Бяхме на третия или четвъртия етаж на масивните мраморни стъпала в предвоенна жилищна сграда в Мидтаун, когато Михаил Баришников се обърна да ме попита дали съм добре. Стисках инхалатора си, а по челото ми се стичаше пот. Напълно добре – отговорих аз. А той добре ли е? Все пак е с три десетилетия по-възрастен от мен, с цял живот износване от скокове и пируети, и толкова операции на коляното, че е забравил точния им брой. Но лицето му беше сухо, а дишането му – равномерно: „Мисля, че ще се справя“, каза той.
Може и да е изключено да направи 11 пируета, както го прави във филма „Бели нощи“ от 1985 г., но Баришников все още танцува; работи на барè [балетна стоянка] няколко сутрини седмично и все още се разтяга и движи по начин, който много по-млади хора не могат да си представят. Просто го гледах как прекосява стаята – нещо, което той прави с поразителна смесица от лекота и интензивност – и ми беше трудно да не си припомня колко пъти съм виждал думата „безупречен“, използвана за описание на движенията му. Миналата година, по случай 75-ия му рожден ден, се проведе „Ден на музиката и празника“ в културния парк „Каатсбан“ в щата Ню Йорк. Това беше забележително събитие не само заради впечатляващия набор от изпълнители – певицата и авторка на песни Реджина Спектор, джаз певицата и пианистка Даяна Крал, японско-американската мултиинструменталистка Каору Ватанабе – но и защото Баришников обикновено не се вълнува от партита, организирани в негова чест; ако би било по негов вкус, никога нямаше да празнува годишнината от рождението си. „Когато други хора ме канят на рождените си дни – казва той, – това е добре. Обичам да ходя на тях.“
Както открих през времето, което прекарах с Баришников – Миша, както го наричат повечето хора в неговия свят, – той много цени произведенията на другите и има силна памет за приятели, сътрудници и герои. Той разказваше за приятелството си с актьора Джеймс Кагни и за това, че е бил носител на погребението му; за гостуването си като редактор на брой на Vogue Paris с участието на Сюзан Зонтаг и Милош Форман; за това, че е живял близо до комичната актриса Сузи Есман, която играеше нецензурната партньорка на Лари Дейвид в сериала „Ограничете ентусиазма си“. („Много дружелюбна. Чудесна жена.“) Изглеждаше далеч по-малко загрижен за личните си важни събития – било то рожденият му ден или 50-годишнината от молбата му за политическо убежище от Съветския съюз, която се навършва тази година.
Той подава тази молба, докато е на турне с Болшой балет в Канада, но бързо започва работа в Съединените щати, където в крайна сметка ще стане гражданин. Оттогава насам е пътувал достатъчно, за да се чувства у дома си на много места, но повече от всичко друго се определя като нюйоркчанин. Местоживеенето му е на север, на територия, която всеки от петте района [на Ню Йорк] би нарекъл „горна част на щата“. Понякога, в часовете на късно безсъние в тишината на севера, прави кратки разходки, чете или лежи в леглото, опитвайки се да медитира – дейности, които кучето му Зола, 11-годишна хаванска болонка, не понася. „Тя има вид като: Защо ми причиняваш това? Имам нужда от сън. А аз отговарям: Ти си куче.“
Казва, че се чувства най-спокоен, когато всяка сутрин пътува до Центъра за изкуства „Баришников“ в Манхатън, където работи. В добър ден, без задръствания, пътуването отнема около 30 минути. Докато се качвахме по последните мраморни стъпала към апартамента, който държи в града – за късни вечери или за да предложи на приятелите си място за отсядане – той ми каза, че тази сутрин пътуването е отнело 50 минути, но допълнителното време не го притеснява. От една страна, това е „повече време, за да слушам NPR [националното американско радио]“. Баришников обича общественото радио; той често споменава за постоянното слушане на NPR.
Предложи ми чаша вода, когато се настанихме да говорим. Беше ни свързал един познат, защото пиша за интересни нюйоркчани, а Баришников със сигурност е един от тях. Но аз бях по-скоро очарован от ангажимента му през цялата си кариера да изследва редки форми на изкуство, вместо да преследва масовата слава – от честите споменавания за намаляващото време, което му остава, за да гарантира, че центърът за изкуства, носещ неговото име, ще може да продължи да съществува и след като той си отиде, както и от усещането, че третото действие на живота му го кара да не спи през нощта и да се тревожи за бъдещето на високото изкуство в Америка. В продължение на десетилетия той е бил зашеметяващо известен; не е абсурдно да си представим друг свят, в който той би могъл да следва тази слава, за да стане холивудска звезда на пълен работен ден, да гостува в „Танци със звездите“ или да бъде говорител на някоя актуална марка на болкуспокоителни средства. И все пак той винаги е бил упорито отдаден на самото създаване на изкуство и може би е сред най-известните хора в тази страна, които могат да кажат това.
Баришников навършва пълнолетие по време на „хрушчовското размразяване“ – облекчаването на сталинското управление, което е приветствано на Запад. Все пак партийната линия, както пише Никита Хрушчов, е, че писателите и художниците в Съветския съюз са склонни „да се отклоняват от правия път“ и „да третират задачите на литературата и изкуството погрешно и изопачено“, като изобразяват живота, „сякаш дългът на литературата и изкуството е да откриват само недостатъците“. Художниците могат да създават изкуство – но художникът все още е работник, а работникът все още трябва да служи на целите на държавата.
Почти веднага след като пристига на американска земя, Баришников е знаменитост сам по себе си. „Беше странно – признава той, – да се видя в един и същи ден, по едно и също време, на кориците на Newsweek и Time.“ От този момент нататък той е първото име, за което повечето американци се сещат, когато стане дума за балет. В различни моменти можете да го откриете в клюкарските и светските рубрики, да присъства на партита заедно с Жаклин Онасис, да танцува с Лайза Минели под песни на Коул Портър в специалния телевизионен филм от 1980 г., наречен „Баришников на Бродуей“. В своя пик славата му е сравнима с тази на попзвездите от зората на ерата на музикалните видеоклипове. Бях дете през 80-те години на миналия век, казах му, и си спомням, че съм чувал за него, преди да се запозная, да речем, с Мадона или Принс; имаше време, когато спортните журналисти споменаваха името му, за да опишат атлетизма на младия Майкъл Джордан.
Днес да си постигнал това ниво на слава, танцувайки във възраждането на „Аполон“ или в балета на Джером Робинс, създаден специално за теб, по Концерт за цигулка № 1 на Прокофиев, изглежда в най-добрия случай малко вероятно. Но Баришников се появява в много специфично време – между периода, в който хора като Леонард Бърнстейн или Мария Калас могат да бъдат нарицателни имена, а романисти са редовни гости на най-големите токшоута в страната – и епохата, в която нацията е обсебена от съвсем нови видове знаменитости. Баришников е суперзвезда от висока класа и може би една от последните, които някога ще видим.
За да добиете представа за това какво се е променило, разгледайте броя на списание „Тайм“ от 20 март 1989 г. Прелистете го и ще видите реклами на неща като новинарското предаване на PBS „Frontline“ и двутомна колекция с песни от творчеството на Стивън Зондхайм (включително и по-малко известните му представления). Има рецензия на цяла страница за последната книга на Карл Бърнстийн и рецензия на цяла страница за „най-живописната архитектурна изложба в МоМА от години“. Има материал за получаването на рицарско звание от Майлс Дейвис в Испания и материал за човек, който заплашил да взриви гроба на Данте Алигиери – той твърдял, че това е шега – който завършва така: „Изпратете го в Ада!“ А на страницата преди това, до рецензия за пиесата на Уенди Васерщайн „Хрониките на Хайди“, има снимка на Баришников, на колене и лакти в раирана риза и жилетка, в ролята на Грегор Замза в „Метаморфозата“, сценична адаптация на разказа на Франц Кафка. Спектакълът се играе от март до юли същата година и носи на Баришников номинация за „Тони“; в рецензията на Time той е наречен „най-нашумялото събитие в театъра досега през тази година“. Сега Баришников си спомня за него като за едно от най-болезнените преживявания в кариерата си: „Много усукване“, казва той, като изкривява тялото си.
„Поех ангажимент пред себе си, че няма да се интересувам от парите“, казва той. „Никога не съм искал да знам колко пари има в банката.“
Извиването в кафкиански геврек е точно вида работа, която го довежда в Ню Йорк и която той изследва десетилетия след това. Когато търси убежище, той е водещ танцьор в балета „Киров“ и гастролира с „Болшой“ – и двете класически балетни трупи. Не след дълго в Ню Йорк той с радост се разпростира в американския модерен танц, работейки с пионери като Алвин Ейли, Туила Търп и Джером Робинс – когото винаги нарича „Джери“ и на чието име е кръстил главния театър в своя център за изкуства. Той ми каза, че е можел да живее навсякъде, „но Ню Йорк беше на разположение, а аз исках да работя с Джери и г-н Б.“ – той посочва към небето, за да посочи Джордж Баланчин, чиято неокласическа хореография свързва общото им образование в Имперския балет със зрелището на сцените на Бродуей и естествеността на ежедневното движение. През 1990 г., след десетилетие като артистичен директор на Американския балетен театър, Баришников се премества, за да основе танцовия проект „Уайт Оук“ с хореографа Марк Морис, който навлиза в хипермодерния, дори авангарден танц. („Ние не правим балет“, гласи заглавието на статията за проекта в Times от 1994 г., в която Баришников се шегува, че е изтласкал балетните стъпки от речника на групата). С Морис, казва той, „танцуваш възможно най-просто“, сравнявайки работата с „истинския глас“ на певеца. Поглеждайки назад към кариерата си, той описва с лека дистанция някои от най-известните си балетни изпълнения – но говори за работата си с Морис като за истински пробив, който го е отворил за нови възможности.
Той следва подобен път и извън танца. Да, занимава се с актьорско майсторство: популярни танцови филми като „Повратна точка“ (за който печели номинация за Оскар) и „Бели нощи“, а по-късно и престижна роля в последния сезон на „Сексът и градът“ като едно от гаджетата на Кари Брадшоу, руския художник Александър Петровски. („Преди няколко години бях на представление в Южна Америка, спусках се с лодка по Черна река – разказа ми той. „Друга лодка минава покрай мен и чувам един човек да крещи – „Пелоски? Роски? Не, не, Троцки? Не, Петровски!“ Той се засмя. „Исках да кажа: „Не, аз съм Горбачов.“) От време на време все още се появява по екраните – тук неафиширана роля в екшъна „Джак Райън: Вербуван в сянка“ от 2014 г., там – роля в британската телевизионна комедия „Doll & Em“. Но той е и винаги е бил по-склонен да играе в много по-задълбочени театрални постановки. През 2022 г. участва в „The Orchard“, постановка на „Вишнева градина“ на Чехов от американския режисьор от украински произход Игор Голяк, която е приета като изявление за войната на Русия срещу родината му и заплахата технологиите да направят хората излишни; в нея освен Баришников и актрисата Джесика Хехт участват 12-метрова роботизирана ръка и киберкуче. Участвал е в сборник с едноактни пиеси на Самюъл Бекет, режисиран от Джоан Акалайтис с оригинална музика на Филип Глас; в сценична адаптация на руския артист Дмитрий Кримов на разказ на нобеловия лауреат Иван Бунин; в „Ловната пушка“, сценична адаптация на японска новела от 1949 г.; и в представление по стихове на Йосиф Бродски, друг нобелов лауреат, в Рига, Латвия, където Баришников е роден и израснал.
Средностатистическата знаменитост в крайна сметка продава неща, а не играе Грегор Замза като хлебарка. Баришников винаги е имал славата да го прави. (Дори докато си поръчвахме кафе в магазин за багети близо до апартамента му, чух една майка да казва на детето си: „Това е най-великият балетист в света“). Настоящата му съперничка за най-известното име в американския балет, Мисти Коупланд, се е появявала в реклами и в нейна чест е създадена кукла Барби. Но освен шепа парфюми (започвайки през 1989 г. с „Misha by Mikhail Baryshnikov“), Баришников не е правил почти нищо такова; неговото разбиране за работата на артиста е по-старомодно, романтично. „Поех ангажимент пред себе си, че няма да се интересувам от парите“, каза ми той. „Никога не съм искал да знам колко пари имам в банката.“ Когато го попитах дали обръща внимание на социални медийни платформи като TikTok – където млади хора публикуват и анализират клипове от най-известните му танцови изпълнения, обяснявайки техниката и постиженията му – той ме изгледа с поглед, който опровергава идеята, че нямало глупави въпроси.
Може би затова е толкова трудно да си представим, че ще видим отново такива като него: Той е обичан, елегантен танцьор, когото все още спират, докато се разхожда по градските улици, но вниманието му е насочено почти изцяло към сферата на изящните изкуства, която все по-трудно привлича общественото внимание. Това е видът работа, която Центърът за изкуства „Баришников“ подкрепя. По време на разговорите ни той споменава за редица представления там – от „Коридор“ на австралийската хореографка Луси Герин до танцовата инсталация на Уилям Форсайт от 2007 г. „Ти ме направи чудовище“ – част от фестивала „Изкуството е друго“ на Тони Морисън и още една пресечна точка с Нобелов лауреат за литература. Когато се срещнахме през пролетта, той ме помоли да дойда да видя „4|2|3“, хореография на дуото Baye & Asa; когато му казах, че трябва да отсъствам от града, той изглеждаше почти съкрушен. „Изпускате нещо толкова специално“, каза той.
Апартаментът му е красив и с прилични размери за стандартите на Манхатън. Светлината се процежда през два прозореца и пада върху стена с фотографии. Баришников е прекарал десетилетия като запален фотограф; публикувани са няколко книги с негови творби, а някои от снимките на стената са негови. Други са изображения на герои, които обича да гледа. Има кадър на фотожурналистката Ив Арнолд, която е снимала и холивудски икони като Мерилин Монро; той се запознава с нея, когато тя снима на снимачната площадка на „Бели нощи“, и стават приятели. После посочва друга снимка и ми казва, че това е съседката му от времето, когато за първи път се преместил в Съединените щати: „Джуди Томкинс. Тя беше омъжена за Калвин Томкинс“ – писателя и критика – „за известно време. Тя беше фотографка, градинарка и малко философка.“ Има снимка на Марлене Дитрих, друга на Фред Астер, няколко разпръснати кадъра на Баришников с различни приятели. Под тях има бюро с още снимки на децата и приятелите му, както и дреболии, сред които бележка от испанския режисьор Педро Алмодовар, чийто гений Баришников с удоволствие възхвалява.
Това очевидно е тема. Баришников с лекота намира грешки в собствената си работа – критикува неща, които е правил преди десетилетия, посочва неща, които други танцьори са правили по-добре по онова време. Но той сияе, когато говори за артистите, които са му повлияли, и по същия начин се възхищава от по-младите артисти, които работят в неговия център днес. „Влюбвам се в артистите“, казва той. „Понякога дори не го знам. Чувствам дълбока симпатия. Това е, както французите казват, une amitié amoureuse – това е любовно приятелство.“ Даяна Крал, например, която свири на рождения му ден: Той я вижда на живо в предаването „A Prairie Home Companion“ и „само след няколко акорда си помислих, че искам да се срещна с тази личност и да ѝ стисна ръката.“.
Лори Андерсън беше друга изпълнителка на този рожден ден. Баришников за първи път се запознава с нея и покойния ѝ съпруг, музиканта Лу Рийд, на събитие, което те правят заедно с Пати Смит, четейки каталунска поезия в Центъра за изкуства „Баришников“. Той си спомня, че е излязъл на вечеря с двойката, разговорите им са продължили до късно вечерта, а на следващата сутрин рано те му се обаждат. „Здравейте, това е Лу Рийд“, казва той, имитирайки сърдития нюйоркски акцент на Рийд. „И казвам: „Да, Лу. Разпознавам гласа ви.“ Андерсън не е прекарала много време с балета, но е имала възможност да гледа многократно работата на Баришников и говори с възхищение за „Старицата“, неговата съвместна работа от 2013 г. с режисьора на експериментален театър Робърт Уилсън и актьора Уилем Дафо, пренасяща на сцената творчеството на абсурдиста от съветската епоха Даниил Хармс. „Той е човек, който може да работи в толкова много различни зони“, казва тя.
Андерсън и Баришников имат нещо много общо помежду си. Малцина биха нарекли музиката на Андерсън комерсиална, но въпреки това през 1981 г. тя има един от най-невероятните поп хитове в историята с песента „O Superman“ – завладяващо парче минимализъм, което се състои предимно от говоренето на Андерсън, чийто глас е филтриран през синтезатор, в продължение на повече от осем минути. Подобно на Баришников, тя е рядка артистка, която е преживяла излизането от рамките на авангарда, за да привлече вниманието на масовата публика – нещо, което ѝ е трудно да си представи да се случва на много хора в наши дни. „Сега има сто пъти повече артисти“, казва тя. „Всеки крещи за внимание, това е невероятно корпоративно и много бързо.“
Писателят и културен критик У. Дейвид Маркс споделя това усещане. „Културната индустрия днес е много по-рационализирана, което означава задоволяване на съществуващите вкусове – казва той, – а това е изчерпало ‚високата култура’ почти до нула. Богатите вече не са толкова официални, музеите и галериите се отдалечиха от академичното изкуство и се насочиха към поп спектакъла и дори интелектуалните списания се опитват да направят съдържанието си по-достъпно.“
Мислех си за това, докато вървях към една от срещите си с Баришников. Близо до Института за модни технологии се разминах с няколко студенти, които снимаха моделка в нещо, което приличаше на смесена почит към японския дизайнер Issey Miyake и [LGBT-спектакъла] „RuPaul’s Drag Race“; на главата ѝ имаше черна шапка с логото на литературното списание n+1, преработено така, че да прилича на графиката върху кутия с енергийна напитка Monster. Това привлече вниманието ми по няколко причини: заради бързите, синкретични сблъсъци на висока и ниска култура; заради разстоянието между тези хипермодерни сблъсъци и дълбоките традиции на движение, предавани между поколенията в танца; накрая, защото притежавам същата шапка. Един студент държеше Bluetooth колонка, която възпроизвеждаше интерпретацията на „Четирите годишни времена“ на Макс Рихтер – чак докато моделката се оплака, че звучи като реклама на автомобил, и музиката беше заменена с нещо, което смътно приличаше на Тейлър Суифт.
През 1974 г., когато 26-годишният Баришников търси убежище, той го прави не като политически, а като артистичен избор, който се корени в нуждата му да твори свободно. По време на Студената война това обяснение нямаше особено значение; красивият млад танцьор, избрал Америка пред нейния идеологически враг, беше възхваляван като триумф на капитализма над комунизма. „Пристигнах по време на Уотъргейт“, казва той, и въпреки че има „демократични наклонности“, в крайна сметка се среща с наследника на Никсън, Джералд Форд, когото намира за очарователен. („Прекарах един ден с него и Бети в офиса му край Лос Анджелис, който се намираше на голф игрище.“) Сприятелява се и с Джими Картър и танцува за семейството му в Белия дом. Но следващият президент е този, с когото той прекарва най-много време. Баришников изпълнява хореографията на Туила Тарп на втория бал по случай встъпването в длъжност на Роналд Рейгън, докато Франк Синатра пуши цигара и пее за милионите хора, които гледат у дома. От време на време той вечеря с президента и първата дама.
Това е една от тези вечери, които му помагат да разкрие нестабилното състояние на изкуството в Америка. Рейгън въвежда намаляване на бюджета, което включва големи съкращения на финансирането на изкуствата. „Беше частна вечеря – разказа ми той, – и в един момент попитах: Защо включихте изкуствата?“ Той посочи, че Рейгънови не просто са били възприемани като ценители на изкуствата, но и самите те са произлезли от актьорския свят. Със сигурност са вярвали в значението на изкуствата? Баришников ме помоли да се наведа, докато имитираше отговора на президента, допълнен с изражение на „aw, shucks“ [О, Боже]: „Той каза: ‚Не мога да го продам‘.“
Разговорът е останал в съзнанието на Баришников. Ако човекът, смятан за лидер на свободния свят, не може да се справи с финансирането на програми за изкуство, кой би могъл? Творческият устрем на Баришников все още е силно запазен. Но според него наследството му няма да се върти около бравурните сола през 70-те и 80-те години в „Дон Кихот“ или „Жизел“, нито около начина, по който славата му е приобщила нови поколения към балета. По-скоро то ще бъде всичко, което може да направи, за да гарантира, че голямото изкуство и хората, които го създават, могат да процъфтяват.
Докато седяхме в офисите на Центъра за изкуства „Баришников“ по време на един от разговорите ни, навсякъде около нас течаха срещи. Той предложи да отидем на някое тихо място, но нямаше свободни офиси, а и не искаше да изгони никого от конферентната зала. Няколко минути по-късно се озовах заедно с него в малък тъмен килер за материали, където искаше да ми покаже видео, което е направил.
Отне му няколко минути, докато го намери на лаптопа. Беше за експериментален мултимедиен проект, по който работел с приятел; клипът беше изграден от кадри на Баришников, който говори някакъв диалог и импровизира някакъв танц. Движенията нямаха нищо общо с работата му, когато е бил по-млад – няма скокове или въртене – но е невъзможно да не се възхитиш на сложността им. Възможността да работи, каза ми той, е ободряваща; общуването с артистите в центъра го вдъхновява всеки ден. Но, добави той, „знам, че това вече не е за дълго, защото вече съм на определена възраст“. Може да се окаже, каза той по-късно, че „израснах при Сталин, избягах и ще завърша при Тръмп“ – но самото изкуство винаги е присъствало, винаги го е подмладявало.
Той се обърна към видеото и ние гледахме как прави нещо, наподобяващо поп-и-лок на брейк танцьор – сложно движение, което, казах аз, той прави да изглежда измамно просто. Но Баришников каза, че движението не било толкова трудно. Той се изправи в тесния гардероб и започна да движи ръцете си отдясно наляво, а тялото му се носеше на вълни. Бавно завъртя торса си, със затворени очи, и се усмихна, когато завърши демонстрацията си. „Все още съм развълнуван“ – каза той.
