Вим Вендерс при получаването на наградата на Европейската филмова академия за цялостен принос (2024 г.)
Благодаря ти, Жулиет!
Bлагодаря, мадам президент, госпожо президент. Толкова много от нас биха искали да нарекат една друга дама „Госпожо президент“, напоследък. Това не се случи.
Светът щеше да е по-добро място. Но докато онзи другият човек се преструва, че прави Америка отново велика, тази тук президентка има шанс да направи европейското кино отново блестящо.
Агнешка Холанд,
вие сте най-фантастичният, най-смелият трети президент на тази академия, на която служихте. Благодаря ви. От сърце ви казвам: един германец беше ваш президент в продължение на 24 години и можете да обвинявате само себе си, защото продължавахте да го преизбирате [разбира се, това беше самият Вендерс. Бел. пр.].
Това беше огромна чест в живота ми.
Никога не получаваш награда от собственото си семейство. Това не се случва. Те те потупват по гърба и казват: „Добре си се справил, момче... Но вие ми дадохте това.“
А това е много специално за мен, защото го получавам от вас. Свързан съм с тази академия вече 37 години, в различни качества. И трябва да се запитам честно: защо ми го дадохте? Какво съм направил, за да го заслужа?
И се опитах да се задълбоча и стигнах до отговор, който учуди и самия мен, но да.
Вие се смеете…
Това не е обичайният отговор при филмите. И искам да го кажа на цялата Академия, защото осъзнах, че това е важен урок, който научих в живота си, и искам да го разкажа чрез три примера.
Бруно Ганц, когато започнахме да снимаме „Криле на желанието“, беше отчаян. И ми каза: „Вим, не знам как да изиграя този човек. Той няма биография. Той няма нещастно детство. Как се играе ангел?“
И трябва да кажа, че бях малко в недоумение. И обобщих всичко, което знаех, и му казах: „Виж, Бруно, ти просто обичаш хората и се опитваш да им служиш.“
А Бруно ме погледна и каза: „О, благодаря ти. Мисля, че мога да работя с това.“
И го направи. Това беше най-безкористният персонаж, който някога съм имал пред камерата си, ангелът, който Бруно играеше с нищо друго освен това, че трябва да служиш.
Жана Моро дойде, за да се присъедини към снимките ни на „До края на света“ в австралийската пустиня, където вече бяхме снимали четири месеца, по цялата планета, в цяла Европа, в Америка, Азия, Япония. И ние бяхме разпилени, когато пристигнахме в Австралия, а тя ни чакаше с цял куфар, пълен с книги, защото не знаеше дали ще намери книги в Австралия.
И тя, разбира се, не знаеше нищо за нашия състав и за това, което сме направили досега. И така, в първия снимачен ден репетирахме както винаги, а репетициите ни бяха много трудни, защото нашата американска звезда [Уилям Хърт] винаги настояваше да репетираме, но не на снимачната площадка, а някъде другаде, и да репетираме толкова дълго, колкото е необходимо, за да може той да изиграе ролята, а за останалите актьори това беше неприятно, защото има актьори, които искат да снимат, а той продължаваше да иска да репетира, докато всички останали трябваше да играят, за да го подкрепят.
Така че това се случи отново и Жана Моро, след известно време, се изправи и каза: „Не знам за вас другите, които говорите с другите ни актьори, но аз дойдох тук, за да служа на този филм, и сега ще отида на снимачната площадка. И всички вие, които искате да служите на този филм, елате с мен на снимачната площадка.“
И после, към нашите американски колеги: „Можете да се опитате да останете тук и да се усъвършенствате. И когато смятате, че сте готови, елате при нас. Ние ще служим на този филм.“
Никога не бих се осмелил да държа тази реч.
И от този момент нататък имахме съвсем други снимки. И осъзнах, че това е, което правиш. Когато правиш филм, ти служиш на филма. Филмът е нещо по-голямо от теб самия. Филмът е нещо по-голямо от актьора, режисьора, оператора. Филмът е нещо по-голямо и той е добър само ако му се посветиш. Благодаря ви.
Просто се изгубих така или иначе. Какво [всъщност исках да кажа]?
(Говори с наградата-статуя): Тя продължава да ми говори.
Какво, вие сте повече от… Вие сте повече от японски режисьор, така или иначе, напоследък…
[Ах] да, третият пример е човекът, когото току-що видяхте, Коджи Якушо, който играеше персонаж, живял привилегирован живот и решил да живее различен живот, живот на служба. И той го направи толкова безусловно, че започнахме да правим друг филм. Направихме още един филм и това беше документален филм за този човек, когото имахме пред камерата си, който изигра най-безкористната роля, и той даде всичко на този герой и на филма, който знаеше, че искаме да направим, и той се превърна в този филм благодарение на една невероятно безкористна постъпка.
И така, отне ми известно време, за да го разбера, и ми отне нещо като цяла кариера, за да осъзная, че правенето на филми не е свързано с това да си гений или да си велик, или да знаеш Бог знае какво, а с това да знаеш, че филмът е по-голям от теб, и това е, което исках да ви кажа и като Академия: тази Академия е по-голяма от всеки един от нас.
Но всеки от вас може да ѝ служи, а в момента Европа има трудности. Знаем това, но всеки един от нас, с помощта на тази Академия, може да ни попита…
Задайте си известния въпрос на Кенеди, знаете го: „Не питай какво страната ти може да направи за теб. Попитай какво ти можеш да направите за страната си“.
И аз наистина ви питам, наистина ви призовавам да помислите какво можете да направите за Европа, защото Европа има нужда от вас, от филмовата общност, за да създадете по-позитивен, по-емоционален образ на континента, който малко се губи в превода, защото твърде много хора мислят за него като за икономическа общност или финансова общност, или, не знам какво, но той е емоционално единство и ни дава сила, а и ние точно сега трябва да му дадем сила.
Благодаря ви!
