Снимка: Светла Енчева
Как хомофобията се превърна в политически инструмент
Никоя революция, достойна за споменаване, не идва без ответна реакция. Борбата за гей-права – широко разглеждана като „най-бързото от всички движения за граждански права“ (за много кратък период от време 20 различни страни признаха еднополовия брак, а други 15 разрешават днес еднополови съжителства) – не е изключение от това правило. Дивата стрелба от миналия юни в нощния гей-клуб „Пулс“ в Орландо, Флорида, извършена от терорист, който преди това беше изразил омразата си към LGBZ-общността, беше най-смъртоносната атака, извършвана някога срещу гей-общността в САЩ и е поредно указание за злобата на тази ответна реакция. Но това е само отделен инцидент. През последните години може да се говори за глобална реакция срещу гей-правата, която преминава от Съединените щати през множество части на глобалния Юг, до Русия и други части от посткомунистическия свят.Съпротивата срещу гей-правата идва в два различни вида и отразява онова, което Центърът за социологически изследвания Пю нарича „глобалното разделение по въпроса за хомосексуалността“. В Западна Европа и Америка, тоест местата, където се намират най-напредналите демократични общества и най-големите, най-вещи движения за гей-права, реакцията добива формата на контрареволюция, чиято цел е да сплаши гей-общностите и да отмени придобивките при гей-правата. В Африка, Близкия Изток и голяма част от посткомунистическия свят, тоест онези части от земното кълбо, където демокрацията, гражданското общество и човешките права или са сравнително слабо представени, или са в процес на утвърждаване, реакцията се състои от „превантивен удар“, чиято цел е да се спре движението за гей-права, преди да си е спечелило по-широка база. Това включва прокарване на закони, които криминализират или ре-криминализират хомосексуалността и забраняват подкрепата ѝ. И двата вида закони служат обаче за разпалване на анти-гей насилие и дискриминация, а чрез това разкриват политическото (тоест не толкова културно) естество на тази реакция.
Контрареволюционна политика
В Европа от последните десетина години имаше масивни протести срещу еднополовия брак, особено в страните с католически мнозинства. През май 2005 около 500,000 анти-гей протестиращи излязоха по улиците на Мадрид, за да протестират срещу испанския закон за еднополов брак. Разбира се, те се противопоставяха срещу разширяването на понятието за брак, така че да обхваща хомосексуални двойки, но онова, което ги мобилизираше истински, беше фактът, че испанският закон за еднополовите бракове беше първият в света, който поставяше еднополовите двойки на еднаква законова база с хетеросексуалните: позволяваха се гей-осиновявания и достъп до репродуктивни технологии като оплодяване ин витро. В хода на 2013 френският закон за „брак за всекиго“, който разшири още повече закона за еднополовите съжителства (дотогава отдаващ на гей-двойките повечето от предимствата на брака), накара повече от един милион души да излязат по улиците на Париж, за да се му се противопоставят. В по-голямата си част протестите бяха мирни, но поне при една демонстрация от май 2013 се стигна до насилие, което накара полицията да употреби сълзотворен газ и палки, за да разпръсне демонстрантите.
В Латинска Америка реакцията срещу гей-правата се чувства най-силно в Бразилия, където Върховният съд узакони гей-брака през 2011. Оттогава насам бразилските законодатели отвърнаха с множество анти-гей проектозакони, които изискват предефинирането на понятието за семейство така, че да изключва хомосексуални двойки, установяване на национален ден за „хетеросексуална гордост“ и забрана на „християно-фобията“, тоест опозоряването на християнски символи. Тази забрана е насочена срещу провокативните изображения, в които се смесват религиозни символи и сексуалност – нещо типично за бразилските гей-паради. Макар че тези проектозакони нямат много шансове да се превърнат в реално законодателство (съвместимостта им с конституцията е съмнителна), те все пак допринасят за усилването на хомофобната култура, която стои в основата на масивния бразилски проблем с убийства на гейове. Според Group Gay da Bahia, най-старата и най-уважавана бразилска организация за гей-права, от средата на 1980-те, когато Бразилия стана пълна демокрация, в страната са били убити повече от 3,000 LGBT-хора. Бразилските гей-активисти наричат тази масивна вълна от убийства „Хомокост“.
Но най-силната обратна реакция срещу гей-правата се открива в Съединените щати. Тук могат да бъдат разграничени три различни вълни. Първата започна непосредствено след възхода на движението за гей-свободи от 1970-те и се изразяваше най-вече под формата на морална паника. Най-драматичното ѝ изражение може да се открие в кампанията „Спасете децата“ на кънтри певицата Анита Брайънт, която успя да отмени едно антидискриминационно съдебно разпореждане от Дейд каунти, Флорида, чрез представяне на хомосексуалните хора като педофили. Една втора реакционна вълна се получи през късните 1990. Между 1998 и 2012 около 30 американски щати прокараха конституционни забрани върху еднополовия брак. Далеч най-жестоката и най-унизителна от всички тези забрани на щатско ниво беше т. нар. Предложение 8 [Proposition 8], което през 2008 отмени калифорнийския закон за еднополови бракове. Сред многото други тактики, привържениците на това предложение сравняваха борбата срещу гей-брака с „битката срещу Адолф Хитлер“ и насърчаваха калифорнийците „да не гледат безучастно и не приемат онова, което се случи в Германия“. И, за да добави обида към вредата, Предложение 8 постави в неясно законово положение хилядите вече сключени еднополови бракове.
Една трета вълна се получи през 2013 в отговор на решението на Върховния съд на САЩ да отмени Акта за защита на брака (DOMA) – един закон от 1997, който забраняваше на федералното правителство да признава еднополовите бракове. Последва буквална цунами-вълна от проектозакони, предназначени да подкопаят гей-правата: предложени бяха 254 анти-гей проектозакони, 20 от които действително бяха прокарани. Само през първата половина от 2016 бяха въведени 87 проектозакони, които на теория биха могли да ограничат LGBT-правата – огромно повишение в сравнение с предишните години. Мнозинството от тези закони бяха оправдавани като мерки за защита на религиозната свобода. Прокарването на закони от този вид се увеличаваше с поне 50 процента годишно между 2013 и 2015. А освен това се появиха и така наречените „тоалетни закони“, като например онзи от Северна Каролина, които, преди да бъдат отменени, изискваха трансджендър-хората да ползват обществените тоалетни според пола, който е записан в свидетелството им за раждане.
Превантивни удари
През 2009 правителството на Уганда дебатира най-позорното в света анти-гей законодателство, т. нар. Анти-хомосексуален акт, известен по-добре под името „закон-убий-гейовете“. Привидно опитвайки се да попречи на чужденци „да идват в Уганда и харчат милиони долари, за да набират деца за целите на хомосексуалността“, законът настояваше за смъртно наказание за хората, които са извършили „престъплението на хомосексуалността“ и затвор до седем години за семейни членове и приятели на хомосексуални, които не са информирали властите. Западното осъждане и заплахите за икономически санкции принудиха Уганда да оттегли закона. Но в по-голямата си част това беше пирова победа. Проектозаконът беше утвърден като закон през 2014, при замяна на смъртното наказание с доживотен затвор. И макар че все още трябва да встъпи в сила, поради намесата на Върховния съд на Уганда, законът вече доведе до множество подобни закони из цяла Африка, включително в Гамбия, Либерия и Нигерия.
„Законът против гей-пропагандата“ от Русия, прокаран през 2013, също си спечели позорна слава по целия свят. Той наказва със затвор и глоби всеки човек, който популяризира хомосексуалността. При това формулировката му е толкова широка, че на практика той поставя извън закона неща като гей-парадите, публичните изяви на любов и привързаност от еднополови двойки, гей-вестници и списания, литература, телевизионни предавания и филми с гей-тематика, символи на LGBT-общността като например знамето с цветовете на дъгата. Дори и признаването на хомосексуалност (освен ако е направено с цел тя да бъде отречена), може да се счита за противозаконно. Подобни законодателства бяха прокарани или се намират в процес на прокарване, в Литва, Молдова и Украйна.
Картината е дори още по-мрачна в Централна Азия и Близкия Изток , където тази реакция се разгръща под формата на противна вълна от анти-гей насилие. От март насам повече от 100 гей- и бисексуални мъже са били измъчвани, изпратени в лагери и убити в полуавтономната Руска република Чечения. В продължение вече на няколко години светът се ужасява от неописуемите актове на насилие на Ислямска държава (ИДИЛ), която обезглавява и хвърля от покривите на сгради гей-хора по териториите, които контролира, като например някои части от Ирак. През 2014 в южен Иран двама гей-мъже бяха обесени като част от вълната от екзекуции поради „неморалност“. През същата година седем мъже бяха арестувани в Египет, след като ся бяха появили във видеоклип по Ютюб, показващ как двама мъже си разменят брачни пръстени. Клипът беше описан като „първият гей-брак в Египет“. Според доклад на Human Rights Watch, арестите са част от по-широка кампания на египетското правителство, с цел да се „арестуват и редовно измъчват мъже, заподозрени в хомосексуално поведение“.
Обяснения за реакцията
Какво причинява тази глобална реакция срещу гей-правата е по-малко ясно, тъй като общественото приемане на хомосексуалността в повечето страни още никога не е било толкова високо. Едно популярно социологическо обяснение е, че увеличаващата се видимост прави LGBT-хората по-лесна мишена за различни анти-гей активисти. Сузана Уолтър, авторка на Цялата тази ярост: история на гей-видимостта в Америка, изтъква именно това обяснение, твърдейки, че образите на гейове са станали нещо обичайно в американските медии през 1990-те, а това от своя страна е довело до увеличено насилие срещу LGBT-хората. Макар че тази видимост има положителен ефект и води до по-голямо приемане на гей-общността, нормализацията възбужда твърдите противници на гей-правата. Както казва пред Ню Йорк Таймс Марк Поток, старши сътрудник на Центъра за изследване на бедността в [американския] Юг, „Докато по-голямата част от обществото става по-толерантна към LGBT-хората, някои от техните опоненти стават още по-радикални“.
Друго популярно обяснение е продължаващата сила на хомофобията, която произтича от културния хетеросексизъм, „запечатан“ в повечето религии. Публичните допитвания показват, че общественото приемане на хомосексуалността е тясно свързано с нивата на социално и икономическо развитие, както и степените на религиозност. Колкото по-висока е религиозността, толкова по-ниска е степента на приемане на хомосексуалността – и обратно. Данните от допитванията показват освен това, че сред основните религиозни групи мюсюлманите са най-малко склонни да приемат хомосексуалността и гей-правата, следвани от протестантите-евангелисти, католиците и мейнстриймните [обикновени] протестанти. Такива данни могат да обяснят защо реакцията срещу гей-правата е най-яростна в най-религиозните части от света, като страните от Африка и Близкия Изток, а сред западните страни по-силно изразена в такива с евангелистки населения, като Съединените щати и Бразилия, в сравнение с католическите като Аржентина, Ирландия и Испания.
Значително по-малко видими, а следователно и разбирани, са политическите корени на анти-гей реакцията. Открито приветствайки анти-гей насилието и крайно хомофобното законодателство, множество авторитарни режими по целия свят вършат същото, което са вършили подобни режими в хода на вековете срещу различни други групи (евреи, еретици и етнически малцинства) – те набелязват като изкупителни жертви социално презираните малцинства с цел да консолидират собствената си власт, да оправдаят потиснически политики и да отвлекат общественото мнение от други въпроси.
Правителствата на Египет и Иран например използват анти-гей насилието по начин, който е удивително подобен на онзи, използван от терористически организации (ИДИЛ). При обезглавяванията и обесванията на гей-хора става дума колкото за наказване на отделни индивиди, толкова и за сплашване на дадена общност или цяла група хора. „Войната срещу гейовете“ в Русия е по-скоро отражение на желанието на президента Владимир Путин да потисне гражданските и политически свободи, отколкото израз на някаква вътрешно присъща хомофобия на руската култура. Преди възхода на Путин Русия вече беше декриминализирала хомосексуалността незабавно след падането на комунизма.
Макар че хомофобията в Африка често се разглежда като „древна омраза“, нейната история е удивително кратка. Едно изследване на Human Rights Watch показва, че приблизително половината от останалите по света закони „против содомията“ са остатъци от британското колониално управление. След постигането на независимост постколониалните водачи на африканските страни запазват законите против содомията най-вече по причини от политическо естество. Водачи като Роберт Мугабе от Зимбабве откриват, че могат да постигнат политически изгоди чрез осъждането на хомосексуалността като „западна перверзия“. Пък и не всички африкански страни дискриминират хомосексуалните хора. Южноафриканската конституция след апартейда е първата в света, която отменя анти-гей дискриминацията, а през 2006 тя става първата не-западна страна, която узаконява гей-браковете.
Политиците на Запад, но особено в Съединените щати, също са открили, че експлоатирането на враждебността против хомосексуалността може да донесе политически изгоди, особено по изборно време. Кандидатът за президент от 1992 Пат Бюканън разпали делегатите на Националната конвенция на Републиканската партия със своята огнена реч за „културна война“, в която предупреждаваше, че „дневният ред на Клинтън и Клинтън“ (тоест Бил и Хилари) ще доведе до „хомосексуални права“ в Съединените щати. Карл Роув, архитектът на кампанията за преизбиране на Джордж У. Буш от 2004, направи допитвания по въпроса за гей-браковете във възможно най-много щати, с цел да се мобилизират така наречените „ценностни избиратели“. Кампанията също използваше и натрупания сред консервативните кръгове гняв във връзка с решението на Върховния съд от 2003 по случая Лорънс срещу щата Тексас, в резултат на което бяха отменени всички оставащи в САЩ закони „срещу содомията“.
Сегашният президент Доналд Тръмп, въпреки обещанието си от 2016 (по време на Националната конвенция на Републиканската партия) да защитава LGBT-американците от насилие и дискриминация, се кандидатира на основата на платформа, определяна от гей-републиканците като „най-анти-LGBT-платформата“ за цялата 162-годишна история на партията. След изборите Тръмп обеща тържествено да подпише Акта за защита на първото подобрение [на Конституцията], (FADA), който призовава федералното правителство да позволи на отделни хора и корпорации да дискриминират LGBT-хората по религиозни причини. И макар че тези анти-гей пози вече не притежават популярната политическа привлекателност, която имаха някога, те все още служат на полезната цел да се задържат социално-консервативните хора в сферата на влияние на Републиканската партия.
Основания за оптимизъм
Ако има някакви основания за оптимизъм в анти-гей реакцията, те са, че тя принуждава международната общност да погледне директно към въпроса за анти-гей насилието и дискриминацията. През 2011 Комисията за човешки права към ООН, при подкрепата на Съединените щати, Европейския съюз и няколко латиноамерикански страни, прокара Резолюцията за сексуалната ориентация и половата идентичност, която призовава към декриминализация на хомосексуалността. Това беше първият документ от този род, издаден от агенция на ООН. През май 2016, малко след нападението в Орландо, Съветът за сигурност на ООН издаде резолюция, осъждаща насилието срещу LGBT-хората – първият път, при който това политическо тяло споменава хомосексуалността. Скоро след това Съветът за човешки права към ООН обяви назначаването на специален „Гей-наблюдател“, който да следи нивата на анти-LGBT насилие по света.
Тези международни инициативи целят да подкопаят хомофобията, като увеличат чувствителността към факта, че въпреки осигуряването на правата им, гей-хората все още си остават едно от най-уязвимите малцинства по света, дори и сред най-либералните общества. Това без съмнение е задача, която си струва усилията. Но по-бързи и по-ефективни промени биха могли да се появят ако международната общност заеме по-решителна позиция срещу режимите, склонни да използват хомосексуалните хора като политически изкупителни жертви, а хомофобията – като политически инструмент. Администрацията на бившия президент Барак Обама зае твърда позиция по този въпрос, което беше причината за провалянето на анти-гей закона в Уганда. Но, имайки предвид добре документираното му възхищение пред хора, нарушаващи по крещящ начин човешките права, като например руския президент Владимир Путин, изглежда малко вероятно Доналд Тръмп да направи нещо подобно.