Когато миналото лято Салман Рушди навърши 75 години, той имаше всички основания да вярва, че е надживял заплахата от убийство. Преди много време, на Свети Валентин през 1989 г., върховният лидер на Иран, аятолах Рухола Хомейни, беше обявил романа Сатанински строфи за богохулен и издал фатва, с която нареждаше да бъде екзекутиран авторът му и „всички, които са участвали в публикуването му“. Рушди, който по онова време живееше в Лондон, беше прекарал следващото десетилетие в нелегалност и под постоянна полицейска защита. Но след като през 2000 г. се установи в Ню Йорк, той заживя свободно, настоявайки да няма охрана. Просто не позволяваше да бъде тероризиран.
Имаше моменти обаче, когато продължителната заплаха се проявяваше отново, и то не само в по-лудите кътчета на интернет. През 2012 г., по време на ежегодната есенна среща на световните лидери в ООН, се присъединих към малка среща на репортери с Махмуд Ахмадинеджад, президента на Иран, и го попитах дали многомилионната награда, която една иранска фондация беше обявила за главата на Рушди, е отменена. Ахмадинеджад се усмихна с проблясък на злоба. „Салман Рушди, къде ли е сега?“, каза той. „Няма никакви новини за него. Дали е в Съединените щати? Ако е в САЩ, не бива да излъчвате това, заради собствената му безопасност“.
В рамките на една година Ахмадинеджад вече не беше на поста си, изпаднал в немилост пред моллите. Рушди продължи да живее като свободен човек. Годините минаваха. Той пишеше книга след книга, преподаваше, изнасяше лекции, пътуваше, срещаше се с читатели, женеше се, развеждаше се и се утвърждаваше в града, който беше избрал като свой дом. Ако някога изпитваше нужда от анонимност, носеше бейзболна шапка.
Спомняйки си първите месеци в Ню Йорк, Рушди ми каза: „Хората се страхуваха да бъдат около мен. Мислех си: Единственият начин да прекратя това е да се държа така, сякаш не ме е страх. Трябва да им покажа, че няма от какво да се страхуват.“ Една вечер той излязъл на вечеря с Ендрю Уайли, негов агент и приятел, в Nick & Toni’s, екстравагантен ресторант в Източен Хемптън. Художникът Ерик Фишъл спрял до масата им и казал: „Не трябва ли всички да се страхуваме и да напуснем ресторанта?“.
„Ами, аз вечерям“, отговорил Рушди. „А вие можете да правите каквото поискате.“
Фишъл не е искал да го обиди, но понякога в съобщенията на пресата за „неуморното присъствие на Рушди в нощния живот на Ню Йорк“, както се беше изразила Лора М. Холсън в Ню Йорк Таймс, се долавяше тон на подигравка. Някои хора смятаха, че той е трябвало да заеме по-строга позиция по отношение на затрудненията си. Дали Солженицин щеше да излезе на сцената заедно с Боно или да танцува цяла нощ в Moomba?
Но да не се излага на показ би било за Рушди капитулация. Той е социално същество и беше избрал да живее, както му харесва. Той дори се опита да обезсмисли фатвата. Преди шест години изигра себе си в епизод на [телевизионния сериал] „Curb Your Enthusiasm“, в който Лари Дейвид провокира заплахи от Иран за това, че се подиграва с аятолаха, докато промотира предстоящата си продукция „Fatwa! The Musical“. Дейвид е ужасен, но героят на Рушди го уверява, че животът под указ за екзекуция, макар и да е „страшен“, заедно с това прави един мъж привлекателен за жените. „Това не си точно ти, а фатвата, която е увита около теб, като секси заклинание!“ – казва той.
С всеки свой публичен жест Рушди сякаш беше решил да покаже, че не просто ще оцелее, а и ще процъфти – както на писалищната си маса, така и в града. „Нямаше такова нещо като абсолютна сигурност“, пише той в мемоарите си от трето лице Джоузеф Антон, публикувани през 2012 г. „Имаше само различни степени на несигурност. Той трябваше да се научи да живее с това.“ Сигурно е разбирал добре, че за смъртта му няма да са необходими съвместните усилия на Корпуса на гвардейците на ислямската революция или на Хизбула; всеки изкукуригал самотник лесно би могъл да свърши тази работа. „Но бях стигнал до усещането, че това е било много отдавна и че светът върви напред“, каза ми той.
През септември 2021 г. Рушди се ожени за поетесата и писателка Рейчъл Елайза Грифитс, с която се е запознал шест години по-рано по време на събитие на ПЕН-клуба. Това е петият му брак, при това щастлив. Двамата са прекарали пандемията заедно и продуктивно. През юли миналата година Рушди е направил последните корекции на новия си роман, озаглавен Градът на победата [Victory City].
Една от подбудите за романа е било пътуване до град Хампи в Южна Индия, което той е извършил преди десетилетия, и където се намират руините на средновековната империя Виджаянагара. Градът на победата, който е представен като възстановен средновековен санскритски епос, е историята на младо момиче на име Пампа Кампана, което, след като става свидетел на смъртта на майка си, придобива божествени сили и издига славен метрополис, наречен Биснага, в който жените се противопоставят на патриархалното управление и религиозната толерантност надделява, поне за известно време. Романът, който се вписва в традицията на приказката за чудеса, се основава на прочетеното от Рушди в индуистката митология и в историята на Южна Азия.
„Първите крале на Виджаянагара съвсем сериозно обявяват, че са произлезли от Луната“, казва Рушди. „Така че, когато тези царе, Харихара и Бука, обявяват, че са членове на лунната династия, те по същество се асоциират с тези велики герои. Това е все едно да кажеш: ‚Аз произхождам от същото семейство като Ахил‘. Или Агамемнон. И така си помислих: Е, щом вие можете да кажете това, то пък аз мога да кажа всичко.“
Преди всичко книгата е изградена около героинята Пампа Кампана, която, казва Рушди, „просто се появи в главата ми“ и така му дала историята, чувството за посока. Удоволствието от написването на романа се състои за Рушди в „изграждането на цял един свят“, но в същото време и в писането за героинята, която изгражда този свят: „Това го правя аз, но го прави и тя.“ Удоволствието е заразително. Градът на победата е изключително приятен роман. Той е и утвърждение. Накрая, когато великият град е в руини, остава не разказвачката, а нейните думи:
Аз, Пампа Кампана, съм авторката на тази книга.
Доживях да видя как една империя се издига и пада.
Как ги помнят сега, тези крале, тези кралици?
Сега те съществуват само на думи…
Самата аз вече съм нищо. Остава само този град от думи.
Думите са единствените победители.
Трудно е да не се прочете това като своеобразно кредо. През годините приятелите на Рушди са се удивлявали на способността му да пише пред лицето на яростта, която се е стоварила върху него. Мартин Еймис е казал, че ако би бил на негово място, „досега щях да съм разплакан и натъпкан с успокоителни 150-килограмник, без мигли или косъмчета в ноздрите“. И все пак Градът на победата е шестнадесетата книга на Рушди след фатвата.
Той е доволен от завършения ръкопис и получава насърчения от приятели, които са го прочели. („Мисля, че Градът на победата ще бъде една от книгите му, които ще останат“, каза ми писателят Хари Кунзру.) По време на пандемията Рушди е завършил и пиеса за Елена от Троя и вече си играе с идеята за друг роман. Препрочел е Вълшебната планина на Томас Ман и Замъкът на Франц Кафка – романи, които използват натуралистичен език, за да представят странни, херметични светове – алпийски санаториум, отдалечена провинциална бюрокрация. Рушди обмисля как да използва подобен подход, за да създаде своеобразен въображаем колеж като място на действието при следващата си история. Започнал е да си води бележки. Междувременно очаквал спокойно лято, а през зимата – рекламно турне, за да популяризира Градът на победата.
На 11 август Рушди пристига за изказване в института „Чаутаука“, разположен в идиличен имот, граничещ с езеро в югозападната част на щата Ню Йорк. Всяко лято в продължение на девет седмици там се събират заможни хора, желаещи да се усъвършенстват и да подишат чист въздух, за да присъстват на лекции, курсове, прожекции, представления и четения. Чаутаукуа функционира от 1874 г. насам. През 1936 г. Франклин Рузвелт произнася там речта си „Мразя войната“. В хода на годините от време на време Рушди е страдал от кошмари, а няколко нощи преди пътуването сънувал, че някой, „като гладиатор“, го нападнал с „остър предмет“. Но нито едно среднощно предзнаменование не можело да го задържи у дома. Чаутаукуа е здравословно място с места за готвене, магически представления и неделно училище. Един от дарителите ми го описа като „най-безопасното място на земята“.
Рушди се е съгласил да се появи на сцената заедно с приятеля си Хенри Рийс. Преди осемнадесет години Рушди помогнал на Рийз да събере средства за създаването на City of Asylum – програма в Питсбърг, която подкрепя автори, принудени да живеят в изгнание. Сутринта на 12 август Рушди закусвал с Рийз и някои дарители на верандата на хотел „Атенеум“ – викторианска сграда в близост до езерото. На масата той разказвал вицове и истории, като признавал, че понякога поръчва книги от Амазон, макар да се чувства малко виновен за това. С подигравателна гордост се похвалил с бързината си като подписвач на книги, макар че трябвало да признае, че Ейми Тан е по-бърза: „Но тя има предимство, защото името ѝ е толкова кратко.“
В амфитеатъра вече се е събрала повече от хилядна тълпа. Времето е идеално за къси панталони и полички, слънчево и ясно. По пътя към залата Рийз запознал Рушди с деветдесет и три годишната си майка, а след това се отправили към зелената зала, за да подготвят и организират разговора си. Планът бил да се обсъди културната хибридност на въображението в съвременната литература, да се покажат някои слайдове и да се опише City of Asylum, а накрая да се остави място за въпроси.
В 10:45 ч. Рушди и Рийз заели местата си на сцената, като се настанили в жълти кресла. Встрани от тях Сони Тон-Айме, поетеса и директорка на програмата за литературни изкуства в Чаутаукуа, излязла на трибуната, за да представи разговора. В 10:47 ч. настъпила суматоха. Един млад мъж изтичал по пътеката и се качил на сцената. Бил облечен изцяло в черно и въоръжен с нож.
Рушди е израснал в Бомбай във вила на хълм с изглед към Арабско море. Семейството е мюсюлманско, но светско. Били заможни, но с течение на времето намалявали. Бащата на Салман, Анис Ахмед Рушди, е производител на текстил, който според сина му имал бизнес нюх на „четиригодишно дете“. Но при всичките си недостатъци бащата на Рушди му четял от „великите чудни приказки на Изтока“, включително историите на Шехерезада от Хиляда и една нощ, санскритските басни за животни от Панчатантра и подвизите на Амир Хамза, чичо на пророка Мохамед. Салман е обсебен от приказките; те са най-ценното му наследство. Той прекарва безброй часове в местната книжарница „Читателски рай“. С течение на времето поглъща двата огромни санскритски епоса – Рамаяна и Махабхарата, гръцките и римските митове, както и приключенията на Бърти Устър и Джийвс [герои от комичните истории на П. Г. Удхаус, бел. пр.].
Нищо не е свято за младия Рушди, дори историите с религиозен произход, но на някакво ниво той вярва във всички тях. Особено го вълнуват политеистичните разкази, в които боговете се държат зле, странно, смешно. Завладява го една хиндуистка приказка, Самудра Мантан, в която богове и демони разтърсват Млечния път, така че звездите освобождават амрита – нектара на безсмъртието. Той гледал нощното небе и си представял как нектарът пада от него. „Може би, ако отворя уста – казвал си той, – една капка ще падне и тогава и аз ще бъда безсмъртен.“
По-късно Рушди се учи и от устните традиции. По време на едно пътуване до Керала, Южна Индия, той слуша професионални разказвачи на приказки на открити места, където големи тълпи плащат по няколко рупии и сядат на земята, за да слушат с часове. Това, което особено интересува Рушди, е стилът на тези разказвачи: заобиколен, разтеглив, импровизационен. „Във всеки един момент те държат във въздуха три или четири разказвачески топки и просто жонглират с тях“, казва той. Това също подхранва въображението му и в крайна сметка усещането за възможностите на романа.
На тринадесетгодишна възраст Рушди е изпратен в Ръгби, британско училище-интернат с вековни традиции. По онова време имало три грешки, които един ученик е можел да допусне: да бъде чужденец, да бъде умен и да бъде лош в игрите. Рушди е и трите едновременно. Като студент в университета бил определено по-щастлив. В Кралския колеж в Кеймбридж се среща няколко пъти с Е. М. Форстър, автора на Хауърдс Енд и Пътуване до Индия. „Той беше много насърчителен, когато разбра, че искам да бъда писател“, каза ми Рушди. „И каза нещо, което ми е скъпо, а именно, че според него големият роман за Индия ще бъде написан от някой индиец със западно образование.
„Изключително се възхищавам на Пътуване до Индия, защото това е антиколониална книга, написана във време, когато изобщо не е било модерно да бъдеш антиколониален“, продължава той. „Нещото, срещу което се бунтувах, беше форстерианският английски език, който е много хладен и педантичен. Помислих си, че ако има нещо, което Индия не е, то а е да бъде хладна. Тя е гореща, шумна, претъпкана и прекомерна. Как да намериш език, който е също такъв?“
Като студент Рушди изучава история, като проявява особен интерес към историята на Индия, Съединените щати и исляма. Покрай това прочита историята за „Сатанинските строфи“ – епизод, в който се казва, че пророкът Мохамед („един от най-големите гении на световната история“, пише Рушди години по-късно) е бил измамен от Сатаната и е направил прокламация, почитаща три богини. Скоро след това, след като архангел Гавраил е разкрил измамата, той се е осъзнал и стиховете са били изтрити от свещените записи. Тази история повдига много въпроси. Твърди се, че стиховете за трите богини първоначално са били популярни в Мека. Но защо са били дискредитирани? Дали това е било свързано с факта, че техните субекти са били жени? Дали Мохамед по някакъв начин е флиртувал с политеизма, което прави „откровението“ фалшиво и сатанинско? „Помислих си: ‚Хубава история‘, казва Рушди. „По-късно разбрах колко е добра.“ Той я запазва за по-късна употреба.
След като завършва Кеймбридж, Рушди се премества в Лондон и започва да работи като писател. Пише романи и разкази, заедно с бляскави рецензии за бъдещите си творби, които, както отбелязва по-късно, „предлагаха мимолетно, онанистично успокоение, обикновено последвано от угризения и срам“. Имало много писане на машина, довършване, а след това захвърляне на резултатите. Един от романите, Антагонистът, е силно повлиян от Томас Пинчън и включва второстепенен герой на име Салим Синай, който е роден в полунощ на 14 срещу 15 август 1947 г., в момента на обявяването на независимостта на Индия. Друг неуспешен роман, Мадам Рама, се прицелва в Индира Ганди, която е наложила извънредно положение в Индия. Гримус (1975 г.), първият публикуван роман на Рушди, е научнофантастично фентъзи, базирано на суфийска разказвателна поема от XII в., наречена Конференцията на птиците. Книгата привлича няколко почитатели, сред които Урсула К. Ле Гуин, но получава слаби отзиви и нищожни продажби.
За да подпомогне този все по-дълъг стаж, Рушди, подобно на Ф. Скот Фицджералд, Джоузеф Хелър и Дон ДеЛило, работи в областта на рекламата, по-специално във фирмата Ogilvy & Mather. Той пише текстове, възхваляващи достойнствата на Daily Mirror, магическото тиксо Scotch и шоколадовите блокчета Aero. Работата му се струва лесна. Винаги е бил пристрастен към каламбурите, алитерациите, лимериците, изобщо всякакви игри на думи. Всъщност, когато наближава тридесетия си рожден ден, най-известното му постижение в областта на писането е кампанията му в полза на „Аеро“ – „най-шуплестият [bubbly] млечен шоколад, който можете да си купите“. Той описва шуплестия бонбон по незаличими начини, като „Adorabubble“, „Delectabubble“, „Irresistabubble“, а когато е поставен на витрините на магазините, „Availabubble here“.
Но едва ли рекламата е била амбицията на живота му и сега Рушди се впуска в проект „всичко или нищо“. Заминава за Индия на продължително пътуване, на повторно потапяне в субконтинента, с безкрайни пътувания с автобус и безбройни разговори. Това съживява нещо в него; както сам казва, „един свят се върна“. Тук е горещият и шумен бомбайски английски, който той е търсил. През 1981 г., когато е на тридесет и три, Рушди публикува Среднощни деца – автобиографично-национален епос за Бомбай и възхода на постколониална Индия. Началото на романа е забележителен пример за заявяване на един уникален глас:
Роден съм в град Бомбай… някога. Не, това няма да свърши работа, няма как да избягам от датата: Роден съм в старческия дом на доктор Нарликар на 15 август 1947 г. А времето? Времето също е важно. Ами тогава: през нощта. Не, важно е да бъдеш по- … Всъщност, в полунощ. Часовникарите съединили длани в почтителен поздрав, когато съм се появил. О, изречете го, изречете го: точно в мига, в който Индия получи независимост, аз се появих на бял свят. Имаше въздишки. А зад прозореца – фойерверки и тълпи.... Аз, Салим Синай, по-късно наричан по различен начин Смъркач, Петно, Плешо, Снайфър, Буда и дори Парче от Луната, бях силно въвлечен в Съдбата.
Може би най-отчетливото ехо тук е от Приключенията на Оги Марч на Сол Белоу: „Аз съм американец, роден в Чикаго – Чикаго, този мрачен град – и подхождам към нещата така, както сам съм се научил, в свободен стил, и ще направя записа по свой начин....“ Когато Рушди преминава от разказа в трето лице от по-ранните варианти към обръщението от първо лице на главния герой Салим Синай, романът започва да се развива. Рушди изведнъж се връща „в света, който ме създаде“. Форстър наистина е доловил нещо. На свой собствен английски език Рушди е написал велик индийски роман, призматично произведение с целия шум, изобилие, многоезична сложност, остроумие и в крайна сметка политическо разочарование на страната, която е искал да опише. Както ми каза той, „Бомбай е град, построен до голяма степен върху отвоювана земя – отвоювана от морето. И мислех, че книгата е нещо като акт на рекултивация.“
Среднощни деца е роман на непреодолимата множественост на магии и митологии. Салим научава, че хиляда други деца са се родили в същия момент като него и че тези хиляда и един разказвачи съставляват някаква огромна субконтинентална Шехерезада. Салим е телепатично настроен към какофонията на една безкрайно разнообразна постколониална нация, с всичките ѝ пукнатини и конфликти. „Аз бях радиоприемник и можех да намалявам или увеличавам звука“, разказва той. „Можех да избирам отделни гласове; можех дори, с усилие на волята, да изключа новооткрития си слух.“
Романът бързо е признат за класика. „Имаме в ръцете си епос“, пише Джон Леонард в Таймс. „Очевидните сравнения са с Гюнтер Грас в Тенекиеният барабан и с Габриел Гарсия Маркес в Сто години самота. Щастлив съм да се съглася с очевидното.“
Среднощни деца печели наградата „Букър“ през 1981 г., а много години по-късно – „Букърът на Букър“, най-добрият от най-добрите. Една от малкото посредствени рецензии, които Рушди получава, е от баща му. Неговият прочит на романа е в най-добрия случай пренебрежителен; той не би могъл да бъде доволен от описанието на бащата на главния герой, който също като него има проблеми с алкохола. „Когато имаш бебе в скута си, понякога то те подмокря, но ти му прощаваш“, казал той на сина си. Едва години по-късно, на смъртно легло, той признава: „Бях ядосан, защото всяка дума, която си написал, беше истина“.
Малко след публикуването на Среднощни деца Бил Бъфорд, американец, който по време на следването си в Кеймбридж преоткрива литературното списание Granta, кани Рушди да чете в помещение над фризьорски салон. „Не знаех кой ще се появи“, спомня си Рушди. „Залата беше препълнена, направо се пукаше по шевовете, а голям процент от хората бяха индийски читатели. Бях невероятно развълнуван. Една доста добре облечена дама на средна възраст в модно сари се изправи в края на четенето, в нещо като част от въпросите и отговорите, и каза: ‚Искам да ви благодаря, г-н Рушди, защото разказахте моята история‘. Това почти ме разплаква, все още.“
Среднощни деца и не по-малко екстравагантният му наследник Срам, чието действие се развива в страна, която „не е съвсем“ Пакистан, успяват да разгневят лидерите на Индия и Пакистан – Индира Ганди съди Рушди и издателя му Джонатан Кейп за клевета; Срам е забранен в Пакистан на Мохамед Зия-ул-Хак, но едва ли политиката е единствената причина примерът му да е толкова освободителен. Рушди възприема от Милан Кундера идеята, че историята на модерния роман идва от две различни течения през XVIII век – реализма на Клариса на Самюъл Ричардсън и странността и иреализма на Тристрам Шенди на Лорънс Стърн; Рушди се насочва към втората, по-фантастична и по-малко населена традиция. Младежките му четения са последвани от по-късни екскурзии към Франц Кафка, Джеймс Джойс, Итало Калвино, Исаак Башевис Сингер и Михаил Булгаков, които използват народни приказки, алегории и местни митологии, за да създадат своите „антични, лудични [игриви], комични, ексцентрични“ текстове.
На свой ред по-младите писатели намират вдъхновение в Среднощни деца, особено онези, които произхождат от среди, оформени от колониализма и миграцията. Една от тях е Зейди Смит, която публикува първия си роман, Бели зъби, през 2000 г., когато е на двадесет и четири години. „Когато навърших пълнолетие, той вече беше каноничен“, каза ми Смит. „Ако трябва да съм честна, малко му се съпротивлявах, като на паметник – чувствах се много уплашена. Но след това, на около осемнайсетгодишна възраст, най-накрая я прочетох и мисля, че първите двайсет страници ми оказаха такова влияние, каквото никоя книга не би могла да окаже. Бутилирана енергия! Това е най-добрият начин, по който мога да го кажа. И разпознах енергията. ‚Империята отвръща на удара‘ – така казвахме за Рушди, а аз също бях далечно дете на тази империя и бях израснала около хора с енергия и разказваческо майсторство на нивото на Рушди.... Мразя това клише ‚Той отвори вратата, за да можем да минем през нея‘, но в случая със Салман това е истина.“
По онова време Рушди няма представа, че ще окаже такова влияние. „Просто си мислех, че се надявам няколко души да прочетат тази странна книга“, казва той. „Тази книга, в която почти няма бели хора и която е написана на такъв странен английски“.
За пръв път се срещнах с Рушди, мимолетно, в Ню Йорк, на събрание на PEN International през 1986 г. Репортерствах за Washington Post и Рушди беше може би най-младото светило в огромната група писатели от четиридесет и пет държави. Подобно на новобранец в мач на звездите, Рушди се наслаждаваше да наблюдава как ветераните си вършат работата: Гюнтер Грас хвърляше тевтонски мълнии по Сол Белоу; Е. Л. Доктороу се нахвърли върху Норман Мейлър, президент на американския ПЕН център, за това, че е поканил да говори Джордж Шулц, държавния секретар на Роналд Рейгън; Грейс Пейли се нахвърли върху Мейлър за това, че не е поканил повече жени. Един следобед Рушди бил навън в Сентръл парк Саут, където си почивал от конференцията, когато се сблъскал с фотограф от Time, който го помолил да се качи в някаква карета, за да го снима. Рушди се оказал седнал до Чеслав Милош и Сюзан Зонтаг. За пръв път, казва Рушди, той бил „с вързан език“.
Но конгресът на ПЕН-клуба е просто разсейване, заедно с още един страничен проект, наречен Усмивката на ягуара – сборник с репортажи за сандинистката революция в Никарагуа. По това време Рушди вече се бори с ръкописа на Сатанински строфи. Прозата е не по-малко жива и халюцинаторна от онази на Среднощни деца или Срам, но действието се развива основно в Лондон. „Имаше момент в живота ми, в който можех да пиша по една версия на Среднощни деца на всеки няколко години“, казва той. „Щеше да се продава, знаете ли. Но аз винаги искам да намеря нещо, което още не съм правил.“
Сатанински строфи е публикувана през септември 1988 г. Рушди е знаел, че може да обиди и разгневи някои мюсюлмански духовници с отношението си към ислямската история и различни религиозни тропи – по същия начин, по който вече е разгневил Индира Ганди и генерал Зия-ул-Хак. Пророкът е представен като несъвършен, но искрен, смел пред лицето на преследванията. Във всеки случай в романа почти не доминира религията. Той в голяма степен е посветен на идентичността в съвременния свят на миграция. Рушди смята, че Сатанински строфи е „любовна песен за нашите разнородни същности“, празник на „хибридността, нечистотата, смесването, трансформацията, която идва от нови и неочаквани комбинации на човешки същества, култури, идеи, политики, филми, песни“. С тон, по-скоро комичен, отколкото полемичен, това е едновременно социален роман, роман за британските азиатци и фантасмагоричен разказ за големия разказ за исляма.
Рушди смятал, че ако се вдигне шум, той ще отмине достатъчно скоро. „Би било абсурдно да се мисли, че една книга може да предизвика бунтове“, казал той на индийския репортер Шрабани Басу преди публикуването. Три години по-рано някои британски и американски мюсюлмани протестирали мирно срещу Моят красив перален салон, чийто непочтителен сценарий е дело на британския пакистански писател Ханиф Курейши, но това отминава бързо. Нещо повече, в епохата на расистки „Paki-bashing“, Рушди е възхитен в Лондон от това, че говори открито за фанатизма. През 1982 г. в предаване по Channel 4 той казва: „Британската мисъл, британското общество никога не са били изчистени от мръсотията на империализма. Тя все още е там, развъжда въшки и паразити, чакайки безскрупулни хора да я използват за собствените си цели.“
В Индия обаче, преди националните избори, правителството на министър-председателя Раджив Ганди забранява Сатанински строфи. Не е ясно веднага дали цензурната ярост ще се разпространи. В Обединеното кралство романът влиза в краткия списък за наградата „Букър“. (Победител става Оскар и Лусинда на [австралийския писател] Питър Кери.) Сатанински строфи дори е рецензиран в иранската преса. Опитите на религиозните власти в Саудитска Арабия да предизвикат гняв заради книгата и да я забранят в целия свят първоначално имат само ограничен успех, дори в арабските страни. Но скоро язовирната стена поддава. Следват смъртоносни бунтове в Кашмир и Исламабад, шествия и изгаряне на книги в Болтън, Брадфорд, Лондон и Олдъм, бомбени заплахи срещу издателството Viking Penguin в Ню Йорк.
В Техеран аятолах Хомейни е болен и в криза. След осемгодишна война с Ирак и стотици хиляди жертви, той е принуден да пие от „отровната чаша“, както сам се изразява, и да приеме примирие със Саддам Хюсеин. Популярността на революционния режим е спаднала. Синът на Хомейни признава, че баща му никога не е чел Сатанински строфи, но моллите около него виждат възможност да утвърдят отново властта на аятолаха у дома и да я разширят в чужбина, дори извън обсега на шиитските му последователи. Хомейни издава фатва, призоваваща за екзекуцията на Рушди. Както пише Кенан Малик в От фатва до джихад, указът „е по-скоро знак за слабост, отколкото за сила“, въпрос повече на политика, отколкото на теология.
Репортер от Би Би Си се обажда на Рушди вкъщи и го пита: „Какво е усещането да знаеш, че току-що си бил осъден на смърт от аятолах Хомейни?“
Рушди си помислил: „Аз съм мъртъв човек. Това е всичко. Един ден. Два дни. До края на живота си той вече няма да бъде просто разказвач на истории; самият той ще бъде история, спор, афера.
След като разговаря с още няколко репортери, Рушди отива на панихида за своя близък приятел Брус Чатуин. Много от приятелите му са там. Някои от тях изразяват загриженост, други се опитват да го утешат чрез мъдри реплики. „Следващата седмица ще се върнем тук заради теб!“ казва Пол Теру. В онези първи дни, припомня Теру в писмо до Рушди, той е смятал, че фатвата е „просто лоша шега, малко като това, че Папа Док Дювалие е проклел Греъм Грийн за написването на Комиците. „След службата Мартин Еймис взел вестник, който носел заглавието „ЕКЗЕКУТИРАЙТЕ РУШДИ, НАРЕЖДА АЯТОЛАХА“. Рушди, мислел си Еймис, сега е „изчезнал в първата страница“.
През следващото десетилетие Рушди живее в нелегалност, охраняван от служители на Специалния отдел, подразделение на лондонската полиция. Заглавията и заплахите са непрестанни. Хората се държат добре. Хората се държат позорно. Има приятели, които са много постоянни – Бъфорд, Еймис, Джеймс Фентън, Иън Макюън, Найджела Лоусън, Кристофър Хитчънс и много други – и все пак някои смятат, че фатвата е проблем, който Рушди сам си е причинил. Принц Чарлз ясно изразява своята неприязън по време на една вечеря, на която присъства Еймис: Какво можеш да очакваш, ако обиждаш най-дълбоките убеждения на хората? Джон льо Каре инструктира Рушди да изтегли книгата си, „докато не настъпи по-спокойно време“. Роалд Дал го заклеймява като „опасен опортюнист“, който „е знаел точно какво прави и не може да се оправдава с нещо друго“. Певецът и автор на песни Кет Стивънс, който има хит с „Peace Train“ и междувременно е приел исляма, заявява: „Коранът ясно казва – ако някой клевети Пророка, трябва да умре.“ Джърмейн Гриър, Джордж Стайнър и Оберън Уо също изразяват неодобрение. Правят го и Джими Картър, британският министър на външните работи, както и архиепископът на Кентърбъри.
Сред недоброжелателите му се утвърждава образът на Рушди като човек, който не се съобразява с чувствителността на мюсюлманите и най-вече е неблагодарен за скъпата защита, която му осигурява правителството. Историкът Хю Тревър-Ропър отбелязва: „Не бих проронил и сълза, ако някои британски мюсюлмани, осъждайки маниерите му, го пресрещнат на тъмна улица и се опитат да ги подобрят. Ако това го накара след това да контролира перото си, обществото ще спечели, а литературата няма да пострада.“
Ужасът е в това, че благодарение на жестоката заповед на Хомейни са пострадали толкова много хора. При отделни инциденти са намушкани с нож японският преводач на романа Хитоши Игараши и италианският преводач Еторе Каприоло, Игараши смъртоносно. Норвежкият издател на книгата Уилям Нигаард има късмет, че оцелява след многократни изстрели. Подпалени са книжарници от Лондон до Бъркли. Междувременно Шведската академия, организацията в Стокхолм, която присъжда годишната Нобелова награда за литература, отказва да направи изявление в подкрепа на Рушди. Мълчанието продължава десетилетия наред.
Рушди се мята между десет вида страдания. Бракът му с писателката Мариана Уигинс се разпада. Тревожи се за безопасността на малкия си син Зафар. Първоначално се държи храбро – „Честно казано, бих искал да напиша по-критична книга“, казва той на репортер в деня, в който е обявена фатвата, но живее, пише той, „в буден кошмар“. Сатанински строфи е симпатична книга за тежкото положение на деградиралите, същите тези млади хора, които сега вижда по вечерните новини да го изгарят на клада. Неговите антагонисти не просто са обидени; те настояват за правото да не бъдат обиждани. Както сам той казва: „Този парадокс е част от историята на моя живот.“
Всичко това е част от един още по-голям парадокс. Сатанински строфи е публикуван по време, когато свободата е във възход: в края на 1989 г. Берлинската стена вече е паднала, а в Съветския съюз властта на комунистическата партия се разпада. И все пак аферата „Рушди“ предопределя други исторически тенденции: борбата за мултикултурализъм и границите на свободата на словото; възхода на радикалния ислям и реакцията срещу него.
За някои млади писатели всичко това се оказва изключително полезно. Драматургът и романист Аяд Ахтар, който сега е президент на PEN America, е израснал в мюсюлманска общност в Милуоки. Той ми каза, че си спомня как приятели и близки са били сериозно обидени от Сатанински строфи; в същото време романът е променил живота му. „Това беше едно от онези преживявания, в които не можех да повярвам на това, което четях. В едно и също време бях поразен от красотата му, но като вярващ мюсюлманин се борех с шока от изключителната му непочтителност“, казва той. „Когато стигнах до края на книгата, вече бях различен човек. Предполагам, че това е като да си млад вярващ ирландски католик през 1920-те години и да прочетеш [джойсовия] Портрет на художника като млад.“
Сред конвулсиите в края на осемдесетте години обаче книгата е очернена от хора, които я познават само чрез карикатури и стъкмистика. Писателят, който си е поставил за цел да пише за сложната ситуация на южноазиатците в Лондон, сега е описван като фигура на предателско зло. В желанието си да успокои обстановката Рушди се среща с група местни мюсюлмански лидери и подписва декларация, в която потвърждава вярата си в исляма. Той разсъждава, че в известен смисъл тя е вярна: макар ида не вярва в свръхестественото или ортодоксалното вероизповедание, той уважава културата и цивилизацията на исляма. Сега той удостоверява, че не е съгласен с нито едно изявление, направено от който и да е герой в романа, което хвърля упреци върху исляма или пророка Мохамед, и че ще спре публикуването на хартиеното издание, „докато съществува риск от по-нататъшни обиди“.
По това време аятолах Хомейни вече е починал, а неговият наследник аятолах Али Хаменей не се трогва. Неговият отговор беше, че фатвата ще остане в сила, дори ако Рушди „се разкае и стане най-благочестивият човек на своето време“. Един вестник в Техеран съветва Рушди да се „подготви за смъртта“.
Той е унизен. Решава, че е било грешка да се опитва да успокои онези, които искат главата му. Няма да го направи отново. Както сам казва в Джоузеф Антон:
Трябваше да разбере, че има хора, които никога няма да го обичат. Колкото и внимателно да обясняваше работата си или да разясняваше намеренията си при създаването ѝ, те нямаше да го обичат. Неразумният ум, воден от лишените от съмнение абсолюти на вярата, не можеше да бъде убеден от разума. Онези, които го бяха демонизирали, никога нямаше да кажат: „О, вижте, той все пак не е демон“.... Сега той трябваше да си изясни за какво се бори. За свободата на словото, за свободата на въображението, за свободата от страха и за красивото, древно изкуство, на което имаше привилегията да бъде практикуващ. А също и за правото на скептицизъм, непочтителност, съмнение, сатира, комедия и нечестиво веселие. Никога повече нямаше да се поколебае в защита на тези неща.
От 1989 г. насам Рушди трябва да се отдръпне не само от заплахите към личността му, но и от постоянното разнищване на характера му в пресата и извън нея. „Имаше момент, в който се появи едно ‚аз‘, което беше измислено, за да покаже какъв лош човек съм бил“, казва той. „Зъл.“ „Арогантен“. „Ужасен писател.“ „Никой нямаше да го чете, ако не беше атаката срещу книгата му.“ И така нататък. Трябваше да се боря срещу това фалшиво „аз“. Майка ми казваше, че нейният начин да се справи с нещастието е да го забрави. Тя казваше: „Някои хора имат памет. Аз имам забрава.“
Рушди продължава: „Просто си помислих, че има различни начини, по които това събитие може да ме унищожи като артист.“ Можело е да се въздържи от писане напълно. Можело е да напише „книги за отмъщение“, които да го превърнат в създание на обстоятелствата. Или да пише „уплашени книги“, романи, които „избягват нещата, защото се притесняваш как хората ще реагират на тях“. Но той не искал фатвата да се превърне в определящо събитие в литературната му траектория: „Ако някой пристигне от друга планета и не е чувал нищо за онова, което ми се е случило, и просто чете книгите ми хронологично, не мисля, че този извънземен ще си помисли: Нещо ужасно се е случило с този писател през 1989 г. Книгите вървят по пътя си. И това наистина беше акт на воля.“
Някои хора от обкръжението на Рушди, а и извън него, са убедени, че през изминалите десетилетия автоцензурата, страхът да не би да обидите „силните на деня“, твърде често се е превръщал в нещо обичайно. Неговият приятел Ханиф Курейши е казал: „Днес никой не би имал смелостта да напише Сатанински строфи, камо ли да ги публикува.“
В разгара на фатвата Рушди се заема да изпълни обещание, дадено на сина му Зафар, и да завърши книга с разкази-приказки, които разказвал на момчето в банята. Тази книга, която излиза през 1990 г., е Харун и морето от истории. (Харун е второто име на Зафар.) Тя се отнася до опита на едно дванадесетгодишно момче да възстанови дарбата на баща си да разказва истории. „Късметът има свойството да се изчерпва без най-малкото предупреждение“, пише Рушди, и така е било и с Рашид, шаха на Бла, разказвач на истории. Жена му го напуска, той губи дарбата си. Когато отваря устата си, той може да каже само „Ковчег, ковчег, ковчег [Има се предвид Ноевия ковчег, бел. пр.]“. Неговият враг е Култмайсторът, тиранин от страната Чуп, който се противопоставя на „приказките, фантазиите и мечтите“ и налага на поданиците си Закони на мълчанието; някои от почитателите му „изпадат в големи безумия и зашиват устните си със здрав канап“. В крайна сметка синът е спасител, а историите побеждават тиранията. „Баща ми определено не се е предал“, заключава Харун. „Не можеш да прекъснеш запасите му от вода за истории“. И така, в разгара на един кошмар, Рушди написва една от най-приятните си книги и алегория за необходимостта и устойчивостта на изкуството.
Сред историите, които Рушди е решил да разкаже, е и историята на неговия живот. Това изисква фактологичен подход и когато публикува мемоарите си Джоузеф Антон преди десет години, той възнамерява да бъде самокритичен, по-строг към себе си, отколкото към всички останали. Това невинаги се случва. Той е суров към издателите, които, макар да застават изцяло зад него и романа му, са сметнали за необходимо да направят компромиси (по-специално да забавят издаването на хартиените издания), за да защитят живота на служителите си. Някои от пасажите за втората, третата и четвъртата му съпруги – Мариана Уигинс, Елизабет Уест и Падма Лакшми – са нелицеприятни, дори отмъстителни. Като цяло той не се слави със сдържаност в публичните си изказвания, а отговорите му срещу лични и литературни критики понякога са зле въздържани. В някои отношения Джоузеф Антон ми напомни за мемоарната книга на Солженицин Дъбът и телето, не защото двамата писатели имат сходни характери или политика, а защото и двамата, макар да проявяват изключителна смелост, остават хора, понякога героични, а понякога дребнави.
В края на Джоузеф Антон – заглавието е кодовото му име от епохата на фатвата, и е съставено от първите имена на двама любими писатели – Конрад и Чехов – има движение към светлината, решение. Неговата „малка битка“, пише той в последните страници, „върви към своя край“. С чувство на радост той се впуска в нов роман:
В края на краищата той е този, който е – разказвач на приказки, създател на форми, създател на неща, които не са. Би било разумно да се оттегли от света на коментарите и полемиката и да се посвети отново на това, което обича най-много, на изкуството, което още от младежките му години беше завладяло сърцето, ума и духа му, и да заживее отново във вселената на някогашните времена, на „кан ма кан“ – беше така и не беше така –, и да предприеме пътуването към истината по водите на измислицата.
Рушди се премества в Ню Йорк и се опитва да забрави сътресенията.
През нощта на 11 август двадесет и четири годишният мъж на име Хади Матар е преспал под звездите на територията на института „Чаутаука“. Родителите му, Хасан Матар и Силвана Фардос, произхождат от Ярун, Ливан, село на север от израелската граница, и имигрират в Калифорния, където се ражда Хади. През 2004 г. те се развеждат. Хасан Матар се завръща в Ливан, а Силвана Фардос, синът и дъщерите ѝ близначки се преместват в Ню Джърси. През последните години семейството живее в двуетажна къща във Феървю, предградие от другата страна на река Хъдсън, откъм Манхатън.
През 2018 г. Матар заминава за Ливан, за да посети баща си. Поне в началото пътуването не е особено успешно. „Първият час, в който стигна там, ми се обади, че иска да се върне“, казва Фардос пред репортер на Дейли мейл. „Остана приблизително двадесет и осем дни, но пътуването не мина добре с баща му, той се чувстваше много самотен.“
Когато се върнал в Ню Джърси, Матар станал по-набожен мюсюлманин. Освен това се затворил и дистанцирал; започнал да критикува майка си, че не е успяла да му осигури подходящо религиозно възпитание. „Очаквах от него да се върне мотивиран, да завърши училище, да получи диплома и работа“, казва Фардос. Вместо това, казва тя, Матар се скрил в мазето, където по цели нощи четял и играел видеоигри, а през деня спял. Работел в близкия универсален магазин „Маршал“, но след няколко месеца напуснал. Минавали много седмици, без да каже нито дума на майка си или на сестрите си.
От време на време Матар излизал от къщи. Присъединил се към боксовия клуб „State of Fitness“, фитнес зала в Северен Берген, на няколко километра оттук, и посещавал вечерните занимания: скачане на въже, бърз чувал, тежък чувал, спаринг. Не впечатлявал никого с уменията си. Собственикът, пожарникар на име Дезмънд Бойл, се гордее с това, че привлича хората, които идват в залата му. Той нямал късмет с Матар. „Единственият начин да го опиша е, че всеки път, когато го видиш, изглежда като най-лошия ден в живота му“ – каза ми Бойл. „Винаги имаше този поглед, сякаш кучето му току-що е умряло, поглед на тъга и ужас, всеки ден. След като беше тук за известно време, се опитах да се свържа с него, а той едва прошепна няколко думи в отговор“. Държи на разстояние от всички останали в групата. Както казва Бойл, Матар е „определението за самотен вълк“. В началото на август Матар изпраща имейл до спортната зала, с който прекратява членството си. В началото, редом с името му, е изобразен настоящият върховен лидер на Иран.
Матар прочел за предстоящото събитие на Рушди в Чаутаука в Twitter. На 11 август той взел автобус до Бъфало, а след това наел Lyft, за да го закара до площадката. Купил си билет за участието на Рушди и убивал времето както може. „Доста се мотаех наоколо“, казва той в кратко интервю за New York Post. „Не правех нищо конкретно, просто се разхождах.“
В Бели зъби на Зейди Смит радикализиран млад мъж на име Милат се присъединява към група, наречена KEVIN (Пазители на вечната и победоносна ислямска нация), и заедно с няколко съмишленици се отправя на демонстрация срещу обиден роман и неговия автор: „Чел ли си го?“ – попита Ранил, докато минаваха покрай Финсбъри Парк. Настъпи обща пауза. Милат каза: ‚Не съм го чел ногу-ногу, но знам всичко за тези глупости, да?‘ За да бъдем по-точни, Милат не го беше чел.“ Нито пък Матар е чел Рушди. Прегледал е само няколко страници от Сатанински строфи, но е гледал видеоклипове на Рушди в YouTube. „Не го харесвам много“, казва той пред Post. „Той е човек, който атакува исляма, атакува техните вярвания, системите от убеждения“. Той обявява автора за „неискрен“.
Рушди е свикнал със събития като това в Чаутакуа. Правил е безброй четения, дискусии и лекции, дори се е наслаждавал на някои. Партньорът му на сцената, Хенри Рийз, не е така. За да успокои нервите си, Рийз си поема дълбоко дъх и се вглежда в тълпата. Успокояват го всички тези приятелски настроени и очакващи лица. След това се чува шум – бързи стъпки, подсмърчане и хриптене, усилия. Рийз се обръща към шума, към Рушди. Мъж с черно облекло се е стоварил върху писателя. Отначало, казва Рийз, „си помислих, че е шега, някаква много лоша имитация на атака, нещо като шамар на Уил Смит“. След това видял кръв по врата на Рушди, кръв на петна по фона с надписи Chautauqua. „След това стана ясно, че там е имало нож, но отначало изглеждаше, че просто се удря. За секунда замръзнах. След това тръгнах след човека. Инстинктивно. Затичах се и го пресрещнах в гръб, като го държах за краката“. Матар е намушкал Рушди около десетина пъти. Сега се обърнал към Рийз и също го намушкал, отваряйки рана над окото му.
Лекарят, който закусвал с Рушди тази сутрин, седял на пътеката на втория ред. Той станал от мястото си, изкачил се по стълбите и се насочил към мелето. По-късно лекарят, който ме помоли да не използвам името му, каза, че е сигурен, че Рийз, след като се справил с Матар, е помогнал да се спаси животът на писателя. Служител на нюйоркския щат сложил на Матар белезници и го извел от сцената.
Рушди лежал по гръб, все още в съзнание, окървавен от прободни рани в дясната страна на шията и лицето, лявата ръка и корема, точно под гръдния кош. До него вече стоял пожарникар, както и четирима лекари – анестезиолог, рентгенолог, интернист и акушер-гинеколог. Двама от лекарите държали краката на Рушди нагоре, за да върнат притока на кръв към тялото. Пожарникарят държал едната си ръка от дясната страна на врата на Рушди, за да спре кръвотечението, а другата ръка бил оставил близо до окото му. Пожарникарят казал на Рушди: „Ако можете, не мигайте, опитваме се да спрем кървенето. Дръжте го затворено.“ Рушди реагирал. „О.К.“, казал той. „Разбирам.“
Лявата ръка на Рушди кървяла силно. С помощта на ножица един от лекарите отрязал ръкава на сакото му и се опитал да запуши раната с чиста носна кърпа. За секунди кърпата била напоена, а кръвта течала „като от чешма“, спомня си лекарят. Някой му подал купчина хартиени кърпи. „Притиснах кърпичките колкото се може по-силно.“
„Какво става с лявата ми ръка?“, попитал Рушди. „Толкова много ме боли!“ В близост до лявото му бедро се разстилала локва кръв.
Пристигналите лекари от Бърза помощ свързали Рушди с венозна система и го качили на носилка. Изнесли го от амфитеатъра и го качили на хеликоптер, който го прехвърлил в травматологичен център от второ ниво – Hamot, част от Медицинския център на Питсбъргския университет в Ери, Пенсилвания.
До Чаутакуа Рушди е пътувал сам. В Ню Йорк съпругата му Рейчъл Елайза Грифитс получава обаждане около обяд, в което ѝ съобщават, че съпругът ѝ е бил нападнат и е в операционната зала. Тя побързала да организира полет до Ери и да отиде в болницата. Когато пристигнала, той все още бил в операционната.
В Чаутаука хората се разхождали наоколо, потресени. Както ми каза един от лекарите, който се е затичал към сцената, за да помогне на Рушди: „Чаутаука беше единственото място, където се чувствах напълно спокоен. За секунда беше като сън. А после не беше. Нямаше никакъв смисъл, а после имаше целия смисъл на света.“
Рушди е хоспитализиран за шест седмици. През месеците след изписването си той остава предимно вкъщи, като често му се налага да ходи по лекари, понякога по двама или трима на ден. Повече от две десетилетия е живял без охрана. Сега му се налага да преосмисли това.
Точно преди Коледа, в една студена и дъждовна сутрин, пристигнах в офиса на Андрю Уайли, литературния агент на Рушди, в центъра на града, където се бяхме уговорили да се срещнем. След малко чух вратата на агенцията да се отваря. Рушди, с акцент, който носи следи от всички негови градове – Бомбай, Лондон, Ню Йорк – поздравяваше агенти и асистенти, хора, които не беше виждал от много месеци. Гледката, когато го видях да си проправя път по коридора, беше стряскаща: След намушкването той е отслабнал с повече от четиридесет килограма. Дясната леща на очилата му е затъмнена. Нападението го е оставило сляп с това око и сега той обикновено чете с iPad, за да може да регулира светлината и размера на шрифта. От дясната страна на лицето му има белези. Говори свободно, както винаги, но долната му устна е увиснала от едната страна. Лакътният нерв на лявата му ръка е силно увреден.
Рушди свали палтото си и се настани на стола срещу бюрото на агента си. Попитах как е настроението му.
„Ами, знаете ли, бил съм и по-добре“, каза той сухо. „Но като се има предвид какво се случи, не съм толкова зле. Както виждате, големите наранявания са по същество излекувани. Имам усещане в палеца и показалеца и в долната половина на дланта. Правя много терапии на ръцете и ми казаха, че се справям много добре“.
„Можете ли да пишете?“
„Не много добре, поради липсата на усещане във върховете на тези пръсти“.
А какво ще кажете за писането?
„Просто пиша по-бавно. Но се справям.“
Спането не винаги е било лесно. „Имаше кошмари – не точно за инцидента, но просто плашещи. Изглежда, че намаляват. Добре съм. Мога да ставам и да се разхождам. Като казвам, че съм добре, имам предвид, че има части от тялото ми, които се нуждаят от постоянни прегледи. Това беше колосална атака.“
Неведнъж Рушди се оглеждаше в офиса и се усмихваше. „Чудесно е да се върна“, каза той. „Тук не е болница, а напоследък това бяха повечето места, където се намирах. И да съм в тази агенция е чудесно – идвам тук от десетилетия и това е много познато пространство. И това, че мога да дойда тук, за да говоря за литература, да говоря за книги, да говоря за този роман, Градът на победата, да мога да говоря за това, което е най-важно за мен…“
На тази среща и в последвалите разговори усетих противоречиви инстинкти у Рушди, когато той отговаряше на въпроси за здравето си. Имаше инстинкт да продължава – да говори за литературни въпроси, за книгата си, за всичко друго, но не и за десетилетната фатва и сега за атентата – както и инстинкт да бъде напълно откровен. „Знаете, че има такова нещо като П.Т.С.Д. [Посттравматично стресово разстройство]“, каза той след известно време. „В момента ми е много, много трудно да пиша. Сядам да пиша и нищо не се случва. Пиша, но това е комбинация от празнота и боклуци, неща, които пиша и които изтривам на следващия ден. Все още не съм излязъл от тази гора, наистина.“
Той добави: „Просто никога не съм си позволявал да използвам фразата ‚писателска блокада‘. Всеки има момент, в който в главата му няма нищо. И си мислиш: ‚О, добре, никога няма да има нищо.‘ Едно от нещата да си на седемдесет и пет години и да си написал двадесет и една книги е, че знаеш, че ако продължаваш, все нещо ще се появи.“
Случило ли се е това през последните месеци?
Рушди се мръщи. „Не съвсем. Искам да кажа, че съм се опитвал, но не съвсем.“ Едва напоследък е „започнал да усеща връщането на соковете“.
Как да продължиш да живееш, след като си мислил, че си излязъл от годините на заплахи, разобличения и смъртна опасност? А сега как да се възстановиш от нападение, което те е докарало било на милиметри от смъртта, и да се опиташ да живееш някак така, сякаш то никога не може да се повтори?
Той изглеждаше благодарен на терапевта, с когото се срещал отпреди нападението, терапевт, „който има много работа за вършене. Той ме познава и е много полезен, а аз просто разговарям за нещата“.
Разговорът очевидно е в услуга на отдавнашно убеждение. „Винаги съм се старал да не приемам ролята на жертва“, казва той. „А сега просто седя и казвам: Някой ми заби нож! Горкият аз….. Понякога си мисля за това.“ Той се засмя. „Боли. Но това, което не си мисля, е: Не искам хората, които четат книгата, да си мислят за това [нападение]. Искам да бъдат завладени от разказа, да бъдат увлечени.“
Преди много години, спомня си той, имало хора, които сякаш се уморили от упоритото му съществуване. „Хората не го харесваха. Защото трябваше да умра. Сега, когато почти съм умрял, всички ме обичат.... Това беше моята грешка, тогава. Не само живеех, но и се опитвах да живея добре. Лоша грешка. Получих петнайсет прободни рани, така е много по-добре“.
Докато лежал в болницата, Рушди получил безброй съобщения и имейли, в които хората му изпращали любов и пожелания за оздравяване. „Бях в пълен шок – разказва нигерийската писателка Чимаманда Нгози Адичи. „Просто не вярвах, че той все още е в реална опасност. Два дни бдях нащрек, изпращах съобщения на приятели от цял свят, търсех в интернет, за да се уверя, че все още е жив.“ На стълбите на Нюйоркската обществена библиотека се състоя честване в негова чест.
За някои писатели шокът постави на преден план определени проблеми. „Нападението срещу Салман изясни много неща за мен“, каза ми Аяд Ахтар. „Знам, че имам много по-ясна граница, която прокарвам между потенциалните вреди на словото и свободата на въображението. Те са несъизмерими и не бива да се поставят в един и същи параграф“.
Рушди е развълнуван от почитта, която почти-смъртта-му вдъхновява. „Много е хубаво, че всички бяха толкова развълнувани от това, разбирате ли?“, каза той. „Никога не съм се замислял как биха реагирали хората, ако ме убият или почти ме убият.“
И все пак, каза той, „аз съм късметлия. Това, което наистина искам да кажа, е, че основното ми непреодолимо чувство е благодарност“. Благодарен е на тези, които са показали подкрепата си. Благодарен е на лекарите, на служителите от бърза помощ, на пожарникаря в Чаутаука, на лекарите, които са спрели кръвотечението, на хирурзите в Ери. „В някакъв момент бих искал да се върна там и да ви благодаря“. Благодарен е и на двамата си възрастни сина, Зафар и Милан, които живеят в Лондон, както и на Грифитс. „Тя сякаш пое нещата в момент, в който бях безпомощен.“ Тя се е справяла с лекарите, полицията и следователите, както и с транспорта от Пенсилвания до Ню Йорк. „Тя просто пое всичко, както и емоционалното бреме на това, че едва не ме убиха.“
Смята ли, че е било грешка да намали бдителността си, след като се е преместил в Ню Йорк? „Е, задавам си този въпрос и не знам отговора му“, казва той. „Все пак имах повече от двадесет години нормален живот. Така че, дали това е грешка? Освен това написах много книги. Сатанински строфи беше петата ми публикувана книга – четвъртият ми публикуван роман, а това е двадесет и първият ми. Така че три четвърти от живота ми като писател е минал след фатвата. В известен смисъл не можеш да съжаляваш за живота си.“
Кого обвинява за нападението?
„Обвинявам него“, казва той.
Някой друг? Дали е бил подведен от охраната в Чаутаука?
„През тези години много се стараех да избягвам обвиненията и горчивината“, каза той. „Просто мисля, че това не е добър външен вид. Един от начините, по които се справям с цялото това нещо, е да гледам напред, а не назад. Това, което ще се случи утре, е по-важно от онова, което се е случило вчера.“
Публикуването на Градът на победата, уточнява той, е неговият фокус. Интересно му е да види как ще бъде приет романът. Дали ще бъде разглеждан през призмата на нападението? Спомня си за „вълната от съчувствие“, която е дошла със Сатанински строфи, как продажбите са се повишили с фатвата. Това се повтаря сега.
Винаги е готов да разказва за корените на новия му роман в индийската история и митология, за това как процесът на писане се е ускорил, точно както при Среднощни деца, след като е открил гласа на главния си герой; как книгата може да се чете като алегория за злоупотребата с власт и проклятието на сектантството – проклятията на Индия при сегашния ѝ министър-председател, хиндуисткия супремасист Нарендра Моди. Но Рушди знае, че новият му роман отново ще трябва да се конкурира за внимание с грозотата на реалния живот. „Надявам се, че до известна степен той може да промени темата. Винаги съм смятал, че книгите ми са по-интересни от живота ми“, казва той. „За съжаление светът изглежда не е съгласен с това.“
Хади Матар е задържан в затвора на окръг Чаутаука, в община Мейвил. Обвинен е в опит за убийство от втора степен, което може да му донесе двадесет и пет години затвор; обвинен е и в нападение от втора степен за нападението над Хенри Рийз, което може да му донесе още седем години. Съдебният процес вероятно няма да се състои преди следващата година.
„Като се замислите, това е сравнително просто събитие“ – каза ми Джейсън Шмид, окръжният прокурор на окръг Чаутаука. „Знаем, че това е било предварително планирано, непровокирано нападение от лице, което не е имало предишно взаимодействие с наказателно-правната система.“ Работата на прокурора несъмнено е улеснена от факта, че е имало стотици свидетели на престъплението.
Матар е представляван от Натаниел Бароне, обществен защитник. На съдебното заседание скоро след намушкването Бароне придружава Матар, който носи белезници, маска на лицето и затворническо облекло с широки черни и бели ивици. Косата и брадата на Матар са строго подстригани. Той не казва почти нищо, освен че се признава за виновен. Бароне, облечен в костюм и вратовръзка, стои до клиента си. Изглежда неразбран. Когато предположих, че делото му е почти невъзможно, той не го оспори: „Почти всички си казват: „Какъв е смисълът да се защитава този човек? Всички са видели как го прави!“ Бароне казва, че има стотици свидетели-експерти в досието си и ще се консултира с някои от тях по въпросите на психологията и радикализацията. Освен това той посочва, че може да оспори допустимостта на интервюто на Матар за Ню Йорк Пост, като заявява (без да представи никакви доказателства), че е възможно то да е получено под фалшив предлог. (От Post заявиха, че журналистът им се е представил и че „г-н Матар напълно е разбрал, че говори с репортер“).
Не е известно дали Матар е действал под нечие ръководство или инструкции, но иранските държавни медии многократно са изразявали одобрението си. Само през миналия месец Хосейн Салами, ръководител на Ислямската революционна гвардия, заяви, че Матар е действал „смело“, и предупреди, че персоналът на френското сатирично списание „Шарли ебдо“, което беше нападнато от мюсюлмански екстремисти през 2015 г., трябва да помисли за „съдбата“ на Рушди, ако продължава да се подиграва с аятолах Хаменей.
Що се отнася до майката на Матар и нейните забележки пред пресата за поведението му и за влошените им отношения, Бароне въздъхва и казва: „Очевидно винаги е притеснително, когато видиш описание от майката за клиента си, което може да се тълкува по негативен начин.“ Той не оспорва забележките ѝ.
Бароне се е срещнал с Матар в килията му и го е намерил за сговорчив. „Не съм имал абсолютно никакви проблеми с г-н Матар“, казва той. „Той е сърдечен и уважителен, открито обсъжда нещата с мен. Той е много искрен млад човек. Това би било като среща с всеки млад човек. Няма нищо, което да го отличава.“
Матар се намира в „отделна зона“ на затвора. Прекарва голяма част от времето си в четене на Корана и други материали. „Започвам да го опознавам, но не е лесно“, казва Бароне. „Реалността на това да седиш в затвора, да си лишен от свобода, е, че е лесно да изгубиш надежда. Лесно е да си мислиш, че нещата няма да се оправят. Но аз казвам на клиентите, че трябва да имат надежда.“ Той ме уверява, че Матар „не приема това с лека ръка. На някои хора просто не им пука за нещата“.
Проявява ли той някакво разкаяние?
Бароне отговаря, че „на този етап“ не може да каже.
Рушди ми каза, че мисли за Матар като за „идиот“. Той направи пауза и, съзнавайки, че това не е кой знае какво наблюдение, каза: „Не знам какво мисля за него, защото не го познавам“. Човек има слабото усещане, че тук писателят се бори с литературен герой – докато човекът се бори със заклет враг – който си остава разочароващо ефимерен. „Всичко, което съм виждал, е идиотското му интервю в New York Post. Което би направил само идиот. Знам, че съдебният процес все още е далеч. Може да се случи чак в края на следващата година. Предполагам, че тогава ще разбера повече за него.“
През последните месеци Рушди се е лекувал. Изгледал е своя дял от „гадна телевизия“. Не е могъл да намери нищо или никого, което да му хареса в [телевизионния сериал] Белият лотос („Ужасно!“) или в документалния филм на Netflix за Меган и Хари („Баналност!“). Световното първенство по футбол обаче му е доставило продължително удоволствие. Той е развълнуван от напредъка на мароканците и от превъзходните изпълнения на французина Килиан Мбапе и аржентинеца Лионел Меси, и е трогнат от подкрепата, която играчите показаха за протестите в Иран, за които се надява, че могат да се окажат „повратна точка“ за режима в Техеран.
Разбира се, няма да има турне на Градът на победата. Но стига здравето му да е добро и сигурността му да е уредена, той се надява да отиде в Лондон за премиерата на Елена, пиесата му за Елена от Троя. „Ще ви кажа съвсем честно, че не мисля в дългосрочна перспектива“, казва той. „Мисля само стъпка по стъпка. Просто си мисля, че трябва да тракам, докато не падна.“
Когато подхванахме темата няколко седмици по-късно, в разговор по Zoom, той каза: „Нямам какво друго да правя. Бих искал да имах второ умение, но нямам. Винаги съм завиждал на писатели като Гюнтер Грас, който е имал втора кариера като визуален артист. Мислех си колко ли е хубаво да прекараш цял ден в борба с думите, а после да станеш, да отидеш по улицата до художественото си ателие и да се превърнеш в нещо съвсем друго. Аз нямам такава възможност. Така че всичко, което мога да правя, е това. Докато има история, за която смятам, че си заслужава да отделя време, ще го правя. Когато имам в главата си книга, сякаш останалата част от света е в правилната си форма.“
Признава, че е „депресиращо“, когато се мъчи на бюрото си. Чуди се дали историите ще дойдат. Но все още е там и им отделя време.
Рушди оглежда бюрото си, прави жест към книгите, които са подредени по стените на кабинета му. „Чувствам, че всичко е наред, когато седя тук и имам за какво да мисля“, казва той. „Защото това измества външния свят. Разбира се, вътрешният свят е свързан с външния, но когато си в процес на създаване, той измества всичко останало.“
Засега той е оставил настрана идеята за роман, вдъхновен от Кафка и Ман, и обмисля своеобразно продължение на Джоузеф Антон. Отначало идеята го е подразнила, „защото имах чувството, че ми я налагат насила – атентатът изискваше да пиша за атентата“. През последните седмици обаче идеята се утвърдила. Книгите на Рушди обикновено са мащабни продукции с голям брой актьори, но за да напише за нападението в Чаутаука – събитие, което се е случило за броени секунди, той предвижда нещо по-„микроскопично“.
И гласът ще бъде различен. Леко дистанцираният глас от трето лице, който използва Джоузеф Антон, изглежда неподходящ за тази задача. „Не ми се струва, че това идва е от трето лице“, казва Рушди. „Мисля, че когато някой забива в теб нож, това е история от първо лице. Това е ‚Аз‘ история.“
