Въведение
Детективският роман, който повечето образовани люде знаят само като извън-литературно и зле-скалъпено произведение, задоволяващо се да води мизерно съществуване по заемни библиотеки, постепенно се издигна до позиция, на която едва ли могат да се отрекат напълно ранг и значение. Същевременно формата му придоби твърди контури. В образцовите си творения той отдавна е престанал да бъде мътна мешавица, в която се събират отпадните води на приключенските романи, книгите за рицари, сказанията за герои, приказките, и е придобил определен жанров стил, който изобразява решително един собствен свят със собствени естетически средства. Определено влияние върху това развитие може би е оказал Едгар Алън По, в чиито съчинения за пръв път кристализира фигурата на детектива в чист вид и които за интелигентния наблюдател имат стойностен израз. В зададеното от него направление попадат, да споменем само някои имена, романите за Шерлок Холмс на Конан Дойл, романите на [Емил] Габорио, Свен Елвестад, Морис Льоблан, Паул Розенхайн; както и тези на аутсайдерите Ото Сойка, Фрак Хелер, Гастон Льору – произведения, които въпреки чувствителните си отклонения по същество и отчасти естетически спадат към един и същ смислов пласт и се подчиняват на сходни закони на формата. Това, което свързва всичките и се отпечатва в тях, е идеята, за която свидетелстват и от която биват сътворени: идеята за изцяло рационализираното и цивилизовано общество, което те схващат с радикална едностранчивост и въплъщават стилизирано чрез естетическо пречупване. На тях не им се занимава с правдивото пресъздаване на самата онази реалност, наречена цивилизация, а по-скоро от самото начало – с изкарването на показ на интелектуалисткия характер на тази реалност – пред цивилизоващото начало те поставят криво огледало, от което в него се вглежда втренчено карикатурата на собственото му безчинство. Картината, която предлагат, е достатъчно ужасяваща: тя показва състояние на обществото, в което лишеният от задръжки интелект е извоювал окончателната си победа, едно по-скоро само външно редополагане и разбъркване на фигурите и вещите, което се струва вяло и смущаващо, тъй като изкуственото изключване на действителността изопачава картината в разкривена гримаса. На интернационализма на това общество, което детективският роман има предвид, съответства точно интернационалната област на неговата валидност, на сходството в различните страни – независимостта на неговата структура и на главните му съдържания от всякакви национални своеобразия. И все пак подобни неща му придават в дадения случай променлива окраска, затова, определено, съвсем не е случайност, че тъкмо високоцивилизованите англосаксонци са открили неговия тип и са го разработили прецизно.
Проф. Стилиян Йотов
Хотелското фоайе
В Божия дом, чиято действителност е свързана с тази на общността, църковната община осъществява докрай делото на свързването, без да се налага на индивидите да правят това поотделно. Ако хората се откажат от съотнасянето, което е основата за това място, тогава мястото ще си остане само с някакво декоративно значение. Дори то да потъне в нищото, конструираното докрай цивилизовано общество би могло все пак да запази някои отличителни места, които да засвидетелстват собственото му неекзистиране, подобно на свидетелството, което Божият дом дава за обвързаните с действителността. Разбира се, цивилизованото общество не знае това, тъй като то не поглежда отвъд своята сфера и едва естетическият образ, чието оформление позволява на многообразието да се проектира, допуска откриването на съответствие. Типичните белези на постоянно появяващото се в детективските романи хотелско фоайе подсказват, че то е като противоположност на Божия дом; стига да предпоставим, че двата образа се схващат с достатъчна всеобщност, за да служат за определения на сферите.
И тук, и там хората се явяват гости. Но докато Божият дом служи за среща с онова, към което хората са се запътили, хотелското фоайе обслужва всички, които в него не отиват при никого. То е сцена за тези, които нито търсят, нито намират онзи, който винаги е търсен, и затова в пространството му те са гости на самите себе си, в пространството, което ги обгръща и е способно само на такова обгръщане. Безличностното нищо, което мениджърът представлява, застава тук на мястото на Непознатия, в името на когото църковната община се събира. И докато тя призовава неговото име и се посвещава да му служи, за да се изпълни съотнасянето, пръснатите из фоайето приемат да са домакини инкогнито, без да задават въпроси. Те просто са лишените от всякаква връзка, които се стичат на капки във вакуума със същата необходимост, която кара другите, които се стремят към действителността и са в нея, да се издигнат от онова никъде към своето определение.
Общината, която се събира в Божия дом за молитва и почитание, надраства несъвършенствата на съвместния живот не за да ги преодолее, а за да ги съхрани в ума си и да ги включва постоянно в напрегнатостта. Събирането й е вглъбяване и единение на онзи напътен живот на общността, който принадлежи на две пространства: на пространството, покрито от закона, и на пространството отвъд закона. На това църковно място – впрочем не само там – разделените потоци се срещат, тук законът се сломява, без да бъде нарушен, а парадоксалното разцепление придобива легитимност, щом инертното му постоянство се снеме от време на време. Чрез назиданието на църковната община общността постоянно иззижда себе си наново, а въздигането над всекидневието предпазва самото всекидневие от потъване. Фактът, че това постоянно завръщане на общността към точката на своя произход трябва да се съобразява и да се вмества в пространствени и времеви ограничения, че то води извън светската общност и че се провежда чрез специално празнуване, е само знак за съмнителната позиция на човека между горе и долу, позиция, която постоянно го принуждава самостоятелно да фиксира онова, което е дадено или придобито в напрегнатостта.
Тъй като определящата характеристика на нисшия регион е липсата на напрегнатост, съвместността в хотелското фоайе няма смисъл. Макар и тук да имаме откъсване от всекидневието, това откъсване не води до там, общността да се увери в екзистенцията си подобно на църковната община, а само премества фигурите от недействителната суматоха на друго място, където биха се сблъскали с празнотата, стига само да се окажат нещо повече от референтни точки. Във фоайето хората се срещат vis à vis de rien [лице в лице с нищото (фр.)], то е чиста празнина, която дори не обслужва някоя поставена от рациото цел, подобно на заседателната зала в някое акционерно дружество, и която би могла в краен случай да прикрие уловеното в съотнасянето напътствие. Макар престоят в хотела да не осигурява нито изглед, нито излаз от всекидневието, той все пак предлага необоснована дистанция от него, която би могла да се използва най-малкото естетически – като „естетическо“ тук се свързва с определението на неекзиститиращия човек, остатъка от онова позитивно естетическо, което в детективския роман позволява на неекзистенцията да стане годна за употреба. Седящите бездейно наоколо са овладени от незаинтересовано харесване[1] на самосъздаващия се свят, чиято целесъобразност се усеща, без да се свързва с представата за някаква цел[2]. Кантовата дефиниция на красивото получава тук реализация така, че изолирането на естетическото и неговата безсъдържателност се случват по най-сериозен начин; защото при изпразнените индивиди на детективския роман – които като рационално конструирани комплекси са сравними с трансценденталния субект – естетическата способност действително се откъсва от екзистенциалната тяга на цялостния човек и се лишава от действителност до степен на чисто формална релация, която се отнася също толкова безразлично към Аза, колкото и към материала. Самият Кант може би не си е давал сметка за този ужасен финален спринт на трансценденталния субект, тъй като за него трансценденталното все още преминава без всякакво прекъсване в предоформения субектно-обектен свят. Фактът, че той не се отказва напълно от цялостния човек дори в естетическото, се потвърждава и от определението му за възвишеното[3], в което се отчита и нравственото, и по този начин се опитва да събере наново останките от разпарчетосаното цяло. В хотелското фоайе, разбира се, естетическото – което няма нищо общо с възвишеното – е представено без съобразяване с тези насочени нагоре интенции и затова формулата „целесъобразност без цел“ изчерпва същевременно и съдържанието му. Също както фоайето е пространство, което не препраща отвъд себе си, така и кореспондиращото с него естетическо състояние полага себе си като последна преграда. Преминаването през нея е забранено, докато напрежението, което тласка към пробив, остава възпряно, и марионетките на рациото, които не са никакви хора, се изолират от тяхната постоянна заетост. Но естетическото, което превръща себе си в цел, се изтръгва от своите корени; то закрива по-висшето, за което би трябвало да вещае, и взема предвид единствено своята празнота, която – в буквалния смисъл на Кантовата дефиниция – е само отношение на сили. То се издига над нищонеказващата формална хармония едва тогава, когато служи на нещо, когато, вместо да претендира за автономия, встъпва в онази напрегнатост, която се отнася не само за него. Ако човекът се ориентира не просто по формата, тогава и красивото може да разцъфне, и красотата му ще е изпълнена, защото ще е последица, а не цел – докато там, където красивото е било избрано за цел, от която нищо не следва, е останала само празната му форма. Както хотелското фоайе, така и Божият дом отговарят на естетическия смисъл, който чрез тях заявява правомерните си изисквания; но ако там красивото притежава език, с който да свидетелства и против себе си, то тук то е потънало нямо в себе си и не знае как да намери другото. В изящните кресла насочената към рационализиране цивилизация замира, докато украсата на църковния трон е родена от напрегнатостта, която й придава разкриващо значение. И така хоралите, израз на божествена служба, се превръщат в потпури, чиито напеви стимулират една чиста нищожност, а религиозната вглъбеност застива в еротично задоволство, блуждаещо, без да има обект.
Равенството на молещите се също се отразява по изкривен начин в хотелското фоайе. Възникне ли общината, различията между хората изчезват, тъй като творенията имат едно и също предназначение и тъй като пред духа, който ги определя, се заличава всичко, което не определя самия него – границата на неотложното, положена от човека, и разделението, предизвикано от природата. Именно в Божия дом провизорността на съвместния живот се осъзнава като временна, а грешникът влиза в „ние“ така, както и праведникът, чиято сигурност тук е нарушена. От факта, че всичко човешко се ориентира по своята обусловеност, възниква равенството на обусловеността; голямото изчезва покрай малкото, добро и зло остават суспендирани, щом общината се обърне към онова, което никоя мярка не може да измери. Такова релативиране на качествата не води до объркването им, а ги въздига до равнището на действителността, тъй като съотнасянето с последните неща повелява разтърсване на предпоследните, но без те да бъдат унищожени. Равенството е положително и същностно, а не заглаждащо и повърхностно, то е осъществяване на различеното, което трябва да се откаже от независимостта на своята самобитност, за да се спаси онова, което е най-своеобразно. Именно това своеобразие се чака с търпение и се има на ум в Божия дом; докато обаче го засенчват граници, прокарвани от хората, то хвърля собствената си сянка върху обособените неща, щом човекът стигне до самата граница.
В хотелското фоайе равенството се основава не върху отношението към Бог, а върху отношение към нищото. Тук, в пространството на липсващите връзки, редуването на епизоди не оставя никакво място за целево действие и сякаш го заскобява в името на една свобода, която може да има предвид само себе си и поради това преминава в отпуснатост и безразличие. Докато в Божия дом човешките различия се снишават в своята преходност, изобличени от сериозността, пред която отстъпва увереността на всичко дефинитивно, то едно безцелно пребиваване, за което никакъв призив няма стойност, води до чиста игра, която въздига най-ниското всекидневие до степента на сериозност. Дефиницията на Георг Зимел за обществото като „игрова форма на социализиране“[4] е напълно правомерна, само че не преминава отвъд чистото описание. Онова, което се представя в хотелското фоайе, е формалното съвпадение на фигурите, едно равенство, значещо не изпълване, а изпразване. Напълно възможно е някой, издигайки се над постоянната залисия, да се сдобие с дистанция спрямо особеностите на „същинския“ живот, при това без да стане подвластен на ново определение, което би ограничило отгоре областта на валидност на всичките му фиксации; с това обаче той ще се изпари в неопределената празнота и безпомощно ще стане някакъв си „член на обществото изобщо“, който излишен стои отстрани и се опиянява, включи ли се в играта. Ето защо това обезсилване на съвместността, която в себе си е вече недействителна, не повлича нагоре към действителността, а по-скоро е подхлъзване надолу в двойно недействителната смесица от неразличими атоми, от които се изгражда привидният свят. Ако в Божия дом напред излиза творението, което се схваща като крепител на общността, във фоайето на хотела виждаме излющен лишения от същност основен елемент, от който се извежда рационалното социализиране. Той се доближава до нищото и възниква аналогично на абстрактните и формални всеобщи понятия, с които мисленето, избягало от напрегнатостта, си е втълпило да схване света. Тези абстракции са преобърнати образи на всеобщите понятия, възприемани иначе в съотнасянето: те ограбват от необятно даденото неговото възможно съдържание, вместо да го издигнат до степен на действителност, съотнасяйки го към висши фиксации; те не са в служба на напътения цялостен човек, който – приемайки света – ги пресреща по пътя, а се полагат от трансценденталния субект, който им позволява да станат част от безсилието, в което самият той е изпаднал, дръзвайки да се мисли за създател на света. Дори свободно реещото се рацио – осъзнаващо смътно своята обусловеност – да приема понятията за Бог, свобода и безсмъртие, това, което намира, съвсем не са еднозначни екзистенциални понятия и категоричният императив със сигурност не е заместител за указанието, произлизащо от етическото решение. Все пак сплитането на тези понятия в система потвърждава, че хората не биха искали да отхвърлят действителността, която са загубили; проблемът, разбира се, е в това, че те не могат да сложат ръка върху нея, защото я търсят със средствата на мислене, което напълно се е отказало от действителността. Пустотата на рациото се явява напълно едва тогава, когато си свали маската и се хвърли в празнотата на случайни абстракции, престанали да са мимикрия на по-висши фиксации, когато може да мине и без подлъгващи съзвучия и желае самото себе си дори в понятия. От безусловното не му остава друго освен открито признатото нищо, върху което, посягайки от долу на горе, то се стреми да основе действителността, от която обаче не е останал и спомен. Ако за човека, намиращ се в напрегнатост, Бог е начало и край на творението, то за напълно заблудилия се интелект, търсещ себе си, се поражда привидност за множество фигури, идещи сякаш от нулата. Той си мисли, че може да освободи света от тази безсмислена всеобщност, която се отличава от нищото по това и само когато се налага да се изведе нещо от нея, но светът е свят едва тогава, когато се интерпретира чрез опита за действителност на всеобщото. Интелектът подвежда пронизаните от многообразие отношения под общия знаменател на понятието за енергия, което е отделено от нулата само чрез тънък слой; или ограбва от случките на историята парадоксалността и схваща тяхната заравненост като прогрес в едноизмерното време; или пък – привидно отричайки себе си – възнася ирационалния „живот“ до степен на достойна фактичност, за да придобие отново себе си, ограждайки се от пуснатите на свобода останки от битието на цялостния човек, и за да проникне в диапазоните на всички сфери. Ако тази пределна редукция на действителното се приеме за основа, тогава – както се потвърждава от философията на живота на Зимел – може да се стигне до изкривяване на образа на находките, придобити във висшите сфери, и той не ще да е по-малко обхватен от този, изпъкващ чрез думите „Бог“ или „дух“; привеждането в действие на празни абстракции известява фактическата позиция на дерайлиралото мислене, при това много по-недвусмислено от злоупотребата при прилагането на категории, станали непонятни. Посетителите на хотелското фоайе, които са позволили на индивида да изчезне зад периферното равенство на обществените маски, съответстват на издуханите термини, които опитват да извлекат отлики от еднообразието на нулите. Тук те премахват неопределеното и особено битие, което в Божия дом само отстъпва и дава път на онова невидимо равенство на изправените пред Господ (като по този начин това битие се обновява и определя), запазвайки от него вече единствено нещо като фрак. А тривиалността на речта им, която се занимава безцелно с нищожни предмети, за да могат те самите да се срещнат във външните си прояви, е само противоположност на молитвата, отпращаща надолу онова, което те с безделието си заобикалят. — Също така пазенето на тишина е не по-малко задължително в хотелското фоайе, отколкото в Божия дом, което показва, че и на двете места хората се усещат като равни. В тази връзка в Смърт във Венеция на Томас Ман се казва: „В помещението цареше онази празнична тишина, която е включена в честолюбието на големите хотели. Обслужващите келнери стъпваха тихо, като че на пръсти. Долавяше се само потракване на чайни прибори или полупрошепната дума“[5]. Безсъдържателната празничност на тази конвенционално наложена тишина не произлиза от някакво взаимно зачитане, каквото може да се усети навсякъде, а служи за заличаване на различията; това е тишина, която се абстрахира от различаващото слово и принуждава към снишаване в равенството пред нищото, тишина, от която всеки глас, проникващ през пространството, ще се подплаши. В Божия дом, напротив, мълчанието означава съсредоточаване в напрегнатия Аз, а думите, отправени към хората, се заличават само за да се даде простор на другото слово, което – казано или неказано – е насочено и отвъд хората.
Тъй като онова, което се цени тук, не е диалогът, членовете на общината остават анонимни. Един спрямо друг те надрастват своите имена, тъй като същото това емпирично същество, обозначено от името, потъва в молитва, поради което се знаят взаимно не като особени същества, чието битие е многократно обусловено и затова ги вплита със света. Ако личното име оповестява своя носител, същевременно то го откъсва от онези, които вече са назовани; то едновременно открива и затъмнява и не напразно влюбените желаят да го разрушат, сякаш е последната стена, която ги разделя. Едва отказът от него, слагащ край на половинчатата обвързаност в междинните области, позволява всеобхватното свързване на онези, които напускат сумрака на взаимното докосване и стъпват в нощта и светлината на висшето тайнство. Сега обаче, тъй като те не знаят кой е техният ближен, съседът им става ближен за тях, защото от стопяващата се негова поява възниква творение, чиито черти са и техни. Разбира се, само стоящите пред Господ са си чужди достатъчно, за да се открият като братя, и са разбулени само дотолкова, че да могат да се обичат като непознати и безименни. На границата на човешкото те отхвърлят своето назоваване, за да може словото да им бъде дарено, слово, което ги засяга много по-чисто от която и да е човешка наредба, и в закътаността, към която ги тласка подобно релативиране на оформеното, те осъзнават своята форма. След като се открият за тайнството, даряващо имена, и станат прозрачни един за друг в отношението си с Бог, те встъпват в едно „ние“, изразяващо общността от творения, която снема и основава всички онези разделения и обединения, скрепени със собствени имена.
Този граничен случай на експроприиращо себе си „ние“, което заради човешката си обусловеност се осъществява чрез наместничество в Божия дом, в хотелското фоайе се превръща в изолация на анонимни атоми. Тук професията се откъсва от фигурата, а името пропада в пространството, тъй като само все още неназованата тълпа може да служи на рациото за прицелна точка. Рациото натиква в нищото, от което иначе иска да произведе света, дори привидните индивиди, които само е деиндивидуализирало и чието инкогнито не преследва никакви други цели освен безсмисленото движение по трасетата на конвенцията. Щом обаче смисълът на анонимността се изчерпва с репрезентирането на нищожното начало, с изобразяването на формална регулярност, това не задейства свързването на освободените от теснотията на името, а лишава срещащите се от възможността да се свържат, която името би могло да им осигури. Остатъци от индивиди изпадат в нирваната на отпускането, лица изчезват зад вестници, а постоянното изкуствено осветление не осветява нищо друго освен манекени. Налице е постоянно пристигане и заминаване на непознати, превърнали се в празни форми заради загубата на своята парола и преминаващи наоколо неуловими като безплътни призраци. Дори да притежаваха вътрешна страна, щяха да им липсват прозорци, и щяха да отминат със съзнанието за своята безкрайна изоставеност, вместо да познават своята родина, подобно на общината. Но като чиста външност те изчезват за самите себе си и дават израз на своето небитие чрез естетически лошо потвърждаване на чуждото, положено помежду им. Излагането на показ на повърхността за тях е обаяние, а полъхът на екзотичното ги гали приятно. Действително, за да потвърдят разстоянието, чиято дефинитивност ги привлича, те позволяват да бъдат отхвърлени и да се окажат в близост до нещо, което сами са предизвикали: монологичната им фантазия прикачва към маските обозначения, които използват насрещното като играчка; а беглата смяна на погледа, която създава възможността за размяна, се признава само затова, защото измамният образ на възможността потвърждава действителността на дистанцията. Също както в Божия дом, така и тук безименното разбулва смисъла на назоваването; но докато там то представлява изтрайващо чакане в напрежението, което разкрива преходността на названията, в хотелското фоайе то е отстъпление в неподложената на въпроси безоснователност, която интелектът превръща в изначална точка на имената. Там обаче, където повикването, обединяващо в „ние“, не се улови, изплъзналите се от формата се изолират необратимо един от друг.
Цялата общност възниква в общината, тъй като непосредственото съотнасяне към свръхзаконното тайнство открива парадоксалността на закона, който може да се суспендира в актуалността на отношението с Господ. Законът е нещо предпоследно и отстъпва назад, щом се случи свързването, което смирява подсигурените и включва застрашените. Също така и нищо неподозиращите фигури в хотелското фоайе представляват цялото общество; но не заради това, че тук трансценденцията ги е издигнала до себе си, а защото суматохата в иманентността е все още скрита-покрита. Вместо да напътства хората отвъд самите тях, тайнството се вмъква между маските; вместо да проникне през обвивките на човешкото, булото е това, което обгръща всичко човешко; вместо да го изправя пред въпроса за провизорното, то парализира питането, което прониква в това провизорно. Един пасаж в твърде рефлексивния детективски роман на Свен Елвестад Смъртта се отбива в хотела гласи: „Така за пореден път се потвърди, че един голям хотел е свят сам по себе си и че този свят е като останалия голям свят. Тук гостите се размотават в своето ведро и безгрижно лятно съществувание, без да подозират за странните мистерии, носещи се помежду им“[6]. „Странни мистерии“ – каква само иронично-двусмислена фраза. От една страна, с нея се има предвид най-общо потулването на битието, в което живеем изобщо; от друга, тя насочва към изопаченото висше тайнство, което може да се прояви в застрашаващи сигурността нелегални действия. Цялата потайност на всички легални и нелегални действия, към която изразът препраща изначално и непосредствено, е знак за това, че в хотелското фоайе псевдоживотът, разгръщащ се в чиста иманентност, е изтласкан обратно до точката на своето недиференцирано начало. Където тайната се измъкне от своята черупка, чистата възможност би изчезнала без остатък във фактите: още с откъсването на нелегалното от нищото Нещото би могло да излезе напред. Ето защо хотелската дирекция премълчава предвидливо пред гостите реалните събития, които биха могли да сложат край на естетически лошото състояние, прикриващо онова нищо. Също както висшето тайнство – което вече не се познава – тласка обърнатите към него да минат през средината, в която законът очертава границата, така и тайнството – представляващо изопачаване на висшето основание и с това е най-крайната абстракция от опасностите, разкъсващи иманентния живот – ги прокужда в застиналата неутралност на безсмисленото начало, от която изниква привидната средина. То възпрепятства изблика на обособености в служба на еманципираното рацио, което подсигурява победата си над Нещото в хотелското фоайе, като помага на конвенциите да надделеят. Те са така ошлайфани, че обезпечените от тях дейности са същевременно и скриващи – дейности, които са насочени в защита на легалния живот също толкова, колкото и на нелегалния, понеже като празна форма на всяко едно възможно общество те не са насочени към нещо определено, а са самодостатъчни в своята маловажност.
[1] И. Кант. Критика на способността за съждение, прев. Цеко Торбов. София, БАН, 1980, 80 – бел.прев.
[2] Ibid., 97, 106, 116 – бел. прев.
[3] Ibid., 125-150 – бел. прев.
[4] Г. Зимел. Социология на общителността, прев. Т. Карамелска. – Във: Фрагментарният характер на живота. София, Критика и хуманизъм, 2014, 204-236 – бел. прев.
[5] Т. Ман. Смърт във Венеция. – В: Т. Ман. Тонио Крьогер, прев. Димитър Стоевски. София, Народна култура, 1978, 220.
[6] Sven Elvestad. Der Tod kehrt im Hotel ein, übers. von Julia Koppel. München, G. Müller, 1923, 53.
