“, както и една последвала го дискусия във ФБ профила на Константин Мишев. На следващите страници ще се опитам да изкажа мнението си по предложените коментари и гледна точка на Енев, след което ще потърся и по-дълбоките причини за твърде забавения и отложен безкомпромисен разговор по темата за „преработване“ на миналото в съответствие с изискванията на едно модерно, европейско, хуманно, демократично, правово, гражданско, рационално и отговорно общество.
Защото видно е, че въпреки приетата от българското Народно събрание през 2012 г. декларация за „Възродителния процес“[1] (безспорно най-голямото по мащабa си упражнено насилие над хора в историята на Европа поне за времето от края на Втората световна война през 1945 г. до промените от 1989 г.) истинският разговор по темата нито се е състоял, нито е – както демонстрира поведението в телевизионното студио на Искра Баева и Евгения Калинова, – особено желан от историците, чувстващи се видимо неловко. (Тук наскоро появилата се книга на икономиста Румен Аврамов е само едно непредставително изключение, при това неслучайно дело на перото на учен формиран и възпитан извън професионалните среди на историците в България).[2] Бих желал да направя опит да отговоря кои са причините за тази плахост, неловкост, на моменти сякаш фанатична самоотбрана, стигаща до обречени и нелепи усилия за извинение на престъпния акт от 1984-85 и следващите години. А това е повече от нужно тъй като темата е своеобразна идиосинкраза, чрез която твърде добре могат да се очертаят и по-дълбоки идеологически и ценностни страни на българската историография като професионална дисциплина и хората присъстващи в свързаните с нея основни институции.
Зл. Енев е представил наложилите се постепенно след 60-те години на XX в. принципи, около които е ориентирана съвременната германска историография във връзка с преработването на болезненото и травматичното минало на страната. И след като е чел и българските историци, той видимо си дава сметка за тяхната отдалеченост от подобни възгледи. Но като че ли в известна степен сякаш сам не осъзнава мащабите на тази дистанция, както и обстоятелството, че в редица моменти е нужно на практика да се разговаря с тях на различни езици – не толкова професионално, колкото ценностно. Няма и как да знае, че „в кухнята“ дискурсът (интимния) по темата е още по-втвърден.
Отвъд оценките за телевизионното предаване
Енев справедливо забелязва, че Баева и Калинова се стремят да подценят точно този вид посегателство от 1984-85 г. върху идентичността на българските турци, който е безпрецедентен, тъй като за такъв вид насилие над турското население в по-ранното българско минало свидетелства отсъстват. Ето защо двете желаят да разположат процеса в едно longue durée, ала по-скоро чрез него да извършат опит за някакво оправдаване или поне извинение за извършеното насилие от режима на Тодор Живков. А и не на последно място да се намери извинение и за значимата дейност на определени техни покойни и живи колеги историци легитимиращи това насилие. Отсъства каквото и да било желание и да се търси друг оценъчен разказ за миналото, който да надмогне националната романтика за жертвата. След малко ще се върнем на това как този наратив практически е откърмил поколения български историци и обстоятелството, че повечето от тях вече са склонни да употребяват термина „османско владичество“ вместо „турско робство“, още нищо не променя и съвсем не е симптом за дълбока промяна в една историография и нейните ценности.
Подобно на Зл. Енев и аз съм на мнение, че участието на Баева в телевизионното предаване и твърдението ѝ за „крах на възродителния процес“ предпоставя съществуването преди (или освен) насилствената, „лоша“ форма на „Възродителния процес“, и на една друга, вече „добра“, която на практика е била провалена. Тук Енев напълно правилно е схванал колебливостта в позицията на историчката, оставянето ѝ умишлено отворена и недоизказана, за да може да се интерпретира в различни посоки.
Но Енев очевидно надценява участничката в студиото Евг. Калинова, търсейки паралели между нейните усилия за намиране на „приемственост, на исторически и политически обяснения (оправдания?) за етническите политики на БКП“, и дебатите в немската и международна историография, около теориите за т. нар. „Sonderweg“. Тук по-скоро говорени и споделяни през годините размишления с колегите от Историческия факултет и пред студентите са плод на тази мисловна стратегия целяща да разводни отговорността.[3] Но съм съгласен с Енев, че е недопустимо по този начин да се снема собствената отговорност чрез нещо, което е вършено и преди. Или пък чрез някакви позовавания върху „националната сигурност“ (финалните думи на Калинова в предаването) да се разглеждат задължително малцинствата като потенциална „пета колона“ на съседите.
Не мога да не се съглася с Енев и за определено наличие на връзка между политиката на БКП, от една страна, и националистическите политики осъществявани преди нея, от друга, която не бива да се премълчава. В началото на 90-те години това дори беше използвано от историците Величко Георгиев и Стайко Трифонов на практика за извинение на „Възродителния процес“ и поставянето му в една непрекъсната и идеща от миналото „патриотична“ традиция.[4] В този смисъл твърдението на Енев може да бъде застъпвано, утвърждавано и пропагандирано и със съвсем различни, дори напълно противоположни цели. Затова и нищо „толерантно“ не виждам във възгледите на „толерантния националист“ Ст. Трифонов, а къде го виждат Баева и Калинова, оставям те да ни информират. Ще кажа дори, че набутването, или по-скоро навирането на сборника в негова чест пред погледите на зрителите на „История.BG“ беше изключително цинично.
Енев основателно улавя, че зад тази политика се крият дълбинни енергии на българския национализъм и българския подход към модерността като цяло. Те са неразривно свързани с представата за някаква „българска етническа чистота“, освободена от „ориенталски влияния“, видяна отчетливо в книгата на американската историчка Мери Нюбъргър (показателно сякаш все още непреведена на български език)[5]. Това е неразделна част от традиционното българско мислене, за което специфично-турският вид „чуждост“ е не просто чуждост, а тежко историческо бреме, от което ние трябва да се избавим на всяка цена. Много от тезите застъпвани както в тази книга на Нюбъргър, така и в по-късно появилото се нейно задълбочено изследване върху тютюна в българската история,[6] и днес трудно намират разбиране сред българските историци и те продължават упорито да ги заобикалят. Може би това е и причината за вече дългото забавяне на превода на книгата ѝ (макар по едно време да се заговори за такова).
Ала тук се налага да направим и едно допълнение. В академичните среди винаги са се намирали – макар и пренебрежим брой – хора, които са подкрепяли толерантното отношение към малцинствата. Тук е достатъчно само да посочим името на един Иван Шишманов, който още през далечната 1894 г. пише: „Археологическите разкопки обещават да ни дадат богат нов материал от предисторичната, класичната, средовечната и турската археология, която тъй също не би трябвало да се занемарва. Вандалските отнасяния с турските паметници, надгробни плочи, надписи над чешми, здания и пр.. би трябало да се прекъснат във всеки случай.“[7] Противно на днешни внушения, че към проучване на малцинствата ни тласкали чужди фондации и НПО-та, за именитият учен дори самият „Сборник за народни умотворения“ трябва да включва „не само изучаването на българската народност, но и на всички ония етнически елементи, които влязват в целокупния състав на българската държава“, имайки предвид конкретно „турците, гърците, власите и пр.“ „Изследването на нашата националност, – продължава Шишманов – както толкова пъти се е повтаряло и тук, и другаде, само тогава ще лежи на здрава научна основа, когато се изследват, преди или заедно с нея всички етнически фактори, с които тя е влязвала в съприкосновение и по-близко сношение.“[8] Тук Шишманов ни звучи твърде далеч от онова, което се опитват да ни внушат Баева и Калинова, и не оставя съображения като „интеграция“ и „национална сигурност“ да повлияят на научното дирене, професионализма и хуманизма. Ето защо не можем да не се съгласим и с категоричното отхвърляне от страна на Енев на възможността допусната от Баева да има и „хубав“ възродителен процес, който да доведе до сполучлива етнокултурна асимилация. Ала както ще видим, зад тази нейна позиция се крият дълбоко залегнали убеждения, нагласи, мисловни механизми, бреме на историческата колегия от миналото – или поне на нейни изявени представители – активно съучастие в осъществяването на „Възродителния процес“ през 1984-1985 г., включване в правителствената истерична кампания около „Голямата екскурзия“, съпротива срещу решението за връщане на имената от 29 декември 1989 г. или пък решително неприемане на ролята и мястото на турското и мюсюлманско малцинство в България от 90-те години насам.
„Омърсеният пагон“ или за професионалните вини и дефекти на една историография
Изразявам пълно съгласие и с трите основни заключения или отправни точки на Енев за един необходим на обществото ни, нов, бъдещ исторически разказ за тези събития, давайки си сметка, че все още българските историци, в по-голямата си част, изобщо не са готови за него. Заедно с това бих желал да направя и някои допълнителни заключения.
Подобно на Енев смятам, че трябва открито и без всякакви колебания и недомлъвки да се говори за опитите за етническа и културна хомогенизация на страната (с изключение на земеделското управление на Александър Стамболийски); за непрестанното потискане и преследване на всички малцинства, които се възприемат като заплашващи нейната същностна „българскост“ (основно мюсюлманските, но не само). Бих искал само да добавя, че и извън земеделските среди, и сред някои просветени консервативни, демократични и либерални политици, както и сред социалистическите кръгове, винаги е имало – макар и малцина – български политици и общественици, които са осъждали подобна политика на насилие (например Михаил Такев, П. К. Яворов, Георги Чичовски).[9] Иначе като цяло т. нар. граждански национализъм винаги е бил слаб. В самата конституция той е окуражен от някои нейни параграфи, но и ограничен от други. Да не говорим за тогавашните и днешните всекидневно мислене и всекидневна практика на битово равнище, които са в пълен разрез с него.
Ето защо няма как да не подкрепям позицията на Енев, че българският национализъм е силно етнически, а не граждански мотивиран. И наистина, въпреки честото позоваване в публичното пространство на Васил Левски, гражданското разбиране за българската нация се състои в повечето случаи единствено от красиви думи, в които историците обикновено съвсем не вярват. Много ясно това личи от едно старо участие от 1990 г. на Николай Генчев в предаването на Кеворк Кеворкян „Всяка неделя“. Макар и сам автор на книга за Левски,[10] изтъкнатият историк от близкото минало видимо не възприема концепцията му за гражданска нация, за свободата на човешката личност, без разлика на етнос и религия. Това му разбиране някак си винаги е било маргинализирано и никога част от поведението и политическите му каузи, негово лично кредо. Затова и в телевизионното предаване „при Кеворк“ Генчев особено натъртва как самият е за поставяне на „българският национален интерес“ „над всичко“. Той изказва открито съжаление, че „българският национален проблем напоследък се явява главно като турски проблем“ защото, добавя той с нескривана досада, „само за турците“ се говорело, уточнявайки почти презрително – „в тая страна живеят един милион ли са, колко са турци?“. Следват и твърде несериозните му в оня контекст, но за сметка на това апокалиптични прогнози как Югославия иска Македония, Румъния ламти за Добруджа, турците претендират да се отделят и как поради всичко това оставала единствено „твърдата гръд на Балкана“.[11] (Пропуснат е най-сериозният проблем – задаващата се емиграция на над един милион българи, които не могат да понесат българските адети да се води борба с младите, знаещите, способните и можещите, и да се урежда „родата“, „земляците“ и „наши хора“ – нещо на което не е чужд и самия Генчев.) А и неговите цялостни и печално завършили политически опити след 1989 г. (макар наистина името му да не е сред подкрепящите процеса на насилствена асимилация през периода 1985-1989 г.) говорят в тази посока. Всъщност показателното е, че самият той започва инакомислието си още през 60-те с точно националистическа (!) антисъветска статия, а не с нещо свързано с „правата“, „демокрацията“, уважението към човешката личност и т.н. – все неща, подтиснати и забравени в тогавашна България. Изцяло етническа мотивираност личи и от обществено ангажираните писания и спомени на всички по-известни български историци – живи или покойници. За тях (например достатъчно е да споменем само Димитър Ангелов и Илчо Димитров) малцинствата са видимо „втора категория“ хора.[12]
Енев е също прав задето „Възродителният процес“ не е измислен и не е дело на всички българи, но под една или друга форма всички те – макар решението за акцията да е взето от буквално „шепа хора“ – са негови СЪ-участници. Тук само бих добавил, че като във всяко общество, отговорността е най-вече на интелигенцията. А точно тук и най-трудно могат да се намерят факти за противопоставяне. Поне в книгата на историка Владимир Мигев – събрала всякакви интелигентски несъгласия и дисидентствания през този период – няма и следа от каквато и да било критика срещу „Възродителния процес“ след 1984-1985 г.[13] Видимо проблемът е забутан в ъгъла не само от властите, но и от дисидентстващите интелигенти.
Същият „пагон“ в защита на „либералния характер на европейското общество“
А сега малко и за дискусията, разразила се под текста на Енев[14] и вклиняванията на Баева в нея. Първо ще кажа, че не съм изненадан от позициите ѝ. За „честта на пагона“ (изразът е на един друг изтъкнат историк и дългогодишен началник) съм я виждал да защитава всякакви абсурдни и нямащи нищо общо с реалността тези.
На твърденията ѝ, че тя и Ст. Трифонов са били срещу „Възродителния процес“, можем да възразим, че историците обикновено вярват на документи (това особено много обичат да твърдят българските историци). Та кои са тези документални свидетелства, че Трифонов и Баева са били против „Възродителния процес“? Дори си спомням, че Трифонов след време имаше резерви към връщането на имената, или „спрямо начина“ (!), по който то било сторено. Колкото за „българското население“, за което говори Баева, както и за „местните учители“, налага се да припомним, че точно по време на „Голямата екскурзия“ от там дойдоха онези „лешояди“ и мародери, които грабеха най-безцеремонно отиващите си български турци. А и Баева тук избягва да се изказва по основните пунктове свързани с „преработването на историята“, по които говори Енев. И то е поради причината, че всички те – култивирани в самото германско общество едва от 60-те години насам – са ѝ дълбоко чужди. Чужди поради социализацията ѝ в средите на българската историческа колегия, за която те са самото кощунство.
Неминуемо е, но за сметка на това цинично, да се търсят някакви извинения за „Възродителния процес“ с позоваване на „необходимостта от интеграция на мюсюлманското население в Европа“, на случващите се вече днес „многобройни терористични атаки в Европа“ (в „Българските преходи“ – където голяма част от целенасочено ограничения текст е забутана в бележка под линия – двете с Калинова също бяха използвали тази „хватка“ с тероризма, позовавайки се манипулативно на българската действителност от 80-те, поставяйки едновременно атентатите на летището във Варна и на железопътната гара в Пловдив, както преди, за всеки случай и след „Възродителния процес“).[15] Та тази „интеграция“ пък била вече нужна за Баева за да успеем да „запазим либералния характер на европейското общество“ (!). Този неприкрит опит за смесване на различни неща е изключително смущаващ. В момент, в който в София не може да се проведе спокойно един гей-прайд, смятан за най-нормалното нещо в Европа, та е необходимопосланици от Франция през САЩ та чак до Бразилия да излизат с нарочна декларация в негова защита; когато Калинова се стреми на финала на предаването да оправдае „Възродителния процес“ с „националната сигурност“; когато колеги на Баева продължават да защитават „здравите корени“ заплашени от „бежанската вълна“ и са стожери на нетолерантното говорене; загрижеността ѝ за „либералния характер на европейското общество“ е просто комичен! Дай Боже на европейското общество никога да не дочака либералния му характер да се пази от български историци!
Натъкваме се и на чисто погрешни твърдения на Баева. Тя пише например във форума след публикацията на Енев следното: „От друга страна обаче, ние в Европа живеем в национални държави, възникнали исторически като такива.“. В последните около два века наистина в Европа възникнаха определен брой национални държави, едни по-рано, други по-късно. Но „исторически“ тях ги е нямало като „национални държави“ преди последните два века. В Историческия факултет на Софийския университет една от катедрите се казва „История на България“. От векове историята ѝ се разказва там като история на една национална държава, без някой да го е еня за отминалата реалност. Но тази история е единствено интелектуална конструкция или поне само един от множеството възможни други начини за мислене на миналото.[16] Обстоятелството, че това не се преподава и казва на студентите е свидетелство за настоящите интелектуални дефицити във факултета, но то не променя цялостната картина. Що се отнася до коментарите на Баева за „мултикултурализма“, тях трябва да оставим без коментар, но те са изключително показателни за равнището на разбиране по тези въпроси сред огромното мнозинство от историците в България.
И тук някъде Енев сякаш интуитивно напипва – явно неслучайно, а е подочул нещичко – че има и по-дълбоки причини за позицията на Баева, свързани къде с начина на мислене на „историческата колегия“, къде с образованието по история в Историческия факултет на Софийския университет, къде с ангажираността на определени историци в разглежданите от „История.BG“ събития, къде резултат от цялостния интелектуален и политически климат в институцията където работи Баева. Ето защо във форума Енев задава и въпрос: „Много би ме интересувало да узная (евентуално в частен разговор) какво точно е реномето на Историческия факултет в днешната културно-политическа българска ситуация? По-скоро консерватори отколкото прогресивни? Или обратното? Дочувам доста смесени гласове, но не съм особено обнадежден, трябва да призная…“. Написаните по-горе редове имаха за цел донякъде поне да отговорят на този въпрос, но все пак – нека да подпомогнем Златко Енев в липсващия му отговор.
За атмосферата в Историческия факултет от преди промените през 1989 г. обикновено се пише с патетика и разказва с умиление. Факултетът не се притеснява особено, че негови членове са неразделна част от политиката на „Възродителния процес“. Тук е достатъчно да споменем само имената на Илчо Димитров и Петър Хр. Петров (които и след промените от 1989 г. се гордееха с това, което са вършили тогава), за да се разберат мащабите на проядеността на институцията от самия „Възродителен процес“. Сравнително редки са свидетелствата като това на Румен Даскалов от 1991-92 г., където той отбелязва изрично, категорично и недвусмислено „общо взето консервативната интелектуална атмосфера на Исторически факултет“.[17] Бих добавил, че тя се оказва твърде жилава и устойчива, както и до днес личи по публични изявления, мнения в интернет-форуми или дадени Фейсбук-статуси.
Всъщност именно СЪ-участието на историци – под една или друга форма – в самия „Възродителен процес“ е повече от видимо. Помним беседите на историка Петър Хр. Петров из цялата страна. Помним добре как около провокирането на „Голямата екскурзия“ от телевизионния екран действията на режима се обосноваваха с плам отново от историка Илчо Димитров, в най-гледаното телевизионно време. Добре известно е как на големия националистически митинг пред НДК в подкрепа на речта на Живков и „Голямата екскурзия“ едно от словата бе произнесено от историка Димитър Косев. По страниците пък на печата не закъсня да се появи в полза на режима и „Възродителния процес“ и историка Христо Христов. … Този списък с подобни дела на историци от Историческия факултет на Софийския университет може да се продължи, но и само дотук той е съвсем показателен за една очебийна тенденция, която няма как да бъде скрита и която е част и от обяснението за трудното и неловко участие на Баева и Калинова в телевизионния разговор.[18]
Нещо повече. Словото на Живков от края на май 1989 г. може и да е белязало краха на „Възродителния процес“, но точно то доведе и до ентусиазирана подкрепа сред поне значима част от историческата колегия, каквато той нямаше в годините 1985-89 г. Тук със сигурност могат да се споменат имената на историци като Величко Георгиев, Стайко Трифонов и т.н. А и онези, които не подкрепиха „Възродителния процес“ открито преди 1989 г., сякаш имаха възможността и го направиха след решението за връщане на имената от 29 декември 1989 г. и следващите месеци. Такова бе цялостното поведение по това време на един Николай Генчев. Защото дори и през периода 1984-85 г. да не се е включил в антитурската кампания, то Генчев мълчи и 1988-1989 г. когато вече някои българи, – сред които наистина пренебрежим брой историци – макар и с известно закъснение, проговарят и застават твърдо срещу асимилационната кампания.[19] И след 29 декември 1989 г. Генчев непрекъснато демонстрира някакво трудно защитимо „особено мнение“, различно от това на укрепващата опозиция от СДС и кръговете в БСП, които стоят зад връщането на насилствено и брутално отнетите в предходните десетилетия имена на българските мюсюлмани. За пореден път недвусмислено демокрацията и правата на човека имат особено място в ценностната скала на националиста историк, когато стане дума за права на малцинствата. Явно „маята“, с която се замесват бъдещите професионални историци в България има нещо общо с днешното им частно, а по Интернет и ФБ форуми и публично говорене срещу „толерасти“ и „евромажоретки“, както и със случващото се сред т. нар. „патриоти“ в политическото пространство, както и с истерията срещу „бежанците“ и „мигрантите“.
Ето защо вътрешните противоречия, които Енев намира у Баева, са съчетание от дълбоки схеми на мислене, залегнали сред историците на етническата нация и националната държава, както и от професионалния етос, който се култивира от десетилетия и води после до бранене „честта на пагона“. Точно това е една от допълнителните причини, която кара Баева да бъде особено предпазлива и нерешителна в приемането на позицията на Енев и съвременната историография, хуманитаристика и социални науки по „преработка на миналото“. И ако в телевизионното студио и публично търси леки извинения, то в някаква професионална, по-интимна среда би могла да премине и към цялостни и безрезервни оправдания на случилото се тогава. Това пролича и в студиото където освен намека за хубавата иначе „интеграция“, изплуваха и тезите, че българските турци сами са се били подготвили и организирали предварително за „Голямата екскурзия“; че болката не била само за тях, но и за българите (и то имайки предвид времето на голямото мародерство) и т.н.
Нищо ново под слънцето, защото болестта е много по-дълбока
Националистическата обремененост на българската историография е в състояние да повреди не едно професионално мислене. Ето още няколко примера, за да видим колко трудно преодолима е тази рамка на мислене и „големия наратив“ за жертвата и „турското робство“. Та нали и Н. Генчев в разговор със студентите си на страниците на сп. „Отечество“ през 1982 г. говори основно за „душевност“, за „народопсихология“ (българска, разбира се), за „турско робство“, за „биологическата жизненост“ (!!!) на нацията.[20] И всичко това до степен да ни внуши, че интелектуалният контекст, който да направи мислим „Възродителния процес“ сякаш е напълно узрял факт. В крайна сметка разговорът е абсолютно непреводим за чуждата академична публика, за хуманитаристиката и социалните науки в реномираните университети по света, както тогава (!), така и днес. Въпреки това изложените тук основни идеи, – издание на „късния соц“, – продължават и днес да се разпространяват от основните ни медии и т. нар. „патриотични“ формации в политиката, а и извън тях. Такива бяха и повечето наши учители от по-младото поколение. Та Милчо Лалков си отиде от този свят подкрепяйки с възторг както режима на самия Живков, така и „Възродителния процес“ – две достойни за съжаление позиции.
Не на последно място в такава посока и на национализма залагаха и историците по време на прехода. Нека само си припомним завоя към национализма на Иван Илчев, който в навечерието на собствената си ректорска кампания в късното лято на 2007 г., написа на страниците на в. „Сега“ следното: „Във всеки случай, ако общинарите наистина тръгнат да откриват паметник на княз Михайло в София, ще призова студентите от историческия факултет, членовете на клубовете „Съхрани българското“, „Памет“, ВМРО, членовете на клубове за историята на Македония да присъстват на „тържеството“ и да изразят отношението си към подобно скудоумно и нагаждаческо решение, взето зад гърба на софийските избиратели.“[21] В този смисъл безвкусният национализъм сякаш се оказа някакво longue durée в ценностната система на българския историк.
Пренаписване вече има, но какво?
Но тази печална картина се нуждае явно и от някакво разкрасяване. В дебата си с Баева, сам Енев също сполучливо напипва, че с днешна дата редица историци в България са склонни да представят тогавашните си критики срещу начина (!) на осъществяване на „Възродителния процес“ и непостигането (!) на неговите планирани резултати, като някакво противопоставяне едва ли не срещу самото насилие, срещу всякакво насилие насочено именно срещу малцинства и политиката на тяхната асимилация. Но тези критики и становища на времето не са били в същината си такива. Въпреки това, ако миналото на противопоставящата се на „Възродителния процес“ интелигенция след 1984-85 г. не съществува исторически, то явно трябва да се създаде и „изобрети“ постфактум историографски. Това видимо личи от едно изследване на Михаил Груев за „Възродителния процес“, където можем да прочетем следното: „Сред силно резервираните и критично настроени видни историци се открояват академиците Николай Тодоров и Давид Елазар, професорите Николай Генчев, Мито Исусов и др., които от висотата на своята обществена и партийна позиция имат авторитета и възможността за особено мнение.“[22] Не съществуват обаче документи (!), от които да личи, че тези „видни историци“ са били против акта и са го осъдили по някакъв начин. А нали именно на „документа“ (!) обичат да се позовават колегите историци в България и да го издигат като „фетиш“? Но тук Груев се позовава изцяло на лични спомени и буквално на нито един написан ред. А и кои точно и защо са „силно резервирани“, и кои, защо, къде и как точно са „критично настроени“, не става ясно? Ето защо попитах историчката Надя Данова доколко е вярно написаното от Груев в книгата му. Ето какво ми отговори тя на електронната поща в един наистина емоционален мейл: „Никога не съм чула Николай Генчев или Николай Тодоров да говорят срещу Възродителния процес. Напротив, Институтът ни работеше с пълни сили с цялата си османистична продукция в тази посока. Също така няма да забравя как веднъж Н. Генчев се гавреше на тази тема с Ибрахим Татърлъ в „Яйцето“ пред куп хора. Не зная, но мисля, че това е вторична митология с цел омиване на образите на едни хора … А какво са говорили вкъщи под юргана, това само боговете знаят.“[23] Ала след това именно книгата на Груев се превръща в основен аргумент в биографията на Генчев в Уикипедия вече да пише следното: „В края на 80-те се изказва критично за използването на историческата наука като политически инструмент, оправдаващ Възродителния процес.“[24] Така се почва и продължава конструирането на едно никога несъществувало минало. А зад „Възродителния процес“ – освен асимилационна политика на БКП и Т. Живков – стоят и дълбоко вкоренени националистически, расистки и „провинциални“ от гледна точка на световната историческа наука, разбирания на редица български историци, включително и на знакови фигури, а някои от тях и смятани за знаме на инакомислието през комунистическия период. Всъщност, пак да посочим как никак не е случаен фактът, че единственото изследване, което без предубеждения подхожда към темата за „Възродителния процес“ е това на Р. Аврамов.[25] Все още не е дошло времето човек, получил именно историческо образование в България, да подхване тази тема и да я интерпретира точно по този или сходен начин. И тук участието на Баева и Калинова в „История.BG“ е само малка индикация за това.
Разбира се, подобни на тях историци и исторички се чувстват и сигурни поради общите настроения и нагласи в обществото, които също са резултат от това непреработено минало. Та погледнете какво представлява само форума във ФБ под анонса още на „История.BG“, че предстои предаване посветено на „Голямата екскурзия“ от 1989 г.! Как се подменя с вопли за „разорението на тракийските българи“ истинската тема? Та все едно телевизията не е правила подобни предавания?
И за финал. Ако тръгнем от постановката на Енев, че преработването на миналото е съчетание от целенасочени политики на паметта с цел „да се установи такъв вид обществен климат, при който повторението на травматичното минало да стане или невъзможно, или поне много слабо вероятно“, то тогава се налага да заявим, че с изводите и тезите застъпвани от Баева – да не говорим за Калинова относно „националната сигурност“ (каквото и да означава това – все пак да не забравяме, че за немалко просветени и граждански активни люде, българската държава в момента просто е „похитена от бандити“ и „националната сигурност“ е единствено тяхната собствена сигурност) – повторението на травматичното минало е повече от възможно. Работата по преработването му и постигането на новия консенсус за него видимо тепърва предстои. Тук Енев обикновено изразява оптимизъм като се позовава на нуждата от смяна на поколенията в германския случай след края на Втората световна война, прехвърляйки тези процеси и върху посткомунистическа България. Но той видимо пропуска отсъствието тогава във Федералната република на фактора емиграция на младите, способните и критично мислещите. А кой знае, може би животът неумолимо тече и наистина преработването на миналото ще се случи един ден и в България?! Ако трябва с помощта, но ако е нужно и преодолявайки съпротивата, дистанцията, мълчанието и болезнения цинизъм на нейните увредени от идеология и минало историци.
Стефан Дечев
Грац,
Център за Югоизточноевропейски изследвания
към Университета в Грац, Австрия
26 юни 2017 г.
[1] НС най-накрая осъди „Възродителния процес“, Медиапул, 11 януари 2012 http://www.mediapool.bg/ns-nai-nakraya-osadi-vazroditelniya-protses-i-nastoya-za-priklyuchvane-na-deloto-news188335.html Последно посетен на 26 юни 2017 г.
[2] Аврамов, Румен. Икономика на „Възродителния процес“. София: РИВА, 2016.
[3] Видим израз на тези усилия е появата на сборника Георгиев, В., Трифонов, Ст., Покръстването на българите мохамедани 1912-1913: Документи. София: Академично издателство „Марин Дринов, 1995.
[4] Вж. цитирания сборник в бел. 3.
[5] Neuburger, Mary C. The Orient Within: Muslim Minorities and the Negotiation of Nationhood in Modern Bulgaria. Ithaca, N.Y., Cornell University Press, 2004.
[6] Neuburger, Mary. C. Balkan Smoke. Tobacco and the Making of Modern Bulgaria. Ithaca and London: Cornel University Press, 2013.
[7] Сборник за народни умотворения, изд. МНП, кн. X, София, Държавна печатница, 1894, Предговор, с. IX.
[8] Пак там, с. XI.
[9] Дечев, Стефан За разказаните и неразказани Балкански войни. http://www.librev.com/index.php/2013-03-30-08-56-39/prospects/science/2139-2013-08-12-08-29-32 Последно посетен на 26 юни 2017 г.
Стоянова, Пламена. Покръстването на българите мюсюлмани.
http://www.librev.com/discussion-bulgaria-publisher/2270-2013-12-28-12-00-35#!
Последно посетен на 26 юни 2017 г.
[10] Генчев, Николай. Левски, Революцията и бъдещия свят. София: Издателство на Отечествения фронт, 1973.
[11] Вж. предаването на адрес https://www.youtube.com/watch? v=hPofvZE8oYI
[12] Вж. редица подобни места в Димитров, Ил. Всичко тече. София, 2000; Ангелов, Д., Спомени. София: Парадигма, 2004.
[13] Мигев, Владимир. Българските писатели и политическият живот в България 1971-1989. София: Диомира, 2014.
[14] http://librev.com/index.php/2013-03-30-08-56-39/discussion/bulgaria/3235-vazroditelniyat-protze
[15] Вж. Баева, Искра и Калинова, Евгения. Българските преходи 1939-2002, София: Парадигма, 2002, с. 223-224.
[16] Вж. по-подробно у Дечев, Стефан (ред.) В търсене на българското: мрежи на национална интимност XIX-XXI в. София: Институт за изследване на изкуствата, 2010.
[17] Даскалов, Румен, Предизвикателството Николай Генчев. – Studia Culturologica 1992, кн. 1, с. 33-50.
[18] Един от малкото откровени разговори, който повдига завесата по тези въпроси се проведе наскоро на страниците на „Маргиналия“, но както демонстрира състава на участниците и самото съдържание на дискусията, участието на историците е най-трудно и мъчно. Вж. За травмата, мълчанията и вината около от „Възродителния процес“. Маргиналия, 10.04.2017 г. http://www.marginalia.bg/aktsent/za-travmata-malchaniyata-i-vinite-porodeni-ot-vazroditelniya-protses/ Посетен последно на 26.06.2017 г.
[19] Става дума тук за документа от 17 юни 1989 г. озаглавен „Апел на интелектуалци относно политиката срещу турското малцинство в България и обръщение към турците да не заминават“. Сред историците личат единствено имената на Антонина Желязкова, Стойчо Грънчаров, Христо Кьосев и Ангел Димитров. Към тях може да добавим и Димитър Луджев, който обаче, въпреки историческите си занимания, подобно на Румен Аврамов, не е формиран в институция пряко свързана с подготовка на български историци и това го поставя по определен начин извън „матрицата“, за която говорим, поне в онези години. Вж. Някога, в 89-а. Интервюта и репортажи от архива на журналистката от радио „Свободна Европа“ Румяна Узунова“, съст. Лиляна Александриева, Фондация „Желю Желев“, София, 2007, с. 376-378.
[20] Душевността на българина – Отечество, год. VII, бр. 5, 9 март 1982, с. 26-27.
[21] Вж Илчев, Иван. Защо ще увековечаваме у нас архитекта на великосръбската политика“ http://www.segabg.com/article.php? issueid=2741§ionid=5&id=0001201 Последно посетен на 26.06.2017 г.
[22] Груев, Михаил и др. Възродителният процес. София: Сиела, 2008, с. 173.
[23] Имейл от Надя Данова, 6.12.2016 г.
[24] Вж. написаното за Николай Генчев в Уикипедия. Последно посетен на 26.06.2017 г.
[25] Вж. Аврамов, Р. Пос. съч.