На 5 август, след седмици на масови студентски протести, в осмата по население държава в света падна диктатор. На фона на войните в Украйна и Газа, ескалиращата опасност от по-широк конфликт в Близкия изток и обратите в президентската надпревара в САЩ внезапната оставка и бягството в изгнание на министър- председателката на Бангладеш Шейх Хасина привлякоха малко внимание в световен мащаб. Но значението на нейното отстраняване може да се окаже съществено. Хасина, дъщеря на бореца за независимост и първи президент на Бангладеш, за пръв път е министър-председателка от 1996 до 2001 г. и е избрана отново на този пост през 2008 г. През следващите 15 години, в три последователни мандата, тя управляваше все по-безмилостно и решително. Тя установи личен контрол върху съдилищата, прокуратурата, държавните агенции и полицията, като ги използваше, за да заглушава медиите, да преследва опонентите си, да ограничава частния бизнес и да подкопава институциите и традициите, които преди това позволяваха сравнително свободни и честни избори. Когато бангладешците гласуваха отново през 2014 г., Хасина до такава степен потъпка конституционните норми, че повечето опозиционни партии предпочетоха да бойкотират изборите, ускорявайки пропадането на страната в автокрация и лошо управление.
Въпреки това гражданското общество в Бангладеш отказа да запази мълчание пред нарастващата вълна от арести и изчезвания на хора. През януари 2024 г., когато Хасина се готвеше да встъпи в четвърти пореден мандат на поредните нечестни избори (които също бяха бойкотирани от опозицията), народният протест се засили. През юни язовирната стена се скъса. Причината беше един на пръв поглед скромен въпрос: възстановяването на квотната система за работа в държавната администрация, която се смяташе за благоприятна за политическата база на Хасина. Студентите от бангладешките университети излязоха на улицата, разгневени от перспективата за въвеждане на система за разпределение на квотите. Хасина отговори с репресии: ударните отряди на нейната партия се включиха в боя, а освен това тя изпрати полиция и военни. През следващите два месеца бяха убити стотици цивилни граждани, над 20 000 бяха ранени, а повече от 10 000 бяха арестувани. Бруталността на правителството превърна едно ограничено протестно движение в общонационална кампания за гражданско неподчинение срещу тиранията и корупцията. В крайна сметка, след като загуби подкрепата на военните, Хасина избяга в Индия.
Може да се твърди, че свалянето на диктатор е по-лесна работа в Бангладеш, отколкото другаде. Нито една бангладешка партия или движение не са институционализирали идеологическия и политическия контрол върху държавата, апарата за сигурност и икономиката по начина, по който го правят революционните комунистически партии в Китай, Куба и Виетнам, аятоласите в Иран или, в по-малка степен, „боливарското социалистическо“ движение на Уго Чавес във Венецуела. Но много от автократичните режими, които се появиха през последното десетилетие, следваха път, подобен на този в Бангладеш. Корумпирани лидери изкорениха демократичните институции и установиха авторитарно управление зад фасадата на многопартийни избори. Следвайки общ наръчник, те напълно ликвидираха демокрацията в Ел Салвадор, Унгария, Никарагуа, Сърбия, Тунис, Турция и Венецуела. Подобни инструменти бяха използвани и на други места за разрушаване на демокрацията, въпреки че е спорно дали тези държави са преминали границата на автокрацията: сред последните примери са Грузия, Хондурас, Индия, Индонезия, Филипините и Шри Ланка. Нелибералните практики влошиха качеството на демокрацията и обществената подкрепа за нея в Ботсвана и Мавриций – най-старите многопартийни системи в Африка. Корумпираните и доминиращи управляващи партии в Монголия и Южна Африка също са допринесли за упадъка на демокрацията, въпреки че неотдавнашните избори доведоха до сериозни поражения и в двете страни. В Мексико, напротив, някой ход на Андрес Мануел Лопес Обрадор като отиващ си президент може да доведе до по-нататъшна ерозия на несигурната правова държава в страната. Една нова конституционна поправка изисква всички съдии да бъдат избирани от народа, което подкопава независимостта на съдебната власт и излага на риск бъдещето на демокрацията в Мексико[1].
Повечето от тези държави не са пълни диктатури. Те по-скоро са се присъединили (или са се насочили към) редиците на режимите, които политолозите Стивън Левицки и Лукан Уей наричат „конкурентни авторитарни“ режими. Това описание включва едно основно противоречие. Управляващите елити няма да се ангажират с конституционните норми, които позволяват провеждането на свободни избори и отчетност на правителството, но народът няма да търпи пълното премахване на индивидуалните свободи, гражданския плурализъм, многопартийните избори и поне възможността партиите да се редуват във властта. Много страни, като Кения, Нигерия и Танзания, се намират в тази междинна ситуация от известно време. Други, като Пакистан и Тайланд, се справят с допълнителното усложнение на военните, които имат право на политическо вето.
Перспективите пред демокрацията в световен мащаб са помрачени, ако не и направо обезсърчителни. Политическият екстремизъм, поляризацията и недоверието се увеличават дори в отдавна утвърдени либерални демокрации, а съмнението в демократичния ангажимент на един от двамата кандидати на основните партии е основен въпрос в президентската надпревара в САЩ тази година. Но зад облаците се появяват проблясъци на слънце. Бангладеш не е единственият пример. Борбата за свобода във Венецуела ескалира след откраднатите избори през юли, като опозицията представи неопровержими доказателства за своята категорична победа. Подкрепяният от военните режим в Тайланд е изправен пред задълбочаваща се криза на легитимността, след като съдилищата блокираха възможността победителят в парламентарните избори през май 2023 г. да поеме властта. Електоралната автокрация в Турция изглежда все по-износена и крехка, като дългогодишният силен лидер на страната Реджеп Тайип Ердоган едва извоюва победа над безцветен опонент на президентския вот през май 2023 г. Миналата година зашеметяващите победи на опозицията в националните избори доведоха до възстановяване на демократичните практики в Полша и до историческа възможност в Гватемала да се преодолее проблемната история на автокрацията и корупцията в страната. Последните два изборни цикъла в Малайзия пък подсказват промяна към демокрация след шест десетилетия на един, както изглеждаше, стабилен и конкурентен авторитарен режим: през 2018 г. импровизирана коалиция сложи край на шестгодишното управление на коалицията Barisan Nasional, а през 2022 г. гласоподавателите направиха министър-председател основния опозиционен лидер Анвар Ибрахим.
С други думи, днешните автократи не са непобедими. Много от тях разчитат на избори, макар и дълбоко опорочени, за да поддържат усещането за легитимност. Но това означава, че те могат да бъдат победени. Решителните вътрешни опозиционни фронтове, подкрепени от по-голямата общност на либералните демокрации, могат да обърнат тенденцията на глобално отстъпление на демокрацията. За да успеят, те ще трябва да се справят с причините за антидемократичната тенденция, да отслабят опорите, които поддържат фалшивата демокрация на авторитарния популизъм, и да приложат уроците от предишни успешни кампании срещу авторитарни управници. Точно както автократите използват общ набор от инструменти за придобиване и поддържане на властта, техните опоненти трябва да започнат да следват наръчника за демократична промяна.
Демокрацията в отстъпление
Глобалната динамика на демокрацията достигна своя връх скоро след края на Студената война. За първи път в историята системите, в които хората могат да избират и сменят своите лидери чрез свободни и честни избори, станаха преобладаващата форма на управление. Към 2006 г. около три пети от всички държави отговаряха на този стандарт. Оттогава насам демокрацията и свободата са в постоянно отстъпление. В продължение на 18 последователни години групата с нестопанска цел Freedom House, която следи за промените в политическите права, гражданските свободи и върховенството на закона и определя годишна „оценка на свободата“ на държавите и териториите по скалата от 0 до 100, отчита повече държави, които губят свобода, отколкото я придобиват. Често разликата е в съотношение две към едно или по-лошо. Базираният в Швеция проект V-Dem установи подобна, но малко по-скорошна неблагоприятна тенденция.
Спадът е глобален. Средните нива на демокрация, измерени от Freedom House, V-Dem и Economist Intelligence Unit, са спаднали във всеки регион на света от 2006 г. насам. Промените не винаги са били катастрофални, но са забележително широки и устойчиви. От 22-те страни на юг от Сахара, които се промениха значително по скалата на демокрацията през този период, 18 претърпяха спад, а от четирите, които се подобриха, три – Ангола, Гамбия и Зимбабве – просто станаха по-малко жестоки автокрации. В световен мащаб тези три държави са изключение; повечето автокрации, включително Камбоджа, Китай, Египет, Етиопия, Иран, Мианмар и Русия, са станали значително по-репресивни.
Еуфорията, която съпътстваше главоломното разрастване на демокрацията от средата на 70-те години на ХХ век до първите няколко години на ХХІ век – „третата вълна“ на демократизация – вече изглежда далечен спомен. На няколко места, като Армения, Бутан, Колумбия, Малайзия, Молдова и Тайван, през последните години се наблюдаваха значителни постижения, но истинските демократични пробиви бяха малко. Правителството на Иран потуши едно народно въстание – Зеленото движение – през 2009 г. и друго – движението „Жена, живот, свобода“ – през 2022 г. Всички въстания от Арабската пролет в крайна сметка бяха потушени, с изключение на това в Тунис, където зараждащата се демокрация се препъваше, докато президентът не пристъпи към освобождаване на парламента и министър-председателя през 2021 г. Същата година военните в Мианмар сложиха край на експеримента с полудемокрацията, когато отмениха резултатите от изборите в страната през 2020 г., закриха парламента и арестуваха висши граждански служители, потапяйки Мианмар в кървав конфликт.
Автократични подбудители
Какво накара света да се насочи към автокрацията? Отговорът варира в зависимост от държавата, но някои фактори се открояват. До известна степен корекцията на курса може да е била неизбежна, тъй като демокрацията се разпространи в много страни, които нямаха икономическа база и институции за върховенство на закона, за да контролират корупцията и да постигнат устойчив напредък. И все пак това не обяснява всички случаи на отстъпление; някои много бедни страни, като Либерия и Малави, до голяма степен успяха да запазят демократичните си постижения.
Друг фактор е поредицата от репутационни поражения, които либералната демокрация понесе през първото десетилетие на ХХІ век. На първо място, инвазията на САЩ в Ирак през 2003 г. опетни идеята за насърчаване на демокрацията, като я обвърза с използването на военна сила за насилствена смяна на режима – с катастрофален ефект. След това, само няколко години по-късно, световната финансова криза дестабилизира много правителства, включително и демократични. Тя се зароди в Съединените щати, предполагаем образец на демокрация, когато ипотечната индустрия в страната се срина след десетилетие на неуспехи на правителството да ограничи хищническите практики.
Не само демокрациите накърниха собствения си имидж; нелибералните играчи активно подпомагаха процеса. Китай използва нарастващото си богатство, пропагандата, технологиите и механизмите за тайно влияние, за да популяризира своя авторитарен модел на управление и да намали привлекателността на отворените общества. Руското правителство работеше по подобен начин, за да очерни демокрацията и да дестабилизира демократичните институции, например чрез намеса в изборите. След встъпването си в длъжност през 2010 г. унгарският министър-председател Виктор Орбан създаде дълбоко нелиберална псевдодемокрация, която се хареса на крайно десните антиимигрантски и националистически сили по света.
В началото социалните медии даваха възможност на гражданите да заобикалят контрола на автократичните държави върху информацията и да се организират за демократична промяна. Въпреки че онлайн платформите все още се използват за тези цели, тяхната положителна роля е засенчена от напредъка на авторитарните средства за цифрово наблюдение и репресии, както и от поляризиращите ефекти на алгоритмите на социалните медии, които автокрациите могат да използват за разделяне и деморализиране на демократичните общества. Изкуственият интелект сега започва да подсилва тези въздействия.
Бумът на цифровите технологии се присъедини към снежната топка от глобални тенденции, които подкопават народната подкрепа за демокрацията и създават благоприятна почва за възхода на нелиберални популистки партии. Драматичното нарастване на неравенството в доходите както в развитите, така и в нововъзникващите икономики, означаваше рязко увеличаване на богатството на малка част от хората с най-високи доходи и икономически стрес за голяма част от средните и ниските класи, които станаха песимистично настроени за бъдещето и цинични по отношение на партиите и политиците, които са ги провалили. Неравенството се превърна в причина за политическа поляризация, която се засили допълнително от ускореното движение на различни хора, идеи и култури през държавните граници, а също и от кампаниите за равенство между половете и расите, които нарушиха отдавна установените йерархии на социалния статус. За да се възползват от обществената реакция, политиците в много от развитите демокрации, особено в Европа и Съединените щати, представят големите имиграционни вълни като заплаха за икономическото здраве, социалната стабилност и националния характер. Тяхната реторика силно изкривяваше действителността, но тя усилваше страховете на хората.
Тези тенденции съвпаднаха с историческа промяна в глобалната власт. От 1960 г. до 1990 г. делът на САЩ в световната икономическа продукция намаля от две пети до около една четвърт, където остава и досега, а делът на Европа от 1960 г. насам е намалял приблизително наполовина. В началото на 1990-те години, когато Япония достигна своя връх, тя произвеждаше почти една пета от световния БВП, а сега делът ѝ е едва три процента. Междувременно Китай се превърна във втората по големина икономика в света, отстъпвайки само на САЩ, а икономиката на Индия вече се доближава до онези на Германия и Япония. Китай и Русия използват корупция, принуда и пропаганда, за да влияят на отворените общества и да ги подкопават, а техните военни сили хвърлят дълги и тревожни сенки върху съответните райони. В обобщение, докато Пекин и Москва (и Техеран) си проправят път в прекрояването на световната политика, развитите демокрации, с намаленото си икономическо и геополитическо положение, имат отслабена ръка и играят предпазливо. „Еднополюсният момент“ непосредствено след Студената война, когато автократите вземаха политически решения под сянката на американската мощ, отдавна е отминал.
Освен това има и човешки фактор. Сдържаността при упражняването на властта не е естествена тенденция. Ето защо създателите на първата конституционна демокрация – Съединените щати – са разбирали необходимостта от проверка и балансиране на властта, следвайки принципа на Мадисън, че „амбицията трябва да бъде накарана да противодейства на амбицията“. „Ако искаш да провериш характера на един човек“, гласи един афоризъм, „дай му власт“. Необременени от силни конституционни предпазни огради, повечето мъже – а също и жени като Шейх Хасина и индийската министър-председателка Индира Ганди преди нея – които имат тази възможност, се провалят на теста.
През последните две десетилетия критичните ограничения върху човешкото поведение се вдигнаха. Амбициозни политици наблюдаваха реториката и методите, които техните колеги в чужбина използваха, за да разградят демокрацията, стъпка по стъпка. Тези начинаещи автократи се учеха от успешните примери и действаха въз основа на тези уроци, окуражени от неспособността на вътрешни и международни актьори да ги ограничат. Някога разпространението на политически идеи помагаше за насърчаване на демократични преходи. Днес то улеснява демократичното отстъпление.
Освен това конституциите ограничават управниците само ако се прилагат. Когато тези документи са вплетени в норми, стимули и очаквания, нарушенията са редки и обикновено се провалят, защото влиятелни актьори се надигат, за да потвърдят конституционния ред както от убеждение, така и от собствен интерес за запазване на правилата на играта. Но когато тежка политическа поляризация създаде усещане за екзистенциален риск – страх, че загубата на избори може да означава трайна загуба на политическа власт, а дори и на средства за препитание и свобода – тези динамики се променят. Един политик с достатъчно умения и воля да пренебрегне конституционните норми може да поеме по пътя към автокрацията.
Разкриване на измамата
Днешните автократи най-често идват на власт чрез избори и остават на власт, поддържайки фасада на конкурентни избори. От приблизително 30-те държави, които са загубили демокрацията си от 2006 г. насам, всички освен три (Буркина Фасо, Мали и Нигер, където бяха осъществени преврати) са следвали този модел. Провеждането на избори дава на автократите претенция за легитимност, но същевременно ги прави уязвими. Изборите, които те организират, може да са дълбоко несправедливи, но действащият автократ все пак може да загуби и да бъде принуден да напусне властта. За да се възстанови демокрацията чрез избори обаче, защитниците на демокрацията в страната и техните поддръжници в чужбина трябва да могат да разпознават авторитарния популизъм и да разбират как той функционира.
Първо, авторитарните популисти претендират, че защитават „народа“ – истинското, добродетелно мнозинство – срещу корумпирания елит, който е узурпирал властта и ги е експлоатирал. В този наратив не става дума само за добри и лоши политики; има добри и зли хора. Управляващите елити и техните съюзници са морално банкрутирали и трябва да бъдат победени, дори когато някои от тези съюзници, особено в бизнес средите, опортюнистично застават на страната на популистите. Толкова категоричното разделение позволява на популисткия претендент да заяви мандат за преследване на опоненти и прочистване на държавната администрация при идването си на власт. Прилагането на тази тактика обяснява друга ключова черта: популистите са антиинституционални. Те омаловажават съществуващите икономически и политически институции, дори самата конституция, като „гнили структури на гнил елит“. След това разграждат институционалните гаранции и използват държавната власт като оръжие.
На обществено ниво популистите отхвърлят плурализма. Те не виждат нужда да се дава пространство за множество начини на мислене и вярване. Страната има една идентичност, а хората, които са различни – по вяра, идеология, национален произход или сексуална идентичност – са девиантни и опасни. Те трябва да бъдат наблюдавани, контролирани или отстранени. Накрая, популизмът е персоналистичен и хегемонистичен. Тъй като лидерите са спасители на своите страни срещу злите сили, те трябва да получат изключителна неограничена власт. Изборите вече не са инструменти за политическа отчетност и принуда, а по-скоро плебисцити за препотвърждаване на лидерите и техните политически монополи.
Един авторитарен популистки режим неизбежно се превръща в нетолерантен, ксенофобски и корумпиран. Повече от фанатизма – може би дори повече от нарушаването на демократичните норми – тази корупция, породена от чувството за морално право да се пилеят публични ресурси, е неговата ахилесова пета.
Ключът към победата над авторитарния популизъм е да се разобличат неговата суета, двуличие и продажност, да се покаже, че той не защитава народа, а го мами. Това изисква независими репортажи, които да разкриват корупцията. Изисква се, когато е възможно, да се използват противодействащи институции – регулаторни органи, одиторски агенции, съдебна система, полиция, държавна служба и, ако има значително присъствие на опозицията, законодателната власт – за разкриване и ограничаване на злоупотребите с общественото доверие. Елементи на гражданското общество, като адвокатски колегии, синдикати, студентски групи и други професионални и граждански организации, могат да бъдат важни съюзници в тази кауза. Съпротивата е по-ефективна, когато е мобилизирана навреме; колкото по-дълго популистките авторитаристи се задържат на власт, толкова повече те отстраняват институционалните ограничения. Една от причините нелибералните партии да не подкопаят напълно демокрацията в Полша или първоначално в Мексико, за разлика от Унгария, Турция или Венецуела, е, че те не спечелиха достатъчно мнозинство в парламента или чрез пряк вот, за да променят конституцията. Съдебната и друга институционална независимост останаха достатъчни, за да ограничат авторитарното изместване. Това ограничение беше премахнато в Мексико с изборите през юни, когато партията на Лопес Обрадор спечели достатъчно места в Конгреса, за да прокара конституционна промяна.
Обръщане на тенденцията
След като веднъж вече авторитарният проект е завладял институциите на страната, съпротивата отвътре в държавата вече не е възможна. Необходима е масова мобилизация, за да бъде победен. Успехът е много по-вероятен, ако демократичното движение е мирно и действа в рамките на легитимните институционални граници. Демонстрациите, стачките и други форми на ненасилствена гражданска съпротива могат да забавят или спрат спускането към авторитаризъм – или дори да принудят автократа да избяга, както се видя в Бангладеш тази година и в Украйна след протестите на Евромайдана през 2014 г. Но най-обещаващият път все още е чрез избирателните урни. През последното десетилетие в най-различни страни като Боливия, Бразилия, Еквадор, Гватемала, Полша, Сенегал, Шри Ланка, Замбия и – да – Съединените щати, демократичните избори и прилагането на ограниченията за срока на мандата многократно са ограничавали авторитарния уклон. В Индия през май те отслабиха желязната хватка на управляващата партия „Бхаратия Джаната“ в парламента, което може да намали готовността на партията да злоупотребява с властта, за да потиска несъгласието. В Беларус, Унгария, Турция и Зимбабве кампаниите на опозицията се провалиха и не успяха да преодолеят пречките, които утвърдените авторитарни режими поставят пред свободните и честни избори. Но напредъкът, който те постигнаха, е забележителен. В случая с Беларус кандидатът на опозицията за президент вероятно спечели изборите през 2020 г., но диктаторът Александър Лукашенко обяви явно фалшиви резултати.
Мобилизирането на опозицията е давало резултати и в предишни епохи. В световен мащаб третата вълна на демократизация беше задвижена отчасти от опозиционни движения, които преодоляха репресиите и измамите, като документираха изборните си победи чрез независимо отчитане на гласовете в избирателните секции и чрез организиране на масови протести. Първата успешна „цветна революция“, довела до демократичен преход след оспорвани избори, се разигра във Филипините през 1986 г., последвана от Сърбия през 2000 г., Грузия през 2003 г., Украйна през 2004-5 г. и Киргизстан през 2005 г. В няколко други случая управляващите автократи бяха зашеметени от изборните си поражения, приеха резултата и предадоха властта, без да се налагат масови протести.
Както по-ранните, така и по-скорошните изборни победи на демокрацията имат и други важни характеристики. Опозиционните сили се обединиха около единна предизборна платформа или, както в Полша миналата година, координираха парламентарните си кампании, за да избегнат разделянето на гласовете. Във всеки случай авторитарната управляваща партия беше дълбоко непопулярна, вътрешно разделена или и двете. В някои случаи външният натиск от страна на либералните демокрации увеличи разходите за репресии и насърчи дезертьорството на елита. Възможността на управляващите да се задържат на власт, използвайки явни лъжи и груба сила, беше ограничена от независими медии, разделения в силите за сигурност или от нежеланието на последните да стрелят срещу собствените си хора.
Успешните кампании срещу авторитарните популисти споделят някои основни стратегии за изпращане на послания. Те изработват широки политически призиви, за да мобилизират възможно най-голяма електорална база, като дори ухажват избиратели, които в миналото са подкрепяли автократа. Те се стремят да обединят страната, а не да я разделят. Авторитарните популисти процъфтяват благодарение на поляризацията и са изключително умели в нея; демократичните им опоненти трябва да подкопаят тази цинична стратегия. Те трябва да проявяват емпатия и скромност, приканвайки културно, етнически и идеологически разнообразни сегменти от обществото да се присъединят към демократичната кауза.
В Турция, например, опозицията постигна изключително успешни кампании за местни избори през 2019 и 2024 г., използвайки стратегията на „радикалната любов“ – явен отказ от реториката на омраза и разделение, използвана от управляващата Партия на справедливостта и развитието. Освен това, демократичните кандидати трябва да изобличават провалите на действащите лидери и да изтъкват въпроси, които са от значение за обикновените избиратели, като подобряване на икономическото състояние на страната, прекратяване на корупцията и предоставяне на услуги, които ще подобрят живота на хората.
Кампаниите им трябва да възвърнат патриотизма, като подчертаят гордостта от нацията като демокрация. Те не трябва да бъдат мрачни, а да представят уверена визия за по-добро бъдеще. Те не трябва да бъдат и скучни. Една успешна кампания е изпълнена с творчество, енергия, страст и дори радост. И накрая, както призовава политологът Стивън Фиш, тези, които искат да свалят автократ, не могат да бъдат слаби. Те трябва да демонстрират убеденост, да се обръщат към интересите и ценностите на избирателите. Те трябва да покажат, че управлението на силния човек не е единствената форма на силно лидерство.
Външната подкрепа също е от решаващо значение. Напоследък обаче либералните демокрации седят настрана, докато Китай и Русия застават зад автократи, които фалшифицират и тероризират пътя си към изборна победа, като Лукашенко в Беларус през 2020 г., Емерсон Мнангагва в Зимбабве миналата година и Николас Мадуро във Венецуела през юли, или в случая с Пакистан, когато военните не позволиха на бившия министър-председател Имран Хан да се кандидатира за парламента на изборите през февруари. На фона на засиленото стратегическо съперничество с нововъзникващата ос от автокрации, включваща Китай, Русия и Иран, мощните демокрации, особено Съединените щати и големите европейски държави, се колебаят дали да използват всички дипломатически, информационни и икономически инструменти, с които разполагат, за да подкрепят демократичните промени.
За да се обърне тенденцията към спад на световната демокрация, либералните демокрации трябва да се върнат в играта. Изпитание за тяхната решимост вече се провежда във Венецуела, където опозицията събра официални данни от над 80% от избирателните секции, за да докаже, че нейният кандидат Едмундо Гонсалес е победил Мадуро с огромна преднина на президентските избори през юли. С подкрепата на Китай, Русия и Куба, както и с лоялността на военните и службите за сигурност на страната, Мадуро брутално потиска протестите с които се настояваше да признае резултатите и да предаде властта по мирен път. За да се сложи край на авторитарния кошмар във Венецуела, заради който през последното десетилетие повече от една пета от населението – около осем милиона души – вече са напуснали страната, сега са необходими интензивни дипломатически усилия. Бразилия, Съединените щати и демокрациите в Латинска Америка и Европа трябва да координират усилията си, за да убедят Мадуро и неговите съюзници да приемат предложението на опозицията за имунитет срещу съдебно преследване в замяна на предаване на властта. Преговорите изискват стратегия на морков и тояга [комбинация от положителни и заплашителни мотивации]. Международната коалиция трябва не само да се подготви да направи болезнени отстъпки по отношение на амнистията (включително да предпази членовете на венецуелския режим от съдебно преследване в Съединените щати и да им осигури безопасно преминаване в чужбина), но и да заплаши елита с наказателни санкции върху чуждестранните му активи и с блокиране на семейните визи, ако продължи да се противопоставя на волята на венецуелския народ.
Рядко се среща толкова ярък и добре документиран пример за автократ, изправен пред изборно поражение и широк, страстен стремеж на обществото към промяна. Венецуела е узряла за демократичен преход и световните либерални демокрации трябва да направят всичко възможно, за да му помогнат[2].
Възродената свобода
Предизвикателствата, пред които е изправена демокрацията днес, са огромни. Авторитарните режими преминаха в настъпление, за да дискредитират и дестабилизират свободните общества. Това, че те правят това от страх и загриженост за собствената си легитимност, не прави действията им по-малко опасни. Още по-лошо е, че враждебните автокрации все по-често действат съгласувано в една злонамерена ос, в чийто център са Китай, Русия и Иран, към които се присъединяват Куба, Северна Корея и други. Защитата на демокрацията срещу тези сили ще изисква сила, ловкост и упоритост. Либералните демокрации по света трябва да засилят външната си защита и да си сътрудничат по-тясно, за да поддържат икономическо, военно и технологично предимство, което да лиши антидемократичните противници от възможността да доминират в световната политика и да подкопават своите съперници.
В същото време, както бе подчертано от неотдавнашните изборни успехи на екстремистките популистки сили както вдясно, така и вляво във Франция и Германия, демократичните лидери не могат да пренебрегват вътрешната си защита. Както нововъзникващите, така и зрелите демокрации се нуждаят от стратегии, за да се противопоставят на песента на сирените, идеща откъм нелибералния популизъм. Дори дългогодишна либерална демокрация може да се обърне към автокрация, ако правителството ѝ не провежда ефективни политики за борба с престъпността и тероризма, управление на националните граници, успокояване на обществените различия и осигуряване на широк достъп до икономически възможности и сигурност.
В своята глобална дейност либералните демокрации трябва да дадат отпор на авторитарните кампании за дезинформация и тайно влияние. Те трябва да правят по-големи и по-добре координирани инвестиции в помощ за развитие, за да насърчават икономическия растеж и върховенството на закона, които превръщат държавите в партньори на демокрацията, а не в пленници на автокрацията или в провалени държави. И за да спечелят войната на идеите, те трябва да разпространяват демократични ценности, уроци за успеха и провала и източници на вярна информация.
Възможността за демократичен преход не може да бъде отписана в нито една страна. Автокрациите живеят в страх, че това, което се случи с привидно непревземаемите еднопартийни комунистически режими в края на ХХ век, ще се случи и с тях. Във всеки един момент смъртта на лидер или внезапна криза може да открие възможност за премахване на утвърдената автокрация. Но привържениците на демокрацията могат да направят нещо повече от това просто да чакат. Конкурентните избори, дори когато не са свободни и честни, са мобилизиращи събития, заредени с възможност за промяна. Когато тези моменти настъпят, те трябва да бъдат използвани не само от избирателите, но и от други демократични държави.
Преди изборите демокрациите могат да осигурят на опозиционните групи финансирането и обучението, от които се нуждаят, за да провеждат паралелни преброявания на гласовете. Те могат да помогнат на политическите партии да проведат по-съдържателни и ефективни кампании. Те могат да предоставят техническа и финансова помощ на органите за управление на изборите. Могат да помогнат на организациите на гражданското общество да идентифицират и противодействат на дезинформацията и чуждестранната намеса в социалните медии. Те могат да изпратят независими наблюдатели по време на кампанията, гласуването и преброяването на гласовете, за да засилят усилията за вътрешен мониторинг. Ако опозицията спечели, а действащият президент не желае да се оттегли, може да се наложи демокрациите да предложат отстъпки на победения автократ в замяна на приемане на резултатите – и евентуално да окажат съкрушителен натиск върху режима, ако той откаже.
Когато се появят обещаващи възможности за демократизация, както се случи това лято в Бангладеш и Венецуела, те трябва да предизвикат целенасочено международно внимание. Но агенциите и мрежите, които подкрепят демократичните преходи, трябва да следят и изборите през следващите години. В много страни, които са се отдалечили от демокрацията или все още не са я осигурили напълно, избирателите ще продължат да бъдат изправени пред критичен избор пред урните. Изборите ще дадат възможност за постигане на демократичен напредък в страни като Армения и Малайзия; за обръщане на демократичното отстъпление в Ботсвана, Грузия, Индия, Индонезия, Мавриций, Монголия, Филипините и Сърбия; за постигане на значима демокрация в Гамбия, Кения, Нигерия, Пакистан и Тайланд; за премахване на автокрацията в страни, където тази възможност често се отхвърля, като Зимбабве; и за поставяне на разкъсвани от конфликти страни като Етиопия и Судан на пътя на мира и политическата отговорност.
Учените и политиците разбират това, което политологът Тери Карл веднъж нарече „заблудата на електорализма“. Демократичните избори са само началото. Без честно и ефективно управление, боеспособна държава, върховенство на закона, независима съдебна система и бдително гражданско общество демокрацията няма да осигури икономическия растеж, физическата инфраструктура, социалните услуги, общественото здраве, правата на човека, както и безопасността и сигурността, които нейните избиратели очакват. Подпомагането на демократично избраните правителства да получат достъп до финансирането, инвестициите, обучението и пряката помощ, от които се нуждаят, за да служат ефективно на народа си, остава жизненоважна задача на официалните агенции за помощ, като например Агенцията за международно развитие на САЩ, и на частните фондации.
След продължилото две десетилетия отстъпление на демокрацията, сега тенденцията трябва да се обърне. Конкурентните избори не са краят на историята, но те предоставят най-обещаващите и богати възможности за движение в положителна политическа посока. Една съгласувана стратегия за международна ангажираност в подкрепа на свободните избори би могла да притъпи марша на нелибералния популизъм, да укрепи гражданските общества, да помогне за възстановяването на демократичната жизненост в ключовите държави и да даде най-голямата реколта от демократични преходи от началото на световната демократична рецесия. След като демокрацията възвърне своята инерция, дори утвърдените диктатури ще бъдат подложени на натиск. Алтернативата е продължаване на авторитарния дрейф към свят на нарастваща поляризация, репресии, конфликти и насилие. Свят, доминиран от Китай, Русия, Иран и по-малки автокрации, които не са обременени от загриженост за правата на човека и върховенството на закона. Свят, който е враждебен към интересите и ценностите не само на Съединените щати, но и на свободолюбивите хора навсякъде по света.
Изборите са възможност да защитим и обновим демокрацията. Те не трябва да бъдат пропилявани.
[1] Съдиите традиционно запазват независимостта си, като са изолирани от пряк политически натиск. Ако бъдат избирани от обществеността, те могат да станат по-податливи на влиянието на политически кампании, общественото мнение или групи със специални интереси, което може да компрометира тяхната безпристрастност. Бел. пр.
[2] По време на публикуването на тази статия в ЛП (3.1.2025) Мадуро все още е на власт във Венецуела. Бел. пр.
