Едно предполагаш, но се случва съвсем друго. Завърших поредното си предаване по „Дарик“, излязох да подишам чист въздух и да напазарувам, върнах се, хвърлих бърз поглед на общо взето еднаквите вестници и усетих, че очите ми се затварят. Май, откакто пиша тези текстове, никога не се е случвало. Обикновено се чувствам мобилизиран, амбициран да споделя мислите си. Днес обаче непременно трябваше да поспя. Дано да е било за добро, защото – когато отворих очи – осъзнах, че първоначалните ми идеи за структурирането на прегледа са коренно променени. Както и по радиото казах, мислех да започна с думите, че културните събития тази седмица са много – сякаш духовността се опитва да надвие яростта на пандемията (или както трябва да наречем онова необяснимо чудовище, което атакува и телата, и умовете ни). Вместо това, в главата ми се беше заклещила идеята за това как се чувства сега, в разгара и на политическата буря скъпата на семейството ни приятелка Нася Кралевска, която заедно с всички нас вероятно очаква със затаен дъх резултатите от едни необикновени политически избори. Нейната великолепна книга „Без заглавие. Рушители и строители на България“, която претърпя само у нас четири или пет издания и се разпродаваше триумфално на английски, се докосва до същината на механизма на тайнството, наречено избори, до разминаването между идеал и реалност, до недостъпните за обикновените ни умове ходове на кукловодите на скритата държава. В „Без заглавие“ става ясно едно: най-страшното за обществото е несвободата, изразявана в тържествуването на комунизма – аз съм дълбоко убеден, че за комунизъм въобще не бива да говорим и, подобно на Филип Димитров, предпочитам да употребявам думата „болшевики“. Властта на жестоката болшевишка стихия обаче беше заменена с „менте демокрация“. Трябваше ни повече от десетилетие, за да разберем това. И да осъзнаем, че сме хвърлени в абсурден свят, където всички теории на конспирацията са недостатъчни, за да обяснят покрусата на идеалите. Моето поколение живя четири десетилетия в страна „на рушители“ – на словото, на поривите, на инициативата. Разбира се, не всичко беше черно – няма да отварям тук отново тази тема, но ще припомня, че българската литература успяваше нерядко да ни извади от бездната. Чувствахме се живи, и благодарение на романите и разказите на Емилиян Станев, на Васил Попов, на Георги Мишев, на Виктор Пасков… списъкът е дълъг, и на стиховете на Константин Павлов, Николай Кънчев, Биньо Иванов, Георги Рупчев, Иван Методиев… отново продължението е внушително. Духът ни поддържаше, противопоставяше се дори на думите, които конюнктурно изричахме. След това дойде опиянението от свободата. То не може да се изрази с думи. Спомням си, че отначало стоях дни наред, почти неподвижен в едно кресло, а съзнанието ми се опитваше да осъзнае премахването на цензурата и на автоцензурата. Това трябваше да стане, тъй като именно в този акт се изразяваше промяната. Вече никой не можеше да ни затворя устите. Манипулациите с мозъците продължаваха, дори станаха далеч по-перфидни, но страхът беше изчезнал. Въпреки пропилените надежди за по-добър живот, въпреки сменящите се на власт слуги на стари и нови господари, в душите ни вече беше забранено да се бърка. Тази промяна се усети и в литературата, макар тя да имаше да наваксва страшно много – и до ден-днешен не сме се освободили от подражанието, от капаните на поовехтелия постмодернизъм и от желанието да се представяме като „свободни интелектуалци“. Всичките тези разсъждения избухнаха след като прочетох книгата „Нажежените площади“, която журналистката Ина Филипова ми изпрати с мил автограф и с приложение – диск, на който са записани автентичните гласове на героите от „неподозираните хроники по действителни събития“ (1990). Доста обемната книга е издание на „Слънце“ на Надя Кабакчиева и много се различава от описващата същите бурни дни хроника „Без заглавие“. При Филипова става дума не за действията на „върховете“, а на обикновените хора по улиците. Възкръсват атмосферата на първите многохилядни митинги, напрежението, очакванията. Ина Филипова е преводач на турска литература. Тя ни е поднесла образци на поезията от 13 до 17 век, както и 32 романа от класици и от съвременници. Била е драматург в Радиотеатъра на БНР. А през 1990 година се смесва със събудилите се от тоталитарния сън свои сънародници, за да отразява видяното по Радио „Свободна Европа“. Три десетилетия по късно го споделя с нас в задъхано, понякога дори прекалено многословно и емоционално повествование. Книгата завършва на 3 януари 1991 година, вечерта, в зала „Запад“ на Народното събрание. Там се подписва Споразумение между политическите сили за гарантиране на мирния преход към демократично общество“. Но преди това е споменът за пресконференцията на Петър Берон след съобщаването от Желев за папката с компрометиращото досие на водача на СДС. Тогава започва да изригва „горчилката, незаличена през всичките години… Много отлюспвания, справедливи разкрития и гнусни клевети ни затрупват за кого ли не без умора и почивка до ден днешен, свикнали сме дотолкова с тях, че вече не ни правят впечатление… И в душата пролазват първите червеи на съмнението, първото разколебаване в моралните устои на новите политици…“ Ето, в съживяването на Града на Истината и на случващото се през незабравимата 1990 година е голямата ценност на хрониките на Ина Филипова. Разбира се, всички ние имаме свои спомени, но нейните свидетелства са автентични. Продължаваме да се питаме къде изчезнаха истинските радетели за промяната – политзатворниците, старите дейци, преминали през горнилото на концлагерите, хора като Илия Минев и съратниците му… Оттук нататък обаче има две истини: тази на излъганите надежди (както обича да казва съпругата ми, „истинските инакомислещи отдавна са под земята“) и на подмяната, довела до днешното ни окаяно дередже; но и тази на възраждащата се духовност – на музикалните, живописните, поетичните, театралните, литературните празници. Предпочитам да се рея свободно из нея, за да не полудея. Тъгувам за децата си, потънали в новия си живот в чужди страни, а внучките ми, които все още са с мен, се опитвам да зареждам с духовност. Може би понякога дори лъжа, преувеличавам, но картината на моята духовна вселена трябва да е огряна от светлина, дори когато е изпълнена с трагизъм.
Затова втората книга, която кацва на бюрото ми този четвъртък, е „България за напреднали“ от Светлозар Желев, забележително начало на поредицата му „Литературен гид“, осъществявана от „Колибри“. Спомняте ли си безценното издание от 1994 година, антологията „Защо сме такива“, подготвена от Иван Еленков и от Румен Даскалов, в която големите умове на нацията от миналото се гмуркат в дълбокото в търсене на българската културна автентичност. Светлозар Желев създава своеобразно продължение на темата, трийсет години по-късно. Приемствеността между двете книги е есето на Кирил Христов „Какъв е българинът?“ – то вдъхва вярата, че политическите погроми не са оставили „нито една счупена пружина в българската душа и че пак ще настъпи „епоха на възход, в която най-после ще постигнем онова, което тъй дълго сме гонили с меч“. „Де е България?“, пита ни съставителят, чужд на отровните внушения на „глобалистите“, готови да предадат всеки и всичко в името на криворазбрания си либерализъм, който всъщност е огледално отражение на болшевишкия интернационализъм. „Да градиш себе си върху омразата и отрицанието, е отричане от собствения ти път, на собствените ти възможности и история.“ Затова неговото духовно докосване до вечната България се основава на два много здрави стълба: представата за отечеството ни в очите на неговите и нашите външни приятели: на „българската снаха“, романистката Елизабет Костова, създала щедра фондация за подпомагане на преводачите, на големия преводач от български на чешки Давид Бернщайн, на преводачката от български на хърватски Ксения Банович, на Айгир Сверисон, син на исландец и на българка, който свири на гъдулка и пее български народни песни, но може и с часове да говори за исландските саги. Много от авторите на Желев имат по две родини и по две култури, но никой от тях не е безразличен към родовата памет, към богатството на духовното единение. Вторият стълб са българите-творци, които говорят без патос и без декларативност за националното: техните души са отворени за страданията, за противоречията, за възходите и за паденията. Общото между всички тях е, че са настроени за диалог. Не са монологични, догматични. Противопоставят се с творчеството си на всички, опитващи се да превърнат днешните ценности в пълно отрицание на вчерашните. Очакват ни паметни срещи със словото на Георги Господинов и на Капка Касабова, на Камелия Кучер и на Русана Бърдарска, на Палми Ранчев и на Теодор Ушев, но и на предците им от полковник Борис Дрангов и Николай Лилиев, Боян Пенев и Атанас Далчев до Владимир Свинтила и Станислав Стратиев. Накрая на тома Светлозар Желев е приложил списък на „Любими български книги, поети и писатели“ – бих се подписал под всяко име, под всяка творба – ето това е истинската „България за напреднали“, която гледа към бъдещето с мъдростта и зрелостта на миналото. Затова се надявам поредицата „за напреднали“ да продължи. Да ни представи различните оттенъци на българската културна автентичност, които са нашия принос за европейската и световната културна автентичност, колкото – според Дубравка Угрешич – „Великите нации“ да остават глухи за внушенията ни.
Все пак вече ни има на културната карта на света – мога да го докажа дори с томовете с разкази, които съм ви подбрал. Нарочно исках авторите да са съвсем различни, посланията им почти да не се докосват, дори да влизат в литературен дуел, но да носят зародишите на надвременното. Отдавна следя духовните подвизи на професора от Великотърновския университет Иван Станков. Възприемам го обаче не като тежък академичен ум, а като проводник на върховната наслада от срещите ни с голямото изкуство. Днес ще говоря не за критическата му дейност, макар написаното от него за Димитър Талев, за Йордан Йовков, за Васил Попов, за Анчо Калоянов, за Борис Христов да звучи изповедно и да носи дълбок философски заряд, а най-вече за постиженията му на преводач – стигат му само „Червена бабичка съм“ от Дан Лунгу и подвигът с хилядата страница на „Ослепително“ от Мирча Картареску (може би най-значимата книга, създадена на Балканите през 21 век, новото превъплъщение на „Одисей“ от Джойс) и за белетристичния му талант, останал почти неоткрит от широката публика. Неговата трилогия „Спомени за вода“, „Улици и кораби“ и „Имена под снега“, по думите на Анчо Калоянов, представя „разпадналия се семеен роман от миналите епични времена“, „Историята стъпва на пръсти“, а текстът „грабва като силна дунавска вода“. Но и това не е достатъчно. В новата ни литература мога да сравня стореното от Станков само с „ломски разкази“ от Емил Андреев и с епоса на Владимир Зарев, но струва ми се, че истинските му учители са Иван Бунин и Владимир Набоков. Новият му том с „разкази от други времена“ „Вечерна сватба“ е издание на „Хермес“, с прекрасно оформената носталгична корица от Мария Станкова. „Роклите, файтоните, гемиите и вечеринките са тялото на времето. А човекът е неговата душа.“ Ето това ни подсказва в началото белетристът и ни повежда из автентичните сокаци на стария Русчук, възкресява с невероятна точност и роклите, и файтоните, и гемиите“, но най-важното е, че бръква дълбоко в човешките души, за да се убедим, че дори „легендарното време“ прилича на всички останали времена, а „любовта няма никакво отношение към годините и към вековете“. Та нали същото прави Иван Бунин в „Тъмни алеи“. По „тъмните алеи“ на Иван Станков скандалните хроники от миналото се превръщат в надвременни и драматични срещи с Асен и обречената му любов към Жана, която завършва с насочения към слепоочието му парабел в „Роза за пет лева“, или с гибелната страст на Райна към Хрисан в „Нощ по никое време“… Иван Станков сякаш ни запраща в света на Георги Райчев и на Георги Стаматов, но неизменно усещаме и ироничното му намигване. Героите му „ще вървят, докато отпред или отзад не пристигне дългата нощ. Онази, дето винаги пада по никое време“. Тогава идва часът за „Вечерната сватба“ и за събирането на времената – миналото и настоящето.
На другия полюс са посланията на „Винилови души“, модерната провокация на младия, завършил журналистика в Германия Цветозар Цаков, представен от „Жанет 45“. В разказа му „Най-великата творба“ ще открием, че поезията се ражда от „мръсната, груба и безмилостна любов“. Това е нещо като съревнованието между Пикасо и Матис – кое е по-въздействено: грозното или необикновено красивото. Цеков неуморно събира непотребни мечти и ги изпраща в своята жестока „пречиствателна станция“, където главните герои не се кахърят, че са от „лошите“ и възприемат нашия травматичен спомен от Соца като абревиатурата „сладководна осъмска риба“. „Две истини на едно място не могат да съществуват. Взаимопоглъщат се. Оглозват се като канибали. И остават само кости и разлагаща се остатъчна кожа. Остава изгнилата и воняща на нечистоплътност обществена инерция, която човек нарича норма на поведение. Нормалност.“ Това ли е усещането на виниловите души? И толкова страшна ли е нормалността, когато не е подчинена на никакви табута? Иван Станков и Цветозар Цаков отговарят по съвсем различен начин, което ще рече, че още от времето на Достоевски на едно място могат да съществуват и повече от две истини. Защото никой не е пророк и няма последна съдебна инстанция в ада и в рая на душите ни.
Споменах нобелиста Иван Бунин и съм убеден, че най-доброто лекарство срещу страха от пандемията и срещу объркването ни в обкръжаващия ни абсурден свят е новият том на издателство „Лист“ с неговите съвършени разкази, новели и повести „Слънчев удар“. За разлика от отрицателите на Никита Михалков, след като гледах няколко пъти филма му „Слънчев удар“ се убедих, че той абсолютно вярно е усетил посланието на белетриста и го е предал на съвременниците ни. Умира не само романтичната любов, умира и химерата за велика империя. Кавалерите от великата руска армия са потопени от болшевиките в шлеповете, а прекаралата приказна нощ красавица се оказва трагично излъгана. Нобеловият комитет дава на Бунин наградата през 1933 година за „строгото майсторство, с което разбива традициите на руската класическа проза“. Завиждам ви, ако за първи път ще се докоснете до повестта „Любовта на Митя“ във великолепния превод на Лиляна Минкова. Неповторими са картините на чудовищния бит на мужиците в новелите „Суходол“ и „Село“ – абсурди, подхванати от циничното и абсурдно въображение на Чехов и продължени от колоси като Бунин и Набоков, които по-добре от всички историци обясняват катастрофата, довела до изстъпленията на революцията.
И още едно събитие в културния ни живот, което – както повечето големи събития – преминава почти незабелязано. За първи път на български език се появяват всичките „Басни“ на великия Жан дьо Лафонтен, поредното съвършено творение в поредицата „Върхове“ на издателство „Изток – Запад“. От години следя „творческия бяс“ на преводача Атанас Сугарев, който успя да ни представи блясъка на автентичния, непреразказан за деца най-велик следовник на Езоп. Делото му е титанично, а са му помагали преводачът Паисий Христов и професор Стоян Атанасов. Изданието възпроизвежда илюстрациите от оригинала и е уникално. Стоян Атанасов припомня, че Лафонтен наричал поезията, към която се стреми „бягаща плячка“, а самият баснописец започва с „Животът на Езоп от Фригия“, за да продължи с признанието, че „в творбите ми говорят и рибите дори, / от всяка жива твар извличам аз поука, /а техните слова ни водят към поука.“ Шедьоври като „Смъртта и умиращият“, „Съдията, болногледачът и пустинникът“, „Младата вдовица“ и десетки, десетки други възкресяват не само неговата епоха, родеят се с „Опитите“ на Монтен, с „Мислите“ на Паскал и с „Афоризмите“ на Лабрюйер, а и ни подсказват непреходни истини за нашето време: „Когато във един враждебен свят /най-страшният е главатар, / вземете си го за другар / и той ще ви е кум, и сват и брат.“ Или: „Глупакът явно смятал, че Бог е задължен бълхата да убие със гръм от небесата.“ И още: „Върви в една посока, но вярна да е тя. / Речеш ли да се перчиш ти с много занаяти, / постигаш малко резултати.“ Няма съмнение, че както Езоп, така и Лафонтен са наши съвременници, стига добре да си отваряме ушите!
Е, въпреки, че вече времето ужасно напредва, няма как да пропусна любимеца си Стивън Кинг, колкото и да го мразят „прекалените чистофайници“. Той е сред малцината модерни писатели, които успява да създадат паралелен свят, населен с невероятни герои, да извади на повърхността нашите сънища и кошмари, да проникне в клопките на езика и на мислите ни. Навярно понякога е прекалено многословен, невъзможно е всичките му, безброй романи да са еднакво успешни, но несъмнено епопеята на живота му „Тъмната кула“ ще остане, тъй както в класика вече се превърна „Властелинът на пръстените“ от професор Джон Р.Р. Толкин. Перфекционистът не беше доволен от първоначалния резултат, той никога не е бил от съчинителите на бестселъри, които трупат милиони от занаятчийската си продукция. Неизменно преработва любимите си творби, опитва се да постигне езиково и естетическо съвършенство. Затова и издателство „Плеяда“ предприе ново, основно преработено от автора и от преводачите издание на седемтомната сага. Художникът на кориците Димитър Стоянов – Димо е далеч по- талантлив от създателите на филма-недоразумение по първия том на „Тъмната кула“. Той ни поднася квинтесенция на безбрежното въображение на Кинг, а при корицата на „Изгубени гласове“, първата половина на седми том, дори се е надминал. Великолепният превод на рано напусналия ни фантаст Адриан Лазаровски е съобразен с промените в текста, направени от автора – дължим това на внимателната редакторка Светла Иванова. Скоро последният Стрелец, Роланд от Галеад, потомък на романтичния герой от безсмъртната поема на Робърт Браунинг „Чайлд Роланд Кулата достигна“ ще завърши своето титанично пътешествие през паралелните светове, в които е скрита мистерията на живота и на смъртта. По пътя си той се среща с почти всички образи от света на Стивън Кинг и открива смайващи истини. Аз го следя неотлъчно – дали ще го сторите и вие, и доколко ще пожелаете да се гмурнете в бездните на съзнанието му, е ваше решение.
Оставих за накрая новия трилър на Дейвид Балдачи, американеца от италиански произход, който дели мегдан с Джон Гришам и с Лий Чайлд по богатство и по брой читатели. И тримата несъмнено преобразиха трилъра, успяха да вмъкнат значими социални проблеми и да създадат шеметни сюжети, без – по мое скромно мнение – да достигнат величието на Реймънд Чандлър и на Дашиъл Хамет. „Едно добро дело“, новият бестселър на Балдачи, ни връща към 1949 година, за да ни отведе в малък град в американския Юг. Струва ми се, че това е опит за съревнование със социалния шедьовър на Гришъм „Време да убиваш“. Естествено, започнете ли завладяващата история, няма начин да я оставите, преди да стигнете до неочаквания финал. Двама съмнителни бизнесмени са настръхнали един срещу друг, а привлекателният бивш затворник Алойшъс Арчър трябва да се превърне в момче за всичко и да се окаже заподозрян за убийството на единия от могъщите. Така се връщаме към началото и си мислим за изборите в страна, където „американската мечта“ отдавна също е мит. Преводът на Милко Стоименов както винаги е отличен, а размислите за „цената на свободата“ всъщност могат да бъдат поднесени и по този начин. Стига да не ги забравим, когато затворим и забравим книгага и останем сами със себе си. Всеки от нас трябва да изстрада своя избор, колкото и лъжовен обикновено да се оказва той. Такава е поуката от „Митът за Сизиф“ на Камю – една от вечните книги, напълно подходящи и за днешния, изпълнен с напрежение и с надежди ден – да мъкнем нагоре дяволския камък, а той все да пада в пропастта и ние до безкрай да се връщаме за него.
https://www.facebook.com/permalink.php? story_fbid=183817216571919&id=100048309241594
