Ди Цайт: Ларс фон Триер, кой според вас има властта при едно интервю, питащият или отговарящият?
Ларс фон Триер: Бих могъл да се опитам да настоявам на някаква символична власт. Бих могъл например да настоявам да ме наричате крал Ларс по време на целия разговор. И да заплашвам, че в противен случай ще стана и ще напусна помещението. Но това няма да промени с нищо факта, че при едно интервю в сила са същите правила като в киното. Няма значение какво се случва по време на снимачната работа. Власт има онзи, който прави монтажа. Вие държите ножицата в ръката си, следователно вие имате абсолютната власт.
Вие изглеждате доста запленен от властовите отношения. С правилата на Догма формулирахте един естетически киноманифест. Последните ви филми, „Догвил“ и „Мандерлей“, функционират според строго формални принципи. Какво ви интересува толкова много в предписанията и законите?
Аз идвам от семейство на комунистически нудисти. Беше ми позволено да правя каквото си поискам. Дали ходех на училище или се напивах с бяло вино не интересуваше родителите ми ни най-малко. След едно такова детство човек копнее за ограничения в собствения си живот.
А всъщност комунистите са хора на много строги правила.
Това е вярно, но нещата започват да се усложняват още тук. През целия си живот съм се интересувал от несъответствието между философия и действителност. Между убежденията и тяхната реализация. Обикновено се приема, че всички хора са в състояние да правят разлика между добро и зло по един сравнително сходен начин. Но защо тогава светът изглежда така? Защо всички добри намерения на моите родители не донесоха нищо добро? И защо моите собствени добри намерения не водят до нищо?
Може би защото сте пó заинтересуван от това да преобръщате правилата с главата надолу, създавайки нови системи от правила.
Аз търся ограничения, които да поставят граници на пространството ми за действие и на естетическата ми свобода. В това малко пространство аз съм в състояние да концентрирам енергията си. Всичко е много просто: когато се намирате в затворническа килия, вие можете да мислите по-добре за свободата.
Във филма „Мандерлей“ младата бяла идеалистка Грейс се опитва да възпита група роби в дух на свобода, а с това и на демокрация. Но тя не успява. Може би защото се опитва да прокара идеите си насила?
Нещата започват вече с това, че тя има много точна представа за демокрацията. И че вярва в това, че знае как хората трябва да живеят в демокрация. Но тя не се опитва да си представи демокрацията от гледната точка на един някогашен роб. Става дума за политическото и морално възпитание, което липсва на тези хора. Паралелите с Ирак просто се набиват в очи. Аз съм напълно убеден, че дори и в Ирак на Садам Хюсеин е имало някакъв вид морал. Разбира се, този морал е убил или изпратил в затвора множество хора. Но не може просто да се премахнат старите правила, да се поставят нови и да се очаква, че това ще започне някак да функционира. Моралните традиции трябва да се развият от самото общество. И аз все още съм силно удивен от факта, че ние смятаме начина, по който организираме обществата си, за единствено правилния.
Представете си, че наистина сте крал Ларс …
Много простичка представа.
… и сега имате възможността да прокарате законите и наредбите, според които трябва да живеят всички хора.
Съществува този великолепен принцип: оставяйте тоалетната винаги в същото състояние, в което сте я заварили. Може би той звучи също и така: отнасяйте се към другите хора само така, както искате те да се отнасят към вас. Кант е бил прав. Само че за съжаление неговият императив е малко недостатъчно определен. И все пак това е една от най-добрите директиви на човешкото взаимосъществуване. А освен това съм убеден, че едно общество трябва да се отнася добре към слабите си членове. А това не е нещото, което вършат ония оттатък, в Америка.
В „Мандерлей“ вие подхвърляте мисълта, че робството в САЩ продължава да живее още дълго време след премахването му.
Именно затова случилото се в Ню Орлийнс изобщо не ме изненада. Изглеждаше така, сякаш този ураган трябваше да дойде, за да отвори очите на американците. За да им покаже при какви условия живее чернокожото население.
В „Мандерлей“ Дани Гловър играе един стар роб. Той казва, че дори и след премахването на робството е по-честно да се живее в едно симулирано робство, отколкото в свобода, която не е свобода. Вашето мнение същото ли е?
Когато пишех Мандерлей, си мислех следното: да предположим, че зачеркнем от речника думата „свобода“. В края на краищата свободата не може да бъде точно дефинирана. Ако човек е сам на някакъв остров, то вероятно той може да бъде доста свободен. За съжаление обаче трябва да се яде и пие, а това отново ограничава свободата. Ако обаче се премахне романтиката, която обгръща думата свобода, то става дума за това да се намери най-приятната и добра форма на живот. И ако тогава наречем тази форма на живот робство, то това също е наред. Може би дори един роб, който е подчинен на човек с камшик, има повече достойнство от един друг, който се намира в постоянен шах от икономическите принуди. В икономическия свят винаги се изхожда от това, че умният, трудолюбив човек ще се оправи някак, ще успее да изхрани семейството си и дори да забогатее. В този свят си е твоя собствена грешка, ако си черен и беден. Защото нали си свободен. Или това, което те наричат свободен. Сценарият на Мандерлей може и да изглежда откачен. Но моите филми са едновременно моя фантазия и мой аргумент.
„Мандерлей“ е вдъхновен от книгата на Полин Реаж „Историята на О.“ В тази книга робското битие е описано като сексуална потисническа фантазия. Вашата бяла героиня също жадува за еротично покорство. Не смесвате ли тук две различни нива?
Убеден съм в това, че сексуалното и политическото в човешкото съзнание не могат да бъдат разделени безусловно едно от друго.
Но защо е необходимо Грейс, героинята от „Мандерлей“, да жадува за силния чернокож мъж?
А защо не?
Просто е малко прекалено евтино.
Сексуалните фантазии най-често са евтини.
И въпреки това е странно, че в един филм, който се опитва да постави под въпрос всички клишета, вие употребявате именно една изхабена порно-фантазия.
Бихте могли да ме вземете малко по-сериозно. Аз не съм пубертиращо момченце.
Вие седите тук в един бивш военен хангар. Носите военни дрехи, а на двора стои танк. Изглежда вие също инсценирате собствената си мъжка фантазия.
Може би все пак ще трябва да настоявам да ме наричате крал Ларс… Хм, добре. Когато човек е роб и когато всеки ден е пердашен от „господаря“ си, то е твърде малко вероятно, че в сексуалните си фантазии той също ще мечтае да бъде бичуван. Мечти за покорност и бичуване могат да си позволят само хора, които не получават удари. Но копнежът по доминация и покорство е налице в движещата ни система. Убеден съм, че тези движещи структури не могат да бъдат игнорирани, когато се търсят подходящи структури на човешкия съвместен живот. Не трябва да се забравя също, че хората, които имат думата в политиката, също са сексуални същества, дори и когато са склонни да разделят строго тези нива едно от друго.
Трябва ли значи да размислим повече за сексуалността на Джордж У. Буш?
Той също е сексуално същество и психиката му е изключително важна за всички нас. Мисля, че той е влюбен в Кондолиза Райс. И си мечтае да бъде бичуван от нея.
Къде бихте отредили мястото на Кондолиза Райс във вашата „Мандерлей“-плантация?
Тя би била една „добра“ робиня. Една, която работи в къщата на господарите.
В Кан американските журналисти се възмутиха от това, че в „Мандерлей“ вие показвате как чернокожите сътрудничат на потисниците си.
Дани Гловер играе добрият чернокож, който се съюзява с търговците на роби от чиста човещина. Но именно така функционира и фашизмът, и именно така той е бил практикуван в концентрационните лагери. Докато всеки се бори за собствения си живот, нацистите имат проблем. Но когато в лагера дойде човек с добри намерения, те получават в ръката си великолепен инструмент за манипулация. Тогава започва търговията: „Добре, убий тия две възрастни жени. Но не и децата.“ Хората с добри намерения са опасни.
Преди всичко когато бъдат поставени в опитна лаборатория на фон Триер.
Нацисти, роби, роботърговци. Всичко това са само екстремни образи, в които изследвам категориите, които са оформили самия мен. Семейството ми имаше много ясни представи за добро и зло, за кич и добро изкуство. С работата си аз поставям под въпрос всичко това. Провокирам не само другите, но и постоянно обявявам война на самия себе си, на възпитанието си, на ценностите си. И атакувам философията на добрия човек, която властваше в семейството ми.
Един личен въпрос…
(Скача и се бие по гърдите). Давайте насам! Ще му отговоря! Ще бъда честен!
Израснали сте с еврейски баща. На смъртното си легло майка ви е признала, че всъщност вие сте син на един от потомците на датския композитор Дж. П. Е. Хартман. И че по този начин тя е искала да осигури на детето си „творчески гени“.
Дотогава винаги бях мислил, че съм от еврейски произход. А всъщност съм нацист. Мисля, че семейството на моя създател е било немско допреди две поколения. Преди смъртта си майка ми каза, че трябвало да бъда щастлив, че съм син на един друг мъж. И че бащата, който ме е отгледал, нямал сила, нямал цел. Но той беше един обичлив човек. И аз бях много покрусен поради това разкритие.
Постави ли ви фактът, че сте „създаден“ като един вид творчески син, също под натиск?
О, да, о, да. И се почувствах манипулиран, защото наистина съм станал креативен. Ако бях знаел, че майка ми е имала този план, сигурно щях да стана нещо друго. Щях да й кажа на нея. Тази мръсница!
Също в „Догвил“ и „Мандерлей“ дъщерята постоянно иска да докаже нещо на баща си. Например, че може да се оправи сама в живота. Или че може да води хората към свобода.
Всичко се повтаря. Семействата се превръщат във филмови семейства. Но на мен ми харесва също мисълта, че бащата, този закоравял гангстер, който не е особено симпатичен, внася в историите един вид истина. Той притежава здрав човешки разум. Дъщеря му иска да бъда добра с всички и причинява само вреда. Също като мен.
А откъде идва предпочитанието ви към мъченичките? То също ли произхожда от някаква семейна основа?
На мъчениците винаги се гледа с насмешка в едно семейство. Особено религиозните мъченички при нас се считаха за последния кич. А освен това за мен е много важно да работя с жени в главните роли. За разлика от онова, което вероятно си мислите вие, аз имам много добър контакт с изпълнителките си. Но за мен моите филмови фигури не са нито женски, нито мъжки. Те просто получават женски външен вид. Освен това не вярвам, че жените клонят към мъченичество повече от мъжете. И разбира се всичко, което определя тези фигури, идва от мен, от моя мозък. Те са част от мен. Но аз не съм жена. Аз не съм жена! За да го кажа ясно поне веднъж! Впрочем, може би. Аз съм американска жена. На 65 процента.
Госпожо фон Триер, колкото „Догвил“ и „Мандерлей“ си приличат по сценичност, толкова по-различно е въздействието им. В „Догвил“ човек вижда по някое време прерията и Скалистите планини, въпреки бялата сцена. В „Мандерлей“ картините от плантациите на американския Юг, цялата тази романтика на „Отнесени от вихъра“, буквално бива избита от главите ни.
В Догвил наистина работихме с представата за ландшафта: ябълковите дръвчета, планините, всичко това беше доста романтично. Имаше също и звуци, които идваха отвън, откъм ландшафта. В Мандерлей няма ландшафт. И по никое време в него не възниква усещането, че съществува някакво „отвън“. Всички звуци идват единствено отвътре. Става дума единствено за усещането за изолация, в края на краищата Мандерлей е един затвор.
По форма и двата филма са еднакво аскетични. Как се съчетава всичко това с преминаването ви към католицизма? Вие се чувствахте привлечен именно от разкошните католически картинни светове.
Не знам дали съм чак толкова голям католик. Вероятно не съм. Дания е много протестантска страна. Може би съм станал католик само за да подразня неколцина от сънародниците си.
Молите ли се?
Да, моля се, действително. Но това е всичко.
И обожавате папата?
Не. Струва ми се, че немският папа не е по-добър от полския. Поне що се отнася до отношението към секса и противозачатъчните средства. Но за щастие той е стар. А дори и папите могат да умрат. Чух, че са избрали този стар немец, защото не са могли да се споразумеят за някой, който би бил по-дълго време наоколо.
Веднъж казахте, че интервютата са добро средство за комуникация. Шефът на Байройтския фестивал Волфганг Вагнер прочел в едно интервю, че вие с удоволствие бихте инсценирали „Пръстена“ на дядо му. От едно интервю на Никол Кидман сте узнали, че тя с удоволствие би желала да работи с вас. Коя новина бихте изпратили на папата?
Ето го посланието: мисля, че е много трудно да се умре както предишния папа. А именно със съзнанието, че сте отговорен за смъртта на толкова много хора. Знам, че за папата се казва, че той има добра връзка с Бога. Но аз казвам на папата: не е по божията воля това, че заради един тъп папа милиони хора по целия свят умират от СПИН.
Значи вие сте моралист.
Да, може би. Или по-добре не.
По време на последните датски избори вие купихте обяви във вестниците, в които призовавахте към бойкот на расистката дяснорадикална партия. Това показва ангажираност с морала.
Но това май не помогна с нищо. Вероятно то само доведе до повече внимание към дяснорадикалните. Един куп хора сигурно са си помислили, че една партия, срещу която се бори този откачения, Ларс фон Триер, сигурно притежава някакви качества. Да, аз съм моралист. Но не искам филмите ми да се възприемат морално. Не искам и да бъда смятан за моралист. Искам да ме смятате за жесток, твърд и мъжествен.
Разговора води Катя Никодемус.