Беше Хелоуин в Орландо и ние се бяхме качили в колата, за да направим кратко пътуване от Хилтън до афтър-партито надолу по пътя, за да завършим първата вечер от последното издание на събирането, наречено Национална конференция по консерватизъм. Поне за много от младежите същинската част от конференцията изглеждаше нещо странично, един вид жест към начина, по който сме водили политиката, преди животът в Америка да излезе извън контрол. Имаше шеги, а може би и сериозни въпроси за това дали едно от момчетата, които ни придружаваха, е държавен агент. Тайно направих няколко търсения на името, което ми беше дал, и се изненадах, когато не намерих нито едно достоверно попадение – макар че това можеше да се дължи и на факта, че беше свръхсекретен криптографски тип; имаше и такива, които се подвизаваха наоколо. Не че някой се интересуваше. Това са хора, свикнали да се прикриват зад думите си.
„Не се ебавай с мен“ – каза ми тъмнокоса жена на име Аманда Милиус – докато донякъде властно се разправяше с човека на вратата, който беше скептично настроен към идеята за допускане на репортер на партито – „да не вземеш да кажеш, че всички тук принасяме деца в жертва на Молох. Ние сме просто последните нормални хора, които се забавляват на края на света.“
Запознах се с Милиус пред Хилтън, когато поисках цигара, и тя започна да ме развежда наоколо, като казваше на хората, които поглеждаха към журналистическия ми пропуск, че съм там, за да я представя като изгряваща режисьорка. По собствените ѝ думи, тя е привлякла повече стриймове в Амазон от която и да е жена досега, с първия си документален филм – контраразказ за „Русиягейт“ [подозренията, че Русия е имала решаващо влияние върху хода на президентските избори през 2016 г.]. „[Световноизвестната фотографка] Ани Лейбовиц все още планира фотосесията [с мен]“ – продължаваше да повтаря тя. В тези кръгове почти всяка дума е подплатена с толкова много ирония, че никога не можеш да бъдеш сигурен какво да приемеш на сериозно и какво не – може би полусъзнателен защитен механизъм за хората, убедени, че почти всички искат да ги хванат в крачка.
„О, ебаси“ – каза тя, когато влязохме в малка бална зала, където партито вече беше в разгара си. Залата беше жалостиво тиха, осветена в червено като стриптийз клуб, а оскъдната тълпа беше почти изцяло мъжка, с кеш-бар в ъгъла, който изглежда не беше в състояние да предлага напитки достатъчно бързо, за да подобри настроението. „Имаме тук една приказка“ – каза тя. „Това е, което хората от [либералния] Вашингтон пост смятат, че правим“. Ами точно това мислят хората от Вашингтон пост.
Един дребничък мъж, който се кандидатира за Конгреса в Джорджия, се изкачи в предната част на залата, за да произнесе реч, в която се използваха много думи от типа MAGA и витиевати изрази на вярност към Доналд Тръмп.
„Това е тъжно“, каза Милиус. Никой не се развесели и дори не изглеждаше заинтересован. Но това не беше светът на Тръмп, макар че много от хората в залата виждаха в Тръмп полезен инструмент. А и тези партита не винаги са толкова неубедителни. NatCon, както е известна тази конференция, се е превърнала в голяма палатка, вътре в която се събира цяла гама от хора, които искат да тласнат американската десница в една по-икономически популистка, културно консервативна, напористо националистическа посока. На нея се събират всички – от израелски ястреби, през настървени палео-консервативни професори, до мейнстрийм фигури като Тед Круз и Марко Рубио. Но по-голямата част от медийното внимание, което привлича конференцията, се фокусира върху кохортата от розови млади активисти и писатели – хора, представляващи „радикалните млади интелектуалци“ на американската десница, както скоро ще гласи заглавието в The New Republic, или „ужасяващото бъдеще на консерватизма“, както ги нарече Дейвид Брукс в The Atlantic.
Но хората, описани в тези статии, които съставляваха по-голямата част от посетителите на партито около мен, бяха само най-видимата част от едно много по-голямо и по-странно политическо брожение, което се заражда главно сред младия и добре образован американски елит, част от вътрешномедийната класова информационна война. Подкастърите, анонимните постове в Туитър в стил „братò“, онлайн философите, художниците и аморфните сценични хора в този свят са известни като „дисиденти“, „неореакционери“, „постлевичари“ или „хетеродоксални“ маргинали – макар че за удобство всички те често се обединяват под заглавието „Новата десница на Америка“. Политическият им опит е изключително разнообразен, а мисловните тенденции, от които идват, варират от английските роялисти от XVII в. през марксистките културни критици и т.нар. реакционни феминистки, та чак до Унабомбъра, Тед Качински, когото понякога наричат с полуиронична обич „чичо Тед“. Това означава, че тази нова десница не е част от консервативното движение, както го разбират повечето хора в Америка. По-добре е да бъде описана като заплетен набор от ориентировъчни рамки за критика на системите на властта и пропагандата, които повечето хора, които четат това, вероятно биха нарекли „такъв е светът“. И всичко това се оформя от една изходна точка: Това е проект за преобръщане на прогреса, поне така, както либералите разбират тази дума.
Този мироглед, тези мирогледи противоречат на американския разказ от миналия век – че икономическият растеж и технологичните иновации неизбежно ни водят към по-добро бъдеще. Това е позиция, която е станала тихо остра и готина в новите технологични аван-постове като Маями и Остин, както и в центъра на Манхатън, където политиката на новата десница е на мода, а знаци като скромно колие с кръстче са се превърнали в маркери на трансгресивен шик. Никой не стои начело на това движение, но то има ключови фигури.
Една от тях е Питър Тийл, милиардерът, който помогна за финансирането на NatCon и който току-що беше произнесъл речта при откриването на конференцията. Тийл е финансирал и неща като остроумния и постлевичарски филмов фестивал New People’s Cinema, който приключи седмичната си програма от партита и прожекции в Манхатън само няколко дни преди началото на NatCon. Отдавна е голям дарител на републикански политически кандидати, но през последните години Тийл все повече се включва в политиката на този по-млад и по-чуден свят – превръща се в нещо като кръстник в сянка или гениален богат чичо, в зависимост от гледната точка. Подкастъри и личности от света на изкуството вече се шегуват, че се надяват да получат т.нар. „Тийл-мангизи“. Най-значителните му неотдавнашни разходи са за двама млади кандидати за Сената, които са дълбоко вплетени в тази сцена и са повлияни от нейните интелектуални течения: Джей Ди Ванс, който се бори за номинацията на републиканците в Охайо, и Блейк Мастърс в Аризона.
Тийл е предоставил повече от 10 млн. долара на комитети за политическо подпомагане [Super PAKs], подкрепящи кандидатурите на мъжете, а двамата са му лично близки. Ванс е бивш служител на „Митрил Капитал“ на Тийл, а Мастърс, доскоро главен оперативен директор на така наречения „семеен офис“ на Тийл, ръководи и фондация „Тийл“, която все повече се преплита с тази екосистема на Новата десница. И тримата – Тийл, Ванс и Мастърс – са приятели с Къртис Ярвин, 48-годишен бивш програмист и блогър, който е направил повече от всеки друг за формулирането на световната историческа критика и популяризирането на ключовите термини на Новата десница. Често ще чуете хората в този свят – отново под многопластова ирония – да го наричат с имена като Лорд Ярвин или Нашият пророк.
Оглеждах партито за Ванс, който още не беше пристигнал, когато Милиус ме побутна и посочи една маса вляво от нас. „Защо винаги, когато видя Къртис, той е заобиколен от голяма маса с инцели[1]?“ – попита тя с видимо умиление. Забелязах Ярвин, слаб, очилат мъж с дълга тъмна коса, който пиеше чаша вино заедно с тълпа, включваща Джош Хамър, млад редактор на Newsweek, който се занимава с национален консерватизъм, и Майкъл Антон, изследовател на Макиавели и бивш говорител на Съвета за национална сигурност на Тръмп – както и виден публичен интелектуалец на движението на Тръмп. Сред другите светила, които се готвеха за конференцията, бяха авторът на „Достойнство“ Крис Арнейд, който изглеждаше леко неуверен сред цялото това чудо на NatCon, както и Сохраб Ахмари, бивш редактор в New York Post, сега съосновател и редактор в новото списание Compact, чиято визия според мисията му е „оформена от желанието ни за силна социалдемократична държава, която защитава общността – местна и национална, семейна и религиозна – срещу либертарианското ляво и либертарианското дясно“. Това е проект, който е много актуален в момента.
Политическите репортери, поне тези, които са си правили труда да пишат за Ярвин, често са го отхвърляли като чудак с читателска аудитория, съставена предимно от самотни интернет откачалки, фашисти или и двете. Но да го пренебрегваме означава да подценяваме начина, по който идеите на Ярвин, или поне идеите, които са в досег с неговите, са се превърнали в основополагащи за цяла една политическа и културна сцена, която е много по-дълбока от всичко, което може да се научи от панелите и речите на събития като NatCon. Или как тези идеи ще оформят бъдещето на американската десница, независимо дали Ванс и Мастърс ще спечелят първичните си избори за Сената. Представих се и скоро Милиус и аз пушехме навън, докато с Ярвин разговаряхме за това дали би желал да говори с мен на запис.
Хората често се затрудняват какво да мислят за участието на Тийл в тази екосистема. Миналата година журналистът Макс Чафкин публикува биография на Тийл, озаглавена Противоречивият, в която описва Ярвин като „домашен политически философ“ за мрежата, често наричана Thielverse. В книгата се обръща голямо внимание на политическите маневри на Тийл, като се описва как от хипер-либертарианец той се е превърнал в човек, който сега намира общ език с националисти и популисти. В нея се обяснява и как Тийл е помогнал на Круз и Джош Хоули по пътя им към Сената. Противоречивият завършва с мрачната картина на милиардера, който се опитва да разшири политическия си обсег още по-открито, като финансира и направлява кампаниите на Мастърс и Ванс. „Мастърс и Ванс са различни от Холи и Круз“, пише Чафкин; първите двама са „продължение“ на Тийл.
Това е само отчасти вярно. Също толкова точно би било да се каже, че Тийл е повлиян от интелектуалните течения и политическите критики на Новата десница, чийто възход сега подпомага. Много от тези хора са приятелски настроени към Тийл или му се възхищават, но в никакъв случай не са му подчинени. И много от тях имат възгледи, които сякаш правят Тийл, технологичен олигарх, който в момента разполага със състояние от около 8 млрд. долара и наскоро подаде оставка от борда на директорите на Meta (Facebook), техен естествен враг.
Тази Нова десница е гъсто населена с хора с висше образование, така че има много дебати за това кой е в нея и дали изобщо съществува. В единия край са NatCon-овете, постлибералите и традиционалистите като автора на Вариант Бенедикт Род Дрехер, които си представят един консерватизъм, съживен от приемането на локалните ценности, религиозната идентичност и активната роля на държавата в насърчаването на всичко – от брака до опазването на околната среда. Но има и силно онлайн настроена група от писатели в Substack, подкастъри и анонимни писачи в Twitter – „нашият истински интелектуален елит“, както ги описва един от подкастърите. Тази група обхваща всичко – от богати криптобратя и технологични мениджъри до привърженици на „обратно към земята“ и недоволни членове на американската интелектуална класа, като автора на Up in the Air Уолтър Кърн, чиито изказвания срещу груповото мислене и техноавторитаризма го превърнаха в малко вероятен защитник на дисидентската десница и хетеродоксалната периферия. Но те споделят един основен мироглед: че индивидуалистичната либерална идеология, все по-бюрократичните правителства и големите технологии се съчетават в един свят, който е едновременно тираничен, хаотичен и лишен от ценностни системи и морал, които придават на човешкия живот богатство и смисъл – както наскоро се изрази Блейк Мастърс, „дистопичен адски свят“.
Кърн не се опитваше да сложи етикет на това движение, описвайки го като „раздробено семейство от инакомислещи“, когато му се обадих в дома му в Монтана. За него то е „малко нова, свободна коалиция от хора, чиято основна грижа е да не се окажем в контролирана отгоре държава“. Той ми каза, че не се смята за десен и намира някои от антидемократичните идеи, които чува да се изразяват в тази сфера, за „лично смразяващи“. Но той я описа като зона на експериментиране и свободно изразяване на мнения, която сега е изчезнала сред либералния мейнстрийм на Америка. „Изглежда, че те искат война“, каза той. „Последното нещо, което искам, е някаква окончателна идеологическа война, която пропуска хетеродоксалния, сложен и почти наивно отворен дух на американската политика.“
И ферментът започва да се забелязва. „Мисля, че това е наистина добър знак“, каза наскоро един от водещите на дисидентско-десния подкаст The Fedpost, обсъждайки как [консервативният политически коментатор] Тъкър Карлсън току-що е цитирал туит на един от техните гости. „Това е един вид процъфтяваща мисловна секта“, продължи той, „и това кара хората, които са на позиции с по-голямо влияние и относителна власт, действително да започнат да се интересуват от нея.“
Ванс се намира някъде по средата между тези две тенденции – на 37 години, той е рисков капиталист, който е достатъчно млад, за да бъде изложен на дисидентските онлайн течения. Но заедно с това той е формиран от най-дълбоко традиционалисткото мислене на американската десница. Приятел е с Ярвин, когото открито посочва като политическо влияние, а също и с [Род] Дрехер, който е бил там, когато Ванс е бил кръстен в Католическата църква през 2019 г. От години насам пиша за паравоенните организации и десните вълнения в селския Запад, но не разбирах съвсем добре как работи тази алхимия, докато не го срещнах за първи път през юли миналата година. Бях се върнал в Охайо, за да видя чичо си, който умираше от рак. И двамата с Ванс сме израснали в околностите на Синсинати, потопени в културата на бели селски мигранти, които са дошли от въглищните полета и фермерските градове, за да търсят работа в градовете на Средния Запад. Срещнахме се като един вид експеримент – така или иначе щях да бъда в града, а тъй като чичо ми беше болен, мислех много за това място и какво означава то за мен. От прищявка попитах един редактор в консервативно списание дали мога да напиша нещо от гледната точка на скептичен левичар. Ванс предложи да се срещнем в една закусвалня, където баща ми често ме беше водил като дете. По онова време той едва се забелязваше в избирателните списъци.
Ванс вярва, че добре образованият и културно либерален американски елит е извлякъл голяма полза от глобализацията, финансиализацията на икономиката ни и нарастващата мощ на големите технологии. Това е накарало интелектуалната и управленска класа от Бръшляновата лига [водещите американски университети] – квазиаристокрация, която той нарича „режимът“ – да възприеме набор от икономически и културни интереси, които пряко се противопоставят на тези на хората в места като Мидълтаун, Охайо, където е израснал. Според неговото разбиране тази класа няма никакъв дял в това, което хората от Новата десница често наричат „реална икономика“ – фермите и фабриките, които някога са поддържали живота на средната класа в Средна Америка. Това е основната разлика между фигури от Новата десница като Ванс и рейгънистките десни от поколението на техните родители. За Ванс – а той често е казвал това – културната война е класова война.
Наскоро Ванс каза на един интервюиращ: „Да ви кажа честно, не ме интересува какво ще стане с Украйна.“ С това той иска да покаже, че според него ръководеният от Америка глобален ред е свързан колкото с обогатяването на изпълнителите на отбранителни поръчки и типове от мозъчните тръстове, толкова и със защитата на американските интереси. „Но силно ме интересува фактът, че в моята общност в момента водещата причина за смърт сред хората на възраст от 18 до 45 години е мексиканският фентанил.“ Критиките му към големите технологични компании като „врагове на западната цивилизация“ често се губят сред потока от възмущения на републиканците от това, че Тръмп е изхвърлен от Twitter и Facebook, макар че те отиват много по-дълбоко. Ванс смята, че режимът е продал на обществеността една илюзорна история, че „потребителските джаджи и социалните медии постоянно правят живота ни по-добър“, дори когато заплатите стагнират, а технологиите подхранват епидемия от депресии.
Написах статия, която ми се стори критична към него. Тя изразяваше дълбоката ми безнадеждност относно бъдещето на Америка. Помислих си, че той няма да иска повече да има нищо общо с мен. Но на сутринта, когато статията беше публикувана, той ми изпрати кратък, прочувствен имейл. Каза, че му е било малко „болно“ да прочете в статията, че родителите ми не го харесват, но каза, че би искал да поговорим повече. „Не те възприемам като член на елита, защото те виждам като независим от техните идеологически ограничения и стимули“ – написа той. „Но може би казвам това само защото те харесвам“.
„Отчаянието – завърши той – служи на режима“.
Част от причините, поради които хората се затрудняват да опишат тази Нова десница, е, че това са група хора, които вярват, че системата, която организира нашето общество и правителство, и която повечето от нас смятат за нормална, всъщност е странна и налудничава. Което естествено ги кара да изглеждат странни и ненормални за хората, които смятат, че тази система е нормална. Ще чуете тези хора да говорят за нашето глобализирано консуматорско общество като за „света на клоуните“. Често ще чуете мирогледът, изразяван от нашата медийна и интелектуална класа, да се описва като „матрицата“ или „Министерството на истината“, както го описа Тийл в речта си при откриването на NatCon. Може да е объркващо да включите нещо като влиятелния ъндърграунд подкаст Good Ol Boyz и да чуете фигура като Майкъл Антон да говори с двама самоуки южняшки геймъри за „състава на режима“, дори само защото повечето хора, които четат това, вероятно не мислят за Америка като за място, където изобщо има режим. Но това е така, защото, както биха твърдели много хора от тези кръгове, ние сме били толкова ефективно мозъчно-промити, че не можем да видим как наистина работи системата на властта около нас.
Това не е конспиративна теория от рода на QAnon, която предполага, че има действащи системи на властта, които нормалните хора не виждат. Това е идея, че хората, които работят в нашите системи на власт, са толкова тъпи, че дори не могат да видят, че са част от конспирация.
„Фундаменталната предпоставка на либерализма – каза ми Ярвин, – е, че съществува неумолимо движение към прогреса. Аз не съм съгласен с тази предпоставка.“ Той смята, че тази предпоставка стои в основата на една огромна рамка на властта. „Моята работа“, както той се изразява, „е да събудя хората от Шоуто на Труман [антиуопичен американски филм, в който главният герой живее измислен живот, без да го осъзнава]“.
Една вечер, няколко дни след началото на конференцията, разговаряхме на една пейка навън в тъмното. На живо Ярвин е приятелски настроен и любезен, въпреки че е склонен да мисли и говори толкова бързо, че може да започне да се замотава, преработвайки барокови метафори, за да обясни идеи на слушатели, които са ги чували много пъти преди това.
Когато го срещнете, могат да се случат странни неща. Бях се свързал с него чрез общ приятел, журналист, когото познавах от Ню Йорк и който някога беше получил задача от голямо списание да пише за него. Статията така и не излезе. „Искаха да кажат, че наистина съм бил зъл и така нататък“ – каза ми Ярвин. „Той не пожела да го направи и изтегли материала. И аз си помислих: „Добре, това е готин човек.“ Този приятел сега е направил куп пари в крипто валута, работи по проект, за чието стартиране Ярвин е помогнал, за да се изгради децентрализиран интернет, и живее насред пустинята в Юта, където от време на време се обажда в подкасти на Новата десница. Наскоро е вечерял с Тийл и Мастърс – и Мастърс, и Ванс са набирали пари, като са предлагали на дарителите възможност да вечерят с Тийл и кандидата.
Ярвин има доста снизходително мнение за основните медии: „Те са просто хищници“, е казвал той, които трябва да си изкарват прехраната, атакувайки хора като него. „Те просто трябва да се хранят.“ Обикновено не се занимава с мейнстрийм списания и пише, че на последния NatCon през 2019 г. е бил „нападнат от засада“ от репортер на Harper’s – където пиша и аз – който го е направил на малко луд и е предрекъл, че популистката програма на NatCon скоро ще бъде „разглобена на части“ от корпоративно мислещия републикански истаблишмънт.
Но ветровете се менят. Той ми разказа как наскоро е отишъл да чете поезия в Ню Йорк, на финансирания от Тийл културен фестивал. „Появиха се куп деца, които се занимават с литература“, каза той и се усмихна. Бях израснал в света на нюйоркските лит-деца; дори преди няколко години нямаше съмнение, че нещо подобно може да се случи. Но сега Ярвин е култов герой за мнозина от ултрамодерната тълпа, която често ще чуете да наричат „сцената в центъра“. „Дори не мисля, че антифашистите се опитаха да се появят“ – каза Ярвин. „Какво биха направили те? Това беше арт парти.“
Ярвин е помолил новата си приятелка Лидия Лоренсън, 37-годишна основателка на прогресивно списание, да ме провери. Радикално десният завой в живота ѝ е създал усложнения.
„Една от съквартирантките ми каза: ‚Не знам дали искам Къртис в къщата ни‘ – разказа ми тя. „А аз отговорих: ‚Добре, това е логично. Разбирам защо го казваш‘.“
Лоренсън е била известна блогърка и активистка в БДСМ-сцената още по времето, когато Ярвин е бил централна ранна фигура в света на „неореакционните“ писатели, публикуващи поезията и политическата си теория в един от сайтовете на Blogger под името Mencius Moldbug.
Като Moldbug Ярвин е писал за разликите в коефициента на интелигентност, основани на расата, а в една ранна публикация, озаглавена „Защо не съм бял националист“, той е защитавал четенето и поставянето на линкове към бели националистически текстове. Той ми каза, че е писал тези ранни текстове в духа на „отвореното изследване“, въпреки че в поста си открито признава, че някои от читателите му изглежда са бели националисти. Някои от текстовете на Ярвин от онова време са толкова радикално десни, че наистина трябва да се прочетат, за да им се повярва, като например времето, когато той критикува нападенията на норвежкия крайно десен терорист Андерш Беринг Брайвик – който уби 77 души, включително десетки деца в младежки лагер – но не на основание, че тероризмът е нещо погрешно, а защото убийствата не биха направили нищо ефективно за свалянето на правителството на Норвегия, което Ярвин нарича „комунистическо“. Той твърди, че Нелсън Мандела, някогашен ръководител на военното крило на Африканския национален конгрес, е одобрявал тактиката на терора и политическите убийства срещу опонентите си, и казва, че всеки, който твърди, че „Свети Мандела“ е по-невинен от Брайвик, може би има „майка, която бихте искали да шибате“ [MILF].
На средна възраст той се е поукротил – сега казва, че има правило никога да не „казва нищо излишно противоречиво или да излиза от пътя си, за да бъде провокативен без причина“. Много либерали, които го чуват да говори, вероятно биха се запитали колко стриктно спазва това правило, но дори в дните на Молдбъг повечето му противоречиви текстове са облечени в гъсталаци от ирония и метафори – начин на говорене, който по-младите подкастъри и личности в Туитър от силно онлайн десницата възприеха – като способ да избегнат изхвърлянето от технологични платформи или цитиране на думите им от либерални журналисти.
Той смята себе си за реакционер, а не просто за консерватор – смята, че е невъзможно човек с образование от Бръшляновата лига да бъде истински консерватор. Той последователно твърди, че консерваторите губят времето и политическата си енергия в битки по въпроси като гей браковете или критичната расова теория, защото либералната идеология държи властта във важните институции на престижните медии и академичните среди – една преплетена мрежа, която той нарича „Катедралата“. Той разработва теория, която да обясни факта, че Америка е загубила своя т.нар. държавен капацитет – неговото обяснение за това защо толкова често изглежда, че всъщност вече страната не е управляема: Властта на изпълнителната власт бавно е преминала в ръцете на олигархия от образовани хора, които се интересуват повече от съревнованието за статут в системата, отколкото от националните интереси на Америка.
Никой не ръководи тази система и едва ли някой от участниците в нея вярва, че това изобщо е система. Човек като мен, който е направил кариера, пишейки за паравоенни организации и екстремистки групи, може да се занимава с работата си, мислейки си, че всичко, което прави, е да се опитва да разказвам важни истории и честно да описва политическите катаклизми. Но в рамките на Катедралата най-добрият начин да получавам големи задачи и да печеля внимание е да идентифицирам и атакувам заплахите срещу установения ред, което включва националисти, антиправителствени типове или хора, които отказват да се подчиняват на мнението на експертите на Катедралата по въпроси като задължителните ваксини, по възможно най-тревожния начин. Този цикъл се самоподсилва и е доведен до състояние на хиперскорост от Туитър и Фейсбук, защото нещата, които принуждават хората да щракат върху статии или да споделят клипове на някой професор, обикновено утвърждават техния мироглед или ги плашат, или и двете едновременно.
Колкото повече внимание печелиш в системата на Катедралата, толкова повече можеш да влияеш върху формирането на мненията и правителствената политика. Журналистите, учените и всякакви мислители сега живеят в отчаяна надпревара за внимание – а според Ярвин всичко това всъщност е безкрайна надпревара за влияние, обслужваща интересите на нашия олигархичен режим. Така че аз може би просто си мисля, че изкарвам прехраната си с писане. Но според Ярвин това, което всъщност правя, е по-скоро странна комбинация от събиране на информация и пропаганда. Ето защо никой от хората, с които разговарях на NatCon, наистина не вярваше, че е възможно да напиша справедлив материал за тях.
Няма да чуете хората да използват термина „Катедрала“ много публично, въпреки че десният Туитър светна от възторг, когато Ярвин скицира концепцията за нея в шоуто на Тъкър Карлсън Фокс Нейшън през септември миналата година. Хората, които са си отворили очите за тази система за контрол, са взели „червеното хапче“[2] – термин, който Ярвин започва да използва още през 2007 г., много преди да се размие и да започне да означава общо взето подкрепа за Тръмп. За да бъдеш наистина „червено хапче“, трябва да разбереш работата на Катедралата. А начинът, по който консерваторите могат действително да спечелят в Америка, твърди той, е чрез фигура, подобна на Цезар, която да отнеме властта от тази девоенизирана олигархия и да я замени с монархически режим, управляван като стартъп. Още през 2012 г. той е предложил абревиатурата RAGE-Retire All Government Employees (пенсиониране на всички държавни служители) като съкращение за първата стъпка в свалянето на американския „режим“. Това, от което се нуждаем, смята Ярвин, е „национален главен изпълнителен директор, [или] това, което се нарича диктатор“. Сега Ярвин избягва думата „диктатор“ и изглежда се опитва да популяризира едно по-приятелско лице на авторитаризма като решение на нашата политическа война: „Ако ще имате монархия, тя трябва да бъде монархия на всички“, казва той.
Към 2013 г., когато TechCrunch оповестява самоличността на Ярвин, той вече е станал влиятелен сред малък кръг от недоволния елит. През 2014 г. The Baffler публикува дълъг обзор на влиянието му, озаглавен „Mouthbreathing Machiavellis Dream of a Silicon Reich“. Материалът предупреждаваше, че идеите на Ярвин се разпространяват сред видни фигури като Тийл и Баладжи Сринивасан, бивш главен технически директор на Coinbase, и че е възможно интелектуална периферия да „завземе ключови позиции на властта и силата“ и „в крайна сметка да привлече голям брой хора“, точно както някога направиха братята Кох със своя про-бизнес либертариански подход – позиция, от която Тийл бързо се отдръпна.
През 2017 г. BuzzFeed News публикува размяна на имейли между Ярвин и [британския крайнодесен политически коментатор] Майло Янопулис, в която Ярвин казва, че е гледал резултатите от изборите през 2016 г. заедно с Тийл. „Той е напълно просветен“, пише Ярвин. „Просто го играе много внимателно.“ Скоро след това Мастърс получи офис в Тръмп Тауър. Двамата с Тийл работиха, общо взето без успех, за издигането на фигури като Сринивасан, когото предложиха да оглави FDA [Агенцията за контрол на храните и лекарствата на САЩ] и който сам често говореше за „хартиения колан“, в отзвук на концепцията на Ярвин за катедралата. Те намериха общ език с фигури като Стив Банън, който искаше да разглоби административната държава – идея, в която като минимум имаше намек за предложението на Ярвин за RAGE. В крайна сметка Ярвин спира да работи като програмист и напуска района на залива, като се премества със съпругата си и двете си деца в Невада. Съпругата му умира през април 2021 г. и той изглежда е бил съкрушен, във всеки случай е публикувал множество стихове за нея. Но през септември миналата година, месец преди да разговаряме, той е публикувал покана за запознанство, в която приканва жените, които са „сравнително красиви и доста умни“, както се изразява той, и „са чели творбите ми и ги харесват“, и които смятат, че „целта на запознанството е да се оженят и да имат деца“, да му пишат, за да могат да си уговорят среща.
„Писането му всъщност не показва кой е той“, каза ми Лоренсън. „Затова отговорих на този имейл и просто казах: ‚Здравей, аз съм либерална, но имам висок коефициент на интелигентност. И искам деца, и всъщност просто ми е много любопитно да говоря с теб‘.“ Двамата са вече сгодени.
Лоренсън ми каза, че е имала постепенно пробуждане, което се е ускорило по време на сътресенията в началото на пандемията и протестите през лятото на 2020 г. „Започнах наистина да се увличам по идеите на NRx“, каза тя, използвайки често срещаното онлайн съкращение за неореакционната периферия, „защото следях бунтовете“ (с което има предвид насилието, избухнало на фона на някои от протестите „Животът на чернокожите има значение“.)
„Имам опит в областта на социалната справедливост“, казва тя. Но е била „ужасена“ от начина, по който „основните медии отразиха бунтовете… Това беше такова нарушение на всичките ми ценности“.
След като двамата с Ярвин започнали да се срещат, тя е имала странно осъзнаване – открила, че някои от приятелите ѝ го четат от години. „Разбрах, че всички тези хора са чели материали на NRx точно като мен. Те просто никога не са казвали на никого за това“, казва тя. „Беше много поразително за мен“, каза тя, „колко готин става този свят“.
Ярвин е дал на хората начин да изразят една идея, която инак е звучала някак подривно в [либерална] Америка – че историята се движи в грешна посока. „Някой каза по-рано нещо, което ме хвана“, каза Лоренсън, точно преди да си тръгнат, за да отидат на малко по-тиха частна вечеря с Ванс и още няколко души. „Те казаха: ‚Можеш да бъдеш тук и да знаеш, че не си сама‘.“
Хората на конференцията изглеждаха развълнувани от това, че се намират на място, където не са сами. Пропуснах повечето от лекциите – които варираха от сесии за противопоставяне срещу заплахата от Китай до либералното влияние върху попкултурата и „Власт за работниците“. Хоули изнесе доклад за „нападението над мъжките добродетели“, а Круз произнесе традиционна реч, като се позова на Рейгън и заяви, че според него консерваторите скоро ще надделеят на изборите. „Сигурен съм, че много от двадесет и няколко годишните завъртяха очи [в насмешка] при това“, каза ми след това Ярвин с усмивка. Двадесет и няколко годишните имат по-голяма визия.
Всяка вечер до бара се стичаха пълчища предимно от млади мъже, за да пият, да се прегръщат и да гледат любимите си подкастъри и писатели. Можеше да видиш Дейв Рубин и Джак Мърфи, който води популярен канал в YouTube, посветен на новата десница, и се опитва да създаде братска група от мъже, които вярват в „позитивната мъжественост“, която той нарича Liminal Order. Почти всички имаха една и съща подстригана брада и прическа – страните им късо подстригани, а косата на темето – по-дълга и сресана с малко гел на една страна.
Не видях нито един чернокож на възраст под 50 години, въпреки че имаше участници от южноазиатски и близкоизточен произход. През март журналистът Джеф Шарлет (редактор на Vanity Fair, който се занимава с американската десница) написа в Туитър, че „интелектуалната Нова десница е бял супремасистки проект, предназначен да култивира подкрепа за не-белите“, и я свърза с възраждащите се националистически и авторитарни политики по света: „Тя е част от глобално фашистко движение, което не се ограничава до анти-черните в САЩ и Европа“. И все пак мнозина от Новата десница изглеждат все по-непритеснени от обвиненията, че са бели националисти или расисти. Особено Мастърс изглежда готов да подлудява коментаторите, вярвайки, че последвалите аргументи ще се отразят в негова политическа полза: „Опитай само [да ме удариш] с това“, каза Мастърс наскоро на подкастъра Алекс Кашута, твърдейки, че обвиненията в расизъм са се превърнали в политическа бухалка, използвана, за да държи консервативните идеи извън политическия мейнстрийм. „Добре, че ме критикувате за това, че критичната расова теория е антибяла.“ Но при цялото говорене за настъпващата антиутопия никой от моите събеседници не повдигна въпроса за един от най-дистопичните аспекти на американския живот: огромния ни апарат от затвори и полиция. Повечето хора изглежда са по-запленени от борбата срещу това, което възприемат като напéв и групово мислене сред другите членове на политическата медийна класа, или срещу лицемерието на богатите бели либерали, които поставят знаци „Животът на чернокожите е важен“ пред домовете си за милиони долари, отколкото със суровия опит, който е дал форма на сегашната расова политика на Америка.
Милиус беше сардонично и постоянно присъствие, лесно можеше да се открие с цигара в ръка, докато Ярвин стоеше и говореше с космическа скорост с неповторимия си глас. Тя беше определено най-изящно облеченият човек там, предпочиташе Gucci и Ralph Lauren и много златни бижута и големи слънчеви очила. Тя е дъщеря на консервативния режисьор Джон Милиус, който е съавтор на Апокалипсис сега и режисьор на Червена зора [оригиналния филм, от 1984 г.]. Тя е израснала в Лос Анджелис и се оказа, че и двамата сме учили в един и същ малък колеж за свободни изкуства в Манхатън, така че, както почти всички хора там, тя е свикнала да живее в социални пространства, където консервативните възгледи се смятат за странни, ако не и за откровено зло. Смяташе, че нещо радикално се е променило от 2015 г. насам, след като е учила кино в USC [Университета на южна Калифорния] и е започнала работа в Холивуд, преди внезапно да захвърли всичко и да започне да работи за кампанията на Тръмп в Невада, като накрая е получила работа в Държавния му департамент.
„Това“ – каза тя, – „е ново мисловно движение. Така че е много трудно да се постави пръст и да се формулира какво е то извън тръмпизма. Защото то наистина е отделено от самия човек, няма нищо общо с него“.
Тя твърди, че Новата десница, или както и да я наречем, по парадоксален начин е много по-малко авторитарна от идеологията, която сега се представя за мейнстрийм. „Имам чувството, а може и да греша“, каза тя, „че десницата всъщност в този момент е почти на онова място – ‚живей и остави да живеят‘ – на което някога се е намирала левицата.“ Какво конкретно имаше предвид тя: „Идеята, че не можеш да отгледаш децата си в традиционно, донякъде религиозно домакинство, без да бъдат възпитани в училище, че родителите им са нацисти.“
Това очевидно безгрижие донякъде прикрива силното внимание, което някои хора в тези среди отделят на транссексуалните проблеми – или това, което те биха казали, че е силното внимание на медиите към транссексуалните проблеми, един от набора от „миметични вируси“, както се изразява подкастът Кашута, които разпространяват силно индивидуалистична либерална култура, разрушаваща традиционните начини на живот. Но безгрижието е помогнало за спечелването на малко вероятни последователи. Милиус повдига въпроса за Red Scare [Червена паника], един подкаст, който се е превърнал в първостепенен пример за това привличане – всъщност тя е представила една от водещите, Даша Некрасова, във филма, който е направила като своя дипломна работа в школата по режисура в USC.
И двете водещи на Red Scare започват като дифузни социалисти, още когато все още беше възможно да се мисли, че социализмът представлява изострена политическа позиция, в малките взаимосвързани сфери на американската медийна и политическа среда. Едната от тях, Некрасова, всъщност стана известна в медийните среди с клипа, който стана мегавирусен през 2018 г., когато тя рязко прекъсна един репортер на [крайнодесния] сайт Infowars на Алекс Джоунс, който се опитваше да устрои засада на поддръжници на Бърни Сандърс на фестивал в Остин. „Просто искам хората да имат здравеопазване, скъпи“, казва тя. „Вие, [десните] хора, имате нещо като червеи в мозъците си. Честно казано.“
Прескачаме бързо напред до ноември 2021 г., когато Некрасова и нейната ко-водеща Анна Хачиян публикуваха свои снимки, на които Джоунс ги е прегърнал под вечерното тексаско слънце. Сега Некрасова има роля в сериала „Наследство“ на HBO, където играе представителка на PR отдела, работещ с Кендъл Рой. Самото шоу накара „десния Туитър“ – сфера, силно населена с 20-годишни, които работят в областта на технологиите или политиката и изглежда живеят непропорционално много във Вашингтон и Маями – да светне от удоволствие, когато един от епизодите от последния сезон включи поредица от ключови новодесни фрази като „интегралист“ и „Медикаменти за всички, аборти за никого“.
Водещите на Red Scare са само някои от най-известните представители на една модерна дисидентска субкултура, съсредоточена в центъра на Манхатън, но не само там. „Сега всички се обличат като ловци на патици“[3] – написа наскоро в sms един мой смаян приятел. Хората използват подигравателния термин „bugman“, за да опишат либералните мъже, на които им липсват осезаеми житейски умения като поправяне на коли или производство на храна – момчета, които могат да прекарат живота си пред екрана на шлем за виртуална реалност с опулени очи. Жените носят дрехи на Бранди Мелвил – можете да чуете те да се описват иронично като модно облекло за момичета с „фашистки наклонности“ – и която е нарекла една от колекциите си на името на Джон Галт, героя от „Атлас изправи рамене“ на Айн Ранд. Хората се обръщат към католицизма. „Добре, че си имам приятелка“, пише мой приятел. „Защото спонтанният секс е вече извън играта.“
Ярвин разсъждава, че либералният режим ще започне да пада, когато „готините деца“ започнат да изоставят неговите ценности и мироглед. Има признаци, че това може би се случва, макар че не всички така наречени „готини деца“, участващи в тази промяна на вибрациите, биха искали да бъдат оцветени като авангард в световния исторически бунт срещу глобалния ред.
„Не е като да се занимавам активно с политика“, каза ми писателката Онор Леви, която е приела католицизма и е завършила [либералния колеж] Бенингтън, когато ѝ се обадих. „Просто искам някой ден да имам семейство.“
Леви, която отскоро е левичарка дотолкова, че се е разплакала, когато станало ясно, че Бърни Сандърс няма да е кандидатът за президент на Демократическата партия, е приятелка с Ярвин и го е канила в подкаста, който води, Wet Brain – „Да, Катедралата и бла бла“, каза тя, когато стигнахме до разговор за политическите медии. Но каза също, че никога не е чувала за Джей Ди Ванс или Блейк Мастърс.
Леви е момиче от центъра на Манхатън – The New Yorker публикува нейни произведения; тя е спомената в статия на New York Times, която се опитва да опише тази сцена – където дясната политика се е превърнала в естетическа поза, която по странен начин се смесва с искреното търсене на морална основа. „Допреди година и половина не вярвах, че доброто и злото съществуват“, каза ми тя, а по-късно добави: „Но не съм в състояние на благодат, не би трябвало да говоря.“ Попитах я дали би взела пари от Тийл, а тя весело отвърна: „Разбира се!“. Освен това тя описва приятелките си като група „либертини“, а в нейния подкаст можете да надникнете в света на хората, които изпитват умопомрачително иронична тръпка, като се порицават взаимно за това, че са пропуснали да отидат на църква или са правили предбрачен секс. „Повечето от момичетата в центъра на града са нормални, но ще носят шапка на Тръмп като аксесоар“, казва тя. Тези, които са навътре в онлайн сцената, според нея, „искат да бъдат като Лени Рийфенщал-Еди Седжуик“.
Подобно на Леви, Милиус е в забавното положение да се намира в пресечната точка на много от тези кръстосани течения, тъй като е работила в мейнстрийм политиката, но се появява в т.нар. дисидентски подкастове и е в периферията на културната сцена, където дясната политика е придобила блясък, близък до готиния.
Тя казва, че е твърде много „черно хапче“ – онлайн термин, използван за описване на хора, които смятат, че светът ни е толкова объркан, че вече нищо не може да го спаси, – за да мисли много за това как би изглеждала победата на нейната страна. „Мога да се препъна в бордюра – каза Милиус, – и това ще бъде сметнато за бял супремасизъм“. Като че ли нищо не можеш да направиш. Какво, по дяволите, не е превъзходство на бялата раса?“
„Те ще дойдат за всичко“, каза тя. „И смятам, че това е зловещо – не че смятам, че хората, които искат да обърнат вниманието ни върху расовите проблеми, са зловещи. Но мисля, че движението за глобализация използва тези разединяващи аргументи, за да накара хората да мислят, че това е нещо добро.“
Това е Катедралата в действие.
Няколко седмици след NatCon пътувах от Калифорния до Тусон [Аризона], за да се срещна с Мастърс – много висок, много слаб, много здрав 35-годишен мъж. Исках да видя как всичко това би могло да се пренесе в реална предизборна кампания и гледах много Fox News, включително стрийминг интервюто на Ярвин с Карлсън, в което той даде вихрено описание на това как Катедралата създава своето групово мислене. „Защо Йейл и Харвард винаги са съгласни с всичко?“ – попита той. „Тези организации са по същество клонове на едно и също нещо“ – каза той на запленения Карлсън. „Човек направо се пита: ‚Къде са кабелите?‘“ Той начерта визията си за (както я нарича) „конституционна“ промяна на режима, която ще вземе властта обратно от тази олигархия – толкова разпръсната, че повечето хора едва ли знаят, че я има. „Именно това я прави толкова трудна за убиване“, каза той.
В едно кафене близо до къщата, която е купил, когато се върнал в Тусон от района на залива [Сан Франсиско], двамата с Мастърс преминахме през принципите на националистическата му платформа: връщане в Америка на промишленото производство, изнесено на други места; намаляване на легалната имиграция; регулиране на големите технологични компании и в крайна сметка преструктуриране на икономиката, така че една заплата да е достатъчна за отглеждане на семейство. Споменах Ярвин и неговата линия на аргументиране, че американската система е станала толкова склеротична, че е безнадеждно да си представим извършването на големи системни промени като тези. „В една система, в която капацитетът на държавата е много нисък…“ започнах въпроса.
„Уви“ – каза той с блясък в очите.
„Необходима ли е криза, за да стигнем дотам?“, попитах го.
„Може би, може би, може би“, каза той. Очевидно това не беше най-непосредствената му мисъл. „Това може да прозвучи като пословичното мачете“, каза той. „Но да, може би ще е необходима някаква криза, за да стигнем дотам“.
Той направи пауза. „Но ние вече сме в някаква такава, нали?“
Мастърс често казва, че не е толкова черноглед и песимистичен, колкото някои други от сферите на новата десница. Изглежда, че за разлика от много нови десни, той все още искрено вярва в силата на електоралната политика. Но смята, че в културно отношение либералната идеология и идеологията на свободния пазар, която ръководи американската политика през последните години, е безнадеждна задънена улица. „Страната не е само икономика“, каза наскоро Мастърс пред десния дисидентски сайт IM-1776. „Нужна е и концепция за себе си като нация, като народ и като култура. А точно това все повече липсва на Америка днес.“
„Вярно е, че съм невероятно обнадежден“, каза ми той. „Мисля, че е наистина мрачно, мисля, че по подразбиране стагнацията ще продължава и може би кризата ще настъпи след 5, а може би след 30 години.“
Той ми каза, че не обича да използва термини като „катедралата“ и използва „режима“ по-рядко от Ванс, въпреки че по-късно забелязах, че използва последния израз често в интервюта за дисидентската десница.
„‘Режимът‘ звучи много секси, нали?“ – каза ми той. „Това е осезаем враг – ако успееш да се пребориш с него по правилния начин, можеш да го свалиш. А аз мисля, че в реалността всичко това е много по-малко секси и много по-бюрократично“, каза той. „Но съм чел тези неща и виждам какво означават.“
Попитах го за термина Thielbucks [мангизи на Тийл] и доколко е вярно, че фондацията на Тийл финансира мрежа от нови десни подкастъри и cool-kid културни фигури като своеобразен културен авангард.
„Зависи дали това са само неща от дисидентско-десния мозъчен тръст“, каза ми той, „или някой наистина прави нещо“.
„Не знам как това се превърна в мем“, каза той за Thielbucks. „Мисля, че щях да знам, ако тези деца получаваха пари.“
„Ние финансираме някои неща“, каза ми той. „Но не финансираме армия от плакати с мемове.“ Той ми каза, че двамата с Тийл са се срещнали с Хачиян, една от съорганизаторките на Red Scare. „Което беше готино“, каза той. „Техният подкаст е интересен.“
Попитах дали има свят, в който те биха могли да получат финансиране от Тийл. „Може би да“, каза той. „Финансираме някои странни неща с фондацията на Тийл“.
Пътувахме заедно към едно предизборно събитие, говорейки за всичко – от това как технологиите променят мозъците ни до политиката за опазване на околната среда, като и двамата стигахме до едно и също апокалиптично място, тръгвайки от напълно различни политически посоки. „Наистина мисля, че се намираме на кръстопът“, каза той. „И ако изиграем нещата погрешно, това ще е тъмното средновековие.“ Мастърс публично е заявил, че според него „всеки трябва да прочете“ антитехнологичния манифест на Унабомбъра [Тед Качински] „Индустриалното общество и неговото бъдеще“, което може да звучи странно за млад технологичен мениджър, който се кандидатира за член на Сената на САЩ. Но за Мастърс критиката на Качински е полезен анализ на това как технологиите оформят нашия свят и колко „деградиращи и унизителни“ могат да бъдат те за човешкия живот.
Попитах го дали смята, че същността на проекта му е борбата срещу консуматорската технодистопия, от която се страхуват и мнозина от левицата. Той отговори с „да“. Попитах защо, ако това е така, то почти никога не проличава в изявите му в масовите медии. „Това е интересна обратна връзка“, каза той. „Че това не проличава.“
„Продължавам, а това е края на блок „Б“ и имам две минути да говоря за Кайл Ритънхаус“[4], беше казал той по-рано, говорейки за коментара си във Fox News. „И се казва: ‚Ами, левите са луди и това момче не трябваше да бъде съдено, а те го наказват за това, че е бял човек, който се е защитавал с AR-15‘.“ Изглежда, че консервативните медии процъфтяват от допирните точки на културната война, както и всички останали. „Чувствам, че съм готов да правя това“, казва той. „Но не можеш да го направиш с две приказки в шоуто на Лора Инграхам [във Fox News].“
С някои от интервюиращите той е по-малко розов по въпросите на бъдещето, отколкото с мен. „Нуждаем се от някой с ръка на кормилото, който да разбира къде сме били и къде трябва да отидем“, каза той наскоро на подкаста на Алекс Кашута. „В противен случай просто ще станем изцяло собственост на прогресивната левица. А прогресивната левица просто си остава враг. Тя е врагът на истинския прогрес. Тя е враг на всичко, което е добро.“
Попитах го дали може да ми даде визия за това как според него би изглеждала победата на неговата страна.
„Много просто: семейства и смислена работа – каза той, – за да можеш да отгледаш децата си, да се покланяш, да се занимаваш с хобитата си и да разбереш какъв е смисълът на всичко това.“ Почти всеки би могъл да се съгласи с това. И почти всеки би могъл да се зачуди как така подобни неща са започнали да изглеждат радикални или далечни от живота на много хора, които днес достигат зряла възраст. „Просто всичко това е толкова свързано с мрежата“, казва той. „Толкова е в матрицата.“
Изминахме дълъг път в пустинята, преди да пристигнем на срещата с участниците в кампанията, която се организираше от бивш служител на ЦРУ в удобно пенсионерско селище. Тълпата от няколко десетки души се състоеше предимно от пенсионери с пуловери, потопени в медийната култура, в която хората, които повтарят най-запалените и тръмпистки тези, обикновено печелят внимание и политическа подкрепа. Този вид групово мислене не е феномен само на либералните медии и този факт попречи на кампаниите както на Мастърс, така и на Ванс, които често са възприемани като културни воини, съпричастни към Тръмп, и които имаха много трудности да вкарат по-сложните си политически идеи в нашия разпален политически разговор. Той разказа за предложението си да се регулират технологичните компании като общи оператори, както някога Америка е регулирала телефонните компании. Тълпата изглеждаше заинтересувана, но едва ли наелектризирана. Когато в края той започна да отговаря на въпросите, те бяха предимно обичайните: предполагаемо откраднатите избори през 2020 г. – мнение, на което Мастърс не се противопостави – граничната стена, мандатите за ваксините. Един човек вдигна ръка, за да попита как Мастърс планира да „пресуши блатото“. Той ме изгледа лукаво. „Ами, един от моите приятели има акроним, който нарича RAGE“, каза той. „Пенсиониране на всички държавни служители“. Тълпата хареса това и избухна в радостни възгласи.
В последния следобед на NatCon, няколко часа преди да произнесе основната реч, се появи и Ванс. Той ме видя да пия бира в бара и дойде да ме поздрави. „Все още нямам представа какво ще кажа“ – каза той, макар че не изглеждаше притеснен.
Запътих се към балната зала, за да изчакам, и в крайна сметка седнах с кореспондента за САЩ на германското списание Der Spiegel. Знаех, че някои от присъстващите репортери може да са останали с впечатлението, че всичко това е било най-вече показна MAGA парадност. Той имаше по-комплексна представа, тъй като току-що беше говорил с Ярвин, и ме помоли да обясня философията му. Оказах се в затруднение. Казах, че има неща, наречени „режим“ и „катедрала“, и че Ярвин е „нещо като монархист“.
„Монархист?“ – попита той. Изглеждаше изненадан да научи, че това, за което мечтае тази героична фигура на Новата десница, е крал.
Ванс се появи, облечен в костюм и яркочервена вратовръзка, изглеждаше непринудено за човек, който щеше да произнесе реч пред стотици хора, които гледаха на него като на евентуална последна голяма надежда за спасяване на американската нация от глобалното корпоративно подчинение. Беше се изстрелял нагоре в социологическите проучвания и в този момент беше втори в първичните избори, за което му помагаха и редовните покани от Карлсън.
Попитах го как се чувства. Той изглеждаше спокоен. „Мисля, че имам добра тема“, каза той. „Ще говоря за колежите.“
Навярно искаше да каже, че му предстои да произнесе наистина гръмка реч, озаглавена „Университетите са врагът“. Хората веднага отбелязаха, че това е вариация на нещо, което Ричард Никсън е казал на Хенри Кисинджър на записите от Белия дом през 1972 г. Ванс заклейми елитните колежи като врагове на американския народ; той отдавна предлага да се прекрати федералното им финансиране и да се изземат даренията им. По-късно в разтревожени статии речта беше свързана с „антиинтелектуални“ движения, които атакували учебните заведения. Но това не е съвсем в съответствие с апокалиптичното послание, което той предложи. Защото Ванс и тази кохорта на Новата десница, които в повечето случаи са толкова, толкова високообразовани и начетени, че големият им проблем често изглежда е, че са твърде грамотни, за да бъдат ефективна сила в масовата политика, не са антиинтелектуални. Самият Ванс е интелектуалец, дори и в момента да не го показва по телевизията. Но той смята, че нашите университети са пълни с хора, които имат структурен, користен и финансов интерес да оцветяват американската култура като расистка и зла. И е готов да положи необикновени усилия, за да се бори срещу тях.
Ярвин и Лоренсън се измъкнаха от тълпата, докато все още звучаха овации. Те се кикотеха, изглежда бяха пили малко вино. „Никсън – Никсън!“ – каза Лоренсън, като все още се смееше. Не можех да разбера дали се радваше, или беше ужасена.
Няколко часа по-късно намерих Ванс да стои до бара, заобиколен от кръг млади и еднакво изглеждащи фенове. Отидох при него. Той ме попита какво мисля за речта и предложи да намерим място, където да поговорим.
Помоли ме да изключа диктофона, за да можем да поговорим откровено. Съгласих се, със съжаление, защото разговорът ми разкри човек, който според мен ще има огромно влияние върху политиката ни през следващите години, дори и ако загуби първичните избори за Сената, както и двамата смятахме за възможно.
Освен това той разкри човек, който е на тъмно място и смята, че се намираме в зловещ повратен момент в историята на Америка. Той не искаше да ми опише това за протокола. Но аз все пак мога да го покажа, защото той вече го казва публично и вие също можете да го чуете.
Същата вечер се качих в хотелската си стая и изслушах подкаст интервюто, което Ванс беше провел с Джак Мърфи, едрия, брадат ръководител на мъжката група Liminal Order. Мърфи го попита как така той предлага да се разкъса лидерската класа в Америка.
Ванс описа две възможности, които мнозина от Новата десница си представят – че системата ни или ще се разпадне по естествен път, или че някой велик лидер ще поеме полудиктаторски правомощия.
„И така, има един човек, Къртис Ярвин, който е писал за някои от тези неща“, каза Ванс. Мърфи се засмя многозначително. „Така че единият [вариант] е по принцип да приемем, че цялото това нещо ще се срути от само себе си“ – продължи Ванс. „И така, задачата на консерваторите в момента е да запазят колкото се може повече от съществуващото“, изчаквайки „неизбежния колапс“ на сегашния ред.
Той заяви, че смята това за песимистично. „Склонен съм да мисля, че трябва да заграбим институциите на левицата“, каза той. „И да ги обърнем срещу нея. Нуждаем се от нещо като програма за де-Баатификация [по подобие на програмата за премахване на влиянието на партията „Баат“ в Ирак], програма за де-будификация“ [трудна игра на думи, която означава премахване на влиянието на така нареченото „будно“ (woke) движение в Америка, което се смята за една от основите на ляво-либералното мислене].
„Мисля, че Тръмп ще се кандидатира отново през 2024 г.“, каза той. „Мисля, че това, което Тръмп трябва да направи, ако ми е позволено да му дам съвет: да уволни всеки бюрократ на средно ниво, всеки държавен служител в администрацията, да ги замени с наши хора.“
„И когато съдилищата ви спрат – продължи той, – изправете се пред страната и кажете“ – той цитира Андрю Джаксън, който е отправял предизвикателство към целия конституционен ред, – „върховният съдия е взел своето решение. Сега нека го приложи.“[5]
По същество това е описание на държавен преврат.
„Намираме се в късен републикански период“, каза по-късно Ванс, като напомни за разпространеното мнение на Новата десница, че Америка е Рим, който очаква своя Цезар. „Ако искаме да се противопоставим на това, ще трябва да станем доста диви, доста далечни и да отидем в посоки, които сега са неприятни за много консерватори.“
„Наистина“, каза Мърфи. „Сред някои от моите кръгове фразата ‚извънконституционен‘ се появява доста често.“
Помолих Ванс да ми каже за протокола как би искал да разберат думите му либералните американци, които смятат, че това, което той предлага, е фашистко превземане на Америка.
Той говореше искрено. „Мисля, че културният свят, в който действаме, е невероятно пристрастен“, каза той – имайки предвид собственото си движение и „лидерите му, като мен в частност“. Насърчи ме да се противопоставя на тази тенденция, която според него е продукт на медийната машина, водеща към бездушна антиутопия, в която никой от нас не иска да живее. „Този импулс – каза той – обслужва в основата си нещо, което е много по-лошо от всичко, дори и в най-мрачните ви кошмари, което виждате тук“.
Той ме погледна умолително, сякаш искаше да ми подскаже, че е по-скоро на страната на хората, които четат Vanity Fair, отколкото повечето от вас си мислят.
Ако това, което върши, проработи, каза той, „това ще означава, че синът ми ще израсне в свят, в който неговата мъжественост – подкрепата му за семейството и общността, любовта му към общността – е по-важна от това дали работи за шибания McKinsey“.
С това приключихме и тълпата от млади мъже, които искаха да говорят с него, веднага се спусна към диваните. Хората продължаваха да носят напитки, говореше се за много неща и разговорът продължи до късно. Спомням си, че в един момент си помислих колко странно е, че в средата на 30-те си години Ванс и аз сме значително по-възрастни от почти всички там, всички, които си мислеха, че организират борба за промяна на хода на човешката история, и всички, които сега щяха да се напият здраво.
На следващата сутрин, съсипан, облякох анцуг и пуловер с качулка и се опитах да се измъкна от хотела, без да се налага да говоря с никого. Дадох картата си на камериерката и се огледах, за да открия Ванс и Ярвин, които стояха там и чакаха колите. „Как се чувствате, момчета?“, попита ме Ярвин. Ванс също носеше качулка и изглеждаше така, както се чувствах аз. „Чувствам се ужасно“ – каза той. „Не добре.“
Ярвин попита какво мисля за всичко това. Казах, че ще ми отнеме много време да го премисля. Стиснахме си ръце и те ми помахаха, когато се качих в колата си и всички възобновихме обичайните си бойни позиции в американските информационни войни.
[1] Инцел (на английски: Incel; от „involuntary celibate“ – „неволно безбрачие“, „неволно безбрачен“) е термин, свързан с онлайн субкултура от хора (предимно бели хетеросексуални мъже), които твърдят, че не могат да открият романтичен или сексуален партньор за себе си, въпреки че желаят да имат такъв. Терминът води началото си от 1997 година, но придобива широка популярност след 2010 година. (По Уикипедия)
[2] Фразата „red pilling“ [да избереш червеното хапче] произлиза от научнофантастичния филм „Матрицата“ от 1999 г. Във филма главният герой Нео получава предложение от героя Морфей да избира между две хапчета:
Синьото, което ще му позволи да остане в измислената реалност на Матрицата.
Червеното, което ще го събуди за суровата истина за реалността извън Матрицата.
Изборът на червеното хапче символизира приемането на истината, независимо колко неудобна или предизвикателна е тя. Бел. пр.
[3] В смисъл, че е налице широко разпространен стил, който може да включва леко или утилитарно облекло, като камуфлаж, фланела или здрави дрехи, типични за лова на патици.
[4] Кайл Ритънхаус е американец, който на 17-годишна възраст привлича вниманието на обществеността, защото застрелва трима мъже в Кеноша, Уисконсин – двама от тях смъртоносно – през август 2020 г., на фона на протестите след полицейската стрелба срещу чернокожия активист Джейкъб Блейк.
[5] Историческият контекст на този цитат е свързан с делото „Уорчестър срещу Джорджия“ от 1832 г., в което Върховният съд под ръководството на председателя Джон Маршал постановява, че щатът Джорджия не може да налага законите си на нацията на чероките, чиито земи са в границите на щата. Решението на съда е в полза на чероките, като потвърждава, че федералното правителство има правомощия по отношение на индианските въпроси и в този контекст законите на Джорджия са невалидни.
Въпреки това тогавашният президент Джаксън според съобщенията реагира предизвикателно на решението на Съда. Въпреки че няма преки данни Джаксън да е използвал точно тези думи, смята се, че той е изразил нещо подобно в частен разговор. Според популярни исторически свидетелства се твърди, че Джаксън е отбелязал, че председателят на Върховния съд Маршал е взел решението си, но сега нещата опират до изпълнението на решението, което означава, че изпълнителната власт, под негово ръководство, няма да изпълни решението на Съда. Бел. пр.
