Винаги пиша за Дъблин, защото ако успея да стигна до сърцето на Дъблин, мога да стигна до сърцето на всички градове по света.
Джеймс Джойс
Ирландия го е отхвърлила; отхвърлил ли я е той обратно?
След като Нора Барнакъл мастурбира Джеймс Джойс под един мост, тя се превръща в негова муза. Това е първата им среща и Нора смята, че това е начин да държи на разстояние пламенния си почитател. Ръкавицата, която Нора маха, Джойс държи до себе си в леглото като млад мъж. Но това е нещо повече от увлечение. Този ден се превръща в център на творческото въображение на Джойс, денят, в който се разиграва действието на „Одисей“.
Няколко години по-рано Джойс е съблазнен от проститутка край река Лифи – среща, която поставя началото на отстъплението му от религията и религиозните авторитети. Сега Нора го води към основната му идея: ролята на любовта в човешките дела и идеята, че, както казва [американският литературен критик] Ричард Елман, обикновеното е необикновено; романът на Джойс е „оправдание на обикновеното“. Това, което се случва между него и Нора в онзи ден, не е нещо грубо, неморално или отвратително: то е самият живот. И то се превръща в основата на „Одисей“.
Нищо не е белязало репутацията на Джойс така, както тази откритост по отношение на функциите на живота – дефекация, менструация, мастурбация и микция (уриниране). Универсализмът на Джойс, изобразяването на целия човешки опит, отблъсква дори колегите му модернисти. При публикуването на „Одисей“ Вирджиния Улф и Катрин Менсфийлд решават, че Джойс е „нископорòден“. Езра Паунд се притеснява, че високото му изкуство е станало „арститско“[1].
Колкото и да е странно, между колегите писатели на Джойс и цензурата, която забранява творбите му, има симпатии. Ирландия е най-строгата страна, когато се налага забраната на „Одисей“ (днес в нея ежегодно се чества Денят на Блум, има статуи на Джойс и се организират обиколки по маршрутите, по които минават главните герои на „Одисей“). Ричард Елман пише в прочутата си биография на Джойс: „За ирландските си сънародници той все още е непознат и много вероятно луд; те, единствени сред народите, продължават да забраняват ‚Одисей‘.“ Това се случва през 1959 г., повече от тридесет години след публикуването на книгата и около осемнадесет години след смъртта на Джойс. Ирландия никога не е отпечатвала или внасяла книгата. До 60-те години на ХХ век тя е достъпна само като контрабанда. Филмът от 1967 г. също е забранен и излиза едва през 2001 г.
Чувството може би е било взаимно. Джойс напуска Ирландия през 1902 г., за да учи в Париж. Връща се през 1903 г., когато умира майка му. Запознава се с Нора на 10 юни 1904 г.: двамата напускат Ирландия през октомври същата година. От този момент нататък Джойс живее в Европа. През 1906 г. се опитва да публикува сборника си с разкази „Дъблинчани“, но противоречиви пасажи предизвикват безпокойство. Тези части едва ли биха били забелязани днес – намеци за сексуалност, леки ругатни, дребно насилие – но издателите се въздържат. През 1909 г. Джойс посещава Дъблин с надеждата, че някой издател ще приеме „Дъблинчани“. Отнема им три години, до 1912 г., за да отхвърлят окончателно книгата, която се смята за толкова неподходяща, че черновите са изгорени.
Така Джеймс Джойс напуска Ирландия и никога повече не се връща. Човекът, който днес е обявяван за най-великия гений на ирландската литература, е бил доста двойнствен по отношение на страната си. Както Ирландия е отхвърлила него, така и той е отхвърлил Ирландия.
В черновата на „Стивън Херо“ – изоставена творба, която става основа на „Портрет на художника като млад“, ранния му автобиографичен роман, Джойс описва как ходенето на училище е „парализирало“ сърцето му – казвайки за своето алтер его Стивън Дедалус: „В ступор от безсилие той прегледа чумата на католицизма… гледката на света в плен го изпълни с кураж“. Стивън усеща, че живее в „най-отдалеченото място от центъра на европейската култура“, и решава, че ще живее „според гласа на едно ново човечество, активно, без страх и без срам“. Така е с Джойс и Нора, които живеят в Европа – и ще мине много време, преди Ирландия да се почувства комфортно с безсрамната нова човечност на Джойс.
Не само цензурата отдалечава Джойс от Ирландия. Движението за ирландско възраждане (най-често споменавано днес във връзка с творчеството на У. Б. Йетс) се обръща към древното, митично минало на Ирландия като част от възраждащия се национален дух. За Джойс това е нещо провинциално. „Както древен Египет е мъртъв“, пише той, „така е мъртва и древна Ирландия.“ Целта му не е е да се обвърже с романтична представа за ирландското минало, а да покаже съвременна Ирландия на самата себе си и да създаде ирландска литература, която да е наистина европейска. Разкривайки културната парализа на Дъблин, той ще търси универсалното в конкретното.
Т. С. Елиът смята, че нововъведенията на Джойс имат „значението на научно откритие“.
Когато „Дъблинчани“ е отхвърлена, той казва, че това ще „забави хода на цивилизацията в Ирландия, като попречи на ирландците да се погледнат добре в моето хубаво полирано огледало“. Подобно на Джонатан Суифт, Джойс вярва (или твърди), че неизказаните подробности от ежедневието ще шокират хората и ще ги накарат да се поправят. Суифт е казал, че „Сатирата е вид огледало, в което зрителите обикновено откриват лицето на всеки друг, освен своето собствено“. Проблемът на Джойс е, че Ирландия се вижда твърде ясно в творбите му.
„Одисей“ е още едно отклонение. Когато Джойс пише „Дъблинчани“, Езра Паунд го сравнява с Гюстав Флобер – върховния реалист, чиято проза е класическа и точна. Джойс от „Дъблинчани“ е много далеч от Джойс от „Одисей“ и наистина много пасажи от „Дъблинчани“ се четат като последното съвършенство на прозата на XIX век. Подобно на Бетховен, който пренася късната класическа музика в романтизма, Джойс е последният велик викториански представител, преди да се превърне в квинтесенцията на модернизма.
В „Одисей“ модернизмът на Джойс е толкова нов, толкова сложен, толкова полифоничен, полиритмичен, полисемичен, полизвуков, политропен, че обърква дори и другите модернисти. „Одисей“ е рецензиран като „яйце на кюрето“[2]: той е пълен с оригинален блясък, но и с объркващи, неморални, шутовски неща. Вирджиния Улф възкликва: „Никога не съм чела такива глупости“. Улф заклеймява „Одисей“ като „екстравагантен“, „маниерен“, „бурен“, „неспокоен“ и „неясен“. За Улф Джойс не може да бъде реалист и едновременно с това да пише бурлеска. За Джойс това е бил единственият начин, по който е можел да бъде реалист.
Когато в края на живота си е попитан дали някога ще се върне в Ирландия, Джойс отговаря: „Нима някога съм си тръгвал?“
Този раздробен набор от мнения е подходящ за модернизма, който е висшето изкуство на раздробяването. Век по-рано романтиците са превърнали фрагментите в централна част от литературата; сега модернистите използват фрагментите не само като техника, но и като своя теория за света. Съзнанието е фрагментарно и затова, за да се изобрази съзнанието, романите също трябва да станат фрагментарни. Както казва Т. С. Елиът, „броят на аспектите“ в „Одисей“ е „неопределен“.
Елиът смята, че нововъведенията на Джойс имат „значението на научно откритие“. Джойс е открил „начин да контролира, да подрежда, да придава форма и значение на огромната панорама от безсмислие и анархия, която е съвременната история“. За Елиът това означава да събира фрагменти от съвременния живот и да ги подрежда заедно с фрагменти от цялата литературна традиция.
В „Одисей“ изкуството не следва живота, а го подчинява.
За Джойс фрагментите винаги са ирландски, винаги са от Дъблин, но са подредени по омировски образец. Тази европейска сложност е нещото, което прави въпроса за Джойс и Ирландия толкова сложен. Нещата, които предизвикват възхищение в стила и изкуството на Джойс, са именно онова, което усложнява позицията му като ирландски писател. Известно е, че когато в края на живота си е попитан дали някога ще се върне в Ирландия, той отговаря: „Нима някога съм си тръгвал?“. От Триест той често пише вкъщи с молба за клюки и местни вестници. Но веднъж мъдро е казал, че „В Одисей става дума не повече за Ирландия, отколкото в Моби Дик за кит – макар и не по-малко“. В „Моби Дик“ става дума за кит, но също така и за всичко останало, а да се гледа на Джойс като на писател, който пише предимно за Ирландия и нейната политика, означава да се обърка основната му цел. Той е искал да реформира страната си, но на първо място е бил верен на изкуството.
Подобно на Флобер, Джойс се е грижил най-много за естетиката, за езика. През 1938 г. той избухва: „Не ми говорете за политика, интересува ме само стилът.“ Да се твърди, че Джойс е на някаква политическа страна, въпреки изразените от него политически мнения (както във вестниците, така и в художествената му литература), означава донякъде да се разберат погрешно намеренията му. Критикът, който прави тази забележка за Ирландия и Моби Дик, Бърнард Бенсток, казва и следното: „В ‚Одисей’ изкуството не следва живота, а го подчинява.“ Или, по думите на Една О’Брайън, „езикът е героят и героинята“ на „Одисей“.
Все пак Ирландия е навсякъде в творчеството на Джойс, или поне Дъблин е. Стилът, за да бъде велик, трябва да има морална цел. От ранните разкази на „Дъблинчани“ нататък Джойс иска да покаже Ирландия на самата себе си, да предизвика чувство на себеотрицание и реформа. Затова не е чудно, че стилът на книгите му е предизвиквал възхищение предимно извън Ирландия, особено в британските и американските университети. Както пише Брус Стюарт.
Онзи истаблишмънт, който приема Джойс, е предимно протестантски и англо-американски. Агностицизмът на Джойс, разбира се, е бил от помощ. Това, че съзнанието му е било „ирландско“, „католическо“ и дори „средновековно“, не е било толкова важно, колкото фактът, че е възприемал света на културата като огромен пъзел от взаимосвързани части, в който не е лесно да надделее нито един разказ, още по-малко една национална традиция или едно религиозно учение.
Понякога Джойс избухва в коментари за Ирландия, най-вече в „Портрет на художника като млад“, когато семейството обядва на Коледа и се кара за лидера на Home Rule[3] Чарлз Стюарт Парнел. Сцената завършва с вик на герой, създаден по подобие на бащата на Джойс: „Горкият Парнел! … Моят мъртъв крал!“
През 80-те години на XIX в. Чарлз Стюарт Парнел, член на протестантското благородничество, става гласът на разрастващото се ирландско движение за местно самоуправление в британския парламент. След като У. Е. Гладстон печели голямо мнозинство през 1880 г., условията за Home Rule стават по-благоприятни в Уестминстър от когато и да било. Но това е годината, в която Парнел се запознава с омъжената Катрин О’Шей, с която започва афера.
През 1885 г. Гладстон предлага законопроект за местно самоуправление. Вероятността подобен законопроект да влезе в сила винаги е била малка, но Парнел работи демократично с Уестминстър. На следващите избори парнелските депутати са третата по големина партия в Общината.
И тогава Катрин О’Шей се развежда. Съдебното дело разкрива изневярата на Парнел. Внимателно балансираната коалиция на Парнел започва да се разпада. Той е умерен, но викторианското общество не е в състояние да се примири с „блудството“ му. Появяват се фракции, партията се разцепва, католическата църква осъжда Парнел. А когато той се жени за Катрин О’Шей, много ирландски католици са шокирани от нарушаването на сватбените обети, неразрушими от гледна точка на католическата доктрина.
Поддръжниците на Парнел, сред които У. Б. Йеатс и младият Джеймс Джойс, се чувстват дълбоко и безутешно предадени. Парнел е изоставен от хората, които е водил. Умерената му кауза е мъртва. И отчасти я е убила именно Ирландия. „Какво?“, както казва -н Дедалус в „Портрет на художника“, „Трябваше ли да го изоставим по заповед на английския народ?“ Попаднала между английския щит и католическия цензор, Ирландия се оказва в безизходица, неспособна да се изправи срещу себе си, неспособна да се реформира. В „Портрет на художника“ Джойс разкрива разделението в основата на ирландския национализъм. Каква е ползата да се освободиш от колониалното владичество на Англия, само за да се подчиниш на игото на католическата църква?
Вместо да вземе страна в националния дебат, младият Стивън Дедалус (художникът от заглавието и алтер его на Джойс) напуска Ирландия, за да се занимава с изкуство. Името му Дедал е взето от гръцката митология – името на художника, построил лабиринта, в който е бил затворен Минотавърът. Джойс се опитва да направи нещо подобно. „Вписах в книгата си великите говорители на Дъблин, тях – и нещата, които са забравили“, казва Джойс за „Дъблинчани“. Същото важи и за „Одисей“, който често прилича на лабиринт – географски, психологически и повествователен. (Лично аз, макар да открих светлина в лабиринта на „Одисей“, така и не успях да си проправя път през „Бдение над Финеган“ – книга, която могат да разчетат само най-упоритите читатели – Бел. авт.).
Джордж Бърнард Шоу, ирландец, напуснал Ирландия, отрано е забелязал целта на Джойс – да въведе ирландските си читатели в лабиринта и да ги изправи пред всичко, което са отричали в себе си. В едно характерно за него писмо Шоу пише за мизерията в Дъблин,
Най-сетне някой е почувствал това достатъчно дълбоко, за да се изправи пред ужаса да напише всичко това и да използва литературния си гений, за да принуди хората да се изправят пред него. В Ирландия се опитват да накарат котката да се изчисти, като търкат носа ѝ в собствената ѝ мръсотия. Г-н Джойс е опитал да приложи същото лечение върху човешката тема. Надявам се, че това ще се окаже успешно.
Политиката на Джойс се изразява най-добре в събирането на ирландската действителност, нейното ежедневие, идиомите и идиолектите [речевите навици, характерни за даден човек] на хората. Партийните политически коментари смаляват моралната му цел: опитвайки се да открие и изрази универсалното в конкретното, той е искал да покаже на Ирландия колко повече тя може да бъде. Ако не беше толкова некласифицирана книга, щяхме да мислим за „Одисей“ като за сатира.
Подобно на Суифт преди него, сатирата на Джойс е едновременно местна и универсална. По този начин той непрекъснато прелива от Ирландия към човечеството, от политиката към изкуството, от живота към мита.
Моделът на „Одисей“ е „Одисеята“. В началото на „Одисеята“ героят от Троянската война, е описан като πολύτροπον, или политропон [многопътен], което е дума, печално трудна за превод. Политропонът е човекът на многото пътувания, на многото завои, но тук има особена дълбочина на подтекста: фразата „многото завои“ може да се възприеме образно като променлив, гъвкав, хитър, може би дори прелюбодеен. Одисей е многопътен, а „Одисея“ е преди всичко история за многото пътешествия. Но той е и променлив – преоблича се, заживява с любовници, лъже, за да извлече полза. Одисей е политропичен в най-широкия смисъл на думата: многостранен, сложен, променлив, непостоянен.
Такъв е и Джойс. Той бяга от Дъблин с Нора, само за да изпадне в пиянската неудовлетвореност на двойствения живот с бебе. Целува една от студентките си, предлагайки ѝ брак. Заклева се да не прави секс с Нора, за да избегне повече бременности (те нямат пари), понякога спи с нея „вкраком“ (глава до петите ѝ); но след няколко дни му се приисква „да потъне в утробата на нейното същество“. Той пие обилно, до степен да губи съзнание; заклева се да не пие; пие отново. Макар че не е бил буен като баща си, някои от тези прояви напомнят за Джон Джойс – тежко пиещ, злобен, агресивен човек. Джеймс е единственото дете, което не мрази баща си, признавайки, че и двамата са грешници. Подобно на Одисей, Джеймс Джойс е бил нещо като човек, който променя формата си.
В този смисъл „Одисей“ също е политропичен. Това е книга с много гласове, регистри, тонове и настроения; тя се променя постоянно, от място в дворец, от перспектива в перспектива. Това е роман, изпълнен със стихомитии[4], преплетени с отклоняваща се сатира. Пластове се наслагат върху пластове, гласове върху гласове. Това е една от най-полифоничните книги на английски език. В сюжета, героите, изреченията, регистрите, стила, структурата, формата, това е книга с много завои. Нора пише писма до вкъщи, в които заплашва, че ще напусне Джойс; той я гледа през рамо, докато го прави, и презрително ѝ напомня да пише думата „аз“ [I] с главна буква (разбира се, той е много по-снизходителен към употребата на главни букви в собствените си произведения). Когато са разделени, писмата на Джеймс и Нора достигат до еротична жестокост, която ужасява мнозина, когато са публикувани. Безумието на похотта им – писмата им са пълни с неистови увещания за бичуване, гъделичкане, мастурбация, разпъване, костюмиране, разкъсване, пръскане и „разкъсване на стойката на члена“ – е в основата на тяхната любов, на желанието им да се разтворят един в друг. Това не е сапунка: това е връзка на доверие, интимна и разкриваща; многостранна.
Многообразието на личността на Джойс и на живота му с Нора се превръщат във фрагментарните композиции на „Одисей“. Колкото повече знаем за техния живот, толкова по-личен изглежда „Одисей“. Но книгата е и национална, политическа. Тези композиции се фокусират върху въпроса за ирландския национализъм в сцената с гражданина, която съответства на епизода от „Одисея“, когато Одисей трябва да избяга от циклопа. Подобно на Циклопа, Гражданинът, който е представител на ирландския национализъм, е груба, енергична фигура. Той пие напитки, изрича теории на конспирацията, мърмори злобно за британците. Гражданинът олицетворява всички проблеми на Джойс, свързани с националистическото движение: манията по историята, тесногръдието, пиенето. На няколко пъти Гражданинът е открито антисемитски настроен към Леополд Блум, героя на „Одисей“ (който е евреин). На няколко пъти Гражданинът и приближените му се опитват да притиснат Блум да се присъедини към тях за по едно питие. Блум мъдро отказва, тъй като не иска да попадне във вихрения ирландски капан, в който трябва постоянно да отвръща на рундовете с питиета, което води до все по-голямо пиянство и все по-дълбоко финансово напрежение. Както често прави, Блум стои отделно; той е ирландец, но не с дълъг ирландски произход; част от групата, но за кратко, преди да се оттегли в мислите си; сигурен в себе си, но не и в другите.
Когато душата на един човек се роди в тази страна, към нея се хвърлят мрежи, които я възпират от полет. Вие ми говорите за националност, език, религия. Аз ще се опитам да полетя покрай тези мрежи.
Гражданинът става все по-оскърбителен (прави забележки за имигрантите, които са неподправено свързани с неотдавнашните бунтове в Дъблин). Национализмът може да е добра идея по принцип, казва Джойс, но не по този начин, не по този зъл начин. Отвратен от гневните, шовинистични изказвания на Гражданина, Блум залага на основното убеждение на „Одисей“.
– Но от това няма никакъв смисъл – вика той. – Насилие, омраза, исторически извъртания. Това не е животът, който трябва да живеем – само ненавист и огорчения. Всеки знае, че точно обратното е животът, който трябва да живеем, истинският живот.
– Тоест? – пита Алф.
– Любов – казва Блум. – Тоест обратното на омраза.
Това са думите, около които се върти „Одисей“. Именно любовта свързва представянето на микстурата [смесицата] и мастурбацията, ирландския материал и Омировата рамка, любовта към стила на Флобер и модернистичната любов към фрагментарността. Целият „Одисей“ е написан в служба на човешката любов, на отхвърлянето на безпокойството и бунта, в противовес на възгледа за живота, който нарича чужденците „буболечки“ и иска да смачка и отрече импулса на похотта.
„Одисей“ е направен от ирландски материал, до последната дума, но е опит за прекрояване на Ирландия, за показване на страната обратно към себе си, почти неузнаваема. „Да изкова в ковачницата на душата си несътворената съвест на моя род“ – обявява Стивън като своя цел в Портрета. Джойс може и да е имал силни политически възгледи и да ги е изразявал силно в творчеството си, но не се е присъединявал към споровете на деня. Когато Джойс осъжда националното движение за това, че е продало Парнел, той не е просто пристрастен: той изразява същото разочарование, което Стивън Дедалус е изпитвал по отношение на ирландската култура и което е знаел, че само изкуството може да разреши.
Когато душата на един човек се роди в тази страна, към нея се хвърлят мрежи, които я възпират от полет. Вие ми говорите за националност, език, религия. Аз ще се опитам да полетя покрай тези мрежи.
Може би странната мрежа от противоречия относно връзката на творчеството на Джойс с Ирландия е най-добре изразена в казаното от него за баща му,
Той никога не е казвал нищо за моите книги, но не можеше да ме отрече. Хуморът на „Одисей“ е негов; хората в него са негови приятели. Книгата е негов образ.
Джеймс Джойс е сложен – Одисей, човек на явните противоречия, както казва [ирландската писателка] Една О’Брайън. „Хаосът на Джойс е нашият хаос, варварските му желания са и наши, а геният му се състои в това, че от такива мъчителни неща е направил такива задъхани трансценденции.“ „Одисей“ е толкова ирландски, колкото може да бъде един роман, но заедно с това е личен, универсален, хаотичен и объркващ. Джойс е дълбоко оформен от Ирландия – както от любовта, така и от омразата си към нея – и творчеството му възниква преди всичко от парадоксалната му личност, от амбивалентната му връзка с родината.
По собствените му думи „мярката за едно произведение на изкуството е от колко дълбок живот извира то“.
[1] Терминът „арститски“ е игра на думи, която съчетава думите „артистичен“ [artistic] и „артритен“ [arthritic], което означава нещо, което е станало сковано, нееластично или неспособно на динамични движения – подобно на артрита, който засяга ставите. Бел. пр.
[2] „Яйце на кюрето [католически енорийски свещеник]“ е идиоматичен израз, който идва от карикатура в списание Punch от XIX в., в която свщеник, на когото сервират лошо яйце, се опитва да бъде учтив, като казва: „Част от него е отлична.“ Оттогава насам това понятие се използва за описание на нещо, което е отчасти добро, отчасти лошо, често по непоследователен или неравномерен начин.
Когато хората наричат „Одисей“ на Джеймс Джойс „яйце на кюрето“, те признават двойствената природа на романа: той е широко смятан за революционен шедьовър на модернистичната литература, но заедно с това е критикуван за това, че е предизвикателен, неясен и недостъпен за много читатели. Бел. пр.
[3] Движението за [ирландска] автономия се бори за самоуправление (или „автономия“) на Ирландия в рамките на Обединеното кралство Великобритания и Ирландия. Това е доминиращото политическо движение на ирландския национализъм от 1870 г. до края на Първата световна война. Бел. пр.
[4] Стихомитията е техника в стихотворната драма, при която поредица от единични редуващи се реплики се дават на редуващи се герои. Например в „Хамлет“, в сцената с гардероба от действие III, сцена IV, кралицата казва на Хамлет: „Come, come, you answer with an idle tongue.“ [Не ми отвръщай с този див език!], на което Хамлет отвръща: „Go, go, you question with a wicked tongue.“ [И ти не питай с тоз фалшив език!]. Бел. пр.
