От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2020 12 Georgi Cankov 7

 

Прочетох някъде из пресата заглавие „Да си само англичанин, германец или французин означава да си провинциалист“. Тази мисъл се приписва на големия испански философ Хосе Ортега и Гасет. Все повече се убеждавам, че немалко наши съвременни интелектуалци сякаш са почетни делегати на поредния конгрес на Интернационала. Те охотно подаряват на македонците родната история, възторжено приемат трансджендърите (не че имам нещо против тях, стига да не се опитват да ми навират в очите превъзходството си на „свободни хора“), научават изумително бързо политкоректния език и предпочитат „инсталациите“ пред човешкото изкуство. По бащина линия родът ми е от Охрид, бил съм в къщата, където се е родила моята баба, по майчина – от Велес, затова няма как да ме принудят да се откажа от страдалницата Македония, по която са марширували ослепените Самуилови войници, скитали са рамо до рамо Яворов и Гоце, без дори да подозират, че след столетие ще се намерят верни слуги на Коминтерна и на титовизма, които ще се опитат да ги разделят. Но първо да се върна към испанеца. Той наистина е бил пророк. Едно от най-важните му съображения е неприемането на патетичното говорене за човечеството, разбирай за глобализма. „Този навик да се говори за човечеството, който е най-висшата и следователно най-ненавистна форма на демагогията, е бил възприет към 1750 година от заблудени интелектуалци, невежи относно собствените си граници и които поради това, че по занятие са хора на словото, на logos-а, са си служили с него без уважение и предпазливост, без да си дават сметка, че словото е тайнство с много деликатно причастие.“ И за да не би някой да не го разбере, на друго място обяснява: „Романтикът се е влюбвал в другите народи именно защото са други и в най-странния и неразбираем обичай е откривал тайни, изпълнени с велика мъдрост.“ Нашите герои-глобалисти нямат нужда от подобни мъдрости – за тях, както и за предшественика им „татко Сталин“ (впрочем, удивително често цитиран от самия господин Сорос, който май в нечии умове минава за десен мислител) трябва да забравим откъде произлизаме и единствените различия между нас не бива да са други освен … сексуални. И за да им отговоря отново с написаното от Ортега и Гасет, който по времето на болшевизма лежеше натикан в спец-отделите на библиотеките: „Бунтът на масите е причина за изумителното повишаване на жизненото равнище на хората в наши дни. Но обратната страна на същото това явление е ужасяваща: погледнато откъм нея, бунтът на масите означава радикална деморализация на човечеството.“ Така мисля и аз. Този бунт на масите – и заради нацистите, и заради болшевиките, но и заради глобалистите, струва на всички нас стотици милиони попилени животи. За съжаление той продължава: с квотите за показване на малцинства в изкуствата, с опитите за окончателно унищожаване на класическата образност, с напъните за безвъзвратното изчезване на автора и с обявяването на антипоезията за истинска поезия… Това са само някои от пораженията в културата. А тези в обществения живот: срастването на мафията и на властта; очакването на месии, които да ни водят; в крайна сметка, нежеланието да мислим със собствените си глави! Ето, поради тези „невчесани мисли“ (както би казал Станислав Йежи Лец) хората, които одобряват моите „книжни четвъртъци“ намаляват, но аз ги правя заради верните приятели на духовността, а и заради себе си. Пораженията, нанасяни от говорителите на Оруеловския „новоезик“ са не по-малки от ранните „пакости“ на комисарите и на нацистите – и те забраняваха книги, компрометираха личности, опитваха се да изтриват от лицето на земята националности…Ако човек не извика в кладенеца какви са ушите на царя, то за какво са ни думите? „Отхвърли от себе си лъжливостта на устата, и лукавството на езика от себе си отдалечи“, ни е завещал Соломон и трябва да го послушаме, каквото и да ни струва това. Не защото непременно сме прави, опазил ни Господ, а защото истината ни нашепват и разумът, и чувствата. А и книгите, които си струва да прочетем.

Тази седмица имах намерение за съвсем друго начало. Но точно бях започнал с разсъждения за изненадата в текстове, които говорят на вътрешното ми „аз“ и токът спря. В този момент си помислих, че точно така може да спре и животът. И тогава всяка лицемерна дума ще е била грях. И пак се сещам за Ортега и за невероятната притча, която споделя. „Циганинът (по негово време още не е знаел, че трябва да използва думата „ром“) отишъл да се изповядва: предвидливият свещеник го попитал дали знае божиите заповеди. Циганинът отвърнал: „Отче, щях да ги науча, но се носи слух, че ще се отменят.“ За старите и за новите повели е темата на романа „Тайните на „Зеленооката“ от Божидара Цекова (издателство „Пропелер“). „Тежките“ критици почти не пишат за тази белетристка, въпреки че похвални слова за нея съм слушал от професор Михаил Неделчев, от Атанас Свиленов, а послеслова „Пречистваща истина“ към този том е написала Надежда Александрова. Да не се лъжем, у нас има абонирани за възхваляване автори и такива, които по една или друга причина биват премълчавани. Най-често става дума за политически различия (бих разбрал всеки, който се отврати от химнописците на болшевизма), забравяме Васил Попов, Димитър Яръмов, Вера Мутафчиева, Стефан Дичев, Емилиян Станев и доста други – те минават в абсурдната графа „социалистически парнасизъм“). А Божидара Цекова е по професия актриса, вярна е на класическия разказ, на пръв поглед в нея няма нищо „постмодерно“. Онова, което има обаче, са верните читатели – романите ѝ „Всичките дни от седмицата“, „Неразбраните“, „Паяжина от тайни“ и осемте ѝ сборника с разкази се радват на внимание от хора, зажаднели за емоционално обагрено, изпълнено с изненади, стилово съвършено слово. Големите теми на Божидара Цекова са историческите превратности и отражението им върху поколенията. Тя е градски писател, продължител на традицията на Павел Вежинов и на Георги Марков – нарочно се опитвам да примиря противоположностите. В книгите ѝ ще откриете някои от най-ярките женски образи в новата ни литература. „Зеленооката“ е красива къща в столицата с вълшебен двор и с череша, претъпкана с красиви стари мебели. Живял съм в подобна къща и си давам ясна сметка за атмосферата, в нея времената сякаш се смесват. А Божидара Цекова заселва обителта с майката Меглена, дете на „враг на народа“, усетила върху плещите си прелестите на „обикновения болшевизъм“, с дъщерите ѝ – борбената Мариета, която изчезва за десетилетие в САЩ и се връща оттам с амнезия, но и с закален, борбен дух, и конформистката Райна – „комунистка“, завистлива, краен егоист (негативизмът не я прави по-малко сложна като характер) и двете внучки от Райна – София и Мия. Интригата се заплита след всяка прочетена страница, героините са разделени не само от капаните на миналото, но и от отношението си към ближните. Вярно е, че все още (чел съм ранен вариант на романа, върху който Цекова упорито е работила) се спъваме в ненужно „поучителни“ страници, но те са рядкост. Диалозите са брилянтни, не случайно актрисата вероятно е „проигравала“ всяка роля, за да почувства доколко героините са автентични. Мъжете в този роман са своеобразен фон, което не означава, че не са важни. Без да се появява на сцената, един американски „супергерой“ – Джак въвежда темата за случващото се на планетата – той заплаща „подвизите“ си с инвалидност. Надежда Александрова прозорлива е забелязала, че в центъра на романа е подготовката и празнуването на Възкресение Христово – според Цекова Възкресението е единственото спасение за всички нас, оплетените в мрежите на миналото. Дори ми се струва, че тя прекалено идеализира нашето съвремие, но напълно я разбирам – освен писането, тази вечно млада дама не може да съществува, без да действа за доброто на обществото: тя е председател на Дамския литературен салон „Евгения Марс“, активно участва в дейността на Салона за българска култура и духовност – Чикаго, доскоро се беше натоварила и с куп обществено-политически задачи… Носителка е на наградите „Блага Димитрова“, „Народен будител“, на Сребърния ритон на Министерството на културата, печелила е и конкурс за проза в Анкона, Италия. Само че, нали знаете – никой не е пророк у дома: ако го нямаше стремителният сюжет, ако диалозите бяха накъсани, ако героините оставаха без лица, може би „законодателите на модата“ щяха да намерят нещо „по-така“ и в нея. Убеден съм, че романи като „Тайните на „Зеленооката“ ще ни спасят от диктатурата на „бунта на масите“. За съжаление никъде не открих снимка на романа на Божидара и затова ви предлагам лика на авторката.

Ето и още едно привлекателно българско заглавие, за което вече се появиха не съвсем категорични отзиви. Издателство „Жанет 45“ и Цветелина Георгиева ни предлагат тома с разкази „Може ли да ме полюлееш“. Белетристката беше ме впечатлила още с дебюта си „Да се наричаш Сахара“ – беше представен в анотацията с думите – „37 разказа за еротиката в обикновените неща, за Човека-вещ и смъртта“, а годината беше 2013. Стилът ѝ ми напомни за „Входът на пустинята“ от Златомир Златанов. Може би тук е мястото да вметна, че ако в България наистина има значим постмодернист, то той е именно авторът на „Невинни чудовища“, на „Езикът и неговата сянка“, на „Палонодии“ – той като равен с равни спори със Славой Жижек, с Ален Бадиу, с Жак Дерида и личната награда на професор Светлозар Игов „Дъбът на Пенчо“ е най-заслуженото му признание. Та прозата на Георгиева с нещо ми напомни за „непокорството“ на младия Златомир. Наистина разказите в „Може ли да ме полюлееш“ не са напълно равностойни, но най-добре ги е усетила талантливата и прекорека белетристка Силвия Томова. Тя разкрива много важно качество на текстовете: „макар да навеждат на сложни въпроси, не оставят читателя да се чувства самотен“. Разказът, дал името на сборника, е посветен на срещата на човека с Бога. Има още една българска книга, посветена на тази тема, но все още ми трябва време, за да изразя сложното си отношение към нея – обещавам скоро да говорим и за Калин Терзийски, който не се е поколебал да нарече новия си роман „Аз и Бог“. Още първото изречение в разказа на Георгиева ни хваща за гърлото: „Бог седеше и преливаше от тъга.“ През много перипетии ще премине героинята, преди да изрече: „Все пак бях готова отново да повярвам в него.“ И да завърши бравурно: „Всеки момент със сигурност щеше да стане нещо незабравимо. Нямаше начин да го пропуснем!“ Ето я тайната на Цветелина Георгиева. В нейните разкази всеки момент очакваме да се случи нещо незабравимо. Ще търсите край морето смисъла на живота със Зако с огромните зъби от „Първо ме целуни“ или с озовалия се на погребението на богаташа гробар от „Разговор“. Странно ще ви се стори всекидневието на господин и госпожа Тракълдън, които не помнят дали са имали дете, както и на господин Тинкъл, той пък трябва да ви убеди, че раят е зелен. Но едва ли ще ви трогне историята на „глухия като пън“ дядо Ставри, а „Неща за казване, неща за премълчаване“ спокойно можете и да отминете. Но несъмнено в този том ще извадите злато от наистина значими „неща за казване и неща за премълчаване“. Писател, който задава въпроса: „Наистина ли тези глупаци искаха да се върнат към миналото, където всеки живееше с разрушителна пулсираща болка за нещо и тя си тиктакаше в него като таймер на бомба, готова да избухне всеки момент?“, не е случаен. Тази бомба е заложена в основите на голямата литература и ще ни плаши, докато не изстискаме и последната капка съвест от себе си.

За един велик глупак, който непрекъснато упорито се връща в миналото, ще са следващите ми думи. И за неговата невероятна преводачка, която с всяко ново свое творение доказва какво изкуство е преводът – Иглика Василева. Обичам да чета Вирджиния Улф на Иглика Василева, естествено, връщам се десетки пъти към „Одисей“ на Иглика Василева, към Пол Остър и Айрис Мърдок на Иглика Василева, към Ивлин Уо и Майкъл Кънингам на Иглика Василева, страхотно обичам „Александрийският квартет“ на Лорънс Дърел… А „Мефисто“, „Морето“, „Недосегаемият“, „Безкрайностите“ на Джон Банвил са поредната среща с ирландското, в което има – косвено – много общо с българското. Шотландският модерен класик Уйлям Бойд пристига в Дъблин и пита за добър ресторант. Насочват го към италианско бистро, недалеч от Тринити Колидж – „Джон Банвил похапва там“. Банвил е продължението на Джойс в ирландската литературна история: драматург, мемоарист, сценарист, страховит критик, той вече е оставил зад гърба си 17 романа. Нарича ги „смущение и дълбок източник на срам“, но допълва със самочувствие: „Разбира се, по-добри са от всички останали, ала не са достатъчно добри за мене“. Обича раздвоението и затова избира псевдонима Бенджамин Блек, за да разкаже осем привидно линейни криминални истории, една от които е продължение на приключенията на героя на Реймънд Чандлър, детектива Филип Марлоу. Приятно му е и когато продължава „Портрет на една дама“ от Хенри Джеймс и създава „Госпожа Осмънд“. Да, Банвил обича да се намъква в чужди кожи. Поради сходната история между двете страни, книгите му са особено популярни в Испания – несъмнено, би харесал отец Ередия от „Осъдени души“ на Димитър Димов. Джон Банвил особено се интересува от статуквото, при което църквата и държавата са поддържали хората опасно инфантилизирани – църквата посредством реално промиване на мозъците, а държавата – налагайки жестока цензура и официална лъжовност. Може би ние, българите, сме в сходно положение (Синодът с нищо не помогна за преодоляване на пандемията, а за действията на правителството въобще не ми се говори) и затова бихме открили много съществени истини в прозата на Банвил. Писателят е носител на наградите „Букър“, на „Франц Кафка“, на „Принцът на Астурия“, всяка година букмейкърите оценяват високо вероятността да му бъде присъдена Нобелова награда. В това време, изолиран заради пандемията, той пише продължението на романа, който държите в ръцете си“ – „Сняг“, като разказва нов случай от богатата биография на младия и неопитен инспектор Стафорд. Той се появи за първи път в поредицата криминалета за доктор Куърк, патолог от Дъблин, любител на кървави загадки. Докторът пък присъства „зад кадър“ в „Сняг“ и нещо чудно в продължението инспектор Стафорд дори да му стане зет. Но защо Банвил се е отказал от псевдонима си? С чаша вино в ръка, в малкото рибарско пристанище, недалече от Дъблин, където се е приютил, той насмешливо споделя, че „е убил онзи негодник Блек“. И с истинското си име подписва новата загадка. Римокатолическият свещеник Том Лолес е убит в библиотеката в имението на семейство Озбърн. Разбира се, те са протестанти, заподозрени са членовете на семейството и хората от персонала, които нямат алиби. Типично начало за роман на Агата Кристи или на Дороти Паркър. Но Банвил затова е Банвил, за да обърне нещата надолу с главата. Семейство Озмънд са англо-ирландци, представители на колониалната класа, придобила собственост и земи още от времето на Оливър Кромуел. Протестантският свещеник е скопен. Джеймс Джойс наричаше ирландците в началото на 20 век „нещастна раса, обсебена от свещеници“. На всичкото отгоре, семейство Озбърн са – меко казано – доста странни. Полковникът е вдовец, а втората му съпруга е капризна и психически болна, намеква се, че прекалява с морфина (също като Фани Хорн). Децата на полковника мразят жестоко мащехата си. А инспекторът, младият и свенлив инспектор Стафорд, също е протестант. След всички подробности, които ви разкрих, няма как да не очаквате страхотно объркан, анти-агатакристивски сюжет, в който криминалното начало е само повод да изскочат на сцената „бесовете“ на Достоевски и на Джойс. А сега си представете как тази забележително драматично разказана история е претворена на съвършен български език от Иглика Василева. Банвил е страхотен стилист, но се оказва, че нашият език може да изразява и най-тънките нюанси на ирландското изящно слово – хайде тогава, да не ни възприемат като чак такава провинция. Ще си позволя да ви почерпя само с една „природна картина“ от 212 страница: „Докато седеше в тиктакащата тишина, се загледа в реката, бушуваща под ниските сводове на моста – мътни, тъмносребристи талази. Опита се да установи дали има повтарящ се модел в течението ѝ, но не откри такъв. По-нататък, където тя се разливаше по-нашироко, темпото ѝ намаляваше и по преливащата ѝ повърхност се образуваха водовъртежи, които след известно време се самопоглъщаха. И на двата бряга снегът, насъбрал се покрай водата, беше подяден и приличаше на дебело, сгънато на две вълнено одеяло.“ Не бива да забравяме, че това поредното важно за културата ни заглавие е на издателство „Лист“, което изнася името на преводача на корицата, а красивото и изчистено лице на книгата е дело на художничката София Попйорданова. Надявам се скоро колегите им да последват техния пример и постепенно да убедят читателите, че преводачът е Вергилий в „божествената комедия“ на превода.

Продължавам с дързостта на друго любимо мое издателство. Познавам се със стопанките му преводачките Димитрина Кондева и Кристин Василева още отпреди през 1992 година да създадат „Обсидиан“. Да, те взеха правата за Робърт Харис и Лий Чайлд, за Дейвид Балдачи и за феномена Джон Гришъм, спокойно отблъснаха упреците за съмнителния талант на Паулу Коелю, но противопоставиха на прекалените „чистници“ шедьоврите на Емилия Дворянова и на Кристин Димитрова, на Джулиан Барнс и на Халед Хосейни, подготвиха блестяща поредица за политология и културология – с могъщите идеи на Хънтингтън, на Бжежински, на Иван Кръстев… Новото им предизвикателство е романът „Книга на копнежите“ от Сю Монк Кид в поредния превод на Надя Баева (продължавам да се стряскам от свръхпроизводителността на тази отлична преводачка!). През 1970 г. авторката се дипломира като медицинска сестра в Тексаския християнски университет и работи самоотвержено по болниците, докато пробива в голямата литература с „Тайният живот на пчелите“ и с „Престолът на русалката“ – бестселъри, които познаваме от изданията им в „Обсидиан“ съответно през 2000 и 2006 година. „Тайният живот на пчелите“ остана начело на най-четеният романи в продължение на 150 седмици – това беше магически разказ за магическата връзка между видовете и за могъществото на жените. Ето че Сю Монк Кид се завръща триумфално с дързък роман за Ана, съпругата на Исус бен Йосиф. Сред апокрифите от Мъртво море учените откриват текста „Гръмотевицата: Съвършена мъдрост“. Точно той дава основание на белетристката да дръзне да разкаже историята на пътя към божественото начало и към Голготата на най-великия мъж в човешката история. Тя прави много подробни проучвания на епохата, нито за миг намерението ѝ не е да се погаври с вярата ни. Просто се опитва да намери мястото до светия мъж на една необикновена жена: „Аз съм познанието за името си аз съм името на звука и звукът на името.“ Ана е дъщеря на Матия, главен писар и съветник на тетрарха Ирод Антипа. Брат ѝ е бунтовникът Юда. В началото „нейният единствен истински Бог обитаваше Светая светих в храма в Йерусалим и аз бях сигурна, че е светотатство да се говори, че подобно място съществува у човеците, а още по-нередно е да се твърди, че копнежите у едно момиче имат божествен произход.“ Тук някой непременно ще каже, че и аз съм се повлиял от „новоезика“ и от ламтежите на „феминистките“. Не е така, правото на жената, на „блудницата и светицата, на съпругата и девицата, на майката и на дъщерята“ е наистина божествено – аз съм от хората, който никога не дръзва да научи името на Бога, нито пола му, вярвам, че жените и мъжете имат напълно равностойно право да се борят за правдата и за щастието си. Затова се вслушвам в копнежите на Ана и вярвам на този красив и трагичен образ – тя също върви към Голготата и се възхищавам на Сю Монк Кид, която с пълно право може да каже: „Ако Исус е имал съпруга, при това развитие на събитията тя е била най-обречената на тишина жена в историята и онази с най-силна потребност за глас. Аз се опитах да ѝ го дам.“ Струва си да се замислите над посланията в тази, озарена от светлината на човешкото и на божественото история.


Small Ad GF 1

Следващата ми спирка е при издателство „Фама +“. Правя го, за да ви подскажа, че в условията на изолацията трябва непременно да си припомните гласовете от „Краят на играта“. Появиха се нови тиражи от емблематични за Самюъл Бекет и за философията на 20 век книги: „романите“ „Молой“ и „Малоун умира“, както и любимата пиеса на поредния гениален ирландец, получил Нобеловата награда през 1969 година. Споменах италианския ресторант, близо до Тринити Колидж, където Джон Банвил обича да похапва. В самия колеж обаче през 20-те години Бекет изучава английски, френски и италиански. Той е потомък на протестантско семейство с френски корени. Вече говорих за статута на протестантите в Ирландия, предците на писателя са избягали от Франция по време на Контрареформацията, а дядо му основава тежка фирма, която осигурява охолството на рода. Младият Бекет съчетавал хуманитарните си интереси с интензивни спортни занимания – ръгби, бокс, плуване, крикет… Срещите на младежа с парижката бохема, с художника Йейтс, брат на прочутия поет, и най-вече, честите разговори в дома на Джеймс Джойс, чийто литературен секретар става, го променят, но най-силно въздействие върху него има нещастната му връзка със страдащата от шизофрения дъщеря на Джойс Лучия, която подготвя поразителната промяна в него. Смъртта на баща му в средата на 30-те години предизвиква в младия мъж панически кризи, той пътува из нацистка Германия, а през октомври 1937 година окончателно се установява в Париж. Ирландското в него е разколебано, френското като че ли е недостатъчно и той се опитва да въплъти нарастващото си отвращение към физическа и социална активност в ексцентричния герой Мърфи. Романът му е отхвърлен от 48 издателства, но все пак е отпечатан през март 1938 година. Ужасите на Втората световна война изпълват въображението на депресирания творец с кошмари и той постепенно се откъсва напълно от класическите сюжети и образи. Неговото виждане за света избликва в пиесата „В очакване на Годо“, а след това и в трилогията „Молой“, „Малоун умира“ и „Безименният“. Романът „Молой“ е написан на френски, а на български е пресътворен от Валентин Маринов. В „Малоун умира“ е развихрила преводаческия си талант Мария Коева. „Безименният“ на български е представен като „Неназовимото“. Маргиналът и бродягата Молой върви към дома на майка си и постепенно губи човешкия си вид, докато накрая му се налага да пълзи и пада в дълбока канавка. Частният детектив Жак Моран трябва да следи Молой, той убива в гората някакъв странник, а накрая се връща у дома и намира къщата си разрушена. Всеки, дори и аутсайдера, има двойник, който всички ние крием в душите си, изпълнени със страдание. А Малоун документира всички етапи на умирането си и ни води към бездната на абсурда и на разминаването между индивида и света. „И ако някога замълча, то ще е, понеже вече няма да има какво да се каже, дори ако не всичко е било казано, дори ако нищо не е било казано. Но нека спрем дотук с болните въпроси и да се върнем към този за моята кончина, предстояща да настъпи след два-три дни, ако не ме лъже паметта. Тогава ще е и краят на разните Мърфи, Мерсие, Молой и тям подобни Малоуновци, освен ако няма продължение в отвъдното.“ Всъщност, романите и пиесите на Бекет съвсем не са абсурдни, нито пък са глобалистки, както се опитват да ни ги представят днес – те са документи на творческото съзнание за прехода от тленното към нетленното в епоха, когато вярата и духът са мъртви. Ние сме пред прага на подобен зловещ свят, в който четенето на Бекет е едновременно самоинквизиция и просветление. Когато изправя пред прага на отвъдното своите Мърфи, Молой и Малоун, той всъщност – като терапевт – ни помага да не полетим в пропастта, заедно с тях. И колкото да изглежда на пръв поглед нереално, в живота Самюъл Бекет проявява огромен интерес към шахмата и не е безразличен към привлекателните жени. Дъщерята на загинал при катастрофата с „Титаник“ мултимилионер Пеги Гугенхайм, покровителката на Джаксън Полък, успява да разтупти сърцето и на автора на „Краят на играта“. Героините му излизат от кофи за боклук, но музите му винаги са от света на блясъка. Красива е и съпругата му Сюзан Дьошево-Дюменил, която напуска този свят няколко месеца преди него. Бекет ще я последва на 22 декември 1989 година, заобиколен от „абсурдни светлини, звезди, фарове, вехи и от слабите зари на горящата жълтуга“. Ще остане митът за неговата самота, за страданието му, а то всъщност е проява на емпатия, на проникване в душите на самотниците. И още нещо – макар да пише и на френски, и на английски, да не засяга политически проблеми, до последния си дъх ще запази ирландското поданство и няма да се откаже от протестантската вяра.

Никога не пропускам новите книги на издателство „Дилок“, тъй като те винаги успяват да ме изненадат. Естествено бях чувал за доктор Рупърт Шелдрейк, английският биохимик, който с теорията си за морфогенетичното поле поставя под въпрос досегашната представа за света на естествените науки. Според тази теория, вселената не следва неизменни модели, а такива, които са възникнали с течение на времето чрез повтаряне. В основата на всяка форма и на всяко поведение стои паметта, тя гарантира, че същият процес ще протече отново. Подобни са архетипите на Юнг, формиращи колективното несъзнавано. Чрез взаимодействието наречено морфичен резонанс, тези полета създават сложни връзки между живите същества. Великолепното обяснение на тази теория ще открием в увлекателно написаната книга на Шелдрейк „Науката и духовните практики“, преведена от Людмила Андреева. Много важни страници са посветени на духовните практики, които ни променят – и благодарение на морфичния резонанс постепенно променят целия човешки род. През 1971 година Шелдрейк усвоява трансцеденталната медитация, а през 1974 година провежда изследвания и се среща с Велики учители в Индия. Опитва се да намери условията за проява на толерантност между индуистката мъдрост и християнската традиция. През 1981 година публикува във Великобритания основополагащата си книга „Нова наука за живота“, продължава изследванията си заедно с Джил Пърс, с която сключва брак през 1985 година, а двамата доказват, че умът се разпростира далеч отвъд мозъка, че ние хората сме открити за връзки с растенията, животните и минералите, но трябва още по-добре да вникнем в духовната реалност. Няма съмнение, че светите места стават такива, тъй като съдържат огромна памет за станалото там. Ако много хора са се молили или са били изцелени, или са били вдъхновени на свято място, това прави вероятно други да се повлияят положително от това място. В дните на пандемия подобни идеи са извънредно съществени. Не става дума да палим свещи из църквите, даваме си сметка колко свещенослужители напуснаха грешния свят, но медитацията и молитвата, когато са искрени, могат да ни помогнат. Имено положителните мисли и оздравителната памет са онзи естествен имунитет, на който се надяваме.

Дълбоко съм убеден, че още нещо може да ни помогне – магическата енергия на голямото изкуство. Затова не се колебайте и приемете като рецепта за здраве срещата с книгата на журналистката Елена Кръстева „И Чапа създаде света“ с подзаглавие „Истории на хора и статуи“. В света на Георги Чапкънов всичко е магия. Вярвам му, защото неговите неповторими ваяния говорят. В невероятната глава на Федерико Фелини сякаш са закодирани всичките му безсмъртни филми. Гледаш изваянията на Чапкънов и мислиш за „Амаркорд“ – „Аз си спомням“ красотата и мъдростта на света, той обезсмърти Йордан Радичков и Радой Ралин, сякаш отново виждам чутовния актьор от детството ми Константин Кисимов. Животът избликва от еротичните му пластики – от миниатюрата „Щастието на мъжа“, от релефа „Дионисиево шествие“, от „Леда и лебеда“, от „Даная и златният дъжд“. „За да създам хубав портрет, трябва да имам симпатия към човека, да го обичам. Тогава работата върви. Рядко правя портрети на непознати хора.“ Един от шедьоврите му е портретът на Йоширо Накамаци – шеф на Световната академия за гении (И такава имало!). В лицето му има нещо неприятно – и Чапа инстинктивно е усетил, че този човек се смята за висше същество. Казал му: „Нашата връзка е толкова духовна, обидно е аз да дам пари за това.“ В същото време в бръчките на Радичков Чапкънов сякаш вижда преродения Данте, а в музиканта Теодосий Спасов – преродения Орфей. „По лицата им се вижда, че не са обикновени хора, че носят нещо повече от другите. Тези хора и техните постижения по някакъв начин оправдават съществуването на България и доказват, че нейното име не е свързано само със спорта“. Така се върнахме към темата за България и за българското. Откриваме я в чудесните фотографии, измайсторени от Иван Бакалов, от Петър Атанасов, от самата Елена Кръстева. Откриваме я в корицата и в дизайна на поредното книжно бижу на издателство „Кръг“. Откриваме я в усилията на издателите, на преводачите, на всички хора на изкуството, които не забравят рода си. Глобализмът и новоезикът са отрова не само за духовността, а и за физическото ни здраве. Ако вярваме, че ще се преборим с пандемията, не е достатъчно да си припомняме да спазваме санитарните мерки, които също са важни. Трябва да поддържаме духовната дързост, да се радваме на творческите открития във всички изкуства. И да благодарим на издателите за куража и за вкуса! Завършвам размислите си за този четвъртък с молбата, ако приемате посланията на този текст, да изразите с повдигнат палец съпричастието си, за да знам дали писанията ми не са бълнувания на един изгубил връзката с действителността бъбривец.

 

Източник

 

Георги Цанков е роден през 1950 г. Завършил е българска и френска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работи в Института за литература при БАН. Автор е на книгите „В мига на избора“ (награда „Южна пролет“, 1987), „Отвъд бариерата“ (1988), „Доктор Кръстьо Кръстев“ (1989), „Рицарят на родовата памет“ (за писателя Здравко Дафинов, 2001; 2004), „Сеячът на златни зърна“ (за издателя Славчо Атанасов, 2004) и на монографията „Диаманти от короната на Франция“ (2013). Превел е много книги от френски, сред които произведения на Брантом, Алфред дьо Мюсе, Мирча Елиаде, Филип Ариес и двата тома на „Черната книга на комунизма“. Лауреат на Националната награда „Христо Г. Данов“ за 2001 г.

Pin It

Прочетете още...