До такива недискусионни
квалификации се стига, когато т.нар. „национализъм“ стане доминантна
политическа доктрина и етичен фундамент на индивида.
Писал съм тук нееднократно за
хлъзгавата трансформируемост на термини като шовинизъм, национализъм,
патриотизъм, нацизъм, ксенофобия. Има един японски анимационен сериал за джобни
чудовища, наричат се покемони, от pocket monster. Тези създания при определени
ситуации могат да еволюират; примерно симпатичен дребосък се превръща в
нападателен гигант, запазвайки част от облика си. Същото се случва и с
патриотизма при слаба умствена хигиена и Синдром на Придобитата Морална
Недостатъчност.
Повод за тези мисли ми даде
скорошният фишек с Рибново и Гърмен. Покрай гръмкото словосъчетание „ислямски
фундаментализъм“ видяхме девойчета в шалвари, възбудена тълпа на местния
мегдан, един кмет, заметнал българското знаме все едно е мантия-невидимка...
Чухме и чуваме новини за
надписи и вандалства из гробищата. Политическите анализатори изтъкват колко
предизборно мобилизиращо е всичко това за две политически сили, градящи възхода
си върху етническата спойка и съответно - върху опасността чужди етноси
(вероизповедания, ритуали) да я застрашат. Едната сила дори се пообиди, че не
по неин сигнал са привикани под стража кметът и даскалът, а по сигнал на
неуморния Яне.
Който е съзрял ирония в думите
ми, добре е видял. Има я много, ще кажа защо. Познавам от близката и не толкова
близка история прекалено много моменти, в които иронията е персона нон грата на
агората. Тогава тълпите се разделят на „ваши“ и „наши“, а дилемите стават
прости и ясни като стадион или крематориум.
Трябва да знаете, че и у
вашите, и у нашите в такива моменти е пълно с патриотизъм, той е ярък и
осветява и най-прашасалите мозъци.
Не знам по-голям патриот от
Хитлер.
Целият живот на този
незабравим лидер е пронизан от мисълта за служба на Отечеството, от желание да
се обезпечи на това отечество жизнено пространство, добри работници, природни богатства,
спокойствие и защита от враговете. За Хитлер се знае доста, на мен ми е
интересно друго: отде се вземат мъжете и жените, съвсем нормални мъже и жени,
хиляди, милиони, които застават отзад като стена, и казват: „Води ни, Водачо,
ти знаеш Пътя, за който копнеем!“
Малките пътчета създават
Големия път, те винаги тръгват от главите, от къщите, от училището, от улицата.
Сбират се като ручейчета, малко на шега, малко от обида, важно е, че правят
поток.
Наскоро си купих поучителна
книжка[1],
в която един потомък на есесовец се захваща да сбира троха по троха живота на
загиналия си баща. Авторът - Мартин Полак, роден по време на Втората световна
война, е възпитаван дълго време от баба си и дядо си, които пазят скъп спомен
за без време отишлия си негов татко. „Мъртвецът в бункера“ е интересна книга не
толкова със сведенията как подразделението на щурмбанфюрер Герхард Баст се е
борило с враговете на Райха, тоест избивало е евреи, цигани, партизани, болни и
непълноценни... Има такива страници, но Полак очевидно се е питал: откъде е
поел младият му баща, какъв е бил като ученик и студент, как е изграждал
кариерата си стъпало по стъпало, за да стигне до бункера на италоавстрийската
граница, където през 1947 г. го застрелва дребен трафикант на хора, поблазнен
от неоправданата надежда, че високият немец с белези по лицето може би крие в
торбата си повечко пари?
Тръгва се оттам, че младежът
Герхард израства в семейство и среда, които държат на националния дух. Те
живеят в Щирия, на територията на днешна Словения, недалеко от Лайбах (сега
Любляна), и с гордост се чувстват „погранични немци“. Словенците са свине,
смята семейството. Арийците общуват главно помежду си, организират си
гимнастически дружества и излети, съхраняват чистотата на кръвта, вкл. с
женитби, защото вярват: такова работно, честно и чисто племе трябва да се пази
от морето по-мързеливи, по-неуки, по-небезстрашни, по-покварени, и изобщо -
по-различни хора наоколо. От морето калпави славяни, мекушави австрийци, мръсни
цигани, хитри евреи, безумни комунисти, немци-предатели, много са лошите.
Те всички са свине,
твърди и впоследствие
строгата, опрятна и властна баба на автора. Не влиза в дискусии защо. Когато
внукът й, потомък на любимия погинал син-есесовец, й разбива сърцето,
захващайки се да изучава славистика, те се отчуждават един от друг. Внукът не
сколасва и за погребението на баба си. Чичо му съобщава с укор как е починала
старата фрау: „като истинска немска жена“. След войната американците съдили
дядото, но го освободили. Въпреки това семейството е категорично: „американците
са свине“.
Авторът попада на свидетелство
как веднъж баща му извършил добро дело. При претърсването на една горичка
хората му заловили осем преплашени евреи. Той не ги разстрелял, а наредил: „Пуснете
нещастните свине на свобода“.
Като си помисля пък колко
мръсно животно е бедната свиня за ислямистите!
Дано не реши някой в
заключение, че смятам родния национализъм за по-опасен от чуждия. Те всички си
приличат и се палят един друг като цигари с една клечка - бързо, за да не
загасне.
Смятам само, че дългът на
хората с иронията е да не млъкват, поне докато тези с фанатичните искрици с
очите не останат единствени с право на глас.
Щото после няма спасение от свинската тема.
