В саркастичния си роман „Денят на опричника“ Владимир Сорокин си представя една богата, господстваща, свръхмодерна, но реваншистка Русия през далечната 2028 година господня. Възстановен е царскo-подобен монарх, комунизмът се помни като времето на „червените беди“, а Червеният площад е пребоядисан в бяло. Вътрешният кръг на Негово Величество се състои от около дузина весело-аморални олигарси, които убиват по заповед на Кремъл. Терминът за тези хора – опричници – ще върне руския читател назад към кървавото управление на Иван Грозни (1547-84 г.), когато опричникът е бил член на огромната царска гвардия – група верни хора, които са тероризирали руското цивилно население, пристигайки за поредната си задача на коне, с отрязани кучешки глави, прикрепени към седлата им, за да напомнят за кучетата на ада.
Сорокин иска да си представи в какво може да се превърне Русия, ако бъдещето на страната се определя от нейните най-твърди традиционалисти и реакционери – особено от политическия философ Александър Дугин, но също и от Владимир Путин, който е все още нов президент, когато романът излиза през 2006 г. Нахлуването в Украйна е досегашният най-жестокият и зловещ израз на политическите виждания на двамата мъже и с всяко официално извинение за войната, с всяко ирационално оправдание, Путин и хората му сякаш разкриват още малко от своята дугинистка фантазия. Путин отхвърли идеята за украинска националност, той обича да напомня на публиката си за предишните векове на руския империализъм, а външният му министър Сергей Лавров дори заяви, че настоящата война ще отбележи края на американския „еднополюсен свят“ – една от специфичните мании на Дугин. Разглеждайки всичко това от гледната точка на днешния ден, сигурно си струва да се замислим какво е имал предвид Сорокин преди повече от петнадесет години.
Въпросният опричник, Андрей Данилович Комиага, е олигарх, който поддържа облика на християнско благочестие. Той се събужда от звънящия си мобифон и измъква махмурлука си от леглото. Моли се заедно с добрия си прислужник Федка, преди да се наслади на възстановителна вана в джакузито. Очарователната му прислужница Танюша сервира солидна руска закуска от палачинки със сирене, задушена ряпа и мед. След това Комиага гледа новините и се отправя към блестящия си червен Мерцедов, където един младоженец поднася главата на току-що убито куче за украса на капака на двигателя („Андрей Данилович, Вашето одобрение!“). Мерцедов-ът превозва Комиага през московския трафик към първата му патриотична задача за сутринта.
В близкото бъдеще, описвано от Сорокин, една Западна стена отделя Русия от кипящия и декласиран континент Европа, от „смрадта и неверниците, от содомитите, католиците, меланхолиците“ – и най-вече от киберпънкарите, които изглежда са проблем. По време на сутрешната си работа Комиага проверява стойността на рублата спрямо юана, но почти не мисли за Съединените щати. Това е една преродена Русия, както може би си я представя Александър Дугин: Москва се намира в сърцето на огромен и жизненоважен евразийски съюз, където ЕС има по-малко значение от Китай, а НАТО се е разпаднало, като е понижило либерално настроените Съединени щати до законния им статут на пиклива регионална сила. Славата на царска Русия се смесва с лукса на 21-ви век и дори думите за „Мерцедес“, „мобилен телефон“ и „Боинг“ са русифицирани.
Тази руско-националистическа мечта не е само на Александър Дугин; тя се споделя от много богати и разочаровани хора сред обкръжението на Путин. Но Дугин е особено видим защитник на една нова тоталитарна Русия, изградена по стар царски модел. През 1980-те години той е религиозно мислещ дисидент срещу комунизма, който след срама през 1989 г. се превръща в националистически философ. От началото на века той е (от време на време) съветник на Путин, както и фигура, която очарова някои хора на Запад, като например [консервативния радиокоментатор] Алекс Джоунс. Наричат го свенливо „мозъка на Путин“, но президентът има много съветници, сред които да избира; в интервю за „60 минути“ Дугин само кимна с глава на този етикет и каза: „Основата на това твърдение е именно съответствието между това, което прави Путин, и онова, което винаги съм казвал.“
А това, което той казва, често е безумно. През 2008 г. той предсказа анексирането на Крим, а през 2014 г., когато то се случи, заяви, че по-широка война с Украйна ще бъде „неизбежна“. През 1997 г. писа, че „Украйна няма геополитическо значение като държава“ – мнение, което Путин често повтаря, и смята алианса на НАТО за „атлантическа анаконда“. Редица крайно десни коментатори в Америка са се влюбили в спокойно изразената омраза на Дугин към западния либерализъм, а голяма част от възхищението на републиканците от Русия като християнска, доминирана от бели хора държава, може да се обясни с неговите идеи. Завладяващото е, че тези идеи вървят ръка за ръка с визиите за руския империум, които повечето американски подгласници и членове на Конгреса можеха спокойно да игнорират до 24 февруари, когато Путин нахлу в Украйна.
Разбира се, нито една от дугинистките визии не може да бъде осъществена без старомодна дисциплина за инакомислещите. И така Комиага, измисленият опричник на Сорокин, пристига с Мерцедова си във вилата на несъгласен дворянин, където няколко опричници разбиват вратата и намират жертвата си, която се е скрила – заедно с красивата си съпруга – в просторна руска печка с бели кахлени плочки.
Ръцете на благородника веднага са вързани, а в устата му е напъхан парцал. Избутват го за лактите навън в двора. А съпругата… С жената ще се справим по по-весел начин. Обикновено така се прави. Тя е вързана за месарската маса…
Комиага е изненадан да чуе заповедта, че трябва да изгори къщата на благородника: собствеността на нелоялните благородници обикновено преминава в ръцете на опричниците. Това е начина, по който Комиага в крайна сметка получава своя пай.
По-късно през деня той се явява лично в Кремъл, където се среща със съпругата на Негово Величество – студена, но фриволна жена, която не може да разбере какво насъсква руския народ срещу нея. Тя посреща Комиага с топла ирония („Здравей, убиецо“), а любимата ѝ нервна хрътка пирува със ситно нарязано месо от гълъб. („Яж сега, моя малка стридо.“)
Комиага описва концерт на популярен народен певец, който по-рано през деня е изпълнил горчива песен за Нейно Величество, в препълнена зала, където контрапротестът, включващ правителствени шпиони сред публиката, е провален. Комиага е призован, за да обясни този провал.
„Ваше Величество, това са само шепа злонамерени несъгласни“.
Тя ме поглежда като тигрица – мишка. Съжалявам, че съм си отворил устата.
„Не става дума за шепа несъгласни, идиоте. Това е нашият варварски народ!“
Разбирам. С руския народ не е лесно да се работи. Но Бог не ни е дал друг народ. Мълча си. Но Нейно Величество, забравила за храната, притиска края на затвореното ветрило към устните си:
„Те завиждат, защото са роби. Те знаят как да се преструват. Но всъщност не ни обичат нас, силните на деня. И никога няма да го направят. Ако биха имали възможност – щяха да ни нарежат на парчета.“
Този ритъм в Русия – между репресии и насилствена революция – е добре познат на Сорокин, който за първи път се изявява като писател по време на съветското управление през 1980-те години, когато не по-малко от днес дразни Кремъл. Той е не само сатирик, но и спекулативен фантаст, а след идването на Путин става и гневно политически. „Денят на опричника“ няма почти нищо общо с искрения съветски протестен роман, чието заглавие той донякъде възпроизвежда – майсторския „Един ден от живота на Иван Денисович“ на Александър Солженицин. Вместо това тук имаме яростна политическа карикатура, нарисувана с рехави щрихи. Самият Путин е изтрит от този измислен свят, но острият хумор ще бъде очевиден за всеки руснак.
Г-н Дугин се появява за кратко в образа на „стар шут“ на име Дуга. Когато Нейно Величество се отдалечава от срещата си с Комиага сред „нежен облак от музика на балалайка и ласкателства“, тя намира тълпа от клакьори, които се кланят и скрибуцат:
Двама стари шегаджии тичат към нея – Павлуша-таралежът и Дуга-дяволът я хващат за ръцете, дърпат я насам-натам и целуват пръстените ѝ. Както винаги, кръглоликият Павлуша мърмори: „Пау-йер, пау-йер, пау-йер!“ [игра на думи с английското „power“, тоест, „сила“, „мощ“].
Косматият Дуга хърка заедно с него:
„Евр-газия, Евр-газия, Евр-газия!“
Останалите започват да танцуват в кръг около Нейно Величество. Веднага виждам – лицето ѝ става по-мило, веждите ѝ са по-спокойни, очите ѝ вече не прерсвяткват.
Някои твърдят, че Дугин няма истинско публично лице в Русия, че е прехвален на Запад и го интервюират по телевизията именно заради странните му идеи. Ако това е така, то Сорокин заслужава похвала, че си е направил труда да издири такава маргинална фигура, защото междувременно визията му се е разгърнала с брутална последователност. Учени мъже от Тъкър Карлсън до Глен Грийнуолд потвърждават гледната точка на Дугин, че НАТО заплашва сигурността на Русия, откакто Студената война приключи през 1991 г. И е вярно, че хората извън Източна Европа вече тридесет години живеят с лукса да се чудят защо изобщо трябва да съществува НАТО, след като причината за него – Съветският съюз – вече не съществува. Всичко това се промени през февруари. Нещото, което изглежда трудно за отричане, е, че НАТО представлява пряка и фатална опасност за грандиозната, традиционалистка визия за Евразия и затова всеки дебат за членството на Украйна ще звучи като „заплаха“ за самата Русия.
Сорокин е видял тези течения още преди двадесет години. Той стана тяхна жертва през 2002 г., когато пропутинска младежка група се събра пред Болшой театър, за да демонстрира срещу операта, която Сорокин беше написал (като либретист). Младежите хвърлиха в голяма тоалетна от папиемаше екземпляри от романа му „Синята сланина“ от 1999 г.. За същия роман Сорокин беше обвинен от руското законодателство в порнография, заради измислена секс сцена между бившите съветски премиери Никита Хрушчов и Йосиф Сталин. Сорокин твърди, че е написал „Денят на опричника“ в отговор на именно на този протест – в един-единствен разгорещен до бяло месец. Този път той завършва романа със сцена на групов секс сред православни опричници. С други думи, той не взема пленници – знае срещу какво се изправя и го заплюва право в лицето. „Денят на опричника“ работи като трайна карикатура на руската култура на силния човек, така както си я представя нейният последен силен човек, който, ако нещата продължават все така, ще бъде запомнен като тъпакът, който върна Русия няколкостотин години назад, като я извади от общността на нациите и я захвърли под планини от безсмислени военни дългове. Би било хубаво, ако можеше да вземе със себе си и няколко от американските си защитници.