Никога не съм работил като министър-председател или като министър на финансите. Затова ми е любопитно как трудещият се на тази служба съумява да раздели бюджета между тези, които протягат ръце за парички. Щото това май е главната работа на държавата. Първо – да събере, второ – да раздели и раздаде. Онзи ден слушах как Величко Конакчиев наръчва на министъра на културата Рашидов да „иска повече за култура“. Министърът (от Париж) малко се докачаше и казваше, че искал, и още как. И му дават, не е като да не дават – успял да се пребори за едни пари в повече.
Ако визуализираме картинката, изглежда така: Стопанина стои с крина сред двора. Край него са наредени по-ситни стопани. По-ситните стопани гледат умолително, дърпат Стопанина я за джеба, я за пеша, я за ръката, някои подсмърчат, други хленчат. Всеки протяга глинена паничка. Стопанина бърка в крината, сипва по паничките кому шепа, кому шепа и половина, кому две. По-ситните стопани сетне отиват в своите по-ситни дворчета, там ги начоколват кокошчици, гъски, патки, други хайванчета. Също гледат умолително, пакат, крякат, блеят и кудкудякат. (Ситните стопани тук се възправят, чувстват се едри, осанисти.) Вадят зрънца от паничката, хвърлят на подопечните. Те клъцкат благодарно. На най-любимите кокошчици стопанинът тика направо в човките с обич и загриженост
Ще кажете, отде тоз пасторал и тия пейзажи, бе, романтиката е сега в машините.
Ще сбъркате. Държавната картинка си е все такава. Стопанин, паничка, зрънца.
Комай друга картинка не сме и виждали. Възможна ли е друга? Да си „горд собственик на труда си“, принципал на заработеното? Да караш примерно влака, да си зорък стрелочник, да нямаш нужда от протести и уплах пред съкращения? Щото пътниците плащат весело и са щастливи от возията?
Ами ако не плащат весело? Ако парите не стигат за стрелочника, машиниста, многото началници и семействата им? Тогава какво?
Правилно – протегната паничка. Паничката е в ръцете на всички, без изключение. Някак тя изглеждаше по на място в ръцете на тези, които са държатели и производители на нематериални ценности. Църковници, арт съзидатели, стожери на реда и прочее. Но и зеленчукопроизводителите, и фермерите искат, и лекарите искат, и миньорите искат, и транспортът иска. „…За първи път се дават 50 млн. за животновъдите, 73 млн. за тютюнопроизводителите, 25 млн. за зеленчукопроизводителите“ – рече Борисов оня ден. И додаде: „Това са много пари… Ето ги гръцките фермери – блокираха, блокираха, блокираха, и сега се наблокираха. Ние даваме 2 милиарда от бюджета за земеделците.“
Либертарианските идеи и ценности изглеждат утопия. Държавата става все по-важна, политиката и властта – все по-притегателни като поминък и социална реализация. Слоевете, които протягат паничка, а не произвеждат видими (па дори невидими ценности), стават по-дебели и бунтовни. Трябва някой да ги бие по ръцете.
Затова Стопанина с крината често е с униформа. Можем да предвидим, че глобализацията и съпътстващите я процеси ще донесат съкращаване на армиите, дори отмирането им в по-далечно бъдеще. Но и разрастване на Службите за борба с безредиците, на разни Сили за Охрана и Обезпечаване на обществения ред, на полиция и жандармерия…
Ще ви кажа какво ми е забавно на този фон. Слепотата за това що е обществен принос и обществен отмък изглежда расте. Забавно ми е и че част от гражданството (хеле нашето) привижда най-големия Стопанин винаги другаде. В Берлин, в Москва, във Вашингтон или Брюксел.
Истински се радвах на една закана за оплакване на литератор до ЕС, която четох наскоро. Човекът роптае, загдето не бил премиран и награждаван достатъчно от нашата корумпирана държава. Той самият бил автор на н'ам що си, лауреат на н'ам какви си (полуграфомански) конкурси, член на някаква Лига на Гениите (има и такова образувание)…
Дори в тънката сравнително (но и постоянна) сфера на литераторството и съпътстващото го графоманство като че расте липсата на проницателност, удивлявах се аз. Па и добива международни измерения. Воистина хумористични са причудите на глобализацията.
Гаче и в тази сфера има деградация. Де ги тези като Уилям Фокнър, който казваше: Аз съм фермер, не съм литератор. Пиша само когато е лошо времето и не може да се работи на нивата.
Де ги тези като Осип Манделщам, който изгонил напорист младеж от дома си, защото онзи захванал да се оплаква: „Не ме признават, не ме печатат!“
– А Буда печатали ли са го? А Омир печатали ли са го? А Иисус Христос печатали ли са го? – пенел се маломощният поет и изтиквал досадника по стълбището.
Де ги тез като богаташа граф Лев Толстой, който напъвал ралото зад воловете и сам си шиел ботушите, защото тази работа смятал за най-важна – да произвеждаш с ръце?
О, не всеки може и трябва да произвежда с ръцете си, то е ясно. Иначе нямаше и машините да се множат така неистово. Но когато расте този, който събира и разпределя, а начоколилите го все повече заприличват на фитки, тогава бъдещето ми мирише на Оруел.
Който, впрочем, се оказа човек на Службите.
