Вашата книга „Очарователната флорентинка“ разказва за невероятно много неща: любов и прелъстяване, фикция и истина, време и история, власт и просвещение, ориент и окцидент … Роман за всичко ли искахте да напишете?
Ами аз винаги искам да пиша романи за всичко. Много рано в писателския си живот аз стигнах до убеждението, че има само два начина да се пише интересно: човек или пише за нищо, или за всичко. Джейн Остин избра първото. Тя беше в състояние да откъсне един косъм от главата на Бога, да го завърти в светлината и да конструира от него цял един свят. На мен не ми е даден този талант. Аз по-скоро съм склонен да опитвам отново и отново да побера в една книга целия живот, цялата вселена. Както и авторите от 18-ти и 19-ти век, на които се възхищавах, когато търсех собствения си път като писател – Уилям Текери, Хенри Фийлдинг или Чарлз Дикенс. Тези опити са, разбира се, осъдени на провал. Но това е един красив провал.
Николо Веспучи, разказвачът на историята във вашата книга, рискува не само провал, но и главата си …
Откачено, нали? Веспучи пътува по целия свят в едно време, в което пътуванията са изключително трудни; той е твърдо убеден, че неговата история има голямо значение точно за великия могол Акбар, един невероятно могъщ и поради това опасен човек. И защо върши това? Защото една от фундаменталните потребности на човека се състои в това, да осигури чуваемост за собствената си история. Онзи, който не може да разкаже историята си, не съществува.
Не е ли това валидно само за писателите?
В никакъв случай! Веднъж се запознах с един католически свещеник. Разговаряхме за неговата задача, която често го води до леглото на умиращи хора, за да им даде последно причастие. Но всъщност, каза той, задачата му в тези моменти се състояла в това да слуша. Хората искат, малко преди края, някой да чуе историята им: това бях аз, това беше живота ми. Не е достатъчно да знаете кой сте. Необходим е и някой, който да го чуе.
Веспучи желае освен това, Акбар да повярва в историята му. Ние сме чели Итало Калвино и Хорхе Луис Борхес, сега просто се замеряме с понятия като метафикция и постмодернизъм. Колко важно е за съвременната литература това „да ги накараш да повярват“?
Това е ядрото на литературата. Изкуството на фикцията се състои в това да измисляте неща, които не са верни. Но човек трябва да ги измисли така, че те да станат верни. Ако не можете да постигнете това, по-добре не се опитвайте. Между другото именно Калвино ми служеше като вдъхновение в много отношения при работата над този роман. Аз много обичам неговите Шест предложения за следващото столетие. Литературните добродетели, които Калвино изрежда там …
Лекота, бързина, точност, видимост, многообразие …
… те ми изглеждаха решаващи за успеха на тази книга, ако не бих искал да се изгубя в необятността на материала. Дори си сложих една такава бележка на работната маса: „само ако е от полза за историята“. Колкото и изкусително да беше да се предостави повече място за политическите интриги във Флоренция по времето на Ренесанса или за делата и завоеванията на индийските владетелски династии – принципите на Калвино ме предпазваха от тези капани. Инак сега бихте имали пред себе си един много, много по-дебел роман.
Някои се опитаха да редуцират вашия роман в сегашния му обем до едно изречение …
… „Проклятието на човешката раса се състои не в това, че ние толкова се различаваме едни от други, а в това, че толкова си приличаме“ – ах да, посланието на автора (смее се).
Веспучи изказва тази мисъл и пред Акбар …
… с тон, който позволява да се предположи, че това не трябва да се разбира прекалено буквално. Защото, разбира се, между отделните култури има гигантски разлики, между християнството и исляма и така нататък. Във всеки случай аз бях наистина удивен да открия при изследванията си колко много прилики е имало между Европа и Индия в едно време – говорим за шестнадесети век – в което между двете култури не е съществувал почти никакъв контакт. Хедонизмът в двора на Акбар например е напълно сравним с онзи от градовете на италианския висок Ренесанс. Същото се отнася и до културния разцвет от онова време, защото владетелите са събирали около себе си най-добрите хора на изкуството.
Освен това Акбар – поне във вашата версия – подхранва просветителски идеи. Той, а не Бог, се намира в центъра на нещата, желае една култура на противоречието. Вярвате ли в съществуването на глобални ценности?
Да, наистина вярвам в тях. Ние живеем в едно странно, релативистко време, в което хората изглежда не се доверяват на универсални ценности и права. Според мен хуманизмът е най-големия подарък, който ни е дало просвещението – философията за ценността на индивида, за суверенитета на човека. Който отрича тази идея, независимо по какви добронамерени причини, не върши услуга на никого. Може би съм преувеличил малко в случая с историческия Акбар, но все пак съществуват множество указания в полза на това, че по такива представи тогава се е дискутирало много, включително и извън Европа.
Освен Акбар като просветител, начинът, по който вие представяте Николо Макиавели изобщо не отговоря на образа на аморалния циник, който е разпространен в наше време. Защо желаете да реабилитирате автора на „Владетелят“?
Историята е несправедлива към Макиавели. Владетелят е бил прочетен като набор от упътвания, вместо като анализ на властта. Макиавели не е имал причини да харесва или да се възхищава на принцове, нито пък да защищава делата им. Медичите са го измъчвали, а след това са го изпратили в изгнание. Централният въпрос, който той задава, е: Може ли един владетел да бъде справедлив? Неговият отговор е ясен: Не. Той наблюдава света около себе си и стига до извода, че властта по неизбежност винаги води до несправедливост. Това обаче далеч не означава, че той одобрява това обстоятелство. При своето описание той просто се е отказал да използва захарна глазура.
Кой решава за кого историята е била справедлива или несправедлива?
Историята е един вечен спор. Ние постоянно спорим за значението на миналото, а заедно с това и за света, в който искаме да живеем. Аз следвах история и по тази причина открай време се интересувам от отношението между история и индивид. Ние ли правим историята или тя прави нас? Можем ли да повлияем върху хода на събитията и ако да, то в какви ситуации? В една или друга форма аз винаги се занимавам с такива въпроси. Мисля, че една от причините за въодушевлението след последните президентски избори тук в САЩ е в това, че преди всичко младите хора изведнъж получиха усещането, че действително могат да постигнат някакви промени.
Значи промяната във Вашигтон говори и за промяна на политическото съзнание?
За пробуждане на съзнание. Отношението между макрокосмоса на историята и микрокосмоса на нашия живот е тема, която занимаваше много по-силно поколението на писателите, които са малко по-възрастни от мен, отколкото изглежда това занимава по-младите писатели. Вземете например немските следвоенни писатели като Гюнтер Грас, Хайнрих Бьол или Зигфрид Ленц. Но също и италианци като Алберто Моравиа или американци като Норман Мейлър или Сол Белоу. Всички те са се борили с въпроса дали и как литературата може да изобрети историята отново, а заедно с това и да промени нашето отношение към нея.
А с какво се борят младите автори?
Най-вече със самите себе си. Изглежда, че те се оттеглят назад към личния живот. Историите им са някак смалени. И ако от време на време човек попадне на един или друг писател, който очевидно има пред вид нещо по-голямо, като например Дейвид Фостър Уолас, то това е истински късмет.
Да, но Дейвид Фостър Уолас се самоуби само преди няколко месеца.
Да. От друга страна литературата протича безпощадно циклично. Това, което е валидно днес, утре вече е остаряло. Исторически погледнато, времената, в които са се случвали бързи и масивни исторически промени, често са пораждали велика литература – помислете за Шекспир или Сервантес. А едва ли някой ще тръгне да оспорва, че ние живеем в интересни времена. Значи е напълно възможно да има писатели, изобщо хора на изкуството, които в този исторически момент разпознават шанса да придадат на литературата и изкуството една нова тежест.
Интервюто води Саша Верна
