Pin It

Поредица
„Мястото на гей-тематиката в съвременните общества“

„Бисексуалните видове“ – Емили Дрискол

„Как е, когато се сваляш с някого от същия пол?“ – Криста Бъртън

„Божественост и анално лепило“ – Диаманда Галас

„И отново за думите, дупките и някои неща, които остават след тях...“ – Златко Енев

„Медийната видимост на хомосексуалността като парадокс“ – Николай Атанасов

„Да заминават за Конго!“ – Хилке Гердес

Последният мит: заклеймяването на хомосексуалността в Библията“ – Николай Атанасов

„Да бъдеш хомо в Истанбул“ – Мехмет Мурат Сомер

„Политиката и горделивата нетолерантност“ – Станимир Панайотов

„Новаторска терапия за лечение на хомосексуалност“ – Десислава Петрова

„Комунизъм и хомосексуализъм в България (1944–1989 г.)“ – Михаил Груев

„Рисковано предложение“ – Маргарет Талбот

„Когато „Ню Йорк Таймс" излезе от килера...“ – Чарлз Кайзер

„Отношението на студентите към хомосексуалността“ – Иван Евтимов

„Как хомосексуалността е станала нещо нормално“ – Дейвид Розен

„Идея“ или „ефект“? – Самолет 005

„Три мнения за хомосексуалността“ – Николай Гочев, Мария Иванова Фьон, Александър Мануилов

„Еволюционната мистерия на хомосексуалността“ – Дейвид П. Бараш

Нито ти, нито аз. И двете“ – Мишел Тий

„Защо ,да си роден гей’ е опасна идея“ – Шеймъс Кан

„Защо авторитарните водачи се страхуват от LGBT-правата?“ – Маша Гисън

„Сексуалните промени в Турция“ – Кая Гендж

Подклаждането на открито анти-хомосексуални настроения в Полша – Роберт Биедрон

Глобалната реакция срещу гей-правата – Омар Енкарнасион

„Двама бащи и бебето, което никога не са очаквали“ – Дениз Грейди

Престъпление ли е да си гей? – Айше Рубева

Голяма част от американския социален живот се е променила през последните четиридесет години. Може би най-драматично от всички развития е това, че от страна, дълбоко подлагаща на въпрос расовите отношения, САЩ се превърнаха в страна с афро-американски президент. След решението на Върховния съд по процеса Roe v. Wade[1] от 1973, т. нар. „Културни войни“ прераснаха в горчива конфронтация по въпроси на ценностите и, макар и постепенно да отслабват, те продължават под формата на безконечна битка против правото на жената на самостоятелност по въпроса за аборта.

Също толкова изненадващ е фактът, че моралистката, християнска десница претърпя почти пълно поражение на втория фронт от Културните войни, хомосексуалността. Днес тя вече е нещо нормално: гей-женитбите са легализирани в 15 щата, тя е приета и сред мачо-военните среди, и призната като лично право от Върховния съд. Не много различно от начина, по който „черните“ хора бяха приети като неразривна част от американската мозайка, „гей“-хората са все по-често, и с все по-малко чувство на „срам“, приемани от обществото като деца, приятели, съседи и колеги.

За да разбере как всичко това се е случило, човек трябва да си припомни битката, свързана с определянето на хомосексуалността, която е бушувала в течение на последните четири века. Новата [американска] нация е била основана върху стриктни морални принципи, така че за добродетелните пуритани нещото, наричано тогава „содомия“ е било престъпление, наказуемо с бесилка. Но с все по-напредващата секуларизация на САЩ, преоформяна от една потребителско-пазарна икономика със силна стокова и зрелищна ориентация, медицината, като форма на „неутралната“ наука, започва все повече да посредничи в конфликта, свързан с морални ценности.

Психиатрията, чрез своята професионална асоциация, Американската психологическа асоциация (АПА), задава стандартите за нормалност. Диагностическият и статистически учебник за психиатричните смущения (ДСУ) е официалният наръчник на психичните отклонения, а следователно и на нормалността. Влиянието му се намира във върховната си точка по време на Корейската война. Патриотизмът от времената на Студената война изисква стриктно придържане към патриархалната мъжественост, един етос, който отхвърля – но в същото време се ужасява от! – по-необузданите си сексуални копнежи. Медицинската професия, особено психиатрията, е онази, която определя онова пространство на ничия земя, разделящо религията от прилагането на закона.

Бурните 60 години засягат почти всички аспекти от американския живот. По най-остър начин това се изразява в социалните сили на движението за граждански права, антивоенната съпротива, контракултурата и оформящото се движение на жените. Една от по-специфичните форми на съпротива от това време е прочутият бунт „Стоунуол“ от нюйоркския район Гринич Вилидж. Той прави видима нарастващата готовност за войнствена съпротива от страна на едно дълго прикривано и често премълчавано малцинство, „хомосексуалистите“, независимо от това дали с мъжествена или женствена ориентация. Отказът им да продължават да приемат статуса си на хора от втора ръка взривява общественото съзнание. Едно от последствията от бунта е, че все по-голям брой социални институции попадат под критично разглеждане що се отнася до начините, по които третират гей-хората. Една от тях е психиатрията.


Small Ad GF 1

Малко след Стоунуол гей-активистите, водени от Франк Кеймъни, усилват кампанията си, насочена срещу съмнителните медицински предположения – и политически последствия – на които по онова време се основава психиатричният анализ на хомосексуалността. Тези предположения, по подразбиране, се прилагат и към други сексуално-идентифицирани смущения като фетишизъм и транссексуалност. Кампанията на гей-активистите получава множество различни форми, но – в духа на активизма от 60-те години – се помни най-вече с директната си съпротива срещу тази (привидно) неутрална, научна професия, психиатрията.

Вдъхновени от предизвикателството, което движението за граждански права отправя срещу расизма, от конфронтацията на антивоенното движение с военно-промишления комплекс и от битката на женското движение срещу патриархалността, гей-активистите си поставят за цел не само да разстроят публичните презентации на определен брой водещи фигури от психиатричната професия, но, което е по-важно, да осъществят налагането на нови дефиниции в учебника на АПА. Макар че във валидния по онова време ДСУ-II вече не се употребява думата „перверзия“, там хомосексуалността и други сексуални отклонения все още се определят като психически разстройства, „патологически отклонения от нормалното сексуално развитие“.

Гей-активистите разбират, че науката – също като сексуалността – е социална категория, която се променя с хода на времето. През последния век и половина, някои „науки“, разполагащи със солидно реноме в по-ранни времена – а също и непозволени сексуални практики, отхвърляни като перверзии – са подложени на преразглеждане, което води до промени в социалните вярвания и ценности. Някога френологията е била считана за наука, а евгениката е давала обещания за създаване на по-добри човешки видове. По същия начин медицинските авторитети някога са предупреждавали, че мастурбацията е вид (умо)помрачение, а оралният секс – грях. Тези вярвания, някога неподлежащи на разискване, биват постепенно, под влиянието на времето и критичния анализ, изхвърлени на боклука на историята.

* * *

Идеите имат значение, особено в елитната психиатрична професия. Тя включва множество добре начетени и образовани мъже и жени. Психиатрите разполагат с реална власт, те предписват лекарства и дават свидетелски показания в съда. Те определят дали даден човек е нормален или луд, здрав или болен, нормален или перверзен. А това означава, че един формален, публичен дебат между образовани психиатри предлага безпрецедентна възможност за ангажиране с критичния въпрос „Що е хомосексуалност?“ Освен това той е и уникална сцена, на която професионалните интелектуалци могат да демонстрират способностите си.

Един от изключително важните интелектуални дебати на 20 век се провежда в Хонолулу на 13 май 1973. Събитието е майсторски организирано от Робърт Спитзър. През ранните 70 години той е член на факултета към нюйоркския Държавен психиатричен институт и член на Комитета по терминология към АПА. Спитзър играе водеща роля в опитите да се разреши все по-нарастващата проблематичност, свързана с психиатричния анализ на хомосексуалността. Това той прави чрез серия „компромиси“ и тактически промени в диагнозата на хомосексуалността (по думите на историка Роналд Байър). Терминологичните му компромиси разкриват променливия характер на интелектуалния ангажимент: „сексуално ориентационно разстройство“ (1973), „его-дистонична хомосексуалност“ (1980) и, накрая, „сексуални смущения, некласифицирани по друг начин“ (1986). „Всъщност“, настоява Байър, „именно личната понятийна битка на Спитзър с въпроса за хомосексуалността е нещото, което задава рамките на разсъжденията в комитета [по терминология].“

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Важният симпозиум на Хавайските острови събира на различни срещи между 500 и 1000 психиатри. Той изправя едни срещу други някои от общопризнатите авторитети в областта и се превръща в разпалена обмяна на мнения, касаещи смисъла на понятието хомосексуалност и неговото място в психиатричния анализ, както и медицинските – и юридически – диагнози. Двама от най-твърдите консерватори, Ървин Бибър (от Нюйоркския медицински колеж) и Чарлз Сокаридес (от Колежа по медицина „Алберт Айнщайн“), защищават ортодоксалното гледище. Срещу тях се изправят трима психиатри от университета на южна Калифорния, Ричард Грийн, Джад Мармър и Робърт Столър. Спитзър изостря атмосферата, като поканва и Роналд Голд от Алианса на гей-активистите (АГА).

Защитниците на ортодоксалното гледище се позовават отчасти на известното писмо на Фройд от 1935 г. до една американска майка, в което става дума за хомосексуалността на нейния син:

…Мога ли да ви попитам защо избягвате тази тема? Хомосексуалността със сигурност не е предимство, но тя не е нищо, от което човек би трябвало да се срамува, не е падение, не може да бъде класифицирана като болест; ние я считаме за вариация на сексуалната функция, пораждана от определено задържане на сексуалното развитие. … Голяма несправедливост е да се преследва хомосексуалността като престъпление, а и голяма жестокост.

Както Бибър, така и Сократидес полагат големи усилия, за да се разграничат от хората, които преследват хомосексуалните, като директно отхвърлят обвиненията, че са настроени хомофобно или против гражданските права на гейовете.

За тях и други хора, противопоставящи се на декласификацията на хомосексуалността като разстройство, всичко зависи от разбирането й, по думите на Фройд, като „сексуална функция, пораждана от определено задържане на сексуалното развитие.“ Възпрепятстваното развитие, за Бибър и Сократидес, се основава на неприспособеността, произхождаща у даден млад мъж (те не споменават нищо за жените) от [проблемите на] определено нефункциониращо хетеросексуално семейство. Техните анализи са много специфични:

Бибър: … Смущенията при хетеросексуалната организация на биологично нормални деца се получава като следствие от патологична семейна формация. … Хомосексуалността не е адаптация на избора; тя се причинява от страхове, които потискат задоволителното хетеросексуално функциониране. … Според мен хомосексуалността може да бъде характеризирана като вид сексуална неадекватност, тъй като повечето хомосексуални (и особено ония, които са единствено хомосексуални) не могат да функционират по хетеросексуален начин.

Сокаридес: … Хомосексуалността представлява разстройство на сексуалното развитие и не попада в областта на нормалното сексуално развитие. … В основата на всички хомосексуални изследвания се намира някакво патологично отношение между родител(и) и деца … . Честотата на родителската комбинация, състоящата се от силно обвързваща, прекалено интимна майка и враждебен, дистанциран баща, статистически разграничава хомосексуалните от хетеросексуалната група…

Бибър и Сокаридес се придържат здраво към властващата по онова време психоаналитична парадигма.

Но останалите учени, които излизат на подиума през този ден, поставят под въпрос много от техните – а също и онези на психоанализата – подлежащи допускания:

Грийн: Използването на статистически отклонения сами по себе си като основа за диагноза вече предизвиква проблеми. Гениите са отклонения. Такива са и леворъките, вегетарианците, пацифистите, безбрачните хора, както и езотерично-религиозните. … Класификацията, която аз предлагам тук, би включвала всеки хетеросексуален или хомосексуален човек, който намира за трудно да поддържа желаните връзки, който натрапчиво използва сексуалността за отблъскване на страхове или депресии, или чиято сексуалност обикновено води до депресия или страхова невроза.

Мармър: Всички лични особености са резултат от отминали развойни различия, и всички те имат специфични исторически предшественици… Ние нямаме право да етикетираме като само по себе си свидетелство за психопатология едно поведение, което е различно от онова, предпочитано в момента от мнозинството. … Тоест, от обективно-биологическа гледна точка няма нищо „неестествено“ в хомосексуалния избор на партньор.

Столър: … Хомосексуалността не е диагноза. … Налице е хомосексуално поведение; то е най-различно. Няма такова нещо като хомосексуалност. … И така аз гледам на перверзиите (но не и на всички сексуални отклонения и не на всички хомосексуални видове поведения) като на модификации, които човек трябва да си измисли, за да запази някаква част от собствената си хетеросексуалност.

И накрая, в критиката си срещу валидната по онова време класификация на хомосексуалността, Голд е неустрашим:

Аз достигнах до едно непоклатимо заключение: теорията, разглеждаща хомосексуалността като болест, е куп лъжи, насъбрани от митовете на патриархалното общество за политически цели. Психиатрията – посветена на това да прави от болните хора здрави – е крайъгълният камък на една система на потисничество, която изкарва хомосексуалните хора болни. … Премахнете от нас проклетия етикет на болестта. … Извадете ни от вашата терминология.

Както си спомня самият Спитзър, симпозиумът приключва с две важни решения на АПА. Първо, комисията одобрява премахването на понятието хомосексуалност от списъка на психичните разстройства; второ, тя прокарва резолюция, призоваваща към равни права за хомосексуалните хора. „[Хомосексуалните] страдаха“, припомня си Спитзър, „те не можеха да постигнат граждански права в Америка, докато психиатрията гледаше на тях като на смущение.“

Решението на АПА за премахване на хомосексуалността от списъка на психичните разстройства допринася и за предефинирането на понятието „сексуална перверзия“. Решението води до подобни резолюции от страна и на други организации, включително и религиозни групи като Обществото на приятелите, Лутеранската църква и Националния съвет на църквите, както и Американската адвокатска асоциация, АМА и Американската психологическа асоциация. Различни градове из цялата страна прокарват закони, изрично забраняващи дискриминацията, основаваща се на сексуална ориентация. Може би най-важно в това отношение е решението, довело до премахване на законите против „содомията“ в повече от десет американски щата.

Когато битката започва, Спитзър и повечето останали психиатри разбират хомосексуалността като „масивно разстройство на личността“ (a pervasive disorder of personality). По времето, в което се възприема третата версия на учебника на АПА (DSM-III-R), хомосексуалността вече е изгубила своето подразбиращото се негативно значение и е формално ре-класифицирана като „сексуално смущение, което не е другояче класифицирано“ (но само ако е съпровождана от сериозен дистрес). А онова, което касае хомосексуалността, се отнася в същата степен и до други, идентифицирани преди това, перверзии.

Решението на АПА подкопава тогавашното, включващо всичко понятие за „морална низост“. Имало е времена, в които човек е могъл да бъде арестуван за прилагането на практики, сексуални или други, които противоречат на „обществените стандарти“. В третата версия на учебника АПА въвежда ново понятие за дотогава-неприемливите сексуални практики, „парафилии“. Както самият Спитзър признава, причината комитетът по терминология да приеме понятието „парафилия“ в учебника е била, че „всъщност никой не знаеше какво означава това“.

* * *

Преди един век американските жени са носели рокли до кокалчетата, с прикачени корсети, мастурбацията е била заклеймявана, половото общуване се е практикувало за размножаване, а не за удоволствие, абортите са били престъпление, противозачатъчните средства незаконни, междурасовият секс наказван със смърт чрез обесване, предбрачният секс забранен, порнографията нецензурна, а хомосексуалността – грях. Днес този свят е отдавна отминал.

Само преди четири кратки десетилетия хавайските дебати на АПА върху хомосексуалността поставят под въпрос – както интелектуално, така и политически – някои общоприети морални ценности. Би ли могло едно определено малцинство – онова с хомоеротични склонности, да продължава да бъде преследвано, докато друго едно, на афро-американците, вече е прието като част от американското общество?

Жребият е хвърлен и един нов политически речник намира собствен глас. Хомосексуалността е възприета по нов начин, дефинирана отново като малцинство, което е не по-малко човешко – или заплашително – от онези на афро-американците, испаноговрещите, азиатците или хората с увреждания. Някога расистка, пуританската нация е преоформена. 20 век е определен отново, сексуално и другояче. А заедно с него – и 21 век.


Източник



[1] Решение на Върховния съд на САЩ, с което за пръв път в Америка абортите са официално легализирани. Бел. пр.

Дейвид Розен е американски журналист и консултант. Той пише за издания като Brooklyn Rail, CounterPunch, Filmmaker и Huffington Post.

Pin It

Прочетете още...