Никой не знае какво се крие в душата на човека. Може да е черна омраза, а по лицето да е изписана ангелска доброта. Вървим по улиците и на всяка крачка се срещаме с неразгадани тайни – едни от тях са по-елементарни, други – далеч по-дълбоки. Границите между доброто и злото са толкова крехки – може да се проявяваш като ненадминат благодетел, а да си жесток към най-близките си. Може сам да не усещаш колко страдание си причинил неволно – с думи, с жестове, дори само с очи. И непознаваемостта на света вероятно би била абсолютна, ако не съществуваше изкуството. Не само словото, а и музиката, образът, идеята. В тях, дори без да го осъзнава, творецът е закодирал истината – за себе си, за онези, които остават неразгадани за него, за Човека. Всъщност най-истинското ни общуване е чрез възприемането на изпратеното от Бога послание на майстора. Усмивката на Мона Лиза, „Мислителят“ на Роден, изповедта на Ставрогин, обиколката из Дъблин на Леополд Блум, сънят за щастие на Пенчо Славейков, пешеходецът на Николай Кънчев… Всичките те ни отвеждат в безкрайните дебри на въображението, където се освобождаваме от страховете, от комплексите си, дори от елементарните чувствания, за да повярваме, че „животът е сън“, макар да не знаем какво има отвъд и понякога точно това да ни спира да направим фаталната крачка. Изкуството и мечтанието за изкуството е нашата надежда или поне моето основание да се опитвам да прониквам в чужди вселени, за да диря там най-истинската част от себе си. Винаги съм вярвал, че критиката е себеоткриване в сънищата и фантазиите на другите. Не понасям бездушните анализи, измерването на „глаголни температури“, „обезкостяването“ на изпълнени с живот текстове. Затова и самоцелните експерименти – менти (както би казала Блага Димитрова) обикновено ме оставят равнодушен. Но винаги мога да се зарадвам, когато открия великолепно изразени в книга мои мисли, формулирани преди това хаотично в тайнствени измерения на съзнанието ми. Колкото и да изглежда невероятно, много често усещам дали „ще се разбирам“ с очакващото ме четиво още когато докосвам хартията – точно така стана с изчистено бялата корица на поетичното томче „Навици“ от Габриела Манова, новото откритие на издателство „Жанет 45“. Двайсет и пет годишната авторка е по-малка от дъщерите ми, но успя да ми въздейства мигновено още с първите си признания: „Мълчанието завладява въздуха / със сух студ – не плаче небето. / Не изпитва катарзис. Аз съм възрастна. / Жената най-сетне измества детето.“ Привлича ме нейното драматично лутане между жената, която се съмнява в бъдещето, и детето, което трепетно очаква това бъдеще да се върне. „Не си тези щастливи хора, / не си празника, не си идилията.“ Предпочита да разказва „късометражния филм на тъгата“, а той, този филм е и мой, и на мнозина от нас. „А аз като Шехерезада / разказвам, за да оцелявам, / припомням колективното минало, / чертая родословни дървета.“ Щом е разбрала тази мъчителна истина, тъй важна за твореца, тя действително е вече жена, нещо повече – тя е една от онези, които някога наричаха старомодно „правдоискатели“. В „Навици“ няма снобизъм, няма „изгъзици“ (казано на езика на младите) – всяка дума тежи на мястото си: „Любовта ни състарява.“, „Миналото ни изцежда.“ „Размествай думите, подписвай заклинанията, / сама забърквай си отварите, бъди си вещица / и нощем се намятай с липсата на отговор.“ Забравяме, че тези мисли са изразени в женски род и откриваме, че те са универсални за чувствителните, изпълнени с емпатия хора. „И страхът вече не е алиби да отказвам да се променям.“ И за мене не е – макар да си признавам, че трудно се спасявам от страховете си, тъй като не желая да живея с наочници и отлично помня греховете си. Но страхът от тях не може да ме принуди да откажа да се променям. И откривам надеждата във финала на стихотворението „Четвърт век“: Затова и до днес се улавям: вярвам, / че щастието е пътят към щастието, / дори когато куцукам по него. / Краят на пътя обаче не ме облекчава. / Аз търся на какво да се порежа, / само да видя как раната заздравява.“
Затова доброволно избирам следващото си „порязване“. То идва с далечния по години предшественик на Габриела Манова – Константин Балмонт. Известен е у нас най-вече заради невероятния му преводен сборник с български народни песни „Златен сноп на българската поезия“, издаден през 1930 година. Наследява от майка си „необузданост и страстност“. През март 1890 година, едва навършил 23 години, почти непосредствено след ранната си сватба, се хвърля от третия етаж – прекарва дванайсет месеца на легло и точно по това време в него се ражда поетът. „Колко неочаквано нещо е собствената душа… Ако не си отида от тази земя, ще напиша книга, която няма да умре!“, ще каже той, изкачил се на върха на славата и ще се обърне към съвременниците си с призива: „Да бъдем като слънце“. Към 1903 година вече е венценосец – следват го екзалтирани поклоннички и поклонници. Заслепен от успеха, решава да се чувства революционер и се озовава като „политически емигрант“ в Париж. От 1907 до 1912 година обикаля по света – обяснява, че диренето на нови земи е желание да се освободи от „преобладаването на личния елемент в съзнанието ми“. Но ужаса от болшевишката касапница го потриса и втората му емиграция вече не е показна, а дълбоко осъзната. Съветската преса го хули като „измамник“, злоупотребил с доверието на Съветската власт. В писмо до „очарования“ от Сталин Ромен Ролан заявява: „Повярвайте, ние не сме бродяги по душа, както вероятно ви се струва. Напуснахме Русия, за да имаме възможност в Европа да извикаме истината за Загиващата ни Майчица, да се опитаме да се преборим с глухотата на безучастните, които се интересуват само от себе си…“ Балмонт умира от бронхопневмония през нощта на 23 декември 1942 година в приюта „Руски дом“ край Париж. Най-сетне имаме възможност да го опознаем малко по-добре, благодарение на издателство „Панорама“ и на преводача Иван Тотоманов (колко хубаво е името на преводача да бъде изнесено на корицата – за да почувстваме неговото съпричастие, когато оставя душата си в текста!), които ни поднасят една от най-изповедните му книги – написания през 1923 година в емиграция автобиографичен роман „Под новия сърп“. Дълбоко съм убеден, че поезията и прозата на руския Сребърен век е едно от чудесата на изящната словесност. Напоследък се усещам едва ли не като омагьосан от посланията на Дмитрий Мережковски и на съпругата му Зинаида Гипиус, на Андрей Бели и на Вячеслав Иванов, на Марина Цветаева и на Валерий Брюсов, а откровенията на Константин Балмонт ми дойдоха като глътка свеж въздух. Уви, те едва ли ще стигнат до широк кръг читатели, но „малцината избраници“ ще се насладят на болезненото „куцукане“ на поета по пътя към щастието. „Семейство, род, племе, народ, човечество. Много думи има със съдържание неясно, където вътрешната връзка е слаба, но нахлузваните от думата връзки са здрави. И хората, разбира се, няма да са хора, ако не създаваха такива думи и не се опитваха столетие подир столетие да влеят в тях живата вода на душевната съдържателност, да скрепват тези думи, които лесно се разпадат, със своя и с чужда кръв, с героизъм и подлост, с лепило гъсто и здраво, съединяващо в едно цяло малките тъмни топченца.“ Какво съвършено определение за мисията на изкуството! „Под новия сърп“ е роман за зараждането на поезията, за опознаването на страстта, но и за „невежеството, лекомислието и сляпото доктринерство“, за сриването на идеалите. Никога не бива да забравяме прозрението на Балмонт за същността на революцията: „Всяка революция е мръсотия и кръв. Всяка революция е вулканично изригване на гняв и огънят на това изригване е разрушение, а пушекът му е тържествуващото невежество и разюзданата мерзост. Избликът на злобата не е решението на трудния въпрос и ликуващият бяс на тълпата винаги потъпква в калта човешкото достойнство и човешката мисъл. Великата кланица, намерила своите идеолози и наречена Великата френска революция, в действителност не е нищо друго освен позорящо хората кърваво-черно петно… Когато революцията яви лика си на Медуза в нашата Русия, това ще е исполинска Пугачовщина – и нищо друго. Градовете ще се превърнат в лудници, а селата в разбойнически свърталища.“
Балмонт открива и друга трагична закономерност на новото време: „Откъсването на добродетелната връзка с Природата все повече става правило на живота… Неизбежното развитие на усъвършенстването на машините създава машинни чувства. Всичко става машинно. Така е в Европа и в Америка, така ще стане и в Русия.“ На тази свръхважна тема е посветена следващата книга от тази богата на събития седмица. Това е предложения от издателство „кръг“ роман-есе „Лято на езерата“ от Маргарет Фулър. Професор Албена Бакрачева отдавна се интересува и осмисля темата за величието на природното в американската философия, есеистика и литература. Дължим ѝ срещите с Ралф Уолдо Емерсън и с есеистиката му „Свръхдушата“, представянето на великия философ Хенри Дейвид Торо с „Уолдън или Живот в гората“ и „Гражданско неподчинание“, а сега идва редът на Сара Маргарет Фулър Осоли, родена през 1810 година и починала едва 40-годишна, журналистка, ревностна защитничка на правата на жените, а книгата ѝ „Жената през деветнайсети век“ се смята за първата значима феминистична творба. Сара Фулър е първата жена, на която е позволено да използва библиотеката на Харвард. Изпратена като журналистка в Европа, тя взема участие в революциите в Италия и застава до водача на движението „Млада Италия“ Джузепе Мацини. Загива със съпруга си граф Джовани Осоли и с детето си при корабокрушение, когато през 1850 г. се връща към Ню Йорк. Едва десетгодишна е, когато пише до баща си: „На 23 март 1810 година се роди човек, обречен на тъга и болка, и като другите – сполитан от нещастия.“ Маргарет изучава и се възхищава от немските романтици, в нея сякаш се възражда душата на Новалис, а Ралф Уолдо Емерсън ѝ се доверява безрезервно и я нарича „моята житейска приятелка“. Писателката е твърдо убедена, че във всяка жена съжителстват две същности: интелектуалната, която нарича „Минерва“ и лиричната или женствената – „Музата“. Силно повлияна е от виденията на мистика Емануел Сведенборг, чиито идеи не пропуска да втъче в книгите си. Фулър много обича да пътува. Обикаля района на Големите езера, среща се с индианци от племената отава и чипева, отнася се към тях с разбиране и обич. Завършва ръкописа на „Лято на езерата“ на 34-тия си рожден ден, а книгата е публикувана през май 1844 година. Съвременниците ѝ я посрещат с известно неразбиране, дразнят ги несвързаните на пръв поглед есеистични откъси. По-късно читателите ще осъзнаят, че „Лято на езерата“ е предвестник на „Уолдън или Живот в гората“ (1854). Не пътепис, а духовна биография на обречена „на тъга и болки“ личност, в чиято душа „се надига неподправено възхищение, смирено обожание към Него, архитекта на това чудо (водопада Ниагара) и изобщо към всичко.“ Студията „Из светлосенките на американския Запад“ от професор Бакрачева е приносна за осмислянето на американската трансцеденталистка философия и за естетическите качества на първата феминистка Маргарет Фулър. А пък аз ви съветвам внимателно да прочетете глава пета „Уисконсин“, голяма част от която е посветена на ясновидката от Преворст Фредерика, която несъмнено въплъщава представата на Фулър за докосването до свръхсетивното: „Духът на нещата, за които ние нямаме сетива, достигаше до нея и ѝ въздействаше; тя проявяваше усет за духа на металите, растенията, животните и хората. Неведоми явления, като примерно цветовете на небесната дъга, имаха върху нея съвсем ясно въздействие. Електрическите вълни бяха видими и осезаеми за нея и тогава, когато ние изобщо не ги усещахме. И – невероятно наистина! – можеше опипом да различава изписани думи.“
Точно така – опипом да различаваме изписаните думи, се чувстваме когато разлистваме „Вечните образи на Англия“, новото откритие на издателство „Еднорог“. Уйлям Макгуайър Брайсън, роден през 1951 година в САЩ, е съвременен неуморен пътешественик, който стига до душата на модерна Великобритания. Имахме щастието да прочетем книгите му „Един американец в Европа“, „Записки от един малък остров“, „Кратка история на почти всичко“ и др., а сега идва ред на най-съкровеното му начинание. Нали си спомняте думите на Балмонт за машините и за откъсването на добродетелната връзка с Природата. Негови страстни последователи са хората от Обществото за защита на английската провинция, създадено още през далечната 1926 година. Защо ли никой у нас не се е сетил за подобно благочестиво дело? Като че ли много рано се примирихме с умирането на селото, с обезлюдяването на малките градчета, с бездушието в живота. Почти стотина свръхинтелектуалци се обединяват не за да подписват възвания в подкрепа на глобализма = интернационализма, а за да възпеят „вечните образи на Англия“. Ето какво ни съобщава Брайсън: „Хората тук обичат националните си символи. Не просто ги ценят, както човек цени хубавата книга или вкусен обяд. Обичат ги, както обичат децата си. Емблемите на националното са сред факторите, определящи националната идентичност… Следващите страници им отдават отново обичта и почитта, която заслужават.“ И за да не ме упрекнат нашенските „херолди на безродието“, че проповядвам някакви „комунистически тези“, ще спомена имената на някои от защитниците на английската идентичност. Антъни Бийвър е бивш офицер от Британската армия, белетрист и историк. Изследванията му, представяни най-вече от издателство „Изток-Запад“ са събития и за българския читател – най-новият му бестселър беше „Битката за Испания“, издаден у нас преди месец. Ерик Клептън не се нуждае от представяне, той е единственият музикант в света, включван трикратно в Залата на славата и е носител на 18 награди „Грами“. Себастиан Фолкс е един от най-значимите съвременни белетристи, а познатия на българските читатели негов роман „Птича песен“ е сред десетте най-значими творби на 21 век. Кърт Джаксън е един от водещите английски художници. Тери Джоунс е член на безсмъртните „Монти Пайтън“, режисьор е на гениалния филм „Животът на Брайън“. Саймън Монтефиоре пък е любим автор на издателство „Прозорец“ – знаменит историк, разкрил всички тайни на Екатерина Велика, както и на сатрапа Сталин и неговото обкръжение. Сър Кевин Спейси, титаничният актьор, стана жертва на прословутата „политическа коректност“, а доктор Саймън Търли е главен изпълнителен директор на Фонда на британското историческо наследство. Те и още няколко десетки изтъкнати личности са категорични: „Националните „вечни образи“ са символи на съпротивата срещу хомогенизацията на културата и на пейзажа ни… Несъмнено всички те могат да бъдат рационализирани, модернизирани, да им се придаде повече ефективност. Всички те обаче са жизненоважни за качеството на живота ни и за чувството ни за национална идентичност.“ Несъмнено тази великолепна книга трябва да прочетат внимателно онези безродници, които спокойно говорят за „обща история“ със страна, която никога не е съществувала и винаги е била най-красивата и „романтична“ част от българското духовно пространство.
Разбира се, всеки е свободен да се почувства част от нова култура, да проговори не на майчин език, но едва ли ще постигне нещо значимо, ако не остане верен на корените си. Това категорично доказва един от модерните класици на английската и на световната литература – белетриста от японски произход Казуо Ишигуро. Преди няколко месеца писах, че романът му „Неутешимите“ е за мен една от най-силно и сладко-болезнено докосналите ме творби. Поднесе ни го издателство „Лабиринт“ във великолепния превод на Владимир Молев. Абсурдното пътуване на пианиста Райдър из лабиринта на европейски град е като проникване с взлом в душата ми, осмисляне на абсурдите и на закономерностите на съвременния свят. Разбира се, най-много читатели го познават с „Остатъкът от деня“, и то преди всичко от филма, превърнат в „звезден миг“ от сър Антъни Хопкинс. Нобеловата награда е присъдена през 2017 година на Ишигуро за това, че в романите си „с голяма емоционална сила е разкрил бездната под нашето илюзорно усещане за връзката ни със света“. Всъщност тази формулировка е своеобразно обобщение на дзен-будистката философия, която в книгите му си дават среща с абсурдизма и с надвременното човеколюбие. Това звучи парадоксално, но вече можем да го открием и в литературния му дебют „Блед пейзаж с хълмове“. Той се появява през 1982 година, когато писателят споделя с читателите си: „Не съм съвсем англичанин, тъй като съм възпитан от японски родители в японскоезичен дом. Родителите ми се чувстваха отговорни за поддържането на връзката с японските ценности. Имам различен произход. Мисля по различен начин, перспективите ми са малко по-различни.“ Промяната на перспективите прави първооткриватели от художници като Пикасо и Дали, първо испанци и след това – граждани на света. Ишигуро се опитва да обясни този феномен още в първия си роман. Японката Ецуко, която заедно с втория си мъж се премества във Великобритания, мъчително дири причините за самоубийството на по-голямата си дъщеря. Дали изгубването на корените не е същинската причина за трагедията? Или трябва да я потърсим в травмите, оставени от унищожаването на Нагасаки? Не очаквайте драстични отговори, дзен-будистите ви омагьосват с недоизказаното, с употребата на полутонове: „Учителите просто отварят вратите, а вие сами трябва да влезете“ – гласи древната мъдрост. И още, нещо много важно: „Смисълът на живота е да умреш млад, но възможно най-късно.“ Селинджър е американският Ишигуро, а „Блед пейзаж с хълмове“ е красива и трагична проекция на „Спасителят в ръжта“, която идва при нас доста късно, но всъщност никак не е закъсняла.
За да пътуваме волно през времето, трябва не само да се осланяме на въображението си, а и да се опитваме да осмисляме „панорамната история на нашия глобален свят“. За връзките между Изтока и Запада – междуличностни, търговски, политически, културни – са изписани хиляди книги, но винаги има какво ново да научим и как да обогатим представите си. Какво бихте казали, ако се доверим на първия разказ на западен очевидец за долината на река Ганг в Индия? През трети век преди Христа Мегастен, официален гръцки пратеник в двора на владетеля Сандрокот, който по онова време управлява част от Северна Индия, записва невероятни истории за „мъже гиганти, мъже без носове, мъже без усти, които се хранят с вдишване, но могат да бъдат убити от много остри миризми, мъже – чиито стъпала с по осем пръста – са обърнати назад, мъже с кучешки глави, които разговарят с лай.“ Нали разбирате, че всичко това е изречено много преди Марко Поло, а именно оттук тръгва увлекателният разказ на историка и телевизионен водещ („Нешънъл Джиографик“, „Хистори Чанъл“) Майкъл Скот в бестселъра му „Антични светове“. Скот е професор по древна история в университета на Уорик и член на Глобалния център за история и култура. През 2015 г. е обявен за почетен гражданин на град Делфи в Гърция. Винаги е щастливо събитие, когато уважавани професори пишат като съвършени белетристи и се стараят възможно най-достъпно да увлекат широката публика в света на възвишените идеи. Преведеният от Владимир Германов том разказва за особеностите на Атинската демокрация, за преображенията на Римската република, за търсенето на справедливия владетел в Древен Китай, за вълшебствата на Средиземноморието, за драматичните взаимоотношения между новото и старото. Той доказва връзките между отдалечените територии в античния свят и разсъждава мъдро върху влиянието на миналото над идеите, с които живеем. „Миналото, трябва да сме наясно с това, винаги е продължаващ процес, пластичен инструмент, който допринася да разберем самите себе си и идентичността си.“ Няма начин да не потънете в автентичния разказ за прастари времена, когато са се ковали основите на модерния свят, в който също се нуждаем от взаиморазбиране, но и от ясно съзнание за идентичност.
Следващата спирка по пътя ни към опознаване на чудесата на нашата Земя задължително преминава през издателство „Лист“ и през невероятно красивото и елегантно издание на „Три приказки“ от Умберто Еко, които са неразривно свързани с виденията на художника Еудженио Карми. И тъй като фигурата на автора на „Името на розата“ и на „Махалото на Фуко“ не се нуждае от представяне, нека отделим заслуженото внимание на италианския художник и скулптор Еудженио Карми. Той е роден през 1920 година, а умира през 2016. Възприеман е като един от боговете на абстракционизма. Осемнайсетгодишен, напуска Италия на Мусолини и се премества в Швейцария, където завършва химия. След войната се завръща в родината и учи живопис при Феличе Касорати и скулптура при Гуидо Галети. Преподава в няколко академии. Близък приятел е с Умберто Еко, а „Три приказки“ е чудотворен продукт на тяхното творческо сътрудничество. Двамата разказват със слово, форми и багри за ужаса от атомната война, за копнежа на обитателите на Земята да стигнат до Марс и до другите планети, копнеж, който може да обедини дори идеологическите врагове, за Галактическия изследовател, който – със своя мегагалактически мегателескоп – открил „кокетна малка планета“, където гномите се опитват да задушат природата. „За съжаление, не може да кажем, че всички заживели доволни и щастливи“, свършва преведеното от Нева Мичева мъдро послание, което ни връща в началото на тези страници, към идеите на Габриела Манова и Константин Балмонт, на Маргарет Фулър и на Боб Брайсън, на Ишигуро и Уорик. Странно ли е, че книгите сякаш се намират във времето и пространството, за да си предават изстрадани истини? Странно ли е, че внезапно попадат на моето бюро и стават част от тревожното ми съзнание? Странно ли е, че се опитвам телепатично да ви предам онова „синапено зърно“, което е поникнало в душата ми?
Защо пък да не го открия и в един роман, предназначен за най-масовия читател, но избран от милионите му почитатели в Goodreas Choice Awards за 2019 година, в категорията „Научна фантастика“? Забелязвате ли колко внимателно издателство „Ибис“ подбира фантастиката, фентъзито, романтичните четива и въобще прозата, която ви предлага? „Ибис“ откровено залага на литература за масовия читател, но категорично се разграничава от чалгата и от посредствеността, дарява ни с отлично оформени художествено творби и с безупречни преводи. Блейк Крауч е 42 годишен американец от Северна Каролина. Следва английска филология и творческо писане. През 2016 година излиза гръмко на световната литературна сцена с романа „Тъмни материи“, който вече познаваме, пак благодарение на „Ибис“. Тази история за паралелните светове и за пътищата, които избираме, спечели на автора много ласкави оценки от критици и от читатели. На 11 юни 2019 година се появи 14-ия му роман „Променлива реалност“, чиито качества веднага бяха оценени от нашите издатели и преводачката Мария Димитрова ни го поднесе в поредицата „Съвременни трилъри“. Както обикновено при Крауч, жанрът е доста труден за формулиране. Едно на ръка е, че доста дебелият том се поглъща на един дъх, но голямото откритие на автора е темата – възможността да заболеем от Синдрома на фалшивите спомени. А дали всъщност отдавна не боледуваме от него? Не смесваме ли в съзнанието си истина и фантазии, дълбоко убедени, че сме преживели и невъзможното? Невроложката Хелена Смит упорито се е посветила на откриването на технология за вечно запазване на скъпите спомени. А ченгето от Полицейското управление на Ню Йорк Бари Сътън е по следите на престъпници, внушаващи ни фалшиви спомени – сила, която направо разрушава тъканта на миналото и може да сгромоляса в бездната нашия свят. Полицаят и невроложката започват безмилостна война срещу злото. Не знам дали този роман може да мине за киберпънк (всички жанрови определения в литературата са доста съмнителен продукт на критиците), но несъмнено той съдържа изключително актуално и важно послание, поднесено увлекателно и атрактивно. Всъщност Крауч материализира предупреждението на Оруел: „Който контролира миналото, контролира бъдещето. Който контролира настоящето, контролира миналото.“ Тези думи са кардинално важни за оцеляването на устремилия се стремително към Армагедон съвременен свят.
Финалът на прегледа ми днес е и своеобразно въведение към темите, които предполагам да доминират през следващата седмица – трусовете в модерното семейство, липсата на хармония между близките и между поколенията. Откривам всичко това в поредното скандинавско криминале „Наемателката“ от 45-годишната датска актриса и хореографка Катрине Енгберг, която през 2016 година предизвика сензация с началото на поредицата си за полицейските следователи Йеле Кьорнер и Анете Вернер. Само в Дания от книгата са продадени над 100 000 екземпляра и тя вече е преведена в повече от 20 страни. За щастие, към тях вече можем да наредим и българският превод на Любомир Гиздов. Има мигове в които си помисляме: „Аман от модата на скандинавското криминале!“, а веднага след това се удряме по главите и признаваме, че шведите, датчаните, норвежците и другите северни таланти обогатиха и коренно промениха структурата на криминалния роман. Те вече залагат не само на загадката, на търсенето на убиеца, а вплитат в сложната интрига първостепенни проблеми на съвремието. Така стоят нещата и с „Наемателката“. Екзистенциалната самота, призрачността на модерния Копенхаген са майсторски съчетани с вечната тема за мистичната връзка между изкуството и живота. Дали пенсионерката Естер де Лауренти, която отдава стаи под наем в центъра на датската столица, а вечер, усамотена, пише първия си криминален роман, подозира, че описваното от нея убийство ще бъде пресъздадено в действителността с плашещи подробности? Потъваме в потайностите на живота в големия град и усещаме онова, с което започнах – границите между доброто и злото са толкова крехки, а непознаваемостта на света би била абсолютна, ако не съществуваше изкуството – нашата надежда за безсмъртие.
