„Индия вече не е страната на този роман“
Дълголетието е истинската награда, към която се стремят писателите, и тя не се присъжда от никакво жури. Една книга, която е издържала проверката на времето, която се предава успешно от поколение на поколение, е достатъчно необичайно явление, за да заслужава малко празненство. За един писател в средата на 70-те му години продължаващото здраве на книга, издадена в средата на 30-те му години, е просто удоволствие. Ето защо правим това, което правим: за да създаваме произведения на изкуството, които, ако имаме голям късмет, ще пребъдат.
Като читател винаги съм бил привлечен от обемни, човеколюбиви художествени произведения, книги, които се опитват да съберат в ръцете си голяма част от света. Когато започвах да мисля за творбата, която щеше да прерасне в „Среднощни деца“, отново се загледах в големите руски романи от XIX век: „Престъпление и наказание“, „Анна Каренина“, „Мъртви души“ – книги от типа на тези, които Хенри Джеймс е наричал „разпуснати, торбести чудовища“, мащабни реалистични романи – макар че в случая с „Мъртви души“ те са на самия ръб на сюрреализма. А също и големите английски романи от XVIII и XIX век: „Тристрам Шенди“ (изключително новаторски и в никакъв случай реалистичен), „Панаир на суетата“ (с остри ножове на сатирата), „Малката Дорит“ (в който „Circumlocution Office“, правителствен отдел, чиято цел е да не прави нищо, се доближава до магическия реализъм) и „Студеният дом“ (в който безкрайното съдебно дело „Джарндайс срещу Джарндайс“ се доближава още повече до същата тема). Както и при техния велик френски предшественик „Гаргантюа и Пантагрюел“, който е напълно приказен.
Имах предвид също и съвременните аналози на тези шедьоври – „Тенекиеният барабан“ и „Сто години самота“, „Приключенията на Оги Марч“ и „Параграф 22“, както и богатите, обширни светове на Айрис Мърдок и Дорис Лесинг (и двете твърде плодовити, за да бъдат определени с по едно-единствено заглавие, но „Черният принц“ на Мърдок и „Създаването на представител за планетата 8“ на Лесинг си останаха с мен). Но си мислех и за друг вид обемност – огромните епоси на Индия, Махабхарата и Рамаяна, както и приказните традиции на Панчатантра, Хиляда и една нощ или кашмирския санскритски сборник, наречен Катха-сарит-сагар (Океан от потоци истории). Мислех си и за индийските устни разкази, които са били форма на разказване, в която отклонението е било почти основен принцип; разказвачът е можел да разказва, в своеобразен вихрен цикъл, някаква измислена история, митологична история, политическа или автобиографична история; той – защото винаги е бил той – е можел да преплита многобройните си разкази с песни и да държи в напрежение голяма аудитория.
Харесваше ми, че множествеността може да бъде толкова завладяваща. Младите писатели често получават някаква версия на съвета, който Кралят на сърцата дава на Белия заек в „Алиса в страната на чудесата“, когато заекът се обърква в съда как да разкаже историята си: „Започнете отначало – каза кралят много сериозно, – и продължете, докато стигнете до края; след това спрете.“ Беше вдъхновяващо да науча от майсторите на устното разказване, по-специално от Керала в Южна Индия, че това не е единственият начин или дори най-завладяващият начин да се разказва.
Романът, който планирах, беше семеен роман за няколко поколения, така че неизбежно се сетих и за „Буденброкови“ на Томас Ман, а при всичките ѝ нереалистични елементи аз вече знаех, че книгата ми трябва да бъде роман, дълбоко вкоренен в историята, така че прочетох с голямо възхищение „История: един роман“ на Елза Моранте. И тъй като това трябваше да бъде роман за Бомбай, той трябваше да се опира и на филмите – филми, които сега се наричат „Боливуд“ и в които фантастични фабулни елементи – например разменени при раждането бебета, дадени на неподходящи майки, са нещо обичайно.
Както виждате, исках да напиша роман с огромна амбиция, един вид ходене по въже без предпазна мрежа, с желание да създам „всичко или нищо“: Боливуд или провал, както би могло да се каже. Роман, в който паметта и политиката, любовта и омразата ще се смесват почти на всяка страница. Бях неопитен, неуспешен, неизвестен писател. За да напиша такава книга, трябваше да се науча как да го правя; да се науча, като я напиша. Минаха пет години, преди да съм готов да я покажа на когото и да било. При всичките си сюрреалистични елементи „Среднощни деца“ е исторически роман, той търси отговор на големия въпрос, който ни задава историята: каква е връзката между обществото и индивида, между макрокосмоса и микрокосмоса? Казано по друг начин: ние ли създаваме историята, или тя създава (или разединява) нас? Ние ли сме господарите (или може би жертвите) на нашето време?
В отговор на този въпрос моят главен герой Салим Синай прави необичайно твърдение: той вярва, че всичко, което се случва, се случва заради него. Че историята се случва по негова вина. Това убеждение е абсурдно, разбира се, и затова настояването върху него първоначално изглежда комично. По-късно, когато Салим пораства и пропастта между убеждението и реалността на живота му става все по-голяма – когато той все повече се превръща в жертва, тоест не човек, който действа, а човек, върху когото се действа, който не върши, а върху него се извършва – това започва да звучи тъжно, може би дори трагично. Четиридесет години след появата му на сцената – 45 години след първото му изказване на моята пишеща машина – изпитвам желание да защитя очевидно безумната му хвалба. Може би всички ние сме, ако използвам израза на Салим, „оковани в белезниците на историята“. И ако наистина е така, тогава да, историята действително е наша вина. Историята е флуидното, променливо, метаморфно следствие от нашите избори и затова отговорността за нея, дори моралната отговорност, е наша. В края на краищата: ако не наша, то чия тогава? Тук няма никой друг. Само ние сме. Ако Салим Синай е допуснал грешка, то тя е, че е поел твърде голяма отговорност за събитията. Сега искам да му кажа: всички ние споделяме това бреме. Не е нужно да носиш цялата тежест.
Въпросът за езика беше централен при създаването на „Среднощни деца“. В един по-късен роман, „Земята под краката ѝ“, използвах съкращението „Hug-me“ [прегърни-ме], за да опиша езика, на който се говори по улиците на Бомбай – меланж от хинди, урду, гуджарати, марати и английски. В допълнение към тези пет „официални“ езика съществува и уникалният жаргон на града, бамбайя, който никой другаде в Индия не разбира. Ясно е, че всеки роман, целящ четивност, не би могъл да бъде написан на хъг-ми или бамбайя. Един роман трябва да знае на какъв език е написан. Писането на класически английски обаче ми се струваше неправилно, като изопачаване на богатата езикова среда на мястото, където се развива действието на книгата. В крайна сметка взех пример от американски писатели от еврейски произход като Филип Рот, които поръсват английския си език с непреведени думи от идиш. Важното беше от контекста да стане ясно приблизителното значение на думата. Ако Рот говори за получаване на зец в кишкеса, от контекста разбираме, че зецът е някакъв силен удар, а кишкесът е чувствителна част от човешкото тяло. Така че ако Салим споменава за автомобил- рутпути, от контекста трябва да стане ясно, че въпросният автомобил е разнебитена, почти изоставена стара развалина.
В крайна сметка използвах по-малко неанглоезични думи, отколкото първоначално възнамерявах. Структурата на изречението, потокът и ритъмът на езика, се оказаха по-полезни в стремежа ми да пиша на един английски, който не е собственост на англичаните. Гъвкавостта на английския език е позволила той да се наложи в много различни страни, а индийският английски вече е нещо собствено, точно както ирландският английски, западноиндийският английски, австралийският английски или многото разновидности на американския английски. Реших да напиша роман на индийски английски език. Оттогава насам литературата на английския език се е разширила и включва още много такива проекти: Имам предвид неща като креолския английски на Едуидж Дантикат в „Дишане, очи, памет“, например, или използването на думи и идиоми от племето игбо от Чимаманда Нгози Адичи в „Пурпурен хибискус“ и „Половин жълто слънце“, или пък жаргонния, музикален, доминикански римейк на езика на Джуно Диас в „Краткият чуден живот на Оскар Вао“.
Озовах се в разговор, така да се каже, с един голям предшественик – „Пътуване до Индия“ на Е.М. Форстър. Възхищавах се на този роман още преди да имам щастието като студент в Кралския колеж в Кеймбридж да се срещна със самия Морган Форстър, който пребиваваше там като почетен член и щедро и любезно ме окуражаваше, когато плахо признах, че искам да пиша. Но когато започнах да пиша моята „Книга за Индия“ – известно време дори не знаех как се нарича – разбрах, че форстерианският английски, толкова хладен, толкова прецизен, няма да ми свърши работа. Мислех си, че няма да е подходящ и за Индия. Индия не е готина, нито пък хладна. Индия е гореща. Гореща и шумна, и миризлива, и претъпкана, и прекомерна. Как бих могъл да представя това на страницата, попитах се. Как би звучал един гореща, шумен, миризлив, претъпкан и прекомерен английски? Как ще се чете? Романът, който написах, беше най-доброто ми усилие да отговоря на този въпрос.
Въпросът за пренаселеността се нуждаеше от формален отговор, както и от лингвистичен такъв. Многолюдността е най-очевидният за субконтинента факт. Където и да отидете, има тълпи от хора. Как един роман би могъл да обхване идеята за такава многолюдност? Отговорът ми беше да разкажа тълпа от истории, умишлено да пренаселя повествованието, така че „моята“ история, основната идея на романа, да трябва да си пробива път, така да се каже, през тълпата от други истории. В книгата има малки, второстепенни герои и периферни случки, които биха могли да се разгърнат в по-дълги самостоятелни разкази. Този вид съзнателно „разхищение“ на материал е умишлено. Това беше моята суматоха, моят водовъртеж, моята тълпа.
Когато започнах да пиша, семейството, което е в основата на романа, приличаше много повече на моето семейство, отколкото сега. Въпреки това героите се чувстваха странно безжизнени и инертни. Затова започнах да ги правя по-различни от хората, по които бяха моделирани, и в един момент те започнаха да оживяват. Например, имах леля, която се омъжи за пакистански генерал, който в реалния живот беше един от основателите и първият шеф на така страховитата ISI, разузнавателната агенция на междуведомствената служба. Но доколкото ми е известно, той не е участвал в планирането или извършването на военен преврат, със или без помощта на саксии с лютиви чушки. Така че тази история е измислица. Поне така мисля.
Салим Синай ходеше в моето училище. Живееше в Бомбай, в дома на моето детство, в стария ми квартал, и е само осем седмици по-млад от мен. Приятелите му от детството са съставени от деца, които познавах, когато бях малък. Веднъж, след едно четене в Бомбай, един човек се приближи до мен и каза: „Здравей, Салман. Аз съм Хайроил.“ Не беше сбъркал. Персонажът на Хайройл Сабармати, или поне грижливо омазаната и разделена коса на Хайройл, наистина беше базиран на него. Но в реалния живот той никога не е бил наричан Хайройл. Това беше нещо, което измислих за романа. Не можех да се сдържа да не си помисля колко странно беше, че моят приятел от детството ми се представи с измислено име. Особено като се има предвид, че беше изгубил изцяло косата си.
Но въпреки тези отзвуци, Салим и аз не си приличаме. От една страна, животът ни пое в съвсем различни посоки. Моят ме отведе в чужбина, в Англия, и накрая в Америка. Но Салим никога не напуска субконтинента. Неговият живот е в границите на Индия, Пакистан и Бангладеш, и се определя от тях. Като последно доказателство, че аз и моят герой не сме едно и също лице, предлагам още един анекдот. Когато бях в Делхи, за да направя едно от първите индийски четения от „Среднощни деца“, чух женски глас да вика силно, докато излизах на сцената: „О! Но той има съвсем обикновен нос!“
Четиридесет години са много време. Трябва да кажа, че Индия вече не е страната на този роман. Когато писах „Среднощни деца“, имах предвид една историческа арка, която се движи от надеждата за независимост – окървавена, но все пак надежда – до предателството на тази надежда в така нареченото извънредно положение, последвано от раждането на нова надежда. Според мен Индия днес е навлязла в още по-мрачна фаза от годините на извънредното положение. Ужасяващата ескалация на нападенията над жени, все по-авторитарният характер на държавата, неоправданите арести на хора, които се осмеляват да се противопоставят на този авторитаризъм, религиозният фанатизъм, пренаписването на историята, за да пасне на разказа на онези, които искат да превърнат Индия в хиндуистка, националистическа и мажоритарна държава, и популярността на режима въпреки всичко това, или, по-лошо, може би заради всичко това – тези неща насърчават един вид отчаяние.
Когато пишех тази книга, можех да свързвам големия нос на Салим с бог Ганеш, покровителя на литературата, наред с други неща, и това ми се струваше съвсем лесно и естествено, въпреки че Салим не е хиндуист. Цяла Индия принадлежеше на всички нас, или поне така вярвах, дълбоко. И все още вярвам, въпреки че възходът на едно брутално сектантство кара човек да мисли другояче. Но намирам надежда в решимостта на индийските жени и студенти да се противопоставят на това сектантство, да си възвърнат старата, светска Индия и да отхвърлят мрака. Пожелавам им успех. Но точно сега в Индия отново е полунощ.